Елизабет Адлър
Всичко или нищо (18)

Глава 18

Ал разговаряше с колегите на Лори от офиса в агенцията по недвижими имоти, където тя беше работила. Опитваше се да открие какъв тип човек е била тя. Дали е била общителна? Дали е била кокетка, която най-много от всичко обича да флиртува? Лекомислена? Неуравновесена? Човек, който обича да бъде сам? Дали умишлено се е изолирала от останалите? Надменна? В същото време Марла беше изпратена да посети баптистката църква в Лагуна Бийч, която Лори беше посещавала редовно.

Преподобният Боунс Джонсън отговаряше идеално на прякора си. Беше приличен на скелет млад човек, чийто мършав врат стърчеше от колосаната бяла яка. Благите му сини очи гледаха сякаш някъде отдалеч. „Като че ли вече е в някакъв друг свят“, помисли си Марла, малко ядосана. Тя вече два пъти го беше попитала какво знае за Лори Мартин. И двата пъти, той беше започнал да отговаря, а после беше сменил темата на разговора. В момента говореше за чувствата, които храни към своите енориаши, и чувствата, които те изпитват към неговата църква.

— Да, Преподобни, но мен ме интересува мис Мартин. — Тя отново го върна на темата, като внимателно сдържаше нетърпението си, макар това да й струваше огромно усилие. Раздразнителността не би я довела доникъде. На Жиро наистина можеше да се разчита! Как бе посмял да възложи на нея тази задача, докато в същото време той най-спокойно разговаря с колегите на Лори! — Тя редовно ли посещаваше службите?

— Лори Мартин? — Очите му се разшириха, като да беше изненадан, че въобще се налага да говорят за нея. — А, да, бедната жена. Да, тя идваше често. Всяка неделя. Освен когато не беше на работа. Тя беше агент по недвижими имоти, както знаете…

Марла вдигна очи към небето.

— Да, знам.

— Понякога в неделя се налагаше да се погрижи за някои специални клиенти, макар много да мразеше да пропуска службите.

— Мога да разбера това. — Марла се опита да се усмихне, но погледът на преподобния беше фиксиран някъде по средата между тях двамата.

— Тя, изглежда, беше приятна, тиха и срамежлива млада жена. Вземаше участие в дейностите, организирани от църквата, в благотворителните вечери, помагаше на старите хора, все неща от този род. Винаги беше готова да подаде ръка — каза той най-накрая.

— Знам, че това вероятно е поверително, но съм сигурна, че ще разбере необходимостта да ви задам този въпрос… Лори говорила ли ви е някога за себе си? Например, откъде е? За семейството си? За проблеми, които е имала с мъжете?

Той повдигна рамене и поклати глава.

— Не, никога. Не мисля, че който и да било от нас я познаваше толкова добре. Освен, може би, Джон Макайвър. Трябва да разговаряте с него за Лори.

 

 

Пътят, който водеше до къщата на Макайвър, се изкачваше по хълма в покрайнините на малкия градец. Къщата беше изолирана от другите, но много впечатляваща. Вероятно беше строена през петдесетте, в грандиозен псевдотюдоров стил. Гредите бяха черни, част от прозорците бяха цветно стъкло в скъпи рамки, а огромните порти бяха от ковано желязо, с решетки, заострени в горния край.

Тя седеше в колата и гледаше едрата немска овчарка, която лаеше иззад тези порти. Чудеше се как би могла да влезе. Като се имат предвид вратите и кучето, този дом беше крепост. После видя стареца, който вървеше бавно по пътечката, покрита с чакъл.

— Ах, не се наложи да звъня — промърмори тя под носа си и отново погледна кучето, което беше оголило зъби и ръмжеше противно.

— Млъкни, Гестапо, веднага! Съседите отново ще дойдат да се оплакват от теб.

Марла, изненадана, втренчи поглед в него. Гестапо? Що за име беше това? Съвсем неподходящо за куче. Дори за немска овчарка. Огледа се наоколо. Доколкото можеше да види, нямаше съседи. Със сигурност нямаше къщи, разположени достатъчно близо, че обитателите им да се оплакват от лая на кучето. Сигурно вече е оглупял от възрастта, помисли си тя и, като добър частен детектив, си отбеляза наум някои неща докато той приближаваше към нея. „Бяла коса, трябва да е над осемдесет, върви с помощта на бастун. Сигурно е икономът или, както там му викат — човекът, които се грижи за състоянието на къщата. Но не, прекалено добре облечен е за такова положение. Вероятно е бащата на Джон Макайвър.“

— Добър ден! — извика тя и го удостои с най-лъчезарната си усмивка. — Казвам се Марла Квищович. Дошла съм да говоря с мистър Джон Макайвър.

