Елизабет Адлър
Всичко или нищо (19)

Глава 19

Ал седеше на високо столче пред подковообразния бар на „Епъл Пан“ на „Пико“, един блок източно от Уестууд. Мястото не се беше променило, откакто го бяха отворили през четирийсетте, и беше неговото любимо заведение за хранене. Чакаше вече от десет минути, а опашката все още се виеше и от двете страни на стъклените врати. Зад тезгяха четирима мъже наглеждаха гриловете, поставяха готовите вече кюфтета и кебапчета върху картонени чинии и кренвиршите в бургерите и приготвяха цели купове препечени филийки и салата, украсена с варени яйца. Тук сервираха големи парчета от възможно най-добрия ябълков пай в цял Лос Анджелис. Поне според мнението на Ал. И, ако се съдеше по опашката, според преценката на още мнозина други.

— Как си, Ал? Както обикновено?

Идваше тук от петнайсет години, а мъжът зад тезгяха работеше тук дори още по-дълго.

— Трябва ли да питаш?

— Никога не се знае кога можеш да промениш решението си и да хапнеш бургер, например. — Той плъзна бутилка пепси-кола по тезгяха към него и, за по-малко от минута, пред Ал се озоваха една картонена чиния, пълна със салата, гарнирана с риба тон, втора картонена чиния с кебапчета и трета — с кетчуп.

Тъкмо беше отхапал първата хапка, когато усети раздвижване зад гърба си. Нещо като вихрушка, помисли си той и се обърна да погледне Марла си проправяше с лакти път към тезгяха. Беше облечена, ако можеше да се каже така, в дрехи, подходящи за работа. Къс бял клин от ликра, късо бяло спортно горнище, което едва ли закриваше повече, отколкото един сутиен, маратонки и малка шапчица.

— Извинете ме, извинете, извинете… — Марла вече беше стигнала до челото на опашката и зае празния стол до него. — Аз съм с него — обясни тя на клиентите, които беше прередила.

— Марла, как можа да направиш това? — изсъска Ал. — Бедният човек чака от десет минути. Има опашка, ако не си забелязала.

— Знаех си, че ще те намеря тук. И, да, забелязах, че има опашка. Обаче е много важно. — Тя му се усмихна.

— Заради теб ще ни изхвърлят оттук.

— Изхвърляли са ме и от по-хубави места, както се казва.

— Какво ще желаете, лейди? — Сервитьорът започваше да губи търпение, а тя продължаваше най-спокойно да държи менюто… Човек трябваше да се задържи в заведението не повече от петнайсет минути, броени от сядането на стола до излизането през вратата, за да могат да се нахранят всички. Но тази жена май беше различна.

— Ммм, да видим… — Марла започна да чете менюто. Хамбургер, чийзбургер, салата с риба тон, салата с варени яйца, кебапчета, кюфтета, пай. Наклони глава на една страна и се усмихна — Онова, което наистина искам, е, пушена сьомга и препечена кифличка със сусам, намазана със сирене крема.

И Ал, и сервитьорът втренчиха погледи в нея.

— Лейди, ще намерите заведението „Джуниърс Дели“ зад ъгъла. Ние имаме бургери и скара. Е, какво ще поръчате?

— Салата с яйца и никаква скара, моля — каза тя едва чуто.

— Можеше да проявиш малко повече възпитание и да се изчервиш — каза Ал и потопи кебапчето си в кетчупа.

— В днешно време жените не се изчервяват. Отдавна сме престанали да го правим.

— И какво правите вместо това?

— Извиняваме се — каза тя с дяволита усмивка. Обърна се към човека, който продължаваше да чака зад нея. — Много съжалявам. — Тя му се усмихна от мило по-мило и той й отговори с усмивка. — Наистина съжалявам — каза тя и на сервитьора, който току-що поставяше картонена чиния, върху която имаше сандвич с яйце и салата, гарнирана с варени яйца. — О, господи, но това е достатъчно за четирима! Ще имам нужда от торба, за да занеса част от храната на кучето си. — Ал вдигна очи към тавана и тя бързо добави: — Съжалявам.

