Колин Грийнланд
Открадни си свят (35)

7.

В пещерата на Норвал Хан капитаните на Хаоса сглобяваха оръжия. Очите им блестяха ярко зад омазнените им перчеми. Въздухът беше застоял и миришеше на дим.

Встрани от тях едър мъж четеше разпарцаливена книжка с меки корици. До него клечеше мускулест трант и си точеше ноктите, докато следеше презареждащия индикатор на копието на Дрински. Звукът от надсвирващи се електрически китари се смесваше с металическото потракване и ритмичното бумтене на двигатели откъм Шахтата.

Вождът на Хаоса седеше с отметната назад глава и изпружени крака. Едрогърдестите компаньонки мажеха тялото му с мас и нагласяваха безбройните каишки на бойното му снаряжение.

— Ботуши — промълви Хан.

Млада жена с бръсната глава поднесе на вожда левия мотоциклетен ботуш. Тя коленичи до него и му помогна да го нахлузи. Друга жена, с плътно прилепнал клин, изтича да донесе десния. На ухото й се полюшваха пет големи обеци. Зацапан червен кръст красеше гърдите й. Тя също беше въоръжена.

Жените сведоха глави и целунаха ботушите на Хан.

— Връзка — подкани ги той.

— Едно, две, три, проба — прозвуча в ухото му. — Проба, проба, дами и господа, рок енд рол!

В далечния край на задимената пещера едно дребно човече с лице на разбеснял се глиган се надигна от пулта, над който работеше, и им даде знак, че всичко е наред.

— Разбрано, Лупи — кимна Хан, нагласи си слушалката в ушната раковина и бавно се изправи. Той целуна жените и ги потупа по бузите. Надигна се на пръсти и провери дали са му удобни ботушите. След това побутна едрия мъж по ръката.

— Шъ додеш ли да видиш?

Очите на мъжа светнаха.

— Преглед на войската, а? — попита той. — Всички да са опрятни в строя.

Той захвърли книгата, плесна се по коленете и разтърка големия си червеникав нос.

— До началото деветдесет и девет минути и отброяваме — съобщи Хан на събралите се капитани.

Трантът изръмжа ентусиазирано. Жената със синята пушка протегна ръка и докосна едрия мъж, сякаш се отъркваше в него за кадем. Големият мъж, изкозирува непохватно и последва Хан и помощниците му към изхода на пещерата. Видимо щадеше единия си крак.

 

 

Пресякоха клисурата по въжения мост. Норвал Хан вървеше с енергична походка, бръкнал безгрижно с ръце в джобовете. Той хвърли убийствен поглед на едрия мъж.

— Какво, ще накараме ли Старк да ни потанцува?

— Ще танцува, сякаш я е ухапал перк по задника — засмя се Дог Шварц, който го следваше на крачка.

Норвал Хан тупна приятеля си по рамото и повтори захилено.

— Така значи! Като да я е ухапал перк по задника!

Споменаването на перките накара Дог да си спомни онзи дърт лудетина чичо Чарли. Бог да го поживи, където и да е сега. За Дог събарянето на санаториума бе истинско облекчение. Грант не мислеше така и това го радваше още повече.

— Ей — повика го Хан. — Дай ми още едно от онези хапчета. — Той щракна с пръсти.

— А не, те са от личните ми запаси — завъртя глава Дог Шварц. — Ще ни трябват за после. — Но въпреки това той му подаде шишенцето, когато двамата напуснаха въжения мост и влязоха през тилната страна в главата на статуята.

 

 

Вътре обувките им затракаха кухо по олющения метален под. Миришеше на машинно масло и смазка за трансмисия. Вътрешността на главата беше оборудвана по подобие на пилотска кабина — с монитори и въртящи се седалки. В момента при контролното табло седеше само един дежурен.

— Дай ми я за минутка — нареди Норвал.

— Как си бе, Маймуняк? — засмя се Дог Шварц. — Готови ли сме да им стопим мазнинките? — Той стисна грамадните си юмруци и се престори, че се боксира с Маймуняка.

Другият на свой ред се ухили. След това се изправи и потупа омазнената седалка. Хан се настани на мястото му. Пресегна се и дръпна една ръчка.

Главата на статуята започна да се върти.

 

 

През очите на гигантския часовой те оглеждаха Ордата на Хаоса. Моторите бяха подредени във фаланга около камионите, които бяха съоръжени с тарани като метални шипове и украсени с вериги, черни знамена и напукани икони на Тайнствената жена — тази най-страхотна от всички мадами!

