Кристин Хармел
Рим, моя любов (14)

Четиринайсета глава

През следващите три дни обикалях улиците на Рим с фотоапарат през рамо. Дадох си труда да изгазя праха на Форума, за да уловя специфичната светлина, отразена върху руините. Почти цял един ден прекарах във Ватикана, фотографирайки едва ли не всичко — от колоните покрай площад „Свети Петър“ до статуите на върха на базиликата. Почти сто снимки направих в Колизеума. Снимах детайли от Испанските стълби и Фонтана на Бернини, който се намира на крачка от стъпалата.

Но най-много снимки направих по туристическия маршрут, и точно тях не бях планирала.

На път към Форума, приклекнах до един вход и снимах момченце, което риташе топка около фонтана на площад „Бернини“. Като отивах към Ватикана, фотографирах двама старци с димящи лули пред месарница и три кискащи се момичета, сгушени едно до друго, сочещи крадешком към три момчета от другата страна на улицата, които се преструваха, че не ги забелязват. Преди да стигна до площад „Испания“, снимах две момиченца с изпадали предни млечни зъби, които скачаха на въже и пееха: „Se Sei Felice Tu Lo Sai“, италианска интерпретация на „Ако си щастлива, и го знаеш“.

Когато на третия ден следобед се запътих бавно-бавно към къщи по дългия път покрай Тибър, за да снимам проблясващата на слънцето река с песъчливия насрещен бряг и с Трастевере, който се очертаваше в далечината, бях направила повече от петстотин снимки.

Но най-хубавото от всичко бе, че ентусиазирана от снимането, успях да не мисля за нещата, за които разговаряхме с Марко и Карина. Всеки път, щом се сетех за майка ми, или виждах някоя римлянка с къса прическа като нейната по подобие на вечната Одри Хепбърн, хващах фотоапарата и потъвах в света, който виждах през обектива. Обичах усещането, че владея положението, когато снимам, това, че можех да си подбера какво има значение и да изключа несъщественото за мен.

Досега не се бях чувствала така свободна. И за моя изненада това чувство ми харесваше.

Като се върнах вкъщи през този трети ден, инсталирах фотоапарата за автоматично прехвърляне на всички снимки в компютъра и най-накрая реших да се обадя в Ню Йорк.

Първо позвъних на Беки. Чувствах се виновна, че не помислих за тях през тези няколко дни, но всъщност те можеха да ми се обадят на мобилния телефон, ако им трябвах.

Беки отговори още при първото позвъняване и гласът й прозвуча весело и много по-отблизо отколкото се очакваше, като се имат предвид разстоянието и океанът помежду ни.

— Здрасти, сестрице! — изчуруликах, щастлива, че я чувам. — Ето ме и мен.

— Кет! Къде си? — попита ме тя на секундата.

Стъписах се.

— В Рим. Нали знаеш.

— Но вчера те търсих! Твоят телефон беше изключен и позвъних на онзи тип Франческо, понеже ми даде неговия номер, но той ми каза, че си се изнесла! Разтревожих се ужасно!

Млъкнах и отворих пощата си в лаптопа. От вчера бях получила двайсет и седем писма. Нито едно не беше от сестра ми.

— Но, Беки, щом си се тревожила, защо не ми изпрати имейл? — попитах.

Чух как изпухтя, после каза:

— На детектив ли да се правя, че да те намеря?

Завъртях очи. Имаше право; но по този повод и аз също не бях длъжна да давам отчет на нея или на когото и да било. Това е едно от чудесните неща, които ти дават чувство за свобода, когато си неомъжена. Но не исках да се разправям с нея точно сега. Не и по този въпрос. Не и от такова разстояние. Така че вместо това казах само:

— Извинявай. Ще се обадя в телефонната компания да видя какъв е проблемът. Не съм искала да те тревожа.

— Хубаво — каза Беки, — но ме разтревожи. Не можеш просто така да изчезнеш. Ами ако аз или татко имаме нужда от теб?

