Колин Грийнланд
Открадни си свят (6)

5.

Добре организирани групи от любопитни туристи кръстосваха изоставените алеи и се събираха на самия връх на Уингуотър каньон, откъдето потегляха към джунглата, предвождани от опитен водач.

— Следвайте ме, дами и господа — подканяше ги водачът с нисък, нетърпящ възражение глас. — И запомнете, няма никакъв смисъл да се скупчвате. Повтарям, никакъв смисъл. Тук всичко е в изобилие. — Обикновено туристите се засмиваха, макар и напрегнато, на тази двусмислица, след което включваха видеокамерите си. Докато се прокрадваха из запустелите, обрасли в растителност коридори, те събираха различни предмети за спомен, а на връщане си показваха един на друг празни бутилки от вино или покрити с петна нощници.

При една подобна експедиция две туристически групи се срещнаха в просторно, новооткрито помещение, изпълнено със зеленина. Почти всички, туристи от групата на заблудените бяха жени, облечени в захабени палта и сдъвкани шапки. Водачът на другата група, някога бригадир в една от мините на Пояса, ги огледа критично зад стъклото на своя визьор. Дали не се опитваха да бракониерстват в неговия район?

— Откъде се взехте вие? — попита подозрително той.

Една от жените, която изглежда бе поела командването, пристъпи напред. Крачолите на панталона й бяха оръфани, а обувките — съвсем изтрити. И въпреки това тя сграбчи чантата си и се изправи нахакано пред този едър, покрит с белези и отдавна небръснат индивид.

— От Сюрей — рече тя с твърд глас.

— Литъл Фоксборн — добави друга, малко по-уплашено. След това премигна и огледа зяпащите я туристи. — Някой знае ли го?

Оказа се, че това са членове на Института на жената, потеглили преди време на експедиция из тунелите, където впоследствие се изгубили. Някои от тях водеха със себе си децата и мъжете си. Като се изключи един сърдечен пристъп и всеобщото изтощение, всички бяха сравнително добре. Ала новината, че станцията е напуснала орбитата си и сега е навлязла дълбоко в хиперпространството, предизвика униние.

— Е, нямаше как да го знаем — заключи една от жените с малко обиден тон. Някои от останалите изглежда го приеха като шега, като опит да се майтапят с тях. Оглеждаха се, като че ли очакваха от дърветата да скочи оператор с видеокамера и да ги поздрави за участието им в някое забавно предаване.

Петима палернианци се смилиха над тях и ги приютиха в една голяма спалня. Вечерта им танцуваха успокояващи танци, поднесоха им чай и големи букети с цветя, което едва ли бе най-подходящото за случая.

Втори канал проследи внимателно събитието.

— Ужасно се радваме, че сме сред вас — обяви от екрана Мардж Гудселф. Изглеждаше добре пред камерата, изпълнена със стоицизъм и храброст. — Уверена съм, че усилията ни ще дадат резултат!

След предаването, докато търсеше къде да забоде букета, тя си изпусна нервите и на лицето й се изписа безпокойство.

— Тъпо беше да ни подаряват цветя — призна на Лора Овърхед, която спеше в леглото до нея. — Писна ми от тези букети.

— Просто се опитват да ни помогнат — успокои я Лора, която не обичаше хората да се безпокоят, независимо от причината.

— Къде отиваме всъщност? — попита Натали Шу, докато попиваше сълзите си с хартиена салфетка. — Къде ни откарват?

Мъжът й, Норман, я потупа успокояващо по ръката.

— Пийни си още една лимонада, миличка.

— Летим към Алфа Центавър — обяви тяхната малка дъщеря Морган. — Те са дошли оттам — тя посочи техните обрасли във вълна домакини, които щъкаха между леглата с подноси с разхладителни напитки.

И когато най-сетне за първи път Натали си даде сметка, че няма да са у дома за Архангеловден, очите й се напълниха със сълзи.

— Какво представлява вашата планета? — обърна се към пришълците Лора Овърхед. — Хубава ли е?