Святкащи закривени пики, автоматични карабини, брони и дънкови якета, парцаливи кафтани от униформата на палернианския боен флот, кървясали белези, вдигнати за поздрав шишета, широко ухилени лица. Жените край водните цистерни бяха боядисали зърната на гърдите си в черно и си бяха сложили най-хубавите вериги.

Навсякъде из шахтата горяха светлините на ковачниците, където майстори до късно поставяха колела на халюциноматите. А отвъд вратите пустинният каньон се гушеше в прегръдките на нощта.

Дог Шварц потупа Норвал Хай по рамото.

— Норвал, братче, ти си истински трън в задника — отбеляза той, като извинение за нищо или за всичко.

 

 

Тя притежаваше силата на котка и пъргавината на шимпанзе. Беше разкъсала дрехите си. По време на бягството си беше използвала задушни вентилационни шахти и тесни планински цепнатини. Бягаше от клетката на неговите пръсти, от килията на погледа му. Бягаше дори от миризмата му.

Жената на плещите й се оказа невероятно лекичка. Ръцете, с които я стискаше за шията, бяха крехки и бели. Бе използвала последните си запаси от сила, за да неутрализира тиранина, Його бе открила на борда на кораба екзоскелет и й го бе поставила, надявайки да възстанови поне малко силите й. Не докосна нищо от онова, което имаше на кораба. Не за друго, а защото се боеше, че може да има заложени клопки. Спомняше си — сякаш беше вчера — как сестра й Аухари пострада, когато падна от едно дърво. Тогава Його беше на седем, а сестра й — на девет. Наложи се да я отнесе до вкъщи — през две реки, без чужда помощ, в напълно враждебно обкръжение. През цялото време Аухари пищеше от болка и проклинаше небрежността си. А после в небето се появи един старук и взе да кръжи заплашително, като се местеше в посоката, която следваха. От неистовата болка Аухари изгуби самоконтрол и взе да хапе и драска сестра си по рамото.

Но тук тунелите бяха направени от стъкло. Всичко беше влажно, навсякъде имаше локви. Жената шепнеше нещо неразбрано в ухото й, но Його не й обръщаше внимание. Все още усещаше миризмата на тиранина и това й придаваше нови сили.

Най-сетне стигнаха вентилационния отвор. Його пъхна глава между пръчките и погледна към тунела отдолу. Дръпна се назад и облиза устни. Жената се хлъзна от гърба й. Екзоскелетът се втвърди и я задържа. Очите й гледаха назад към мрака.

— Какво има? — попита тя.

Трантката не отговори. Отдолу идваха смущаващи миризми — на оръжия, алтециани и лекарства. Тя отново вдигна муцуна. Дали това не е мястото? Подуши внимателно. Коремните й мускули се свиваха от вълнение. Напълно възможно!

Жената се изправи и сервоусилвателите избръмчаха едва доловимо. Тя протегна ръка и се подпря на стената на отвора.

— Храна — произнесе пресекливо. — Трябва да намерим… — Гласът й вибрираше в тясното пространство като механичен ромон на машина.

Його й даде знак да мълчи. Опита се да отвори контролния люк, но непознатото устройство не поддаваше. Жената я избута встрани и го отвори.

— Ти оставаш — рече й Його. След това се промуши с главата напред и се спусна безшумно върху пластмасовия под.

Саския Зодиак се отпусна изнурено по очи. Посъбра сили, вдигна глава и надникна през люка.

Изведнъж забеляза, че откъм завоя на тунела се приближава друг трант — беше по-едър мъжки екземпляр, с инфовизьор, бронирано сиво яке и оранжеви панталони, въоръжен с едрокалибрена пушка. За не повече от секунда той огледа разкрилата се пред него сцена: отворения люк, неочаквания посетител.

Беше Кени, нащрек както винаги.

Його пълзеше към него по корем, с вдигната глава и настръхнали уши. Пещерата се изпълни с приглушените им страстни стенания.

 

 

— Полковник, можем ли да очакваме, че капитанът ще бъде неспособна да ръководи процеса на Приближаване?

Полковник Старк разглеждаше съсредоточено ноктите си. Беше положила ръце върху голямото синьо бюро.