Той я погледна през железните решетки на портата, а кучето, застанало до него, все още ръмжеше злобно.

— Казах да млъкнеш, Гестапо — каза той отново с треперещия си глас. — Сядай долу!

За изненада на Марла кучето изпълни заповедта.

— Той не си е у дома — каза грубо старецът.

— Но въпросът е спешен. Става дума за Лори Мартин. Кажете му, че се опитвам да помогна да бъде намерена.

Лицето му светна.

— Ще намерите Лори? Е, защо не казахте веднага?! Влезте, влезте… — Натисна някакъв звънец и електронните порти се отвориха. Кучето се стрелна към колата.

Марла бързо вдигна прозорчето на колата. Не чуваше нищо, освен лая на кучето, но старецът сигурно му беше дал друга команда, защото то неохотно се отдалечи. Трепна, когато чу ноктите му да дращят отстрани на „Мерцедеса“, и много ясно си представи какви поражения е нанесло по боята Жиро ще си плати и за това, побесня тя. И предпазливо стъпи с единия си крак вън от колата.

Сега старецът държеше Гестапо на каишка, макар да нямаше спор кой от двамата тежи повече и кой е по-силен. Марла се стегна вътрешно и излезе от колата. Рискуваше живота си заради Лори Мартин с всяка крачка, която правеше по чакълестата алея редом със стареца. Кучето вървеше от другата му страна и все още тихо ръмжеше.

— Наричам го Гестапо, защото винаги се държи така, дори когато беше малко кученце. Не пуска никого в близост до къщата. Освен хората, които познава, разбира се. Много обичаше Лори. Тя можеше да идва, когато си пожелае. И винаги му носеше нещо вкусно — нова храна, пусната скоро на пазара, или някой неоглозган кокал. Каза ми, че специално се отбива на месарския щанд в супермаркета и моли продавача да й запази говежди кокал. Много обичаше кучетата… — Той въздъхна прочувствено.

Вече бяха пред предната врата. Тя беше открехната и тон я отвори по-широко, като я бутна с бастуна си.

— Влезте… Влезте… Как ви беше името?

Очевидно имаше затруднения със слуха и Марла се наведе близо до ухото му.

— Марла Квищович — каза тя високо, — но можете да ме наричате Марла.

— Марла? Хубаво име.

Минаха по просторния коридор, облицован с мраморни плочки, и влязоха в стая, която очевидно се използваше за кабинет. По-скоро като имитация на кабинет, помисли си Марла, като се огледа. Рафтове от махагон заемаха стените от пода до тавана и бяха запълнени с книги, облечени в подвързии. На прозорците имаше тежки кадифени завеси, които миришеха на прах и пречеха на слънчевата светлина да влиза в стаята. Малък телевизор беше качен на античен шкаф от ореховото дърво. Имаше още стар и износен диван, тапициран със зелена кожа, столове, каквито обикновено има в мъжките клубове, и много, много стар и избелял турски килим. И пиано с клавиши от слонова кост, което изглеждаше не на място в тази стая като обсипано с мъниста момиче от Лас Вегас в църква. Над масивната камина, по която бяха издълбани сложни фигури, имитация на якобинската епоха, висеше портрет на надменна русокоса жена във вечерна рокля от сатен и диаманти, с една-единствена лилия в ръка. Тя наистина е хубава и с положение, помисли си Марла, втренчила поглед в портрета. Дали грешеше, или имаше, макар и слаба, прилика с Лори Мартин? Нещо в очите, може би…

— Това е съпругата ми — каза старецът и се отпусна тежко на дивана, като че ли краката му неочаквано му бяха изневерили — Имоджън. Умря преди десет години.

— Прекрасна жена — отговори учтиво Марла, макар лично тя да мислеше, че жената е студенокръвна кучка. Издаваха я надменното присвиване на горната устна и нетърпението, скрито в очите. — Художникът е уловил много точно нейната природа — добави тя с неискрена усмивка.

— Моля? — Старецът сложи длан на ухото си, после май разбра какво е казала. — Точно затова толкова много обичах Лори, защото тя изглежда като нея — каза той. — Седнете, мис Марла, седнете, седнете… — Той махна с немощната си ръка.