 

 

Палерния! Този сочен, оранжев свят, с неговите плодородни полета с бом и розови орхидеи, пищните му низини и кънтящите долчинки, които се отваряха една в друга и така до безкрай, покрай заоблените планински масиви на Уолкауей и Кърдкомбри и където три слънца сияеха над поклащащите се глави на бодливите слънчогледи и натежалите клони на порфириевите дръвчета! Палерния — родно място на вкусния костенуркопаяк и лисоперестия папагал, на препъващата се овца, на къдравата мармозетка, тревистата риба и блатните ягоди — защо ли им е трябвало да я напуснат? Ала капеланците им бяха казали: „Тръгвайте“ и те бяха тръгнали, стотици от тях, нетърпеливо подскачащи от крак на крак, докато се пръскаха едни други със слюнка, носейки се през сивкавочерното нищо към една система, притежаваща едничко, жълтеникаво, парещо слънце и множество шумни, остроръби, омразни планети, където всичко бе направено от метал и изпълнено с огън. И тогава те заплакаха и взеха да бършат отчаяно омазнените си мутрички. Засмукаха напуканите си лапички, спомняйки си за дома и за продължителното изгнание в бетонните коридори на Мнтсе, изкуствената луна, където бяха оставили мнозина от близките си, за които сега страдаха. Но след това си спомниха. Та те се връщат у дома! У дома! У дооомааа! Отново ще зърнат бойните езерца и мармозетките, чиито крехки кости се трошат между зъбите като захарни пръчици, а също секс-ваните на Хапчопъл, с техните лепкави улеи и персонални обеци-гризала! Всичко отново ще се върне на мястото си и новите им приятели ще бъдат щастливи, докато те разглобяват проклетия кораб на съставните му части, за да не могат никога вече да си тръгнат от родния край!

 

 

През орбиталните дни на „Изобилие“ Земната зала беше първото място, което посещаваха новодошлите, преди да открият казината, секс-баровете и стрелбищата. Някои от тях, които се задоволяваха и с по-малко, предпочитаха да останат и да се наслаждават на синия глобус на Земята. През панорамните прозорци можеха да проследят, далече долу под тях, белите, завихрени пашкули на оформящите се буреносни циклони, които следваха мързеливо излъчваните от синоптичните станции предупреждения за промяна във времето. По-впечатлителните диреха миниатюрните очертания на градовете и космическите станции, като ги разпознаваха по силуетите им.

През първите седмици след старта Земната зала бе любимо място за срещи. Всички харесваха неописуемия начин, по който бозаво-вакуумното „отвън“ внезапно се озаряваше в яркооранжево или се изпъстряше във всички цветове на дъгата. Понякога им се струваше, че биха могли да го подушат — далечно, лъчисто освобождаване на спотаена енергия, могъщо събитие нейде сред вселената. Ухаеше на светкавици. Тогава присъстващите започваха да крещят и да аплодират възторжено. Фойерверки! Каквото и да бе, всички бяха щастливи, че са негови свидетели.

Но постепенно фракционираната хиперсреда се утаи до сивкавата супа на неопределеността. Последното доказателство за съществуването на обективната реалност бе наблюдавано под формата на серия от бледи, начупени линии, витаещи безцелно край перилата на щирборда, като пукнатини във фината глазура на огледало. А когато от мостика обявиха, че това са следи от Нептун й неговите луни, преместващи се постепенно в реалния космос, всички трескаво се опитваха да ги заснемат. След това децата откриха Парка с пауните и се върнаха, за да обявят, че там било далеч по-интересно, и останалите побързаха да ги последват. Останаха само неколцина от най-отчаяните мърморковци, втренчили погледи в бавно разтварящите се линии с обяснението, че „ако няма кой да ги гледа, току-виж изчезнали напълно“.

Днес, както всъщност бе от известно време насам, нямаше какво да се види от Земната зала. Гледката беше еднообразна и безлична като неоцветена карта. Доджър Гилеспи седеше сама на червения плюшен банкет, напълно потънала в мисли, спомени и видения. Всъщност в главата й се прожектираше някакъв стар филм, в който Лорън Бакол питаше Уолтър Бренън: „Чувствал ли си се някога поне мъничко като мъртва пчела?“ Уолтър Бренън запуши уши и погледна уплашено Лорън Бакол. Капитан Гилеспи протегна схванатия си гръб. Беше нахлузила високи черни ботуши и бе пъхнала в тях крачолите на брезентовите си панталони. Беше й горещо и скучно.