— Разбира се, Занна — отвърна тя и впери открития си, прям поглед в очите на популярната водеща от Десети канал. — Както знаеш, създадената от нас работна група от специалисти се занимава с проблема по връщането ни в реалния космос. — Камерата се завъртя и показа трескавата дейност, която продължаваше да кипи на Понса. Хората седяха зад бюрата си, сведени над мониторите. Беше почистено, подредено и не се виждаха почти никакви оръжия. На големия екран бе показана Палерния, върху която беше наложена графична мрежа с обозначения в различни цветове на отделните климатични зони, географски пояси и дори един-два кораба, изведени на орбита.

Полковник Старк прокара ръка по голия си череп.

— Искам всички да знаят, че капитан Джут получава най-доброто медицинско обслужване, с което разполагаме в този момент. Молбата ни към пътниците и екипажа е да се придържат към определените им задачи и територии, а ние ще се постараем колкото се може по-скоро да ви изведем от критичната ситуация.

Занна Робинс кимна.

— Полковник, какви действия възнамерявате да предприемете, ако в някои райони избухнат размирици?

— Размирици вече избухнаха — отвърна твърдо полковникът, — но ние разполагаме с достатъчно сили и снаряжение, за да не позволим те да ескалират. Нека повторя отново — тя махна решително с ръка, — във всеки район, заселен или незаселен, ние разполагаме с необходимите сили, за да потушим всякакви прояви на насилие.

Като по команда на един от мониторите се появи лейтенант Риков.

— Госпожо, вражеско нападение! — докладва стегнато той. — В Силвианския акведукт!

Веднага показаха картина от мястото на събитието — неясни, но масивни контури, които пълзяха зад пелена от радиосмущения. Мярна се войник в пълно бойно снаряжение, размахващ очукана сабя зад корпуса на брониран камион. Съдейки по плътния слой мръсотия по лицето му, беше от Ордата на Хаоса.

Ето го най-накрая — Окципиталният наплив. Съветът бе разделен по въпроса дали да го очакват преди или след Окончателното излизане. Но варварите сами бяха решили да сложат край на споровете и да вземат инициативата в свои ръце. Какво щастие, че най-сетне ще си премерят силите с тях. Полковник Старк почувства в гърдите си радостта и вълнението от предстоящата битка.

Телевизионната репортерка чуруликаше развълнувано пред камерата:

— Аз съм Занна Робинс, с репортаж на живо за нови размирици в Латералната Фисура, а вие гледате Десети канал. След минутка с полковник Старк ще се отправим към мястото, за да наблюдаваме непосредствено действията на отрядите за охрана на населението.

Междувременно полковник Старк вече бе заобиколена от офицерите си, които козируваха отривисто и докладваха накратко за обстановката.

— Мобилизирайте Дорзо-темпоралните части — разпореждаше се тя. — Риков, искам да обявиш обща тревога. Дежурен навигатор, поемете управлението. Внимание, до всички части — произнесе тя в микрофона, — говори полковник Старк. Подгответе команден пост ЛФ1 за моето незабавно пристигане. — Докато говореше, пръстите й галеха копчетата на манипулаторната ръкавица. — Операция „Предмостие“ започва! — обяви тържествено върховният главнокомандуващ.

 

 

Капитан Джут лежеше в леглото. Изглежда от доста време не го бе напускала.

Това не беше нейната стая. Беше натъпкана с вехтории, но и те не бяха нейни. Не познаваше тези купчини от дрехи втора употреба, нито прозрачните стъклени шкафове, пълни със сгънати найлонови торбички. Наоколо имаше алтециани и когато за пръв път дойде на себе си, тя, си помисли, че е в „Тлъстата уста“ със стария капитан Франк. Ала не след дълго се приближи една от сестрите и Табита разбра, че все още е на борда на фраския кораб, който навярно вече бе пресякъл вероятностния хоризонт и доближаваше никому неизвестната звезда. Трябваше да стане, да се захване с командването, да планира и да издава заповеди. Чувстваше се като замръзнало късче орбитален боклук. Зачуди се защо ли им е трябвало да я изстъргват от дъното на дупката, в която вероятно я бяха открили.

 

 

Влизаха и излизаха хора, които си мърмореха нещо, но тя не можеше да ги чуе. За миг мярна Отис, седеше до вратата и сглобяваше някакво масивно пушкало. Табита позна един от понтийските пазачи, същия, който бе обучавал господин Спинър на отбранителни маневри. Изглеждаше невероятно млад. Малко след това се показаха Ееб, Карен Нарликар и татуираното момиче, което бе тръгнало да търси херувима Кстаска и Доджър Гилеспи.

