Колин Грийнланд
Открадни си свят (33)

5.

Изглежда наистина котката бе тази, която познаваше пътя. Защото Инк вече я нямаше, но тя все така тичаше напред, следвана от херувима — надолу из разклонените като лабиринт и неосветени коридори.

Капитан Гилеспи и Джоан куцукаха най-отзад, като се подпираха една на друга. Джоан беше нещастна, а на Гилеспи само й беше студено. Двете бяха покрити със засъхнала, спечена кръв, която не беше тяхна, а на мъртвия фраск. Джоан носеше шлема, а капитан Гилеспи карабината, която бе взела по време на битката, макар да нямаше почти никаква надежда да открият патрони за нея.

Когато насядаха, за да си отдъхнат, черното същество с глас на малко момиче заобяснява:

— Всички сребристи надписи се събират, оформяйки кръг. — По повърхността на миниатюрната летяща чиния се меняха изображения на карти — твърде бързо, за да бъдат проследени. На всяка от тях имаше сребрист отличителен знак.

— Преподобният Арчибалд казваше, че били „пясъчни надписи“ — простена Джоан.

Капитан Гилеспи прокара вдървените си пръсти по бузата й. Имаше чувството, че е навършила хиляда години.

— Преподобният Арчибалд отиде да нахрани фраските — отвърна тя.

Джоан избърса лицето си с опакото на ръката.

— Нали повече няма да срещаме такива чудовища?

Доджър направи гримаса.

— Те са построили това нещо — обясни тя.

Херувимът изучаваше картите.

— „Тя мрежа на паяк над всичко разпъва“ — изрецитира тя. — Как мислите, дали аз не съм паякът? Би било крайно невъзпитано. Хайде — подкани ги херувимът и се издигна към тавана на пещерата, оставяйки да ги обгърне тъмнина.

Продължиха, проправяйки си път през заплетени корени, като подскачаха от една издутина към следващата. Подът се спускаше надолу и същевременно таванът се издигаше. Навлизаха в просторна кухина, която миришеше силно на непознато животно.

— Джоан, Мезенцефаличният Нуклеус — обяви Кстаска. — Изразен мисловен трафик. Наличие на големи аксони. Устойчиви сигнали от Проксима Центавър.

Внезапно блесна светкавица — плътна тъмночервена бразда, която озари вътрешността. Беше Кстаска. Малкото космическо дете бе включило автономно осветление, вълшебна лампа, която осветяваше сцената около тях. Зърнаха отломъци, повехнала жълтеникава трева, дере, сурова матрица около неравна черна дупка. Видяха Один да души земята. Погледнаха нагоре. Високо над тях се издигаше назъбена могила, наподобяваща трийсетметров термитник.

— Източникът на енергия — поясни Кстаска.

Джоан изстена. Доджър я притисна към себе си.

— Вече бяхме тук — рече тя на херувима. — Това е перкски зайчарник. Те му казват Замъка.

— Струва ми се, че започвам да разбирам — продължи Кстаска, докато изпълваше гърловината на термитника с червеникава светлина. Сянката на летящата чиния пробягваше по неравния под като кръг на дирещ вражески самолети прожектор. Тя се спусна рязко надолу и изчезна внезапно в най-ниската част.

— Не! — извика Джоан и се опита да задържи капитан Гилеспи.

Но Доджър вече слизаше.

— Один е доволна — подметна тя през рамо.

Земята беше мека и податлива, матрицата — износена от постоянното движение напред-назад. Светлините на Кстаска се отразяваха от странни, забити в пръста предмети: парчета от кост, счупено стъкло.

— Побързайте — подкани ги херувимът. — Не мога да се задържа толкова дълго.

— Ти остани горе — нареди капитан Гилеспи на спътницата си.

— И аз идвам — възрази Джоан с тон, в който се долавяше назряващата паника.

Капитан Гилеспи подуши и изруга полугласно. Откъм тунела се носеше нетърпимата воня на лайна. Въздухът беше влажен и застоял.

— Ще ви следвам с моето темпо — чу тя гласа на Кстаска. Джоан вече беше зад нея и я докосваше.

