Колин Грийнланд
Открадни си свят (4)

3.

Трудовата борса. Стара шега, от един друг живот. От дългите години непосилен наемен труд за чужди компании, полети с разнебитени таратайки между Фобос и Автономия, Свети Мораг и Лхаса. Скучни товари със сапун, морска тръстика, цимент, слънчева пяна, тонове и килотонове. Кратки нощувки в евтините туристически спални, които наричаха „кокошарници“ и в долнопробните еладелдийски хотели и дълги, незабравими, изпълнени е много смях нощи в баровете на Сан Пирели!

Доджър подсмръкна, извила нагоре ъгълчетата на устните си. Най-многото, на което бе способно инак каменното й лице.

— Да не си си помислила, че ще тръгнеш без мен?

— Божичко, Доджър, да знаеш колко се радвам да те видя! — Табита изведнъж се почувства ужасно горда. Тя разпери ръце, повдигна лице към тъмните корабни гнезда, таванските прожектори, силовите проектори и обгърнатите в дим опори на доковете.

— Харесваш ли я?

— Твоята приятелка с пижамата ли? — отвърна пилотът на катастрофиралия кораб. Металическите гнезда лъщяха върху бръснатото й теме, отразявайки пламъчето от запалката, докато припалваше поредната цигара. Изглежда още не се бе наситила на пожарищата около себе си.

— Не нея — възрази капитан Джут. — „Изобилие“. Моят кораб! — Дощя й се да заподскача. Почувства се отново хлапе, малката приятелка на голямата Доджър.

Наоколо вече се събираше неголяма тълпа.

— Ей, вие — обърна се към тях Табита, — това е Доджър Гилеспи, най-добрата жена, която някога е разцепвала вектора! — Тя вдигна ръката на Доджър и я размаха, като съдия, който обявяваше победителя в двубой. Разнесе се бръмчене на камери. Видеорепортерите бързаха да запечатат историческото събитие. Други се опитваха да скрият Джут зад оловни екрани и размахваха гайгерови датчици пред лицето й.

Капитан Джут свирна на джипа си и двете се настаниха вътре.

— По-късно ще имате време да поговорите с нея — обеща тя на репортерите. — Сега вече няма да ни избяга!

 

 

Кабинковият лифт ги издигаше бавно през Цепнатината, право към мостика. В отворите на тунелите, които подминаваха, Доджър можеше да различи мрак и светлини — сталактити и супермаркети, деца, които играеха под фонтан от пръски, бликнал от повредена улична помпа. На друго място неголяма група изследователи се готвеше за опасно спускане, надявайки алпинистки презрамки, по които бяха накачени клинове и намотани ярки въжета. Джут се наведе към плексигласовия прозорец и им помаха.

— Значи това е шибаният ти кораб?

— Това — потвърди Табита с глас на водещ телевизионно шоу — е шибаният ми кораб!

Доджър пусна тънка струйка дим от крайчеца на устните си. Вдигна глава и погледна към маранята над тях.

— Защо не са го използвали?

— Не зная — призна Табита. — Кой би могъл да обясни постъпките на фраските?

Старата й дружка втренчи поглед в нея. Ясно бе, че едва сдържа смеха си.

— И какво смяташ да правиш с него? — попита тя малко грубичко.

— Дълга история.

— Всъщност даваш ли си сметка с какво си се захванала? — попита със сериозен тон капитан Гилеспи.

— Разбира се, че не си давам — призна Табита. — Алис знае всичко — отвърна тя така, както един християнин би казал: „Господ знае всичко.“ След това притисна с ръка преметнатата през рамото чанта.

 

 

А в зеления купол вече чакаше развълнувана тълпа, жадуваща да зърне дръзкия пилот. Гилеспи раздруса ръката на господин Спинър и намигна на момичетата, които надничаха откъм коридора.

Капитан Джут тършуваше за нещо из чантата си.