Джут почувства, че гърлото й е пресъхнало.

— Дайте да пия — прошепна тя.

— Ей сега ще ви донеса вода — обеща сестрата.

— Не, за Бога. Искам бира. Донесете ми бира.

— Гне се пърпоръчва — поклати глава алтецианката.

Табита затвори уморено очи.

— Бира — повтори умолително тя. Карен я чу и й донесе една кутия.

— Пазача. Пазача.

Доведоха младежа. Той застана мирно, но Табита положи ръка на рамото му.

— Слушай. Забравих ти името. Слушай. Има едни веспанци, които на всяка цена трябва да открием. Ужасно ни трябват, перките също. И палернианците. Всички палернианци. Инак ще си имаме проблеми. Пуснете ги от затвора. Доведете колкото се може повече. Отис!

Отис изникна пред нея. Приличаше на кон, с издължената си муцуна и зъбатата усмивка. Сигурно щеше да му подаде бучка захар, ако имаше под ръка.

— Доковете — произнесе тя. — Трябва ни кораб, готов за излитане. За след това.

— Там има поне дузина кораби — обясни той. — И всичките са с хора на борда.

— Добре — кимна Табита. — Кога можем да се върнем на Понса?

— Скоро, скоро — опита се да я успокои той.

Капитан Джут затвори очи. Усещаше, че я лъже.

— На доковете… удвоете количеството на хората. Вземи който ти трябва и иди да охраняваш контролната зала на бордовите завеси.

Отис поклати глава.

— Не, капитане. Аз съм ти нужен тук. Всеки миг могат да дойдат.

Капитан Джут се унесе в мечти. Вече виждаше онзи не толкова далечен момент, когато щяха да напуснат омразния кораб. Но не преди да излязат в нормалния космос, заобиколени от подходящи за живот планети. Представяше си, как ще нахрани перките с полковник Старк, преди да си тръгне завинаги.

— Отис, тогава иди и пази входа — рече тя, като отвори очи и се подпря с юмруци на чаршафа. — Върви. Това е заповед. И вземи Карен с теб.

Карен Нарликар изгледа Отис.

— Да, капитане — кимна тя покорно. — Но първо нека им помогна да ти сменят чаршафите.

Джут се почеса под мишницата.

— Чаршафите ли? — повтори тя. — Не ми трябват нови чаршафи. Време е да ставам.

— Както наредите, капитане.

Отис излезе. Младият пазач го последва. Другите също напуснаха стаята — тихи, приглушени гласове долетяха от хола. Капитан Джут почувства, че с тях е излязла и част от нейната енергия. Животът беше толкова уморителен. Омръзнало й беше да се налива с бира. Тя подаде кутията на сестрата и се отпусна на възглавницата.

— Добре, Кени — произнесе не след дълго. — Доведи я тук.

 

 

— Здрасти.

Беше Саския Зодиак, облечена с дълга бяла рокля с червени закопчалки. Кени и младият пазач я подкрепяха от двете страни. Хлътналите й очи не се отделяха от Табита. Помогнаха й да седне на един стол до леглото и сестрата повдигна подпухналите й крака на столче.

— Здрасти — повтори Саския.

Джут потрепери. Дали не я мразеше? Още беше рано за този въпрос. Скоро ще разбере.

Тя отпрати пазача. Остана само Кени. Нищо не можеше да го отлепи от нея.

— Значи реши да се върнеш — промълви Табита. Гласът й идеше някъде от гърдите.

Саския повдигна хилавите си рамене.

— Його ме донесе — обясни тя.

Чудовищният кораб й бе отнел Саския Зодиак и я бе превърнал в нещо, което започваше да намразва.

— Не зная какво смяташ, че ще намериш тук.

Саския изглеждаше мрачна.

— Смъртта — рече тя.

Джут се облещи. Кени вече беше скочил на крака, с настръхнала козина.

— Знаеш ли, изглеждаш ужасно — обясни Саския с детинска невинност. — Далеч по-зле, отколкото изглеждаше Хана Су. Но твоето корабче се изгуби и сега всички ще умрат. Ако питаш мен, вече сме мъртви и се носим из космоса в този гигантски ковчег.

Значи малкият изгубен клоун беше уплашен и Табита трябваше да направи нещо, за да го успокои. Само че нямаше никакво намерение, а и не разбираше защо винаги точно тя трябва да го прави.