— Но нямаш, нали? — попитах тихо.

— Не е там работата.

Поех дълбоко дъх.

— Чудесно. — Млъкнах. — Е, как е семейният живот?

Както си и знаех, смяната на темата се оказа добър ход и сестра ми се впусна в подробен и объркан разказ за това как Джей взел да чисти с прахосмукачката и се спънал в шнура на лампата, съборил я и тя побесняла, защото това била най-любимата й лампа в целия свят.

Когато свърши, замълча за момент и после попита:

— Е? Как си? Какво ново?

„Странно е — помислих си, — че не пита за Франческо, или защо не живея при него.“ Но така или иначе щях да й кажа.

— Живея в малък апартамент до Пантеона. — Поех дълбоко дъх. — С Франческо не се получи.

Беки се умълча прекалено дълго и реших, че връзката се е разпаднала.

— Ало? — най-накрая наруших мълчанието.

— Тук съм — обади се тя. — Просто не мога да повярвам.

— Моля? Какво искаш да кажеш? — изумих се аз. Беше последното нещо, което очаквах да чуя от нея.

Беки въздъхна драматично.

— Стига, Кет. Нима измина целия този път, за да скъсаш с мъжа, заради когото отиде?

Доста дълго не отговорих. Най-сетне успях да изрека:

— Какво?

— Не искам да те обидя, Кет. Само го казвам, защото те обичам и се тревожа за теб. Но не мислиш ли, че си прекалено придирчива? Имам предвид, че сама си избираш гаджетата, после на бърза ръка ги разкарваш.

— Беки, не съм разкарала аз Франческо. — Поклатих глава. Дори не знаех откъде да започна. Тя никога не схващаше идеята за скъсване като неблагоприятна; според нейната философия оставаш с един мъж, докато той прави разни неща за теб. — Той ме разкара — добавих тихо.

Тя се умълча.

— Сигурна ли си, че не си го отблъснала? — попита меко. — Както ти се случва понякога.

Усетих как ме полазиха тръпки.

— Не, Беки — процедих. — Не съм го отблъснала.

— Не се сърди. Просто се опитвам да ти помогна. Защото те обичам.

Затворих очи за миг и се опитах да се успокоя.

— Зная — казах най-накрая.

— И така, кога се връщаш?

— След две седмици и половина. На същата дата, която определих от самото начало.

Мълчание.

— Оставаш ли? — попита най-после.

— Тук ми харесва, Беки. Щастлива съм. Пък и е много хубаво, че съм във ваканция.

— Има ли някой друг?

Поклатих глава. Явно тя за друго не мислеше.

— Не — отрекох. Щом го казах, и си помислих за Марко. Той броеше ли се?

— Значи си сама.

— Да. И съм доволна.

— Чудесно. — Помълча и прибави: — Радвам се.

— Благодаря.

За пръв път от много време насам бях сигурна в моето решение.

— О, щях да забравя! — каза изведнъж Беки. — Онзи, в чийто ресторант беше сватбата, Майкъл ли се казваше? Обади се да пита за теб.

Сърцето ми спря да бие за миг.

— Какво?

— Имал телефонния ми номер от уреждането на приема и неочаквано се обади да пита как да се свърже с теб.

— Ти какво му отговори? — попитах предпазливо.

— Казах му, че си в Рим със старото си гадже — разхили се тя.

Стъписах се.

— А той какво каза?

— Има ли значение. Той е женен, Кет.

— Зная. И все пак какво каза?

— Мълча цяла минута, после промърмори нещо в смисъл как така не е разбрал, че си имаш гадже, но все пак искал да изясни някакво недоразумение с теб.

Поклатих глава.

— Недоразумение ли?

— Да, бе! Виж, Кет, нали не мислиш да се хващаш с женен мъж?

— Не! — възкликнах.

— Защото аз съм омъжена и ще се почувствам лично засегната.