Двете жени запълзяха напред, като се изправяха на четири крака там, където имаше възможност. Нищо — нито тишината, нито атмосферата, вещаеща смърт, би могло да прогони страха от очакваната среща с някое зъбато чудовище, перк или фраск, или разбесняла се котка, която да ги пресрещне от противоположната посока. Капитан Гилеспи притискаше карабината под мишница и се стараеше да държи цевта пред себе си. Съмняваше се, че оръжието е в състояние да задържи дори за секунда евентуален противник, но все пак така се чувстваше по-сигурна.

Натъкваха се само на скелети и на мумифицирани перкски трупове. Между краката й премина извит змийски гръбнак и прешлените я одраскаха болезнено.

Не след дълго вече бяха навлезли надълбоко в катакомбите под Замъка. Въздухът беше изпълнен със статично електричество. Космите по ръцете на Джоан настръхнаха. Тя ненавиждаше заобикалящата я матрична стена. Струваше й се, че вибрира постоянно — може би се приближаваха към някакъв заровен генератор. Джоан бе толкова изтощена, че спря и подпря чело на пода. Почувства приятна хладина — готова бе веднага да заспи, пък дори ако проспи Пристигането. Ала вдигна глава и продължи да пълзи.

Внезапно Доджър спря и Джоан, която я следваше по петите, се блъсна в нея.

— Ето я. — Тя надничаше през една цепнатина. — Ела тук. — Мястото едва стигаше да се притиснат двете. Джоан различаваше с мъка лицето на Гилеспи. Светлината се процеждаше през цепнатината.

 

 

Гледаха надолу, към схлупена пещера. Приличаше на алтециански вехтошарски магазин. Имаше спираловидни охладителни тръби и магнитни космически влакчета. Имаше персонални холоогледалца и проектори и всичко това беше организирано в една сложна инсталация. В най-гъстата част на сплетените като лиани кабели, в една майерстайнска антигравитационна пилотска мрежа лежеше някой с дълго черно палто и ултравиолетов визьор. Капитан Гилеспи натисна копчето за връзка на ръчния си монитор.

— Това е тя, успяхме.

Джоан присви очи. Виждаше плетеницата от жици, зад нея голяма купчина от огърлици и жена с черна, къдрава коса.

— Нали няма да я застреляме? — прошепна тя. За първи път споменаваше подобна възможност. — Няма, нали? Не бива да го правим.

Капитан Гилеспи й показа червената индикаторна светлинка на празния пълнител.

— Нищо няма да предприемаме, докато не се изключи — прошепна и се огледа. — Може да е минирала подстъпите.

Тя втренчи поглед в откраднатите огледала — бяха стотици, струпани в празни кашони, и всичките бяха обърнати към стената.

— Нищо чудно, че перките са избягали оттук — каза капитан Гилеспи. — Тя посочи гайгеровия брояч на нейния монитор. — Погледни само какво е нивото на радиацията.

Джоан не можеше да откъсне очи от жената в противошоковата мрежа. Не виждаше лицето й, но иначе изглеждаше досущ като капитан Джут. Което беше невъзможно. Капитанът нямаше гнезда на главата си — това го знаеха всички. Понякога Роналд се шегуваше: „Знаете ли какво казала Табита, когато предложили да й монтират куплунг? — Притрябвал ми е колкото и дупка в главата!“ Но дали това отговаряше на истината? Кой би могъл да каже какво се крие под гъстата, къдрава топка? Нима Джут допускаше някого близо до себе си?

— Доджър?

— Шшт.

Под прикритието на вехториите капитан Гилеспи пропълзя през цепнатината и се спусна в пещерата. Джоан нямаше друг избор освен да я последва. На пръсти, рече си тя, спомнила си за мините. И с прибрани лакти, добави наум, мислейки за електрошокове. Интересно, колко начина да умре има тук долу.

Те се спотаиха зад нещо, което наподобяваше изтърбушена фотокопирна машина, само на три метра от мрежата. Тайнствената жена все още приличаше на капитан Джут. Приличаше УЖАСНО на нея.