— Майната му — рече капитан Джут. — Я ми я доведи тук — нареди тя на Кени. — На леглото. Не се плаши, нищо няма да ми стори.

Трантът помогна на Саския Зодиак да се покатери на леглото. Тя се излегна на половин метър от Табита Джут, а трантът остана надвиснал над нея. Табита го побутна настрани.

— И така — заговори тя. — Защо не ми разкажеш за тези мънички призраци. За малката Алиса в детска престилка. За Дамата от Не бива.

— Алиса в детска престилка ли? — погледна я учудено Саския.

Табита въздъхна уморено.

— Ами да. Момичето, което ти направи.

— Единственото момиче, което съм правила, е Сюзан… Тя беше моя сестра. Ти кога си я виждала?

— Нали ми я прати в стаята.

— Сюзан е холограма — отвърна поизгубила търпение Саския. — Тя не може да ходи никъде, само се включва и изключва. Къде е Алиса? И чия престилка носи?

— Твоята, очевидно.

— Но аз нямам престилка!

Недоумението й беше искрено и неподправено.

— О, забрави — махна с ръка Табита. — Кени, долу. — Вече се питаше какъв е смисълът от всичко това. Дори когато бяха близки, Саския често се беше държала необяснимо. Малкият призрак отдавна не се бе показвал. Без съмнение докторът беше прав: това беше химера, фантомна изява на собственото й раздвоено съзнание, скитаща се из коридорите на чудовищния кораб.

Саския Зодиак се прозя. Устните й бяха напукани и подпухнали, Табита Джут си спомни вкуса им — странен, леко горчив.

— А какво ще кажеш за онези гадости по Десети канал? — попита тя. — Дето ги показваха в „Грозната истина“.

— Не съм давала нищо на Десети канал — възрази обидено Саския. — Той може да го е показвал направо от скорпиона — добре че не си видяла най-лошата част. Не зная защо, но я пазеше за себе си. Неща, които никога не би направила. И той също имаше холограма, само че беше твоя — караше я да се съблича и да му се моли.

— И кой я е направил тогава? — попита напълно объркана Джут.

— Грант Непреклонния.

— Името не ми говори нищо.

— Ще си спомниш. Той ти даде една книга. На празненството! Той предостави на полковник Старк онези роботи. Щели да се разпаднат, но той ги открил и успял да възстанови контрола над тях. Уф, да знаеш само колко досадно е да се живее с него.

Още загадки.

— И къде е той сега? — попита капитанът.

— На скорпиона! Но вече е мъртъв, слава Богу! — тя смачка чаршафите с ръка. — Добре че беше Його. Грант ме използваше, за да задоволява низките си страсти. Държеше ме вързана и прочее. Сигурно му е доставяло удоволствие. Но всичко свърши.

Тя се извърна и взе ръката на Джут, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— През всичкото време говореше за теб — продължи тя. — Имаше цял набор от силни лекарства. Държеше ме упоена, когато не му трябвах. Погледни ме на какво съм заприличала. Да знаеш само колко съм изгладняла.

Едва сега капитан Джут взе да осъзнава, че акробатката е преживяла доста неприятни неща. Не се е крила, за да се забавлява и да й пакости с компрометиращи разкрития. Китките й бяха изранени, по глезените й имаше синини.

Саския разговаряше с Кени, сочейки с отвращение суровото месо в неговата купичка.

— Това ли е всичко, което имате? На скорпиона се бяха запасили с неща, дето не сме вкусвали от години. А какво оборудване само! Но трябва да внимавате — обърна се тя към Табита. — Не бива да пипате нищо, преди да го е огледала Кстаска.

Джут почувства, че й се свива сърцето. Разяждащата ревност беше изчезнала в мига, когато я бе докоснала крехката ръка на акробатката.

— Отведете я — произнесе тя, малко по-остро, отколкото й се искаше. — Дайте й нещо да яде. Къде е комисарят? Той искаше да разговаря с нея.

— Вие също трябва да хапнете нещо — намеси се сестрата.

— По-късно — завъртя глава Табита. Едва сега си спомни мъжа с книгата. Беше я нарекъл някак… гадно, И други са я обиждали, но не като него. — Извини ме, задето не можах да се погрижа за теб — рече тя на Саския. — Май не ме бива да се грижа за никого — виж какво стана с Алис, с „Изобилие“…

Гласът й потрепери. Болеше я цялото тяло. Кожата на обръснатото й теме я сърбеше.