— Алис — произнесе тя. — Това е Доджър. Стара моя приятелка.

— И ДРУГ ПЪТ СМЕ СЕ СРЕЩАЛИ, КАПИТАН ГИЛЕСПИ — прокънтя гласът на корабната личност. — ПЪРВО НА УТОПИЯ, КОГАТО БЯХ БАРЖА. ПОЯВИХТЕ СЕ НА ТЪРЖЕСТВОТО ПО СЛУЧАЙ КУПУВАНЕТО НА КОРАБА.

Доджър показа великолепните си зъби. Тя обходи с показалец мигащите пултове и многобройните ръчки за управление.

— Алис, гледам, че сега можеш да се похвалиш с нови придобивки.

— И НЕ САМО АЗ — отвърна корабната личност. — ВСИЧКИ ИЗМИНАХМЕ ДЪЛЪГ ПЪТ ОТ ОНЕЗИ ДНИ.

Доджър Гилеспи започна да се смее и не спря, докато не се закашля сподавено. Едва тогава се пресегна и дръпна Джут за ръката, сякаш търсеше помощ.

— Само ти, Джут — изхриптя тя и тихичко изпсува.

Табита положи ръка върху щурвала. Почти бяха осигурили стартова скорост. На екрана бе увиснало размазаното изображение на Сатурн, който изглежда се намираше право по курса.

— Какво ще правиш сега, Алис? — попита Доджър Гилеспи. — Сигурно ти се ще да достигнем до Проксима Центавър само с един скок, а?

— СЪМНЯВАМ СЕ, ЧЕ ЩЕ СЕ ПОЛУЧИ ТОЛКОВА БЪРЗО, КАПИТАН ГИЛЕСПИ — отвърна Алис. — ПО МОИ ИЗЧИСЛЕНИЯ ЩЕ Е НЕОБХОДИМО СУБЕКТИВНО ВРЕМЕ, ОТГОВАРЯЩО НА ПЕРИОД ОТ ПЕТНАДЕСЕТ МЕСЕЦА, МОЖЕ БИ ДОРИ ТРИДЕСЕТ. МЕЖДУЗВЕЗДНИЯТ ХИПЕРПРОСТРАНСТВЕН ПРЕХОД ПРЕЗ ПРОСТРАНСТВЕНО-ВРЕМЕВИЯ КОНТИНУУМ НЕ ПРИЛИЧА НА НИЩО, КОЕТО СТЕ ПРЕЖИВЯВАЛИ ДОСЕГА. ДОРИ БИХ КАЗАЛА, ЧЕ СЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ ТЕНДЕНЦИИ ЗА ПОСЛЕДОВАТЕЛНИ УРАВНЕНИЯ С ВСИЧКИ ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ТЯХ ПОСЛЕДСТВИЯ…

— Алис — прекъсна я Табита.

— ДА, КАПИТАНЕ?

— Пълен напред, Алис — нареди Табита.

— РАЗБРАНО, КАПИТАНЕ.

Капитан Гилеспи се засмя, подпряна на облегалката.

— Господи, малката, трябва да си по-търпелива. Твърде бърза е за мен, Доджър — оплака се Табита.

— Права ли съм, Алис? Двеста часа полет от Харон до Венера.

— 233 ЧАСА, 16 МИНУТИ, 51,24 СЕКУНДИ.

Джут наблюдаваше размазаното лице на Сатурн, което се плъзна назад, превръщайки се в златист облак.

— От Венера до Пояса само за един ден — произнесе замислено тя.

— 29 ЧАСА, 43 МИНУТИ…

Навсякъде по заобикалящите ги монитори потекоха водопади от информация. В началото на коридора един от екраните увисна под стойката върху няколко полюшващи се жици. Двама техници изтичаха при него и го повдигнаха на ръце.

— Казвам само, че няма да е зле, ако я подложим на допълнителни изпитания, преди да я натоварим докрай.