— Разбрах, че тя и синът ви са посещавали една и съща църква. Преподобният Джонсън каза, че са се познавали добре.

— Боунс Джонсън ви е казал, че имам син? Какво ли го е прихванало? Разбира се, че нямам син. Не, аз самият посещавах църквата с мис Мартин. Бях неин приятел.

„Боже, боже, боже“, помисли си Марла и си пое дълбоко дъх. Значи, това е Джон Макайвър! Изглежда, Лори все пак е имала поне един приятел…

— Ужасно е, ужасно е онова, което онзи мъж е направил с нея. — Сега гласът му трепереше още повече и по хлътналите му бузи се затъркаляха сълзи. — Къде е тя? Къде е тя? — Той скръсти ръце на гърди и се залюля напред-назад в дълбоко страдание и силна болка. Марла имаше чувството, че не за първи път той скърби толкова дълбоко и искрено за Лори. Очевидно хранеше силни чувства към нея.

— Съжалявам, мистър Макайвър. — Тя седна до него на изтърбушения зелен диван. — Разбирам как вероятно се чувствате. Тя трябва да е била много специална дама.

— Тя беше точно това — дама. В старомодния смисъл на думата. Нежна, мила, загрижена. И прекрасна, направо прекрасна. — Уморените му от възрастта очи се спряха на лицето на Марла, което беше близо до неговото. Стъклата на очилата на Макайвър бяха по-силни дори от тези на Бен Листър. Тя беше готова да се обзаложи, че той има катаракт и не вижда ясно дори с тези дебели лещи.

— Познавахте ли добре Лори? — запита Макайвър.

— Е, не точно. Не лично.

— Значи не знаете какво сте пропуснали. — Като се изправи с мъка на крака, той отиде бавно до камината и взе една снимка от античната италианска масичка. — Това е тя.

Марла виждаше различна Лори Мартин от бляскавото русокосо калифорнийско момиче, което беше видяла в бара на „Риц“. Но беше тя, в това нямаше и капчица съмнение. Лори в един от онези „пеньоар“ с дългите ръкави и дългите поли. Стискаше в ръка огромна бяла чанта и беше обута в ниски и грозни обувки. Косата й беше здраво завързана на тила. Тя се усмихваше срамежливо пред камерата. Очевидно този беше образът, който тя представяше в неделя в църквата.

— Тя наистина е прекрасна — каза Марла почтително. — Мога да видя какво искате да кажете, тя притежава… — отчаяно затърси точната дума — онзи красив старомоден външен вид.

— Точно това харесвах у нея — Гласът му пресекна и той наведе глава, защото сълзите му сега бяха неудържими. — Обичах я — призна той, хълцайки. — Помолих я да се омъжи за мен. И тя каза „да“. Но няма да се оженим веднага, така каза, трябвало първо да бъда сигурен какво се каня да направя. И не искала хората да говорят за нас, за нея…

Ококорените от изненада очи на Марла огледаха набързо стаята за втори път. Старецът има пари, няма съмнение в това. И очевидно Лори също е знаела.

— Разбирам какво е имала предвид.

Макайвър свали очилата си и изтри очите си.

— Имате прекрасно лице, мис Марла, нежно, като нейното. На никого не съм казал за Лори, дори на преподобния Джонсън. Лори каза, че това ще бъде нашата тайна. Но ми позволи да й купя годежен пръстен. Каза, че това щяло да бъде много мило, нещо специално, което ще ни свързва. „Онзи пръстен, които представляваше змийска глава с диамантено око“, спомни си внезапно Марла. Значи ето откъде и как Лори се беше сдобила с толкова скъп пръстен.

— Необичаен избор за годежен пръстен — каза тя.

— Такава си беше Лори, винаги можеше да те изненада. Да, Лори беше необикновена жена.

— Надявам се, че нямате нищо против да попитам. Лори не се ли тревожеше за разликата във възрастта ви? Искам да кажа, тя беше… какво?

— Лори беше прехвърлила трийсетте, а аз съм на осемдесет и четири. Но вие не разбирате, Лори беше човек, който много държи на духовното. Разликата във възрастта не означаваше нищо за нея. Каза, че си подхождаме, че мислим еднакво, че сме били заедно и в предишния си живот. И че сега съдбата ни е събрала отново. — Макайвър изгледа остро Марла, но тя не беше сигурна, че я вижда без очилата си. — Привличането беше, разбира се, и физическо — каза той гордо. — Все още съм активен, все още има живот в мен…

„Е, «Виаграта» сигурно върши чудесна работа“, помисли си Марла, но каза спокойно:

— Но, разбира се, Лори е била жена, която цени по-фините неща в живота.