Увеличен от екота на пустия тунел, до слуха й долетя шумът на двигател.

Капитан Гилеспи натисна паузата на филма и го изключи. След това се ослуша. Шумът постоянно се усилваше.

Тя се загледа към далечния портал на пустеещата бална зала. След минутка нещо влетя през него.

Беше малка червена кола.

 

 

Капитан Гилеспи се подпря на лакти.

Това, което се плъзгаше по пода с висока скорост, право към нея, бе станционно, сервизно бъги, реконструирано, пригодено и пребоядисано в огненочервен цвят. Новият му собственик го бе оборудвал с чифт камшични антени и масивна броня, твърде широка за тесните коридори и вече поочукана в краищата. Зад волана седеше млад, мургав мъж, с изпъкнали инфоочила и черна риза с диагонален цип през гърдите.

Капитан Гилеспи се надигна. Взе якето, което висеше на облегалката, и го метна на рамо.

Малката червена кола закова пред нея със слухораздирателен писък. Шофьорът вече беше на крака, вдигнал очилата на чело и протегнал десница за поздрав.

— Роналд — изломоти той.

Не беше нейното име, следователно трябва да беше неговото.

— Гилеспи — отвърна тя. Ръката му беше гореща.

— Проверка — рече Роналд. Говореше почти обидено, сякаш тя бе сбъркала, представяйки му се. — Вие сте известна — добави той. Тя забеляза, че очите му се плъзват по гърдите й и спират върху розетките.

Доджър хвърли якето си на задната седалка на бъгито и го последва.

— Хареса ли ви тук? — попита той, докато настройваше дека. — Обичате ли музика? — Разнесе се шум, като от боклукосъбирачка, погълнала бетонна плоча. — „Молох метал“ — ухили се шофьорът и спусна надолу инфоочилата.

Тя му се озъби в огледалото.

— Бива си го — рече успокояващо, макар гласът й да бе недоловим дори за най-чувствителното подслушвателно устройство, заради невероятния джангър. След това извади кесията и се зае да си свива цигара.

 

 

Малката червена, кола се спусна надолу по Мидоубрук, който в действителност беше схлупен тунел от червеникави тухли, със затлачена канавка в единия край. Стените бяха нашарени с мистериозни символи и тайнствени лозунги. ЗОНАТА ЗА БЯГСТВО, прокламираха те. К. ДЖ. СТОВАРИ ТУК.

Капитан Гилеспи се наведе към предната седалка и извиси глас над скърцането и дрънченето на разкъсвания метал.

— И кво правите тук?

Той извърна глава, за да отговори.

— Слушаме стените.

— Че какво толкоз чувате?

— Вибрации — извика той. Вдигаше очилата си всеки път, когато понечваше да заговори. — Там има… статични заряди… хармонични… аналогови… резонанси. — Той се ухили щастливо. — Интегрално — произнесоха устните му.

— Разбирам — кимна тя, макар да не беше самата истина. — И херувимът ви командва, нали? Можеш ли да намалиш малко музиката?

— Неин е проектът — потвърди Роналд и посочи с пръст розетките й. — Филмчета ли си пускате?

— Не. Само духови оркестри. Продължавай.

— Херувимът може да разчита допълнителния код, който серафимите предоставиха на Алис — обясни Роналд. — Сравняваме го с вибрациите в стените.

По някаква причина й стана неприятно да го чува как произнася Алис.

— Проверка — продължи той и рязко натисна с крак газта. — Целта ни е да намерим връзка между мястото на засичането и онова, с което се занимаваме там в момента. Всичко е картография и калибровка. Интегрална работа! Цяла нова наука!

Таванът над главите им взе да се снижава. От него висеше прашен сноп от кабели, които се разклоняваха на определени интервали.

— И от колко време познавате шефката? — попита Роналд.

От колко време? Доджър Гилеспи си спомни Силвърсайд, залата за наемане на свободна работна ръка и едно малко, мургаво момиче с току-що пришити нашивки върху униформата. Новооперено пиле, което чака старата кокошка да го вземе под крилото ри.

