Кристин Хармел
Рим, моя любов (19)

Деветнайсета глава

Ролите бяха разменени и нищо не остана за казване. Необходимо ми бе време да осмисля всичко. Като че ли целият ми свят се преобърна.

Моята майка ни напусна, без да промълви дума, без никакво обяснение. Нямаше значение каква е причината, този факт щеше винаги да ме преследва и винаги щеше да ме наранява. Не ми се вярваше, че ще мога да й простя.

Но за пръв път в живота си разбрах, че нямаше нищо общо с нас. Не изцяло. Не ни е изоставила, защото не ни е обичала. Изоставила ни е заради своите демони, не е разбирала какво става с нея и не е искала да повлече и нас със себе си.

Това означаваше, че вината не е моя.

Като разсъждавах логично, особено сега като зрял човек, осъзнах, че когато съпрузите скъсват, то е между тях двамата и каквото и да са сторили един на друг, не е по вина на децата им. Знаех, че не бива да нося отговорността.

Но когато си на единайсет и твоята майка те изостави, не е възможно да не се обвиняваш. Въпреки че баща ми идваше да ме завие през нощта и да ми каже, че нашата майка ни обича и скоро ще се върне, че изчезването й няма нищо общо с нас, аз никога не му повярвах. Може би ако бях чистила стаята си по-прилежно, ако не се бях заяждала със сестра си, ако не бях настоявала да стоя вечер до по-късно, тя щеше да остане. И ако бях по-организирана, по-отговорна и бях помагала повече вкъщи, тя нямаше да се чувства толкова угнетена.

Ето защо станах такава, каквато си представях, че тя иска да стана. Престанах да се карам с Беки; правех всичко по силите си да се грижа за татко; чистех, миех чиниите, научих се да готвя за вечеря, правех всичко, което ми се казваше. Не минах през тийнейджърското непокорство, защото какво щеше да се случи, ако моят бунт принуди и татко да ни напусне? Никога не рискувах. Ами ако нещо се случеше с мен, кой щеше да се грижи за Беки?

Станах жената, която съм днес, защото вярвах, че не си е заслужавало нашата майка да се тормози заради нас, не си е заслужавало да ни обича и затова ни е напуснала. Станах такава, каквато съм, понеже вярвах, че ако стана по-добра, тя ще ме заобича и ще се върне.

Оказа се, че аз нямах нищо общо в случая. Тя не ни беше напуснала заради някакъв тайнствен непознат. Не ни беше изоставила, за да обича други деца. Беше избягала, защото не е знаела как да се справи със себе си, и не е знаела как да поиска помощ.

Нейното решение е било да си затвори очите за онова, което е носила в душата си, и да избяга от онова, което е било пред нея. А не прекарах ли целия си съзнателен живот, като постъпвах като нея?

* * *

Същия ден следобед Карина ме слушаше с отворена уста, докато разказвах за срещата с леля Джина.

— Направо ще се пръсна от гордост, че си се осмелила — радваше се тя. — А баба ти и дядо ти? Запозна ли се с тях?

Сведох поглед.

— Джина каза, че баба ми е починала преди пет години, а дядо ми миналата. Сега тя държи магазина.

— Съжалявам.

— О, не! — Сълзи напираха в очите ми. — Всичко е наред. Искам да кажа, че може би сега са с мама, нали?

Карина кимна замислено и като я погледнах, видях, че и нейните очи са влажни.

— И какво ще правиш? — попита.

Свих рамене.

— Не знам. Струва ми се, че вече няма какво да направя. Не мога да престана да се обвинявам. Постоянно си спомням колко ужасно се държах с мама, а тя е преживявала истински ад. — Замълчах и преглътнах. — Когато се върна, всеки ден й повтарях, че я мразя, а тя всеки ден ми отвръщаше, че ме обича. Всеки ден й казвах, че я мразя до смърт. Умря с мисълта, че я мразя.

Карина дълго мълча. Бях сигурна, че ме осъжда и имаше пълно право. Бях ужасна дъщеря и ужасен човек.

— Кажи нещо — подканих я аз. — Ако мислиш, че съм най-лошото същество на света, просто ми го кажи.

