Елизабет Адлър
Всичко или нищо (16)

Глава 16

От убийството на Джон Бенет Рамзи насам не беше имало такъв отзвук. Името на Стив Малърд стана синоним на „убиец“. Беше направено проучване колко хора го смятат за виновен. Петдесет и шест процента смятаха, че е виновен, а двайсет и три процента — че е невинен. Останалите не можеха да преценят. Ривера, Лари Кинг, Мат Люър… Вероятната вина на Стив за изчезването и убийството на Лори Мартин беше разисквана по телевизията, разчепквана всекидневно в жълтата преса, по радиото, човек можеше да прочете за това във всяко списание… За това се говореше в Англия, във Франция, в Австралия… И крайният резултат беше винаги същият. „Кои знае къде е Лори Мартин?“ На този въпрос нямаше отговор, но посланието, което той съдържаше, беше ясно на всички.

Мина още една седмица, а тялото на Лори Мартин още не беше намерено.

Вики Малърд прекрати всекидневните си посещения в гимнастическия салон, защото не можеше да понася чуждите погледи, коментарите, произнесени шепнешком, въпросите. Навсякъде, където отидеше, тя се чувстваше така, като че ли хората непрекъснато я гледаха и говореха за нея. Престана да пазарува в местния магазин и й се наложи да шофира на дълги разстояния, за да си купува зеленчуци и други хранителни продукти в магазини, където беше анонимен клиент. Но дори тогава я следяха папараци. Те я следваха дори когато караше децата на училище. После видя снимка на дъщерите си в един жълт вестник. Под снимката пишеше: „Децата на убиеца“.

Отиде си направо вкъщи и влезе с гръм и трясък в кухнята, остави кафявите книжни торби с хранителните продукти на плота до мивката и изтича на горния етаж, за да се оплаче на съпруга си.

Той лежеше на леглото, както обикновено тези дни. На тяхното огромно легло, произведено в Калифорния, със завивките, изработени по технологията пачуърк от нечия баба, която живееше в Апалачите, и които бяха купили по време на една от ваканциите си. Леглото, където бяха заченали децата си — същите деца, които сега бяха отхвърлени от обществото. Мразеше го…

— Не издържам повече!

Гласът й беше висок, истеричен. Стив уморено надигна глава. Гледа я дълго време.

— Знам.

И легна отново по гръб. Затвори очи.

— Започвам да полудявам! Видя ли какво пишат за децата ми? — Тя го замери с вестника. Той падна на гърдите му. — Прочети го! — изкрещя. — Прочети го, по дяволите! Наричат ги „децата на убиеца“. — Сълзите я задавиха и тя седна, хлипайки, в края на леглото. — Не мога повече, просто не мога… Не мога да продължавам така… без да знам… За тях е още по-трудно в училище. О, разбира се, на всички деца е казано да се държат нормално, но просто не е същото. Те са презрени от всички. Аз — също. Какво стана, Стив? Какво стана с живота ни?

Стив се изправи и застана до нея. Протегна ръка да я докосне, после я отдръпна. Когато и да погалеше Вики напоследък, тя винаги се напрягаше още повече, като че ли той щеше да я нарани.

— Аз съм под обсада в собствения си дом — продължи да плаче тя — Преследват ме фотографи, когато отивам да пазарувам, мъже на мотоциклети и с камери в ръце преследват децата…

Но Стив не беше пропуснал край ушите си фразата: „Не мога да продължавам така… без да знам…“. Разбра, че всичко е свършено. Трябваше да направи нещо.

— Ще е по-добре и много по-просто, ако те напусна — каза той тихо. — Ще си тръгна, когато се стъмни.

Тя го погледна. В очите й още блестяха сълзи, но не изрази дори слаб протест.

— Къде ще отидеш?

— В Ероухед, предполагам.

Вики не каза нищо, защото усещаше, че повече не може да понася присъствието му в къщата. Той наистина трябваше да си тръгне.

— Ще изпратя момичетата при сестра си — каза тя вече малко по-спокойно. — Тук животът им е направо невъзможен и не е честно спрямо тях да ги карам да понасят всичко това.

— Но това означава, че ще бъдеш съвсем сама тук.

Той инстинктивно протегна ръка към нея, постави ръка на рамото й и почувства как тя се стяга. Направи крачка назад с рамене, отпуснати уморено надолу.

— Не знам какво друго бих могъл да направя, Вики. И какво друго бих могъл да кажа.

Тя дори не го погледна. Мислеше си за техния равин, който беше силен и устойчив като скала, и й помагаше, както и с каквото можеше. И за баща си, който обичаше Стив като свой роден син. „Господ не признава вината на човека дотогава, докато не се докаже, че той е виновен“, беше казал баща й, но тя четеше съмнението в очите му.

Точно това съмнение я беше убило. Когато се гледаше в огледалото, тя виждаше в собствените си очи същото съмнение и се мразеше заради това.

— Ще ти помогна с багажа — беше всичко, което каза.