— Сигурно преди да си бил роден, Роналд — рече тя. — Заедно летяхме на „Мичъм“ от Вортигерн до Шигенага.

— Що ли питам — въздъхна Роналд, но след миг добави. — Корекция, не ставаше въпрос за капитана. Имах предвид херувима. Кстаска.

Капитан Гилеспи плъзна поглед по обкръжаващия ги пейзаж.

— Мяркала съм го.

— И прескачате насам само да проверите как вървят нещата?

— Може би. — Тук долу бе мъртвило като на Луната. Намираха се дълбоко под заселените пещери и заобикаляха перпендикулярните шахти. Пружините на бъгито стенеха в мъчителен протест. Звукът бе като солово изпълнение от записите на Роналд.

— Ти го нарече тя — неодобрително изсумтя Доджър.

— Добре де, съжалявам, сбърках — заоправдава се Роналд. — Тя ми е началство все пак, нали? Не можеш да работиш за някого и да му викаш то!

— Аз пък съм имала началници, които би могъл — сопна се капитан Гилеспи. Херувимите бяха машини, както и да се наричаха помежду си. Ако питаха нея, всичко, което може да оцелее във вакуум, е машина и нищо друго.

 

 

Когато най-сетне спряха, беше горещо като в пещ. От пукнатините стърчаха жилави шубраци. Някъде капеше вода. Роналд бе взел каски и за двамата. Капитан Гилеспи изпробва лампата си. Подът бе покрит с изсъхнали листа, смачкани кутии от бира и малки, жълтеникави петънца. Перкски фъшкии. Роналд стоеше в ъгъла и я чакаше търпеливо, преметнал сак през рамо. Зъбите му блестяха в светлините на лампата й, но очите му бяха скрити зад стъклата.

— Добре ли сте, капитане? — попита той.

Още преди няколко километра беше видяла голяма табела на строшената бариера, реликва от орбиталните дни. НАВЛИЗАТЕ В НЕОБИТАЕМА ЗОНА, гласеше надписът. Предупреждение за смъртни опасности и за това, че сам ще отговаряш за постъпките си.

Капитан Гилеспи изсумтя. Момчето, което се наричаше Роналд, я поведе към един отвор в пода. Беше като хралупа в старо дърво.

— Аз ще сляза пръв — обяви той.

Капитан Гилеспи му махна с ръка, без да говори. Докато, се спускаше, тя се огледа, като си поемаше мъчително въздух. Надяваше се, че долу ще има достатъчно кислород. От малка не си падаше по затворени места.

 

 

Роналд и капитан Гилеспи изтрополиха надолу по стълбите и поеха един след друг през поредица от тунели с толкова ниски тавани, че трябваше да се превият одве, за да вървят. На няколко пъти Доджър се препъна в мрака. Кръстът я заболя.

Роналд завъртя глава и я заслепи с лампата си.

— Всичко наред ли е? Ама страхотно е тука, а?

Доджър бе твърде задъхана, за да отговори. Имаше чувството, че се намира в гигантски изоставен кошер. Из въздуха витаеше миризма на леш. Тя се закашля и плю между краката си.

После отпред долетя шум, равномерен, механичен тропот. Дали не бе рев на двигатели, долитащ през някоя вентилационна шахта? Не, шумът идеше от по-близо. Беше мъркащото бръмчене на електрогенератор, осигуряващ ток за изкопни работи. Капитан Гилеспи сви зад ъгъла и видя дъното на тунела, обгърнато в млечноватата мъгла на луминесцентното осветление.

 

 

Намираха се в просторно помещение с висок таван, в който бяха издълбани различни по размер полусфери, сякаш вътре в течната матрица се бяха пръснали множество разнокалибрени мехури, оставяйки след себе си непокътнатите си кухини. Покрай стените бяха издигнати скелета, върху които човеци и веспанци, издокарани в яркоцветни дрехи, продължаваха да работят под ослепителната светлина. В далечния ъгъл на пещерата един робот дълбаеше кладенец право надолу в матрицата.

Роналд положи ръка върху рамото на Гилеспи.

— Добре дошла в Рудника!