— Аз се махам оттук! — обяви капитан Джут и когато погледите им се срещнаха, Доджър забеляза нещо в очите й, сякаш й казваше: „Преди да са дошли, за да ми вземат кораба!“

И тогава пространството около тях се изкриви, сякаш те и целият персонал в кабината трябваше да бъдат натикани в гърлото на някакъв безконечен тунел и въздухът заискри в електриковосиньо. Отекна пронизителен, пищящ звук, наподобяващ свирката на електрически чайник. Звукът не само не утихна, а се разцепи и умножи, докато тъпанчетата и очните ябълки на всички на борда заплашваха да се пръснат, и едва тогава издъхна в хиляди отделни ноти, които отекнаха по спираловидната каскада от разпокъсани пространства, след което вратите на безкрайността се разтвориха и пропуснаха грамадния кораб.

Фанфарите и възторжените аплодисменти бяха толкова шумни, че никой от тях не можа да чуе последното официално съобщение на Алис. Бяха подминали отклонението. Намираха се в заобиколната крива и щяха да се появят отново в нормалния космос най-рано след година, дори след две! Прозорците на Земната зала и витрините на „Мъркюри Гардън“ показваха само бледата, еднообразна стена на нищото, която приличаше на замръзнал дим. Дори вкусът на познатите неща сега бе различен, макар никой да не беше в състояние да го забележи.

Капитан Джут приседна с разцъфнала на лицето удовлетворена усмивка, сякаш не забелязваше суматохата наоколо. Тя докосна няколко копчета на клавиатурата, извика на екрана обемно изображение на координатите и премести длан върху щурвала.

— Чудесна маневра, Алис — похвали я Табита. — Поддържай курса.

— Разбрано, да поддържам курса — повтори Спинър.

Доджър Гилеспи я погледна с нескрито уважение. Хлапето очевидно бе станало звезда. Изглежда разполагаше с цял куп великолепни помощници, хора, които биха изпитали неимоверно щастие да бродят из безконечните простори на хиперпространството, насочвани от векторите на непозната, извънземна програма. Тя опря буза във високата яка на ризата си и откри, че се е изпотила.

— Имаш нужда от нещо освежаващо — подметна на Табита.

— Не — отвърна капитан Джут. — Имам нужда от цял куп освежаващи напитки. Защото потегляме на йеееееееей!… — тя извика, заподскача и взе да размахва ръце, а всички останали се присъединиха към нея, като се надпреварваха да крещят и да ръкомахат. Към Табита се протягаха безброй ръце с дарове, шишета, кутийки с пудра и поизсъхнали резенчета от торта.

 

 

Веселбата бе в своя вихър, Когато Доджър Гилеспи най-сетне успя да убеди Джут да излязат за малко. Наложи се да я дръпне за ръката и да я извлачи на буксир през гъстата тълпа. Но въпреки възбудата си Джут отказа да излезе, преди да си е прибрала пластината.

— Познаваш ли Рори? — попита я Доджър, когато наближаваха изхода.

— Кой е Рори?

— Ще видиш… ако все още е на работа.

Съдейки по тона на Доджър, тя не се съмняваше, че ще го намерят. Въпросът бе, ще съумее ли да налучка пътя. На „Изобилие“ не всичко стоеше там, където го оставяш.

Може би тъкмо по тази причина Табита предпочиташе да носи пластината навсякъде със себе си.

 

 

Заобиколиха купола с название „Раят на Дали“ и свърнаха от главния път, преди да се озоват под акведукта, зад който започваше районът с големите резервоари и където тъмнееха мрачните входове на Пещерите на Хаоса. От ниските покриви на парниците се спускаха подобни на въжета стъбла от зеленикав мъх, разстилаха се по пода и се смесваха с бакърените марсиански тръстики, чиито разцъфнали цветове продължаваха да се извиват в търсене на бледото слънце.