— Не — възрази решително тя. — Пое дълбоко дъх. — Трябва да ме чуеш! Гледай ме! — Млъкна и почака, докато неохотно я погледнах в очите. — Слушай ме внимателно, Кет! Тя е знаела.

— Какво?

— Знаела е — повтори много сериозно.

— Какво е знаела?

— Знаела е колко я обичаш. Знаела е, че колкото и да ти се е искало, никога не би могла да я намразиш.

— И откъде го знаеш?

Карина забави отговора си, докато не я погледнах отново в очите.

— Защото съм майка. А майките винаги знаят. Една майка чете в очите на детето си като в отворена книга. Една майка вижда в душата на детето си. Една майка винаги знае.

— Но тя почина преди толкова години. — Поклатих глава. — Аз се промених. Няма как да знае.

— Една майка знае — повтори Карина. — Независимо от чувствата, които си мислела, че изпитваш, независимо от думите, които си изрекла, знам, че тя е виждала всичко в очите ти.

Наканих се да й възразя, но нещо в изражението на Карина ме накара да замълча. С цялото си същество ми забраняваше да говоря.

— Няма за какво да се разкайваш — добави след момент. — Кет, била си дете. Наранено, тъжно дете. За нищо не си била виновна ти.

Загледах се в чашата си, като че ли отговорът как да разсея мрака у мен, лежеше в утайката от кафето.

Карина мълча известно време. После много внимателно каза:

— Кет, трябва да говоря с теб за Майкъл Еванджелисти.

Стреснах се и се вторачих в нея.

— Майкъл ли? — попитах. Изсмях се. — Не е необходимо. Той е женен тип, на когото не му пука, че има жена и дете.

— Кет — произнесе натъртено тя, — той не е женен.

— Моля? — Завъртях глава. — Грешиш. Тъща му се обади в ресторанта същата вечер, когато излязох с него. Та тя живее с него, за бога. Дори ти ми каза, че си познавала жена му.

— Точно така. Познавах я, а не познавам я.

Душата ми се вледени.

— Какво?

— Казваше се Линда — отговори бавно Карина. — Беше американка, тиха и много мила. — След кратка пауза продължи: — Роди им се дъщеря. Ани. На години е горе-долу колкото Нико. — Отново се поколеба и ме погледна. — Линда загина в автомобилна катастрофа преди четири години.

— Какво?

Карина потвърди:

— Ани е била с нея в колата. Нямала е дори драскотина. Но Линда загинала. Майкъл беше съсипан. Дойде тук в Рим при семейството си и остана година. Нико и Ани постоянно играеха заедно, когато бяха малки. Но Майкъл искаше Ани да порасне в Ню Йорк, където беше устроил живота си, и отвори ресторант там. Майката на Линда се премести при него, за да гледа Ани, понеже той работеше от ранни зори до късна вечер, за да осъществи проекта си, а не искаше бавачка да се грижи за Ани.

Почувствах се все едно някой ме беше ударил с юмрук в корема.

— Не е ли женен? — прошепнах.

— Не е. Майкъл ми обясни какво недоразумение се е получило помежду ви. Чувства се ужасно. Даже не знаех, че е започнал да ходи по срещи, и му го казах. Отговори ми, че не ходи. Ти си била първата, с която се срещнал след смъртта на Линда. Не знаел, че вече е склонен, преди да те види върху тенекия с маслини в своята кухня.

— Това ли каза? — попитах.

— Точно това. Мисля, че много те харесва.

— О, божичко! — изпъшках аз. Отпуснах глава върху ръцете си. — Какво направих?

— Било е недоразумение — успокои ме Карина. — Сигурна съм, че ще разбереш.

Погледнах я сепнато.

— Къде е сега?

Тя се подвоуми.

— Замина си за Ню Йорк. Потърси те снощи, но ти не се беше прибрала.

У мен се отприщи чувство за вина като порой.

— Не! — изпъшках пак.

— Да, замина — повтори Карина. — Остави ти бележка.

— Така ли?

Тя бръкна в джоба на престилката си и извади сгънат лист.

— Ето — подаде ми го. — Трябва да се връщам на работа. Като ми свърши смяната, ще се върна. А ти го прочети. И си помисли. Разбрахме ли се?