Беки изсъска още нещо.

Затворих очи и стиснах зъби. Както винаги целият свят се въртеше около нея.

— Никога не бих се забъркала с женен. Знаеш го.

— Да, наистина. — Издаде още един съскащ звук и каза: — Просто не искам един ден да науча, че там, в Рим, си тръгнала с него.

— В Рим ли?

— Каза, че заминавал по работа. Пък и няма начин да те намери.

Затворих очи. Живеех в апартамента на негова приятелка. Разбира се, че можеше да ме намери. Сърцето ми се разтуптя внезапно и дланите ми се изпотиха.

— Спомена ли кога идва?

— Не знам. Май че тази седмица. Освен това има ли някакво значение?

— Няма естествено. — Примигнах няколко пъти и се постарах да се вразумя. — Е, хайде, ще затварям вече.

— Добре — изчурулика весело Беки и заприлича отново на себе си.

— Ще предадеш ли на татко поздрави? Кажи му, че съм се преместила на квартира и че ще се опитам да оправя телефона си.

Още един семеен разговор днес на тема какъв провал съм не бих понесла.

— Няма проблем. Обади се скоро. — Беки затвори.

Седях със слушалката в ръка и не помръднах, докато не започна да ми дава шумни знаци, че е време и аз да затворя. Оставих я бавно и се заех пак с компютъра.

Гледах безучастно как снимките се появяват една по една за момент на екрана. Като че ли присъствах на спектакъл, на който оживяваха моите три дни в Рим. Като гледах, постепенно започнах да дишам свободно. Снимките ме утешиха, напомниха ми къде се намирам, че съм извън принудата непременно да имам гадже, да се разправям с Франческо, или пък да мисля за Майкъл.

Майкъл. Въздъхнах и завъртях глава. Нима щеше да дойде в Рим, или вече е тук, според неясните обяснения на сестра ми. Вероятността да попадна на него, разбира се, беше минимална. Но само като знаех, че сме в един и същ град, или скоро ще бъдем, ми се нарушаваше равновесието.

Точно в този миг на вратата се почука.

Първата ми мисъл беше, че е Майкъл. Но това не беше ли лудост? Карина поне със сигурност щеше да ме предупреди.

И все пак, когато отворих и видях Нико, изпитах разочарование.

— Здравей, синьорина Кет! — поздрави бодро детето.

— Здрасти, Нико — усмихнах му се аз.

— Мама ме изпрати да те попитам искаш ли да слезеш при нас на вечеря. Тук е тихо и тя не те била виждала от няколко дена.

Кимнах.

— Да. Имах малко работа.

— Каква? — Примигна детето срещу мен.

Поколебах се.

— Правих снимки.

— Снимки ли? Какви снимки?

— На Рим — отговорих с пълното съзнание колко глупаво звучи, но момчето беше заинтригувано.

— Мога ли да ги видя?

Посочих към компютъра.

— Ако искаш, погледни ги на екрана, докато се зареждат.

— О, да, искам, моля те!

Той се засмя и влезе.

Седна на леглото и се загледа в екрана.

— Никога не съм виждал толкова малък компютър!

Погледнах моя лаптоп.

— Така ли?

— Ние с мама имаме един много стар. На него даже снимките не излизат добре. Но мога да си пиша по имейла.

— Ами това е чудесно.

— Да — съгласи се той. Загледа се в екрана за момент. — Ти ли направи всичките тези снимки?

— Да — кимнах. Седнах до него и двамата заразглеждахме снимките.

Когато най-после се заредиха, Нико вдигна поглед към мен.

— Наистина са много добри — каза сериозно.

— О, нима? — Усмихнах му се. — Благодаря, Нико.

— Имаш ли от Америка? — попита, като ме гледаше с надежда. — Тук, в твоя компютър.

Не отговорих веднага. Не бях свикнала да показвам снимките си на когото и да било. Но беше глупаво да се стеснявам да ги покажа на едно шестгодишно момченце, нали?