Бръмченето на генератора й попречи да го чуе добре.

— В Разума ли?

Той кимна.

— Проверка.

Доджър бе напълно объркана.

Тя изключи лампата и последва Роналд към скелето. Посрещна ги нестроен хор от приветствия.

— Роналд, най-сетне дотътри мързеливия си задник тук.

Никой не поздрави капитан Гилеспи, но тя нямаше нищо против. Оглеждаха я скришом, но се преструваха, че не я забелязват. Тя се завъртя и погледна към люлката.

В люлката лежеше създание от черен, полиран метал. Имаше голяма глава и тънички ръце, в които държеше нещо, наподобяващо пет лъщящи поялника.

— Здрасти, шефе — извика Роналд.

Съществото подаде глава над ръба на люлката и погледна надолу. Огледа него, сетне и нея с миниатюрните си, окръглени оченца с червеникави сърпове по края.

— Здравей, Роналд. Здравейте, капитан Гилеспи — произнесе съществото с вежлив глас.

Доджър се засмя.

Беше най-смахнатото нещо, което някога я бе заговаряло. Приличаше на грамаден балон, прищипнат в средата като фасулено зърно, с глава на гигантски човешки плод и лице на кукла. Имаше мънички закръглени ръце и пухкави бебешки пръстчета. Капитан Гилеспи виждаше ясно отражението си върху челото му.

— Здрасти — рече тя.

— Ще мога да разговарям с вас точно след двайсет и осем секунди — произнесе херувимът. Говореше с глас на глезено хлапе, отчетлив и протяжен. Очите му се замъглиха, когато насочи вниманието си към инструментите.

Доджър се почувства плувнала в пот, глупава и ненужна.

— Хубаво де — промърмори тя.

 

 

Доджър Гилеспи се изкатери при работниците на скелето. Бяха разкрили под назъбената стена тъмна, блестяща плоча, мътночервена на цвят, със смолиста повърхност.

— Прилича на лакомство със захарна глазура — подхвърли капитан Гилеспи.

— Силиконов аналог — обясни една млада жена със запрашени до лактите ръце. Имаше светла коса и гъсти кестеняви вежди. От нея лъхаше на пот и тебешир. Носеше дълга до земята престилка и кафяви кожени гети — нищо друго. Доджър я огледа учудено.

Находката в стената беше топла и плътна и повърхността й се движеше вълнообразно. От горното скеле двама веспанци я пробождаха със сонди.

— Полукристална среда, капитан Гилеспи — обясняваше херувимът. — Вградена, с висока локална активност. Калико, какво ще кажеш за това?

Докато момчето, което бяха нарекли Калико, разглеждаше посоченото от Кстаска място, капитан Гилеспи се изкатери в люлката.

Херувимът нямаше крака. Очите му бяха червеникави. Под него се извиваше опашка.

— Мога ли да поговоря с теб сега? — попита тя.

Херувимът приближи сладкото си, сияйно лице, към нейното и вдигна ръчички.

Капитан Гилеспи се пресегна и го взе. Беше тежък, топъл и податлив. Приличаше на голямо бебе, увито с алуминиево фолио. Когато изправи гръб, тя забеляза, че все още е включено с опашката си.

Нещо се размърда под тях, на пода на пещерата. Доджър се озърна и видя стоманена чиния, с големина около метър и вдълбана като гигантска чашка за яйца. По гладката й повърхност трепкаха светлинни отражения. Чинията се издигна вертикално нагоре, завъртя се и се понесе към люлката.

Кстаска изключи опашката си, протегна я, разгъна я като телескоп и върхът й попадна точно в отвора в центъра на чинията. Опашката се сви рязко и изтегли херувима от ръцете на капитан Гилеспи — право в седалката, оформена от чашката за яйца.

Летящата чиния се залюля във въздуха като модел на кораб върху миниатюрни вълни в езеро.

— За мен беше удоволствие — промърмори Доджър.

 

 

Спуснаха се в плитка ниша, където мъж на средна възраст се беше надвесил върху купчина вълнови анализатори.

— Какви са всички тези? — махна с ръка Доджър.

— Специалисти по проводимост — отвърна херувимът. — Кристалолози. Музиканти. Това е Лари.