— Окей, вече се извини на всички, така че просто изяж проклетия сандвич и да се махаме оттук.

— Но аз имам толкова много да ти разказвам…

Тя беше тук едва от пет минути и още дори не беше отхапала от сандвича си. „Епъл Пан“ наистина беше претъпкано и се налагаше да се бърза.

— Трябва най-сетне да проумееш, че това не е „Риц“, Марла — изсъска Ал в ухото й. — На тези хора им плашат на бройка и оборотът е тяхната мандра.

Тя взе картонената си чиния и кутийката с кока-кола и слезе от червеното столче.

— Окей, няма да задържам никого повече. Ще ям в колата… По дяволите, и без друго не исках това!

Ал вече беше изял бургера си и беше платил и за двама им. Остави кебапчетата, грабна пепси-колата си и започна да си пробива път с лакти към изхода.

— Идвам в това заведение от петнайсет години, а ето че сега въобще не съм сигурен дали ще мога да си покажа отново лицето тук.

— И защо не?

Изненадата й беше непресторена. Той въздъхна шумно.

— Няма значение, Марла. И какво е толкова важно, между другото?

Бяха вече в „Мерцедеса“, но като че ли нямаха бензин. Ал слезе, наля в резервоара четири литра от тубата, качи се отново, тръшна вратата и отпи дълга и много необходима му глътка от пепси-колата си.

Марла си взе от върха на салатата с яйца.

— Ммм, вкусно — каза тя възхитено.

— Най-добрата в града — каза Ал, толкова гордо, като че ли той беше собственикът на заведението.

— От отвратителните ти обноски подразбирам, че не си имал голям успех с колегите на Лори?

Ал довърши пепси-колата си и взе нейната кутийка.

— Марла, знаеш ли какво? Наистина можеш да бъдеш много досадна.

— Кой? Аз?

Тя запърха невинно с дългите си мигли и той поклати глава.

— Мила, не прави това с мен. Това нашето е бизнес, нима си забравила? И аз съм шефът.

— Да, сър.

Тя седна с изправен гръб и скромно прибрани колене, а картонената чинийка се плъзна от коленете й и се приземи, с яйцата надолу, върху ботушите на Ал. Марла я загледа подозрително.

— Можеш да погледнеш на произшествието и откъм добрата му страна. Майонезата ще придаде на ботушите ти приятен блясък, а и е по-добре, че не падна върху моя черен килим.

Той си пое дълбоко дъх.

— В случай че не си забелязала, Марла, сега говоря вече през стиснати зъби. — Той махна чинията с яйчената салата от ботушите си и се опита да изчисти каквото беше останало с малката салфетка, която беше дадена заедно с чинийката.

— Ето. — Марла му подаде пакет хартиени носни кърпички. — Уча се — каза тя печално. — Вече се извиних три пъти за последните петнайсет минути. Окей, ще го направя отново. Много съжалявам, Ал. — Тя се наведе към него, хвана лицето му с недотам чистите си длани и го целуна силно по устните.

Устните им останаха долепени и Ал почувства как сърцето му прескочи два удара. Като тийнейджър на първата му среща, помисли си той щастливо и я целуна още няколко пъти.

— И така, между другото, какво е толкова важно? — каза той, когато тя най-после го пусна. Сиво-зелените й очи бяха потъмнели, а устните й бяха леко подути и влажни. Господи, тя беше толкова красива и секси! Ал трябваше да положи доста усилия, за да запази контрол над себе си.

— Открих приятеля на Лори.

— И? — Той се облегна на удобната черна кожена седалка и се престори на безразличен, като загледа уж безгрижно през прозореца.

Тя го удари силно с юмрук по ръката.