— Дори за себе си… — довърши тя.

Саския се надигна и тръгна към вратата, следвана от Кени.

— По-късно ще се видим — обеща й капитан Джут.

В стаята изведнъж стана необичайно тихо. Сестрата се наведе и изтри сълзите от очите на Табита.

Капитан Джут мислеше за нещо, за което се бе сещала и друг път. Хората са като планети. Насочваш се към някоя, но допускаш микроскопична грешка, която дори не забелязваш, и в края на краищата се озоваваш на стотици и хиляди километри от нея. Чудно е, че въобще някога стигаш.

 

 

По това време мотоциклетите на Ордата вече бяха преполовили Силвианския акведукт. Движеха се бавно, в стегнат боен ред и едрите грайфери на гумите им хвърляха назад фонтани от разкаляна вода. Телата на мотоциклетистите бяха покрити с белези от безчислените битки, в които бяха участвали, и епичните страдания, които бяха издържали. Носеха се с развети знамена, изпъстрени с хералдически, тайнствени и неприлични знаци. Тотемите им бяха грамадни женски задници и подути членове, украсени с отличителните белези на отдавна забравени земни тирани. Далече пред тях, отвъд залива, тревожните тръби и камбаните на Теленцефалона се смесваха в паническо дрънчене, сякаш обитателите му се надяваха, че неистовият шум е в състояние да ги защити от нашествениците.

А откъм Алеята за разходки настъпваше в контраатака армията на роботите: автоматизирани и свободни роботи, препрограмирани багажни камиони и пренастроени тренировъчни гладиатори. Тези, които не притежаваха свои оръжия, бяха снабдени допълнително с такива, на роботите без манипулаторни ръце бяха монтирани необходимите приставки. Една индустриална шевна машина и гравитокамион бяха сформирали доста страховита и изключително маневрена симбиоза, в резултат на която си проправяха път с еднакво усилие през броня и плът, Боулинг-машини изстрелваха гранати, докато автоматизирани прахосмукачки търчаха по стените и разпръскваха наоколо облаци от киселинен дъжд.

Застанала права на командния си пост, полковник Старк даде очаквания знак и над залива се спуснаха хиляди червено-черни делтапланери, разпръснати като хвърлени от колос карти за игра. Отраженията им трепкаха по прозорците на многоетажните блокове и се множаха като триъгълничета в калейдоскоп. Оръжията им изстрелваха свадливи точици от почернели пламъци. Отекнаха взривове. Варварите изпопадаха от седлата на моторите и полетяха през парапета надолу в бездната.

Но ето че и оръжията на Ордата се закашляха, обвивайки се в мръсносив дим. Ужасяващи снаряди — мъртви котки, ръждясали болтове и остриета на бръсначи — разкъсваха ветрилата на делтапланерите.

Дори водата в акведукта закипя и забълбука, отделяйки смрадливи изпарения. Роботите отказваха да навлязат в нея. Катереха се един по друг или лазеха по парапета, само и само да не попаднат в обездвижващата течност — защото тези от първите редици, които вече бяха навлезли навътре, не можеха да се помръднат, превръщайки се в лесна плячка за врага. Варварите подскачаха радостно и се смееха гръмогласно, докато мачкаха парализираните роботи с мощните си мотори.

Отзад, на две издигнати площадки бяха монтирани халюциноматите, които бълваха илюзии върху нещастните ескадрони, притиснати в участъка между предмостието и барикадираните улици. Войниците се нахвърлиха един върху друг, стари бойни другари се удряха свирепо, макар след това да се кълняха, че са виждали само косматите лица на войните от Ордата. Появиха се красиви създания с неясна полова принадлежност, подканяйки ги да се приближат към ръба или направо да скочат в бездната. Завладени от неописуема храброст, сержанти крачеха с голи гърди право срещу настъпващата паплач.

Полковник Старк засенчи очи.

— Визьори! — нареди тя.

Напред пристъпиха следващите редици — мъже и жени, защитени с визьори и силови полета, разузнавачи с предаватели, които да насочват атаките на делтапланерите право върху батареите от халюциномати. Грамадните хвърчила се издигнаха, извън обсега на оръжията, описаха елегантен завой и стовариха бомбите си над платформите, след което се стрелнаха обратно към приятелските линии.