— Да — отговорих и отворих съответната папка, като дадох команда за автоматично показване.

Нико седеше като омагьосан, без да помръдне цели десет минути, докато снимка след снимка на Ню Йорк се показваха на екрана. Имаше снимки на улици, на бизнесмени, погълнати от разговори по мобилни телефони, жени, които спираха таксита, деца, играещи в Брайън Парк, любовни двойки на разходка в Сентрал Парк. Имаше и черно-бели фотографии на хлебарница „Магнолия“ и на Емпайър Стейт Билдинг, на цветя в Сентрал Парк, на сепия в аквариума в парка. Докато ги разглеждах с Нико, се усмихвах. Аз също се почувствах пренесена от леглото в Рим в Голямата ябълка — Ню Йорк.

Снимките се изредиха и момчето се обърна към мен с широко отворени очи:

— Страхотни са!

Усмихнах се.

— Благодаря. Не са нещо особено.

Очите му се разшириха още повече.

— Луда ли си, синьорина Кет? Това са най-хубавите снимки на Ню Йорк, които съм виждал!

Разсмях се.

— Благодаря. Но съм сигурна, че има много по-хубави снимки на Ню Йорк от моите.

И най-вече колко ли фотографии на Ню Йорк е виждало едно малко римлянче? Нико завъртя глава.

— Не, не. Разглеждал съм стотици! Хиляди! Мама ме води всяка седмица в библиотеката и аз разглеждам албуми със снимки от Ню Йорк. Но тези снимки са върховни.

Погледнах го изненадано.

— Наистина ли?

— Наистина — закима той възбудено.

— Ех, благодаря, Нико. Дори не знам какво да кажа.

Детето се позамисли.

— Кажи, че ще ни снимаш с мама, преди да си заминеш — предложи. — Също и нона може би.

Усмихнах му се.

— Разбира се, че ще ви снимам.

— Много се радвам. — Той придоби замислен вид и малкото му личице стана сериозно. — Ами тогава да вървим да вечеряме, преди мама да се е ядосала.

Разсмях се:

— Точно така. Отиваме на вечеря!

* * *

Вечеряхме пълнени с ориз домати по римски, салата и чаша просеко и си бъбрихме за Америка с Нико. След вечерята се качих в моя апартамент с намерението да изпера някои неща и да си легна рано. Бях решила да отида с фотоапарата пред Ватикана още на зазоряване и да видя изгрева над Тибър, как първите слънчеви лъчи осветяват сградите на античния Рим откъм източната част на реката. Тъкмо закачах дрехите да съхнат на една тръба, когато на вратата се почука.

Отворих и видях Карина с ръце на кръста.

— Нико ми каза, че си му показвала снимки от Ню Йорк — съобщи тя, без да се церемони, и фучейки, нахлу в стаята. — Какво правиш?

— Пера — отвърнах и й показах за доказателство мократа рокля. — Да, Нико разгледа някои снимки. Харесаха му.

Карина завъртя очи.

— Не можеш ей така да го запалваш по Ню Йорк.

Погледнах я объркано.

— Моля? Защо не?

— Не е реалистично.

— Не те разбирам.

Тя седна на леглото.

— Ще пожелае да отиде там. А аз не мога да си го позволя.

— О! — Седнах предпазливо до нея и внимателно обмислих думите си: — Извинявай. Но един ден той непременно ще отиде. Сигурна съм, че и ти един ден ще отидеш.

— Кой казва, че искам да отида?

Смутих се.

— О! Извинявай. Предположих, че… имам предвид, че щом го учиш да говори английски и щом ти говориш толкова добре английски…

Тя завъртя глава.

— Ти нищо не знаеш, само си въобразяваш, че знаеш.

Стана и закрачи разсеяно напред-назад. Наблюдавах я и ми беше смешно, като се има предвид колко е трудно в това пространство да се разхожда човек. Карина можеше да направи само три малки крачки и после трябваше да се обърне, за да продължи в обратната посока.