Лари шареше с пръсти по клавиатурата на китката си и мърдаше с уши под слушалките.

— Лари е бил звукозаписен инженер — обясни херувимът. Лари подаде ръка на Доджър.

— Коя е русокосата? — попита капитан Гилеспи.

— Това е Джоан — отвърна Лари.

Чула името си, жената със запрашените ръце и престилката се обърна и ги погледна. Когато Доджър срещна погледа й, тя нито се засмя, нито заговори.

— Какво можем да направим за вас, капитане? — попита любезно херувимът.

— Това е моята реплика — рече Доджър. — Капитан Джут ме прати да видя дали се нуждаете от помощ.

Херувимът я погледна. За миг очите му се замъглиха. След това произнесе:

— О, не. Вие помагайте на капитана. Тя има нужда от вас. — След това й обърна гръб, отлетя при стената и се зае да помага на веспанците със сондата.

— Уф — въздъхна с досада Доджър. — Ей, има ли къде тук да се пийне чаша чай?

 

 

Вахта след вахта, екипажът на мостика продължаваше да спори с приглушени гласове. Събираха се ту при един, ту при друг монитор и следяха със затаен дъх движението на извънземната станция. Млади мъже и жени с полиестерни ризи или изтрити фланелки, върху който бяха изрисувани реклами на различни софтуерни фирми, донасяха инструкциите й — наричани от тях с гръмкото название „процедурно актуализиране“ — написани върху обратната страна на листове с менюта от пицарии. Капитан Джут все още не се бе научила да запомня имената на подчинените си. Опитваха се да й помагат, като облепваха бюрата си с разноцветни лепенки и надписи и ги украсяваха с играчки. По пътеките между тях непрестанно пълзяха сервизни роботи и събираха боклуците и хранителните остатъци. Въздухът беше застоял и вонеше на цигари.

Навигацията на Алис в затворената примка на пространствено-времевия континуум е доста абстрактно занимание. Това, което се изискваше от тях, бе да моделират пространствената вероятност на района, към който се е насочил корабът, тоест на сфера с диаметър няколко хиляди километра, недалеч от Проксима. Мезоскопите генерираха предполагаеми четиримерни координати и изпращаха обратно, по десет хиляди пъти на секунда, хипотетичните им граници. Едва когато всички тези резултати съвпаднеха, корабът би могъл да се появи в нормалното пространство.

Горе в галерията млади ентусиасти събираха цялата налична информация, подавана от астроскопите, и я въвеждаха в мезоскопите. В действителност те прекарваха по-голямата част от времето си да зяпат екипажа, да обсъждат това или онова действие, да си подхвърлят цигари, тоест по всякакъв начин да привличат вниманието на хората под тях. Капитан Джут ги намираше за далеч по-нетърпими от по-старшите по чин на мостика.

Табита Джут се бе изтегнала в своя любим син фотьойл, преметнала крак през облегалката. Носеше обичайното черно кожено палто и изтъркани джинси, напъхани в мотоциклетни ботуши, а ризата й вместо копчета, имаше елегантни издължени връвчици. Там, където я бе изгорила киселината, бе пораснала бяла коса, прихваната на кичури с помощта на сребърни фиби.

Капитан Джут бе втренчила очи в монитора, но всъщност гледаше филм. Девойка седеше в люлеещо се кресло, сама в тъмна стая. Зад гърба й, в рамката на вратата се очертаваше обвита в мъгла неясна фигура. Музиката се издигаше в налудничаво кресчендо.

— КАПИТАНЕ — отекна глас в помещението. — ПРОФЕСОРЪТ Е ТУК.

 

 

— Пожелали сте да ме видите, капитане.

Капитан Джут огледа енергичната фигура, издокарана в костюм с жилетка и застанала пред нея, подпряна на изящен бастун.

— Професор Ксавир — произнесе тя.

— Дейвид — подсказа й мъжът отсреща.

Тя поклати глава.

— Не. Професоре. Сигурна съм, че така предпочитате.

— Щом настоявате.

— Вие познавате фраските.

Той сви рамене.

— Не по-добре от всеки друг.

Капитан Джут подпря брадичка с юмруци.

— Откъде идват те?