Останах зашеметена, стиснала писмото в ръка.

* * *

След няколко минути седнах, все така с писмото в ръка. Умирах от любопитство какво пише в него, но същевременно не бях съвсем сигурна дали трябва да го прочета.

Преди всичко не беше приятно някой да те напада. Беше ми по-лесно, когато можех да отпиша Майкъл като измамник. С това нямах проблеми. Бях свикнала. Но да се справя с човек, който ме смая с основание, беше нещо съвсем различно.

А имаше още много други причини да не му давам възможност. Ако съм първата жена, с която се е решил да излезе на среща след смъртта на жена си, нямаше ли вероятност да преживее емоционален срив и аз да изпълня ролята на опитно зайче? Не биваше да забравям, че той има дете. Ако по някаква случайност между нас се получи, бях ли готова да стана мащеха на малко момиченце? Винаги съм се притеснявала, че ще бъда лоша майка, че ще разочаровам децата, които трябва да обичам, точно както майка си. Знаех, че прибързвам със сценария, бях излизала с Майкъл само веднъж, а се виждах вече вплетена в семейната схема, но знаех, че трябваше да го имам предвид. На теглилката се поставяше животът на още един човек. Каква майка… или мащеха… щях да бъда?

Освен това имах връзка с Марко. Марко, който видя моята тъга и успя да отвори очите и сърцето ми, както никой друг. А това беше най-същественото. Марко беше добър човек. А аз не бях жена, която бяга. Никога не бягах. Не бях моята майка.

Разгънах бавно писмото и започнах да чета:

Скъпа Кет,

Съжалявам, че не ти казах за моята жена и за моята дъщеря. Съжалявам, че не знаех как да ти го обясня през онази вечер в ресторанта. Съжалявам, ако съм те засегнал, или ако се чувстваш излъгана. Предполагах, че Карина ти е разказала. Наистина ми тежи и не съм сигурен как да постъпя. Откакто Линда почина, не съм излизал с нито една жена. Не исках. Моят живот са моята дъщеря и ресторантът. Нямаше място за нищо друго.

И тогава те срещнах. Ти беше първият човек, който ме накара да се надявам. Зная, че звучи смахнато, и естествено едва те познавам, но онзи ден, на сватбата на сестра ти, почувствах нещо. И, разбира се, оплесках всичко, дори не знам дали не те прогоних завинаги. Ако съм те прогонил, няма да те обвинявам. Грешката е моя. Но ако пожелаеш със сърцето си да ми дадеш втора възможност, ще се радвам много. Не съм сигурен дали съм готов, но искам да опитам.

Може би имаше причина да попадна на теб в Рим. Спомена, че възнамеряваш да дойдеш. А пък аз ти казах, че семейството ми има ресторант до Пантеона. Затова се надявах, че ще те срещна някъде наоколо. Не знаех, че си наела апартамента на Карина. Съжалявам, че не съм знаел. Може би щяхме да имаме възможност да поговорим. Вместо това обикалях няколко дни улиците наоколо и търсех в тълпата лицето ти. Отказах се. И тогава те видях в другия край на бара. Не ми се вярваше. Но може би така е предопределено.

Съжалявам, че заминавам, без да се сбогувам с теб. Зная, че ще останеш в Рим още малко. Но моля те, отдели малко време да помислиш за всичко това. Не прибързвай. Знаеш къде да ме намериш, когато се върнеш в Ню Йорк… ако искаш. От теб зависи.

Чао

Майкъл

Прочетох и препрочетох писмото няколко пъти. После го сгънах грижливо, прибрах го в дамската си чанта и седнах на леглото да помисля.

* * *

Карина се качи при мен след девет часа. Беше сложила Нико да спи, а майка й гледаше телевизия.

— Искаш ли да излезем — предложи — да хапнем нещо.

Съгласих се и излязохме.

Само след десет минути седяхме на маса за двама в двора на едно ресторантче точно след ъгъла, в посока, обратна на Пантеона.

— Тук правят божествена пица — каза тя. — Най-хубавата пица в града. Искаш ли да си разделим една?

Кимнах и когато дойде сервитьорът, Карина се погрижи за поръчката. След малко той донесе бутилка кианти и две чаши вода. Наля ни вино и като се отдалечи, Карина вдигна тост:

— За майките!