Изведнъж се закова на място.

— Мога ли да ги видя?

— Какво да видиш?

— Снимките — отговори нетърпеливо, — фотографиите.

— О! Разбира се. — Попитах: — От Ню Йорк ли?

— Че какви други имаш?

Свих рамене.

— Направих някои и тук, в Рим — обясних. — През тези няколко дни.

Тя ме гледа доста дълго.

— Защо?

Стана ми неудобно.

— Не знам. Обичам да снимам.

Карина кимна. Посочи към компютъра.

— Е?

Почувствах се още по-неудобно, но след като тя седна на леглото, нямаше как да й откажа. Така че отворих първо папката със снимките от Ню Йорк.

Преструвах се, че съм заета изцяло с прането, но я поглеждах крадешком, за да видя реакцията й, докато снимките се изреждаха една след друга на екрана. Очаквах неблагоприятно мнение, критика или характерния за Карина сарказъм. Но тя не откъсваше очи от екрана. Даже не мигваше. Както я наблюдавах с крайчеца на окото си, ме порази колко прилича на сина си, когато не се превзема, не вика и не се притеснява как изглежда.

Най-после Карина ме погледна.

— Свършиха — каза тихо.

— Така ли? — Отидох до нея и се покашлях. — Хм, искаш ли да видиш и тези от Рим?

Тя ме хвана изведнъж за лакътя. Не каза нищо и аз я погледнах.

Тя се взираше в мен.

— Страхотни са, Кет!

Свих рамене.

— Нищо и никакви снимки.

— Прекрасни снимки — възрази тя. — Както каза Нико, те са изкуство.

Изкуство. Положително не ги виждах по този начин.

— Не, не са, те са просто снимки.

— Изкуство са — повтори твърдо Карина. — И да не си посмяла да ми кажеш, че не са.

Тя сякаш се ядоса. Свих рамене отново.

— Не са кой знае какво.

Карина се позамисли.

— С това ли си изкарваш хляба? В Ню Йорк.

— Какво? Не! Счетоводителка съм.

Тя беше объркана.

— Моля?!

— Счетоводителка съм. Хм, работя с бизнесмени. Изчислявам данъците им, разходите. Ей такива неща.

— Все пак не схващам. Със снимките какво правиш?

Зяпнах я. Не разбирах какво й е трудно да проумее.

— Нищо. Просто обичам да правя снимки. Хоби.

— Хоби ли?

— Да, нали знаеш, нещо, което правиш за удоволствие.

— Знам какво е хоби — сряза ме остро тя. — Не питам за дефиницията.

— О — рекох. Тя като че ли пак ме гледаше свирепо. — Този път защо ми се ядоса?

Карина поклати глава.

— Глупава си, нищо повече.

— Моля?

Млъкнах и се загледах в екрана, където стоеше последната снимка от моята нюйоркска серия със Статуята на свободата, направена привечер, от основата към тъмнеещото небе, осеяно с първите звезди.

— Глупава си — повтори тя. — Ти си художничка, Кет. И да си похабяваш таланта е все едно… — Замълча. Изглежда търсеше най-подходящата аналогия. — Все едно Леонардо да Винчи да боядисва бани. Или Микеланджело да моделира тоалетни чинии.

Разсмях се.

— По времето на Микеланджело имало ли е тоалетни чинии?

Карина ме погледна изпепеляващо.

— Сменяш темата.

Не знаех какво да кажа и само свих рамене.

Тя остана известно време с вперени в мен очи.

— Ще ми покажеш ли снимките от Рим?

— И за тях ли ще ме критикуваш?

— Не те критикувам — сряза ме тя. — Не знаеш ли какво е комплимент?

Вдигнах вежда. Имаше странна представа за комплимент. Но се примирих и заредих снимките, които направих през тези няколко дни в Рим.

— Нямах възможност да ги огледам — промърморих. — Само успях да ги кача в компютъра.