Професорът пусна записа.

— Произходът на чудатите същества, известни под името фраски, все още тъне в мистерия. Учените предполагат, че те идват от една много стара звезда.

Табита се опита да си я представи — голямо, раздуто червено слънце, заобиколено от планетна система от пепел и въглища.

— Последното със сигурност би могло да обясни техните лишени от водна субстанция, жилави и издръжливи тела.

Капитан Джут гледаше картината.

— На учените?

— На фраските — поправи я невъзмутимо той. — Вероятно са пристигнали в нашата система като бегълци, следвайки капеланците като верни кучета. — Професорът приглади разрошените си от вятъра коси. — Някои предполагат, че те също са жертви на капеланците и жизнените им субстанции са били изсмукани преди много хилядолетия.

— А технологиите им?

— Откраднати, без никакво съмнение. Разграбени от други цивилизации.

Джут кимна, почуквайки с пръсти по брадичката си.

— Алис? Какво мислиш за това?

— ИСТОРИЯТА Е НИЗ ОТ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ — отвърна Алис. — КАКТО И ПРОФЕСОР КСАВИР ВЕРОЯТНО ЩЕ ОТБЕЛЕЖИ. КАПИТАНЕ, ЗНАЕТЕ, ЧЕ СПОРЕД ПРЕВОДА НА КСТАСКА, КООРДИНАТИТЕ НА РОДНАТА ЗВЕЗДА СА ВЪВЕДЕНИ В ПАМЕТТА.

— Успя ли да я идентифицираш?

— НЕ С АБСОЛЮТНА ТОЧНОСТ. СЪЩЕСТВУВАТ МНОГО ЗВЕЗДИ, КОИТО ОТГОВАРЯТ НА ХАРАКТЕРИСТИКИТЕ, АКО ВЪОБЩЕ Е НЯКОЯ ЗВЕЗДА, КОЯТО ПОЗНАВАМЕ. ИСКАТЕ ЛИ ДА ВИ ПРЕДСТАВЯ ПЕТТЕ НАЙ-ВЕРОЯТНИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ?

— По-късно. — Капитан Джут си спомни за фраска, който се бе промъкнал на „Алис Лидъл“, ходещото дърво, проникнало в кораба й и смазало брата на Саския. Взе да съжалява, задето се бе вслушала в хрумването си да се допита до Ксавир.

— Професоре, знаете ли къде получих своята бяла карта? — попита тя, без да откъсва очи от филма. — На един сатурниански конвой. Фраски конвой.

— Да, капитане — кимна Ксавир, нетърпелив да я увери, че този дребен факт му е известен. — Показваха го по Трети канал.

— Те държат човешки екипажи на корабите си и корабите им са земни. Дори могат да говорят разбрано, когато им отърва. Мелиса Манденбра може да говори техния език. Ама и тя е една зубрачка, между нас казано.

— Жалко, че не можахме да задържим неколцината, които бяхте изровили — рече професор Ксавир, вдигна бастуна си и посочи с върха му дупката в стената. — Нищо чудно да има още един-двама, спотаени из скритите места на кораба. С ваше разрешение, капитане, може да бъде изпратена официална експедиция…

— Знаете ли какво не им харесвам на тези филми? — попита Джут. — В тях всички знаят, че някъде из сградата се е скрил маниак с резачка, че токът ще угасне и че нямат никакво оръжие, и какво казват, моля ви се: „Хайде, да се разделим.“

Дали това, което пробягна по интелигентното лице на Ксавир, не беше съжаление?

— Е, добре, капитане — произнесе с по-мек тон той, — мнозина от нас ще бъдат доволни, ако и вие не го забравяте никога. С подходящ операторен екип бихме могли да отворим очите на пътниците за красотите и тайнствата на този изумителен космически съд, с който имаме честта да пътешестваме. Дори вие ще научите някои интересни неща.

— Тайни, в които човечеството въобще не е трябвало да се забърква — промърмори тя, втренчена в екрана. Ако слязат долу и открият още фраски, тя си даде дума собственоръчно да ги изпържи.

 

 

Едва излязъл професорът и на негово място се появи Доджър Гилеспи.