— Ох! Виж ти, колко силна си била! Можеш да нараниш дори мъж като мен. — Той й се присмиваше и тя го знаеше.

— Добре, шефе, ето го отчета. Лори Мартин се срещала с мистър Макайвър в местната баптистка църква. Винаги била облечена в някоя от онези рокли, които майка ти би нарекла „пеньоари“. Той е с напълно побеляла коса, с очила с дебели стъкла и с бастун. На осемдесет и четири години е и доста богат, а тя е, или била, не знам, на трийсет и май е играела някаква игра. Спомняш ли си пръстена със змията? Той й дал парите, а тя си го избрала.

Тихото подсвирване на Ал изразяваше силната му изненада.

— Защо тогава тя не го носеше на онзи пръст, на който се полага годежният пръстен?

— Не е искала никой друг да знае, не още. Това трябвало да бъде тяхната тайна. Искала той да бъде сигурен, че знае какво прави. Освен това, не искала хората да говорят за нея. Искала да си остане просто обикновена бедна женица, сама и уязвима в големия страшен свят.

Ал отново подсвирна.

— Добре ли се справих? — запита тя, лъчезарно усмихната.

— Направо страхотно, скъпа.

— И не само това. Според мистър Макайвър Лори била достойна за светица. „Добра жена, истинска жена в старомодния смисъл на думите“ така каза той. Напомняла му на неговата покойна съпруга, Имоджън. Видях портрета на Имоджън и според мен тя е била надменна интересчийка. Твърда като камък, така бих я описала.

— Какво ще кажеш за него?

— Макайвър? — Тя се замисли за миг. — И той не е от нежните мъже. Не го харесах. Но той определено беше уязвимият в случая — стар, сам и малко изглупял. Едва може да вижда, а и не чува добре. Но и той, и Гестапо, много са обичали Лори.

— Гестапо?

— Немска овчарка, която беше готова да ме разкъса, ако направя дори една погрешна стъпка. Тя обаче очевидно е обожавала Лори. Разбира се, Лори много умно носела всеки път на кучето сочен говежди кокал, който да дъвче вместо нейния крак. Лори успяла да изстиска от Макайвър няколко долара — няколко хиляди долара, искам да кажа — за така наречената си сестра, чието дете имало нужда от операция. И още няколко за детска благотворителност по Коледа.

— Изненади, изненади.

Ал се облегна назад със затворени очи. Марла го гледаше втренчено, готова за финалния удар.

— Също така, тя казала на Макайвър, че той бил първият мъж, в когото се е влюбила след смъртта на съпруга си, който умрял преди десет години.

Ал отвори рязко очи, а тя се усмихна самодоволно.

— Най-сетне те изненадах, Жиро.

— Съпруг, ха? И сестра с дете? Животът става все по-интересен, скъпа.

— А това е самата Лори Мартин. — Триумфално, тя извади със замах снимката на Лори в един от нейните „пеньоари“.

— Вторият живот на Лори — каза Ал, докато я гледаше с нескрит интерес. — Мисля, че аз успях да доловя интересен аспект от нейния живот номер три.

И той й подаде кафяв плик. Марла го отвори и се втренчи в снимката на малкото черно кученце Клайд, седнало на капака на някаква кола.

— Накарах ги да я увеличат — каза Ал. — Забелязваш ли нещо интересно?

Тя поклати глава.

— Кученцето наистина е хубаво. Особено с тази червена панделка.

— Прекрасният Клайд е седнал на капака на „Буик Рийгъл“ от 1980. Като наблюдателен частен детектив, ти може би ще забележиш, че номерът е на щата Флорида и че вече се вижда достатъчно добре.

— Флорида! — Марла си спомни жилището на Лори с неговия розово тюркоазен декор, напомнящ Флорида.

— И така, познай откъде ще започнем разследването, скъпа!

— Винаги съм искала да видя южния бряг — каза тя.