Карина ми направи физиономия и натисна play. Свлякох се бавно до нея и загледах как фотографиите една по една просветваха на екрана. Имаше стотици и бях сигурна, че тя ще се отегчи. Но тя не помръдна и не каза нищо. Само издаваше по някое ммм, но не знаех дали е комплимент или знак на неодобрение.

Снимките от Ню Йорк бяха едно нещо, но да гледаш родния си град през очите на чужденка — американка, беше нещо съвсем друго.

Когато поредицата свърши, Карина се умълча доста дълго, а аз едва-едва дишах в очакване на коментара й.

Най-после тя стана и се запъти към вратата. Помислих, че ще си тръгне, без да ми каже нищо. Но тя се спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Кет, какво искаш от живота? — попита меко, без да ме поглежда.

— Моля?

Не беше точно въпросът, който очаквах.

— Какво искаш от живота? — попита отново. Погледна ме, в очите й имаше тъга, което ме озадачи. — Ако трябва наистина да избираш, какво би поискала да правиш с живота си?

Махнах неопределено с ръка.

— Карина, ще навърша трийсет и пет. Вече правя, каквото искам. Имам хубава работа. Живея близо до семейството си. Щастлива съм.

— Не, не си.

Позасмях се, но от думите й ми стана неудобно.

— Да, щастлива съм.

Загледа се в мен дълго и сериозно.

— Значи целта в живота ти е да пресмяташ данъци и да живееш близо до сестра си и баща си, в случай че имат нужда от теб, така ли?

Не отговорих.

Тя завъртя очи и след миг добави:

— Да, сигурно ти носи голямо задоволство. — Замълча, без да откъсва поглед от мен. — Кет, какво наистина искаш да правиш? Ако не е необходимо да се тревожиш за сметки или да се грижиш за близките си.

Тъкмо щях да й заявя, че съм доволна от живота си в момента. Но тя така особено се взираше в мен, че се отказах. Замислих се.

— Може би бих снимала — отговорих неуверено след дълга пауза. После поклатих глава и отхвърлих идеята. — Но това е глупаво, Карина. Не е практично. Тъй че какъв е смисълът дори да си го помисля.

— Не разбирам защо да е глупаво.

Свих рамене.

— Имам задължения, отговорности. Няма никаква гаранция, че ще печеля от фотография. А и харесвам работата си.

Карина сведе поглед към пода и остана известно време така. Когато ме погледна, можех да се закълна, че очите й са насълзени, но тя примигна няколко пъти и сълзите изчезнаха.

— Кет, нямаш представа какво е отговорност — каза меко. — И аз имам мечти. Винаги съм мечтала. Но вече трябва да се грижа за Нико и не мисля за себе си. Това е в реда на нещата. А ти си сама. Знам, че понякога съжаляваш за това. Но, Кет, ти си свободна. Можеш да правиш каквото ти хрумне. Пропускаш тази възможност.

— Но имам сметки за плащане и не съм безотговорна. Винаги съм била отговорна. За сестра си. За татко. В работата. Да променя всичко това не е толкова лесно.

— Лесно е — възрази Карина. — Толкова е лесно. Ти избираш. Избираш да промениш нещата. Поемаш риск. Защото ако не го направиш, ще се събудиш една сутрин и ще откриеш, че животът те е притиснал в ъгъл, откъдето няма измъкване.

Тя примигна няколко пъти, този път по-бързо.

— Така ли се чувстваш? — попитах тихо.

— Не — отвърна остро. — За нищо не съжалявам. Не съжалявам за Нико. Но животът ми в момента е такъв. Взех своите решения. А ти, целият живот е пред теб, всички решения, които трябва да вземеш. А пък сама си се набутала в ъгъла, защото се страхуваш.

Думите й ме стреснаха.

— Не ме е страх.

— Тогава как го наричаш, като залагаш само на сигурното? — попита Карина тихо.