— Доджър…

Капитан Гилеспи не й обърна внимание.

Тайнствената жена лежа още дълго, общувайки с извънземните неврони.

 

 

Най-сетне отпуснатите бледокафеникави ръце се раздвижиха. Те се промушиха през отворите на мрежата и взеха да изваждат един след друг кабелите. Джоан сграбчи Гилеспи за ръката. Капитан Гилеспи я избута настрана.

— А сега си вдигни ръцете — произнесе тя, толкова силно и неочаквано, че Джоан подскочи. — Излез от мрежата, ако обичаш. Отдалечи се. Бавно. Зная колко си бърза, затова ще те помоля да позабавиш темпото. Не, не бива да докосваш нищо.

Жената стоеше права. Тя се извърна покорно. Беше по-слаба от капитан Джут и няколко години по-възрастна. Лицето й имаше същата структура като това на Табита. Същата кожа, подобна прическа, която обхващаше лицето й като тъмна, къдрава сфера.

— Коя си ти? — попита капитан Гилеспи.

— Това е С-с-видетелка на Светия гроб на Р-азширената Невро-сфера — произнесе с пресипнал глас жената.

Истински мрежоманиак. Джоан ги познаваше добре. Такива се навъртаха край космопортовете и влаковите гари — бяха нещо като постоянно присъствие, навсякъде, където хората са в движение. Вдигнали длани нагоре, те ги пресрещаха с молитвите си за мир и любов, впускаха се да им обясняват всеобщата взаимовръзка. Достатъчно бе да забавиш крачка дори за миг и те вече ти тикат в ръката евангелистки софтуер и същевременно засмукват дребните ти мангизи.

— Как се казваш? — попита я Джоан.

— Това тяло се нарича Анджела. Което означава П-пратеник.

Дори гласът й беше досущ като на Табита, помисли си Джоан. Може би очите й бяха различни. И челото й бе малко по-закръглено.

— Кой друг е с теб? — попита капитан Гилеспи.

— Н-никой.

Гилеспи махна към скупчените машинарии.

— Какво е това?

Зад тях се разнесе подозрителен шум. Джоан подскочи уплашено и се обърна, очаквайки да види перки.

В цепнатината се появи Кстаска и пропълзя вътре. Тя се огледа и въздъхна:

— О, Боже мили…

Капитан Гилеспи посочи мрежата.

— Ей там я открихме.

След херувима през отвора надникна и котаракът Один и облиза мустаци, сякаш бе видял нещо апетитно.

Джоан изтича и вдигна Кстаска, сякаш беше малко дете, което не може да ходи. Оказа се необичайно тежка.

Тайнствената жена Анджела ги наблюдаваше. Не изглеждаше изненадана от появата на отрочето на серафимите.

— Твърди, че била пратеник, но изглежда не носи никакво послание — Джоан запозна накратко херувима с развитието на обстановката. — Мислехме, че е свръхбърза, но това изглежда е минало.

— Защото си е изпълнила задачата — обясни Кстаска — и ресурсите й са изчерпани. Може ли да говори? Говори, пратенико.

Анджела отвори уста, но отвътре не излезе нито звук. Усмихна им се със странна, колеблива, съчувствена гримаса.

— Тя заеква — прошепна тихо капитан Гилеспи.

— Защото процесорът й е изгубил синхрон с говорния апарат. Предполагам, че отдавна не е разговаряла с никого. Сложи ме в мрежата, ако обичаш.

Джоан положи херувима в противошоковата пилотска мрежа. Кстаска не беше толкова заинтригувана от променената, отчуждена Анджела, колкото от нейната причудлива, сглобена от различни части машина. Тя се изтегна по гръб, размърда мъничките си ръце и протегна напред опашката с инструментите.

 

 

Капитан Гилеспи държеше Анджела на мушката на празното си оръжие, скрила с пръст червения индикатор. Същевременно се оглеждаше за четящо устройство или корабна пластина.

Анджела не й обръщаше никакво внимание. Тя посочи ръката на Джоан — беше харесала татуировките й.