— Кстаска каза, че ще тя провери по-късно — обяви и се хвърли на свободния фотьойл.

— Тя? — попита с вдигнати вежди Табита Джут.

— Ами…

Табита погледна внимателно старата си приятелка.

— Смятах, че отиваш там, за да им помогнеш.

— Не ме харесаха — отвърна невъзмутимо Доджър.

Табита се намръщи. Протегна се, чукна едно копче и спря филма. Сега на монитора й се виждаше същата графика като на големия стенен екран, с пояснителни бележки отдолу: ИНТЕГРАЦИОНЕН ИНДЕКС, УСУКВАЩ ФАКТОР НА СУБЛИМИРАНЕ. За един кратък миг големият екран беше залят от спираловидни водовъртежи на фрактали, след това отново се показа първоначалната графика, но в четири идентични версии. Мониторът на Табита следваше стриктно изображенията на своя по-голям брат.

— Уф… — изстена капитан Джут. Беше зърнала господин Спинър, който се връщаше за дежурство. — Алис? — прошепна тя.

— ДА, КАПИТАНЕ?

— Добре ли се чувстваш в момента?

— НАПЪЛНО, КАПИТАНЕ.

— Господин Спинър? Оставям всичко на вас, нали?

Вече протягаше ръка да повика колата.

 

 

Когато излизаха от контролната зала, подминаха някой, който приличаше на клавиатурен жокей, но се беше зачел в книга с меки синкави корици. Книгата имаше изтъркан вид, изглежда бе четена много пъти, страниците й бяха смачкани, а гръбчето — покрито с белезникави бръчки. На корицата бе изобразена стройна сребриста манекенка, подпряна в невероятна поза върху таблото за управление на блеснал от чистота разузнавателен кораб. Целта на тази причудлива позиция бе да изпъчи напред грамадния си бюст и да подпре с пръстче едно от копчетата на клавиатурата. Гримът й беше безупречен.

Капитан Джут кимна към корицата.

— Чела ли си я, Доджър? — в гласа й се долови насмешка. Четящият вдигна глава и премигна объркано, втренчил поглед в Табита. — Бас държа, че си я бива — ухили му се тя.

— Забрави си пластинката — припомни й Доджър Гилеспи.

— Да, зная — кимна Табита. Тя погледна неохотно назад към пулта за управление. — Няма къде да се изгуби.

Откъм коридора се зададоха двама транти. Капитан Гилеспи позна женската, беше Сой, помощничката на Табита. Сой носеше островърха шапка, сивкавосиня туника, в тон с джинсите на Табита, и бричове с цепка, през която се подаваше опашката й.

Затова пък мъжкия екземпляр Гилеспи виждаше за първи път. Беше се изтупал в катраненочерен кафтан, тесни черни панталони и меки, кожени ботуши. Двамата със Сой имаха общи черти, с глави на кафяви пантери и мускулести крайници.

— Той да не ти е бодигард? — попита Доджър Гилеспи.

— И ти можеш да ми бъдеш бодигард — подметна капитан Джут. — Къде отиваме?

 

 

Отидоха в Йошивара, където купонът навлизаше в своята седма субективна седмица, прехвърлил се от Пауновия парк в тези бордеи, и където вече беше модерно да се сръбва бяло винце и да се изтягаш върху проснатите навсякъде матраци, оставяйки на съвършено непознати хора да вършат с теб крайно интимни деяния, където музиката пронизваше болезнено тъпанчетата, фонтаните искряха във всички цветове на дъгата и Топаз — вече съвършено гола — падна в едно шадраванче, изправи се, като се превиваше от смях, и тупна в следващото, а присъстващите се мажеха един друг с плажни кремове и масла, но капитан Джут се въздържа от последното и дори съумя да запази по-голямата част от дрехите си, както и порядъчно поведение, докато капитан Гилеспи от време на време се унасяше в размишления, посветени на инструкциите на херувима, и се чудеше дали това може да се брои като помощ, защото Табита Джут съвсем определено бе щастлива. Всички бяха щастливи, с изключение на проститутките от Йошивара, които седяха самотни в будоарите си и се зъбеха една на друга. Толкова много безплатно удоволствие не беше никак добре за бизнеса.