— И това можех да й дам. Всичко бих дал за нея — каза той с жар. — Но не ме разбирайте погрешно, тя не преследваше парите ми. О, не. Нямаше да ми позволи да ги изхарча по нея.

— Тогава, какво точно й дадохте, освен пръстена?

— Тя не искаше да вземе нито пени от мен. Не и за себе си. Никога. Макар че веднъж й помогнах, когато сестра й се нуждаеше от пари, за да плати операцията на детето си. Тя помагаше в благотворителните дела, например да купим на бездомните деца подаръци за Коледа — В очите му отново бликнаха сълзи. — Лори беше добра жена. Много добра. И знам, че ме обичаше.

— Откъде знаете? — Марла изпитваше неудържимо любопитство. Тя не беше нито светица, нито маслена картина, все пак, а той беше доста стар и изглупял.

— Тя ми го каза — отговори простичко Макайвър. — Каза, че не е обичала нито един мъж, откакто съпругът й умрял преди десет години. И че аз съм първият. И знаете ли защо? Защото чувстваше, че може да ми има доверие. Беше уплашена от големия грозен свят там навън, който не е за нежна жена като нея, уязвима, сама. Мъжете непрекъснато я преследвали, дори тези от офиса й, така ми каза тя.

Марла се облегна немощно назад, победена, не — направо зашеметена, от изненадата. Доколкото беше известно на всички, Лори Мартин нямаше сестра. Нито някога беше имала съпруг. Нито пък, поне доколкото й беше известно на нея, се занимаваше с детска благотворителност.

Тя потупа нежно Макайвър по ръката. Стори й се, че докосва костите на птичка, кожата беше прозрачна, а под нея пулсираха пурпурночервени вени.

— Съжалявам, че ви причиних безпокойство, мистър Макайвър — каза тя, този път напълно искрено. — Искам да ви благодаря, че ми се доверихте. Надявам се, че онова, което казахте, ще ни помогне в нашето издирване на Лори Мартин. Друго, което може извънредно много да помогне, е нейната снимка. Разбирам, че тя ви е много скъпа, но не може ли да я взема назаем само за един ден? Ще направя няколко копия, ще дам няколко и на вас. Толкова ще ни помогнете в издирването!

Макайвър я погледна, изведнъж изпаднал в паника.

— Казахте ми, че не сте от полицията — каза той. — Ако знаех, че е полицията, нямаше да кажа нищо, защото това нямаше да се хареса на Лори.

— О? — Марла наостри уши. — И защо Лори не би одобрила поведението ви, ако говорехте пред полицията, мистър Макайвър? На мен можете да кажете. — Тя се усмихна и отново го потупа нежно по ръката. — Аз определено не съм от полицията.

Той въздъхна с огромно облекчение.

— Не мислех, че сте. Добре, вземете я. Не, Лори не обичаше полицаите, не им вярваше. Каза, че са я тормозили на два пъти, и то за някакви си дребни неща. Казваше, че ако не са на твоя страна, забрави за тях.

Марла кимна.

— Разбирам. И отново ви благодаря, мистър Макайвър. Ще ви върна снимката утре, обещавам.

Тя се изправи на крака. Кучето направи същото и заръмжа тихо, като показа бялото на очите и зъбите си.

— Простете ми, че няма да ви придружа — каза Макайвър, — но съм доста уморен. Ще натисна бутона, който отваря портата. Гестапо, седни долу!

Кучето се отпусна тежко на пода. По гръбнака на Марла запълзяха тръпки, когато мина предпазливо край него, очаквайки всеки момент зъбите му да се забият в прасеца й. Но кучето не помръдна.

Мислите й бяха объркани, докато бързаше по чакълестата алея към безопасността, която й предлагаше „Мерцедесът“, все още паркиран на пътя.

„Виж само на какви разкрития попаднах. Олицетворение на домакинята била нашата Лори, ха!“ Тя се усмихна. Чудеше се какъв успех е имал Жиро с колегите на Лори. Сигурна беше, че не е толкова голям, колкото беше нейният. Да, можеше да се обзаложи на това. Уоу, колко много имаше да му разказва!