Усмихнах се.

— За майките!

Отпихме по глътка. Чудех се как да задам въпроса, който ми тежеше.

— Карина — осмелих се най-накрая.

— Да.

— Как разбра, че си готова да бъдеш майка?

Тя се разсмя.

— Не разбрах. Изобщо! Беше последното нещо, което влизаше в плановете ми. Но се случи, когато му дойде времето. Щом видях личицето на Нико за пръв път, разбрах, че всичко ще бъде наред.

— Но нали си знаела, че ще бъдеш добра майка? — попитах. — Имам предвид твоята майка, която изглежда съвършена.

— Мислех си, че ще бъда ужасна майка. Пушех. Пиех. Имам ужасен характер, не се съмнявам, че си го установила. Егоистка съм и не вярвах, че ще обичам едно дете, както се очаква от мен. Въобразявах си, че предпочитам да харча парите си за дрехи и обувки, да излизам с приятели. Но всичко се промени. И за пръв път в живота си се почувствах на мястото си.

Позамислих се и кимнах.

— Заради Майкъл и Ани ли се интересуваш? — попита Карина.

— Не зная — признах. — Не съм наясно в случая. Страхувам се да се срещам с мъж с дете. Направо съм ужасена. Не защото не искам дете. А защото не вярвам, че съм достатъчно добра, за да се намеся в живота на едно дете.

Тя се разсмя.

— Кет, това е най-тъпото нещо, което си казвала. Малко добри като теб познавам.

В гърлото ми пак заседна буца и преглътнах.

— Ами Марко? Започнах някаква история и с него. Не мога да изчезна, дължа му го!

Карина вдигна рамене.

— Как да постъпиш в случая не зная. Но ми се струва, че трябва да се вгледаш в себе си и да проумееш кое е редно. — Помълча, после добави: — Осъзнах, че когато човек прави всичко по силите си, за да постъпи правилно, животът му поднася разрешение. Така че, ако да се обвържеш с Марко ти се струва редно, бъди с него. Но ако се колебаеш, ще му направиш добро, като си отидеш, преди да хлътне прекалено.

— Не съм сигурна — отвърнах. И сега ми се струваше, че ако изоставя добър човек, ще постъпя както се бях заклела никога да не постъпвам. Но може би светът не е черно-бял, както си мислех. Може би пренебрегвах целия спектър от цветове. Странно колко отчетливо виждах това многообразие през обектива на моя фотоапарат, а без да се скрия зад него, се обръщах към сигурната леснина на грешно и правилно, без да обръщам внимание на отсенките между двата полюса. Вярвах, че това е идеалният начин да гледам на света, защото почти не оставяше място за грешка. Но сега осъзнах, че самата гледна точка е една голяма грешка.

Сервираха ни пицата и Карина смени темата, като започна да ми разправя смешни случки с Нико. Не ме беше подвела; пицата беше божествена. Тестото беше тънко, хрупкаво, а съставките бяха в плътен, сочен слой, с богат аромат. Пицата беше с пласт идеално разтопена моцарела, след това с пласт домати и цели листа от пресен босилек, които не се съмнявах, че са били току-що откъснати. Най-отгоре имаше дебели парчета моцарела. Комбинацията от аромати и свежест накара сензорите ми да запеят.

Това беше Италия, цялата върху тази пица, в тази смесица от благоухания, която не можеше да се дублира отвъд Атлантика. Зачудих се защо беше толкова трудно да се постигне едно така просто нещо. Не можеше ли нюйоркски готвач да направи абсолютно същата пица в своята кухня? Но фактът, че това е невъзможно, както сега, така и преди, беше още едно доказателство, че моите два свята — Ню Йорк и Рим — никога няма да бъдат съвместими, никога няма да бъдат едно и също.

Като се нахранихме, си поръчахме еспресо и тирамису.

— Мислех си за онова, което ми каза — започнах, като се облегнахме и се загледахме в минаващите по тротоара хора. Цяла вечер като на истински парад се нижеха млади семейства, които се прибираха у дома, влюбени двойки, приятелски компании. Животът си течеше.