Пушеци и разпрашена матрица се спуснаха над баталната сцена и закриха съблазнителните пулсации на халюциногенните машини. Артилеристите от Ордата удвоиха усилия, но вече водеха огън на сляпо.

— Светлини! — провикна се полковник Старк и в миг блеснаха свръхмощни прожектори. Сред бъркотията на моста тя успя да различи продължаващите да пълзят напред механични чудовища. Това бяха най-солидно бронираните всъдеходи, които макар и създадени за гражданска служба, можеха да се равняват по огнева мощност с някой лек танк. Бойните роботи мачкаха преобърнатите мотоциклети, превръщайки ги в купчини старо желязо, което пък прибираха пълзящите отзад машини за скрап. Навсякъде из акведукта знамената на Ордата попадаха в механичните ръце на врага. А челните бронирани редици продължаваха да настъпват напред, щракайки заплашително с металическите си щипки.

Изведнъж отзад се появи грамаден, страховит силует: изправен, двукрак, висок колкото десететажен блок. Ревът му бе толкова мощен, че разтърси прозорците на Амигдалейската врата.

Командният пост се разлюля. Разнесоха се уплашени викове на адютанти, усилени многократно от микрофоните. Полковникът опря длани на контролния пулт и втренчи поглед през мътилката, която се, стелеше над бойното поле.

— Какво е това? И откъде, по дяволите, се взе?

Чудовището вече приближаваше моста, мачкайки бронираните роботи с грамадната си пета.

Горилата на Ордата беше встъпила в боя.

 

Бордеите на Лайняния улей бяха обхванати от пламъци. Измършавели мъже и жени висяха по въжените стълби или политаха с писъци надолу към пропастта, подгонени от огнените езици, които се стрелкаха във всички посоки. От най-високите площадки деца замеряха с камъни отредите на червените барети. Войниците отвръщаха с унищожителни виолетови залпове.

В уютните кухни на изоставените къщи от Литъл Фоксборн настръхнали перки и побеснели кучета се боричкаха сред изтърбушени мебели и перушина.

Изправена досами ръба на Латералната издатина, Занна Робинс продължаваше неуморния си коментар, докато долу зад нея битката бе достигнала своя апогей. Зрителите можеха ясно да различат очертанията на гигантската горила. Беше прекосила акведукта и се беше покатерила на един страничен надлез, преди напуканата настилка отдолу да започне да поддава. Потънала до пояс в натрошена матрица, горилата продължаваше да поваля с ръце летящите наоколо делтапланери и да оглася въздуха с могъщия си рев. Някакъв човек с пъстроцветни дрехи седеше на рамото й и отбиваше с чук атаките на катерещите се по туловището роботи.

Изправена в леглото, Табита не можеше да откъсне поглед от екрана. Най-сетне, уплашена за здравето й, една от сестрите успя да й извърне главата и Джут остана така, притиснала длани към бузите си. Нямаше никакъв смисъл да гледа повече. Нека се изтребват, помисли си тя, само да ме оставят на мира. Споходи я странното усещане, че всичко това е предназначено само за нея, че целта е да й докажат колко малко власт има над кораба. И над пътниците, които никога не беше обичала.

Саския я докосна по рамото.

— Това е твоят човек — рече тя, като й сочеше нещо. Гласът й беше разтревожен.

От хигиеничното си убежище Табита наблюдаваше следващата сцена: Септалният коридор бе със зарешетени прозорци и бронирани врати. Войници с червени барети докладваха за успешно завършване на операцията. В краката им лежеше млад пазач от охраната на Понса със сива камуфлажна униформа, голяма червена дупка на гърдите и още една — в главата.

Картината предизвика изблик на гняв и възмущение у присъстващите в стаята. Но вече им показваха следващата сцена — доковете. Под стените със сенчести, почти правоъгълни клетки, където имаше превозни средства с всякакви размери и марки, стояха облечени в брони черноризци и гледаха надолу, към плетеницата от мъртви и окървавени човешки тела. Ръцете на оператора изглежда трепереха, защото картината трепкаше и се местеше, прекъсвана от чести статични смущения. Ала все пак успяха да разпознаят сред обгорените тела Отис и неговите хора. Капитан Джут не посмя да гледа повече. Пак се унесе в мечти за бъдещи победи и величествена разплата. Мислеше си колко ще е хубаво, когато отново завладеят Понса и си възвърнат „Изобилие“.