Елизабет Адлър
Всичко или нищо (22)

Глава 22

Листър се обади точно преди шест часа сутринта. Марла простена сънено, покри ушите си с длани и обви дългите си стройни крака около Ал, за да му попречи да се помръдне.

— Остави го да си звъни — едва чуто каза тя. — Много е рано още.

— Скъпа, никой няма да се измъкне от топлото си легло, за да ми се обади по това време, ако няма нещо важно да ми каже. — Той се освободи от прегръдките й и вдигна слушалката.

— Жиро, намерили са тялото.

Той позна гласа на Бен Листър.

— Къде?

— Подушили са го кучета, специално обучени да надушват трупове. Близо до дъното на каньон, доста далеч от мястото, където първоначално търсиха. Теренът е труден и трябва малко време, за да се изкачи човек дотам. А този път валяло и дъжд. Кой знае в какво състояние е трупът.

— Тръгвам. Ще проверя дали Балуърт ще ходи нататък и ще се върна за теб.

Жиро вече се обличаше, докато произнасяше последните думи. Марла скочи от леглото и го сграбчи изотзад.

— Чакай, чакай, какво се е случило?

— Намерили са тялото в някакъв каньон. Трябва веднага да отида там.

— Идвам с теб.

Тя облече набързо бельото си, върху него — черната пола, с която беше предната вечер, и намъкна през глава сивия си спортен блузон. Чу как дъждът барабани по покрива и простена. Отдалечен каньон в изливащия се дъжд. Чудесно.

За нула време бяха отново на летището в Санта Моника, само че този път се качиха в чартърния четириместен „Чесна“ който Ал беше уредил от телефона в колата си. И погледнаха надолу към „Тайфун“ когато се издигнаха в небето на път към Сан Диего и Лагуна. Както беше казал Ал, нямаха време за губене.

 

 

Дъждът се изливаше на потоци и спасителната станция беше само едно неясно петно. А те приличаха на гмуркачи с тези шлемове на главите и ботуши на краката. Бяха минали няколко седмици от изчезването на Лори и тялото беше вече доста разложено, което беше в добавка на другите им трудности.

— На момчетата ще им трябва много време, за да съберат частите — промърмори Балуърт, докато крачеше по ръба на каньона като главнокомандващ, направляващ маневри.

Марла, в черна мушама и рибарски ботуши, си пое дълбоко дъх и се опита да не мисли за онова, което той току-що беше казал. Кучетата бяха изпълнили задачата си и сега бяха на топло и сухо в задната част на полицейския фургон и на нея й се прииска да се присъедини към тях.

— Изкачват се! — извика Балуърт и мъжът, който дотогава седеше във фургона, излезе и също отиде до ръба на каньона, готов да вземе останките за аутопсия, а момчетата от отдела приготвиха фотоапаратите и камерите си. Лори Мартин щеше да стане звезда във вечерните новини.

Въпреки че трупът беше в торба, миризмата на разлагаща се човешка плът изпълни въздуха, когато спасителният отряд най-после се показа над ръба на каньона. Стомахът на Марла се сви и тя стисна зъби, като от все сърце пожела да не повръща пред всички.

„Никога няма да преживееш този срам, предупреждаваше тя самата себе си, ще посрамиш себе си и Жиро и то пред Балуърт и тази Пауърс! Пауърс и всичките тези момчета със стомаси и нерви от стомана. И Жиро никога вече няма да ти позволи да работиш с него…“

Ал стоеше близо до фургона и разговаряше с Балуърт. Закрачи към нея през калта, като се опитваше да я види ясно през потоците дъжд. Тя повдигна вежди.

— Какво има сега? — запита го с треперещ глас.

— Поръчах по една чашка кафе — каза той мрачно, хвана я за лакътя и я поведе към фургона.

Горещото силно кафе върна стомаха на Марла в нормално състояние и тя въздъхна дълбоко от облекчение.

— Справи се великолепно, скъпа. — Ал я погали нежно по ръката — Това определено не беше приятно. Не биваше да ти позволявам да идваш с мен.

— Какво? И да пропусна разходката със самолета? — Тя опита да наподоби усмивка. — Нашето момиче ли беше, Жиро?

— Тялото е прекалено разложено, за да се каже със сигурност на кого е. По-късно днес ще направят аутопсия. Ще проверят зъбите, ДНК-то и ще го сравнят с кръвта, открита в колата.

— Междувременно… — Той извади мобифона си от джоба на дънките, извади също така и списъка с номерата на кръвните банки, даден му от Марла, и набра първия.

Тя отпи от кафето, което изгори гърлото й, и се заслуша в разговора на Ад.

Най-после той натисна бутона „край“. Погледът му срещна нейния.

— Успяхме от първия път — каза той тихо. — Бони Виктър е дарила кръв преди два месеца.

— Значи можем веднага да проверим кръвта — каза тя нетърпеливо.