— Свещената мрежа… — промълви тя.

— Предполагам, че става дума за някакъв вид мисловен блок — обади се отново Кстаска. — Нарушение на концентрацията. Но изглежда съм я подценила. Ще трябва да повикаме специална инженерна група, за да разглоби всичко това — преди да го е направила полковник Старк. Защото ако тя цъфне тук — спукана ни е работата.

Името Старк не говореше нищо нито на Гилеспи, нито на Джоан. Двете разглеждаха пултовете и безумно сплетените кабели.

— Какво е това? — попита капитан Гилеспи, Херувимът се беше обърнал с гръб към тях и разглеждаше някакъв страничен пулт.

— Уф — изпъшка тя. — Джоан? Ще ми помогнеш ли — искам да се пресегнеш тук.

Джоан погледна накъдето сочеше Кстаска — към сенчестата вдлъбнатина в матрицата над рамката на пулта. Тя приклекна между провисналите жици, изправи се на пръсти и пъхна ръка във вдлъбнатината. Ръката й се натъкна на тънка черна пластмасова плочка, без надписи върху нея, която приличаше на индустриална информационна касета. Херувимът вероятно бе използвал рентгенови лъчи, за да я открие. Джоан й я подаде.

— Не — поклати глава Кстаска. — Ти я носи. Никой не знае коя си. И да не я изгубиш — добави тя.

— Изгубиш ли я, жива ще те одера — заяви капитан Гилеспи.

Джоан я погледна учудено, докато пъхаше плочката в колана на панталона си.

— Какви ги е свършила тя? — попита херувима капитан. Гилеспи.

— Какви ли — отрязала е целия Нуклеус, ето какво е свършила. Цялата информация, която е преминавала оттук, всички доклади, които изпращах на Понса, са били фалшифицирани. Всичко. — Херувимът изглеждаше по-скоро впечатлен, отколкото разгневен. — Къде се намираме всъщност? — обърна се Кстаска към Анджела, докато продължаваше да изключва кабелните връзки.

Джоан почувства, че гърлото й се свива от страх. Капитан Гилеспи изруга полугласно.

— В Свещената мрежа всички възли са един възел — отвърна Тайнствената жена със загадъчна усмивка.

— Отвлекли са ни — изсумтя Доджър. Джоан застана до нея. Усещаше, че сърцето й блъска в гърдите. — Божичко, как ли ще го понесе? — Гледаше към Анджела, но Джоан разбра, че говори за капитан Джут. — Не биваше да я оставяме сама.

 

 

Бяха им необходими цели два дена, за да се доберат до Медула Фуникулар. За щастие кабелният механизъм все още функционираше. Настаниха се в оцелялата кабинка, която ги издигна плавно нагоре, към светлината във вътрешността на кораба. Котката вече ги беше напуснала. Предположиха, че е поела назад, към съплеменниците на Инк, скупчени около вонящите им клади.

Анджела беше напълно пасивна, не им създаваше проблеми, но и не разкриваше допълнителна информация. Понякога си тананикаше едни и същи мелодии или движеше беззвучно устни, сякаш отговаряше на гласове дълбоко вътре в главата й. После се унасяше в сън и се гушваше в скута на капитан Гилеспи. Джоан не откъсваше очи от нея. Изглеждаше толкова беззащитна и незначителна, че беше невероятно трудно да повярва каква заплаха бе представлявала за всички тях доскоро.

Джоан се намести на твърдата седалка.

— Как ли го е направила? — попита тя. — Откъде е знаела какво да прави?

Капитан Гилеспи погледна крадешком към Кстаска.

— Била е програмирана от хора, които са си разбирали от работата — отвърна тя и отметна назад един кичур. — Същите, които са написали ей това — тя кимна към пластината в колана на Джоан.

— Това ли? — попита Джоан и го опипа нервно с пръсти. — Но какво е то?

— Това е пластината с корабната личност за бергенския „Таласъм“ — обясни херувимът Кстаска. — Модифицирана да управлява фраски звездолет.