— Какво казах? — попита Карина. Засмя се и добави: — Казвам какво ли не.

Усмихнах се.

— Че съм живяла винаги, залагайки на сигурно.

Тя поруменя леко.

— Извинявай. Не трябваше да се меся, където не ми е работа.

— Не. Трябваше. И се радвам, че го каза.

Тя ме гледаше с любопитство.

Поех дъх и продължих:

— Винаги съм обичала фотографията.

— Зная. — Усмихваше се и ми се стори, че знае точно какво ще кажа. Може би го е знаела преди мен.

— Бих искала да се опитам да продам някои от моите фотографии — заключих.

— Ето ти една добра новина.

Можех да се закълна, че се опитваше да скрие усмивката си.

— Нима?

— Да. Особено след като вече се свързах с една фотогалерия в Ню Йорк и предложих твои снимки.

— Какво?!

Карина кимна спокойно.

— Да. Много са хубави, за да ги пазиш само за себе си, Кет. Знаех, че и ти щеше да стигнеш до това заключение някой ден.

Нищо не разбрах.

— Един момент! Какво имаш предвид, като казваш, че си се свързала с галерия?

— В Интернет открих галерия главно за фотографии от Италия — сви равнодушно рамене тя, като че ли не беше кой знае каква работа. — Собственичката е американка, живяла много години в Рим. Обадих й се и й казах, че съм артистичен агент и че съм открила нов талант в Рим, и бих желала да й изпратя няколко снимки за мнение.

— Моля? Какво й каза?

— Че съм твоя агентка — усмихна се Карина. — И между другото ще си взема десетте процента.

Гледах я, без да мигам.

— Вече си изпратила снимки в галерията, така ли?

— Да. Три снимки.

— Как?

— Имам ключ от апартамента ти, нали се сещаш? А снимките са в компютъра ти.

— Значи си влязла с взлом в моя апартамент и си откраднала три снимки!

— Не — отрече Карина леко глуповато. — Отключих вратата, за да се радват и други хора на твоите снимки.

— Нима изпрати три случайни снимки на някаква непозната в Ню Йорк?

— Не. Час и половина избирах кои три снимки са уловили най-точно духа на Рим. Изпратих ги на галеристката и цял час й разправях колко си талантлива.

Бях потресена и не вярвах на ушите си.

— Галеристката какво отговори?

Карина се усмихна.

— Че по-красиви пейзажи от Рим не е виждала. Че в тях наистина е уловен духът на града, който обича. Че я вдъхновявали.

Зяпнах.

Карина продължи, все така усмихната:

— Каза още, че иска да направи изложба от десет фотографии за начало. Ще ги увеличи, ще ги сложи в рамки, и ще ги изложи за месец. Ако се продават, ти ще вземеш седемдесет и пет процента от печалбата, а тя — двайсет и пет. Ще намали своите проценти на двайсет, ако фотографът излага успешно шест месеца само в нейната галерия.

— Ти какво отговори?

— Че ще обсъдя въпроса с фотографа и ще й се обадя. — След кратко мълчание продължи: — Попита как се казваш, но премълчах. Не знаех дали искаш да се представиш с истинското си име, или ще използваш псевдоним.

Замислих се. Още не можех да повярвам, че това се случва. Навярно беше редно да се разсърдя на Карина, че е изпратила мои снимки, без да поиска разрешение от мен. Но бях увлечена от нейния ентусиазъм, от наивната й вяра, че някой ще пожелае да купи мои снимки. А най-невероятното бе, че бяха купени. Някакъв нюйоркчанин, който тъкмо се бил върнал от Рим, видял моите снимки и се запалил по тях.

И все пак не бях сигурна, че искам да поставя своя авторски знак на снимките. Макар че на почти трийсет пет би трябвало да съм по-самоуверена, аз още се ужасявах от провал. И как другояче да се казвам?

Замислих се какво ме доведе тук, какво ме накара да се крия зад обектива на фотоапарата, какво ме накара да търся отговори в този град, който никога нямаше да бъде съвсем мой.

Изведнъж почувствах, че от гърба ми се смъква огромен товар. Усмихнах се.

— Кажи й — произнесох бавно, — че на авторския знак трябва да пише „Одри Х. Вердикио“.