В занемарените шахти отвъд Западен Асгард се гушеха колиби, струпани от подръчни материали като полуразтопени пластмасови плоскости, пеноблокчета и крадени алуминиеви листове. Брадясали типове се катереха по паянтовите стълби, мъкнеха шкафчета и ръждясали умивалници. Бегълци от други светове, които започваха тук нов живот, затворници от 000013, възвърнали си неочаквано свободата. Грубите им подвиквания отекваха в ниските сводове.

— Погледни ги само — посочи Доджър.

Табита извърна глава.

— Че какво им е? — попита тя.

— Имам чувството, че не съм била тук от векове — въздъхна Доджър. Тя се намести върху облицованата седалка на кабината. — Наистина ли не си чувала за „Тривиа“?

— Какво е „Тривиа“?

— Барът на Рори.

— Въобще не бях идвала насам. Още не съм обиколила всичко. — Беше й неприятно да го признае. Истината беше, че за нея „Изобилие“ открай време си оставаше място, което предпочиташе да избягва, лъскав квартал, в какъвто такива като нея неизбежно ще загазят и веднъж вече го бе изпитала на гърба си.

Лифтът описа широк завой и навлезе в тесен тунел. Джут мярна лицето си, отразено в тъмнината, през която преминаваха.

— На нищо не приличам — оплака се тя, вдигна ръка и обърса наслоената върху стъклото мръсотия. След това се изкиска умолително. Беше разчорлена, отслабнала с няколко килограма от преживяванията, краищата на косата й бяха обгорени от киселинните плюнки на разгневените капеланци. Прокара пръсти през къдриците си и откри няколко почти оголени места.

— Къде предпочиташ да се настаниш? — попита тя.

— В „Тривиа“ — отвърна капитан Гилеспи.

 

 

Откриха „Тривиа“ там, където винаги си е бил, над ъгъла, на който „Просперити“ и „Паун“ се пресичат със Зеления булевард на фенерите.

— Ето откъде идва името му — обичаше да казва Рори на любопитните. — Трите пътя. На латински. Тъй де, названието не е никак случайно.

Рори често се фукаше, че неговият бар бил единственият, който останал отворен през време на отвличането и последвалата бъркотия. Нито една чаша не се счупила, когато се задействал двигателят, кълнеше се той. ПО-БЪРЗ ОТ СВЕТЛИНАТА — бе написала нечия немирна ръка зад бара. А също и: НИЕ ВИНАГИ СМЕ ТУК.

Табита Джут и Доджър Гилеспи се приближиха по „Паун“, изкатериха тясната, вита каменна стълба, минаха под ниската орнаментирана арка и се озоваха в клаустрофобично дворче, облицовано с бял мрамор. Тук всичко беше заоблено. В средата на дворчето върху стълб се издигаше електрически фенер, до него бе разположен малък фонтан с питейна вода, задвижван с педали. На отсрещната стена бяха подредени няколко врати от червено дърво и матово стъкло, зад което едва се процеждаше мътновата светлина. Дочуваше се и приглушена музика.

Капитан Джут беше объркана. За момент й се стори, че не е на никаква изкуствена планета, а се е върнала на Земята, в Гърция или Мароко. Припомни си мириса на трева, на печено месо и подправки, който се носеше като благоухание в сухия горещ въздух.

Тя вдигна глава. През перилата на балконите бяха провесени килими, зад тях се виждаха боядисани в зелено дървени щори, спуснати върху прозорците на стаичките за уединение. А най-отгоре, вместо синьо небе имаше овален таван от необработена сивкава материя, светъл като бетон.

 

 

— Капитане! — извика Рори иззад барплота. — Каква чест за мен!

Беше възпълен, лъснал от пот, с дребни, редки, русоляви кичури и бебешки сини очи. Имаше зачервени бузи на пияница и яки ръце като на стар моряк. Беше усукал около долната част на тялото си престилка.