— Не толкова бързо, скъпа. Онази партида плазма се намира на петролен танкер, който пътува към Хаваи.

Очите й се отвориха дори още по-широко, ако това беше възможно.

— Защо тогава някой не се опита да върне обратно проклетата кръв?

— Можеш да се опиташ да отгатнеш — каза Ал, който вече викаше Балуърт. — Дори докато ние тук си разговаряме, скъпа.

 

 

Прекараха нощта в хотел „Риц“ в Лагуна Нигел, същото място, където бяха видели Лори Мартин и Стив Малърд за първи път. Само че сега, помисли си Марла смутено и с известно неспокойство, Лори представляваше куп разлагаща се плът. А Стив Малърд се криеше от съпругата си, от семейството си и от полицията.

Дъждът продължаваше да се излива на потоци. По стъклата на прозорците блъскаше и ранната тропическа буря, която напоследък беше поставена на второ място от урагана Дора, но все още беснееше в Байя и южния калифорнийски бряг. Изобилие от бяла пяна покриваше прииждащите вълни. Нощта определено беше от онези, в които е добре да си край уютния огън в камината до маса с вкусна храна и бутилка първокачествено червено вино. В „Риц“ предлагаха всичко това, а и нещо повече дори.

Настанени удобно в апартамент, загърнати в хотелските бели хавлиени халати, Марла и Ал пиеха „Мондави Каберне“ пред огъня и се гощаваха с пържола, печена на барбекю, и картофено пюре, гарнирано с магданоз. Чакаха телефонът да звънне. Всъщност само Ал се гощаваше с пържола. За нещастие, умът на Марла все още беше зает с Лори/Бони в торбата за трупове. Тя си вземаше по малко от картофеното пюре и се питаше дали отсега нататък няма да бъде вегетарианка.

Междувременно, в Сан Диего, Балуърт крачеше неспокойно напред-назад по излъскания до блясък сив коридор пред кабинета на следователя, пиеше лошо кафе от пластмасова чашка и чакаше резултатите от аутопсията, която правеха зад затворените врати. Поканиха го да присъства, но той не притежаваше куража и нервите на лекарите патолози. Трупът беше едно нещо, а останките — съвсем друго.

Но май не беше така за Пау! Пауърс. Тя беше вътре, изпълняваше дълга си и дори се наслаждаваше на всяка минута, защото това я доближаваше до арестуването на Стив Малърд. Убийствата бяха страстта на Пауърс и тя така и не успя да преодолее вълнението, което представляваше залавянето на убиеца. Тя чувстваше, че е родена за това, и гледаше, очарована, омагьосана, докато изваждаха съдържанието на стомаха, теглеха и преценяваха; докато отделяха разлагащата се плът от костите, които бяха оглеждани и номерирани; докато разглеждаха челюстта и фотографираха зъбите и протезите.

И все пак тя не беше подготвена за крайния резултат.

Беше два часът сутринта, когато най-после Балуърт се обади. Марла беше заспала на дивана с глава, положена в скута на Ал. Размърда се неспокойно при звъна на телефона. Бяха станали преди шест часа предния ден и дори Жиро започваше да задрямва.

— Жиро — отговори той тихо, за да не я събуди.

— Окей, подготви се за онова, което ще чуеш — каза мрачно Балуърт. — Тялото не е на Лори Мартин.

— И как така сме сигурни в това, без да сме сравнили кръвта и ДНК-то?

— Защото, приятелю мой, този труп е на мъж. На мъж от бялата раса, на възраст около четирийсет години.

Ал подсвирна, разочарован, а Марла изведнъж се разсъни напълно. Като куче домашен любимец, което отговаря на подсвирването на господаря си, помисли си тя, будна на секундата.

— Какво става? — запита, когато Ал остави слушалката.

Ал й каза. Тя го гледаше с недоумение, с празен поглед.

— И какво ще стане сега?

— Предполагам, че ще трябва просто да следим развитието на нещата. Междувременно, те ще проверят ДНК-то на мъртвеца, косата му, кръвната му група, семенната течност, кожата, отпечатъците — за да се опитат да идентифицират трупа. Ще проверят в регистрите, където са записани имената на всички, обявени за изчезнали. — Той смръщи нетърпеливо вежди. — Това ще отнеме време. И, междувременно, ние не сме напреднали ни най-малко.

— Кръвта на Лори/Бони е все още на онзи танкер, който пътува за Хаваи — напомни тя с надеждата да помогне.

Ал беше временно забравил за това и сега се усмихна, повдигна едната си вежда по онзи начин, който тя обожаваше, и не отделяше поглед от нейния.

— Права си, Марла Квищович, помощник частен детектив — съгласи се той и я целуна. — Разполагаме също и с факта, че Бони Виктър е заминала веднага след погребението на съпруга си. А следващото място, където е забелязан „Буикът“, е Фалкон сити, Тексас.

— Където ще отидеш, нали — каза тя примирено. — Трябваше да се досетя.