Вътрешното помещение се оказа далеч по-просторно, отколкото би могло да се предположи. В сепаретата се бяха натъпкали хора, извънземни и машини, всички в различни стадии на весело опиянение, ала празненството изглежда получи нов тласък с появата на Табита. А също и на Доджър Гилеспи — последната сензация! Всички бяха чули новината за драматичното й приземяване. Мнозина космонавти се стекоха да й стиснат ръката и предлагаха да ги почерпят с Най-причудливите коктейли, на които дължеше славата си това уютно местенце.

— Какво ще пиете, капитане?

— Бира.

Рори разпери дебелите си пръсти. Имаше повече видове бира, отколкото би могъл да изброи.

От коя да бъде?

— Която ти е най-близо.

Той й поднесе халба с шапка дебела пяна и размаха ръце, когато Табита му подаде кредитния си чип.

— За сметка на заведението! За сметка на заведението! — извика той. — Обиждате ме с тези ваши пари. Няма да ги взема. Видяхте ли Прозореца?

Това очевидно беше още една прочута атракция на заведението. В момента показваше слънчев изглед от Земята: блестящата повърхност на Сена, стройните, сребристи подпори на Понт дю Арт.

Странно наистина, колко бързо се бе променило всичко. Ерата на капеланското управление изглеждаше като древно минало, готово да потъне в забрава. Капитан Джут бе заобиколена от малка групичка посетители, издокарани в плетени вълнени жилетки и вратовръзки, които изглежда нямаха търпение да й разкажат за участието си в местните организации и се отнасяха с презрение към капеланците и техните питомци, еладелдийците.

— Когато някоя от, големите сини муцуни се появяваше да души наоколо, ние само повтаряхме: „Да, контрольор“, „Не, контрольор“, а след като си тръгваха, отново се захващахме с онова, което ни беше забранено да правим.

Те се побутваха доволно с лакти и се хилеха гордо.

— Което си е истина, истина си е, капитане — пъчеха се надменно. — Ние сме от друга раса. Каква работа имат да си пъхат гагите в нашата кръчма?

— Един и същи закон за вола и магарето е тирания! — издекламира наперен младеж. — Така пише и в Светото писание!

Мина известно време, преди Табита да осъзнае, че се опитваха да й представят някакъв Административен съвет, в който й предлагаха да заеме почетното място, „което напълно естествено й се падало по право“. А когато ги попита за предназначението на този Съвет, те й заявиха, че не са алчни за власт, напротив, ненавиждали властолюбците и само искали да вземат мерки, та „всичко да върви гладко и всеки да дава своя дял“.

— Какво смяташ, Доджър?

Доджър бе пропуснала по-голямата част от разговора. Беше достатъчно висока, та да си осигури жизнено пространство над нещата, които не я интересуваха.

— Господи, малката, не ме питай за такива неща.

— Е, съществуват някои фундаментални въпроси, които също чакат своето решение — продължи младежът, който преди малко се опитваше да привлече вниманието й с идеите си относно животинското равенство. — Като например разделянето на деня от нощта!

Капитан Джут никога не бе смятала този въпрос за особено съществен и предпочете да надигне халбата.

— Ако това искат хората — произнесе тя неопределено, загледана в тълпата от непознати лица, — нима за подобно нещо ни е нужен Съвет?

Опитаха се да й разяснят важността на общо взетото решение и на съгласието в обществото. Говореха и говореха, докато взе да й омръзва. Знаеше, че накрая пак ще направят онова, което са решили и затова не им обръщаше особено внимание. Такива като тях открай време се опитваха да оправят света, който и да било свят.

Доджър Гилеспи разговаряше с пълничка млада жена, нечия съпруга, ако се съдеше по халката, не че това влизаше в работата на Табита. В Прозореца се виждаха разноцветни балони, които се издигаха бавно нагоре.

Капитан Джут положи немалки усилия да задържи прозявката си. Накрая не издържа и се надигна.

— Щом искате да го направите — заяви тя, — направете го. Покажете ми готовия план. — Вече мислеше за обратния път и за хората, на които да прехвърли това задължение. Доркас щеше да й намери някого.

Членовете на зараждащия се Съвет изтикаха назад столовете си и й благодариха почтително. Обещаха й да привлекат и други раси, кимайки към алтецианите и трантите, които в момента блъскаха олющената флиперна машина. Така щяло да бъде по-справедливо, още на утрешното заседание, което…

— Ще се проведе точно в петнадесет нула нула — обяви на висок глас младежът, стиснал часовника си, сякаш бе ключов елемент от животоподдържаща система. — Петнадесет часа, по моя часовник. Часовникът ми е верен.

— Пратете ми известие — заяви Табита, но вече я дърпаха към друга групичка. Господи, нямаше ли край?

Беше някаква жена в глитесков, желатинен костюм и шлемофон с антени. Твърде късно Джут осъзна, че е насочила към нея камера.

— Аз съм Дженива Маккан, репортер на Девети канал — заговори жената, — намирам се в нашумелия бар „Тривиа“ и разговарям с капитан Джут. Капитане, нека първо ви поздравя с успешния скок.

— Да — изсумтя Табита и надигна халбата.

Но жената нямаше намерение да я остави на мира.

— Повечето от нас знаят добре — продължи тя, — какво представлява субсоларното хиперпространство. Но какво можем да очакваме от хиперпространството между звездите?

Капитанът се завъртя на високото си столче и погледна към едно от сепаретата, където неколцина алтециани сърбаха от чаши с требъл.

— Ами, попитайте тях — измърмори тя. — Те са били вече там.

Дженива Маккан кимна и я заобиколи, като полюшваше предизвикателно бедра. Тънката талия и добре оформеният ханш изглежда бяха могъщото средство, осигурило й бляскавата кариера.

— Господа, вие сте от планетата на име… чакайте да видя дали ще мога да я произнеса правилно — Алтеция, така ли е? — Тя ги озари с блестящата си усмивка. — Дженива Маккан, Девети канал. Бихме искали да ви попитаме какво можем да видим в хиперпространството?

Алтецианите измъкнаха издължените си муцуни от купичките и се изсекнаха шумно в изпъстрените си с червени петна носни кърпички.

— Гнищо… отгори до доли — загъгниха те. Новината бе потвърдена и от останалите извънземни, насядали около масата, — от край до край, на шир и длъж, хиперпространството бе само едно голямо нищо.

Табита Джут се скри сред тълпа космонавти, където най-сетне се почувства в свои води. Малко по-късно вече се бе покатерила на една маса и пееше с цяло гърло „Ние ще победим“, под акомпанимента на раздрънкана хармоника. В прозореца се виждаше небето над Париж, из което се рееха балони и вятърни мелници. Дженива Маккан разговаряше с някакъв веспанец, който тъкмо обясняваше:

— Нас капеланци отдавна разрешили да мотаем се наоколо. Вас заповядали да седи на задник. — Той плесна с длан по барплота, за да илюстрира думите си, и се наведе към нея с изпъкналите си очи. — Но какво ще помисли капеланци за това пътуване, а? — попита той опечалено.

Дженива Маккан разпери ръце, ужасена от тази мисъл.

— О, Боже мой… — въздъхна тя, сетне неочаквано се засмя, оголвайки зъби в добре тренирана усмивка.

Щръкнала върху масата, капитан Джут първа забеляза пристигането на Саския Зодиак. Извика й, вкопчи се в нея и я надари с голяма, звучна целувка.

— С кола съм — извика акробатката в ухото на Джут.

— Сега вече можем да отидем на бала — обърна се Табита към развеселената компания. Тя представи Саския на Доджър Гилеспи и последната я разгледа с нескрито любопитство. — Да знаеш, че не си я давам — побърза да уточни Джут.

— Чуй я само — подметна Доджър на Саския. — Момичето, което си открадна свят.