Колин Грийнланд
Открадни си свят (25)

6.

Двама от хората на Кстаска — Джаз и Анно — работеха в една от високите люлки в стената на Хипокампуса, Тъкмо прослушваха една студена плоча, сектор от тъмночервения аналог, богат на непреведена информация. Над петдесет милиона кристални холографски запаметяващи пакети висяха окачени по стените, сякаш замръзнали след някакво опустошително, истерично изригване.

Не се забелязваше никакъв трафик, но звукът от съседните тунели изглежда се събираше в кухините и витаеше над тях като ниско, постоянно бръмчене.

— Безнадеждна работа — оплака се Анно. — Нищо няма да излезе от това. Джаз, да си вървим. Нека изчакаме Кстаска да си дойде.

— Кой е казал, че ще си идва? — попита Джаз.

— Да не си посмял да говориш така, ти плъзгав…

— Хайде, стига — прекъсна го Джаз. — Единственото, което трябва да направим, е да моделираме всичко това и да започнем отзад напред — слой след слой. Почакай — лицето му се промени. Беше забелязал нещо в далечината, нещо, което не трябваше да е там.

— Какво има?

— Погледни сам. Напрегни се малко де. Не виждаш ли? Някакъв човек.

В първия момент Анно не забеляза нищо. Сетне го различи — след като Джаз насочи светлината от прожектора натам. Беше човешка фигура — разпъната върху скалата.

Джаз вече беше дръпнал интеркома и, разговаряше с някого. Анно включи пулта за управление, издигна малко люлката и я завъртя, насочвайки я към новата цел.

— Пипнахме я — рече Джаз, докато настройваше екрана.

— Това тя ли е? А?

— Тя е. Да знаеш, че е тя. — Увеличение!

— Какво прави там?

Жената се беше прилепила към изолационната броеница на комина, на височина четирийсет метра. Беше закачила здрава, жълтеникава кука в ръба на аналогова плоча и се полюшваше, разперила крака и стиснала втора подобна кука. Куката се блъсна и отскочи. Жената продължаваше да се люшка напред-назад. Всеки път, когато достигаше стената, се разнасяше метално стържене и разперените й ръце, както и косите й, се озаряваха от блясъка на искри.

— Пипнахме я!

— Внимавай, май си тръгва…

Жената погледна бързо през рамо и внезапно изчезна. Тя се люшна надолу по стената в главозамайващ зигзаг, влетя с главата напред в отвора на една вентилационна шахта и се изгуби от погледите им. Не остана нищо, освен драскотините по стената и сипещите се надолу фолиеви късчета от наранената изолация, както и мирисът на изгоряло.

Но също и изображението й върху записа. Съвсем кратко филмче. „Набегът в Хипокампус“. Точно 72,22 секунди. Тайнствената жена се движеше толкова бързо, че със сигурност използваше екзоскелет или действаше в своя собствена капсула от времепротичане, Но при забавено проиграване на записа се виждаше съвсем ясно какво върши. Преди Анно и Джаз да се появят и да я подплашат, тайнствената двойничка на капитана се бе опитвала да постави байпас на цял един сектор от Инфериор Прецентпрал.

— ОРБИТАЛНИ СПОМЕНИ — съобщи им Алис, след като провери какво се съдържа в региона. — ПЕЙЗАЖИ ОТ ЗЕМЯТА. НИЩО СЪЩЕСТВЕНО.

Джаз и Анно се спогледаха.

— Трябва да им кажем — подметна единият от тях.

Те копираха записа и го предадоха до всички оцелели програми, разпространявайки новината. Веспанците продължиха този процес отвъд пределите на видеомрежата. С рогове и тамтами вестта тръгна да дири изгубените и отделените от обществото. Тя търсеше професор Ксавир, за да го уведоми, че целта на многомесечните му усилия е била забелязана!

 

 

— Три пинти от „Умрелият язовец“, Рори — поръча Добрия доктор, който вече се полюшваше. — Добър вечер, Мейвис, надявам се, че се чувстваш добре.

— Кой според теб го е направил? — попита Мейвис Форестал, която говореше за набега в Хипокампуса, показван непрестанно по Трети канал.

Докторът промърмори нещо неразбрано и обърна гръб на екрана. Облегна се с лакти на барплота и загледа Прозореца, който в момента не показваше нищо, освен реалистична картина на опразнената стена.

— Това е капитанът — заяви Рори. — Вгледайте се и ще видите. Дай ми го — той дръпна кредитния чип от нагръдния джоб на Добрия доктор, докато заклетият враг на всички болести се свличаше постепенно към пода.

Сега вече стената на Прозореца показваше селекция от избрани графити.

— Винаги съм я смятала за малко чалната — отбеляза Мейвис Форестал.

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА, пишеше на Панорамния прозорец.

— Разбира се, че не е капитанът, Рори — възрази Последния поет, който твореше ода за Тайнствената жена. — Тя е свръхестествено същество, стихия в лъскава черна кожа!

— Не било капитанът ли? — възмути се Рори. — Хайде не се занасяй! Точно тя е!

СМЪРТ НА ВСИЧКИ ЕКСТРЕМИСТИ.

— Скита се из тунелите, по-бърза от желанието — изрецитира Поета.

— О, Божичко, тоя пак започна — въздъхна мрачно Рори и включи музикалния генератор, който веднага подхвана палернианска полка.

— Уф, тази много я харесвам — закима Най-добрия съдия и се пресегна за перуката си. — Мейвис, прекрасно създание, хайде да танцуваме!

— Крадец сред изобилието — произнесе прочувствено Поета. — Тя отвлича нашите мъртви сърца…

 

 

А студът непрестанно разширяваше своето царство. Черна вода се стичаше надолу по тръбите в Силвианския акведукт и замръзваше в движение. Занемарените тунели обрастваха с бръшлян. Долу в подземията Дог Шварц раздаваше на посетителите на Пещерата на пакостите „най-добрата дрога в цялата галактика, изнесена от тайна болница, която е управлявана от умопомрачен киборг“. Включено към среда от чист бял шум, епилептичното джудже Лупин възпяваше опитомени кварки и реките на времето, както и Тайнствената жена, ненадминатата принцеса в света на виртуалните игри.

— Тя ми заговори от нейния дворец на Десетхилядното ниво! Каза ми, че трябва да построим машини за могъща енергия!

Надрусани до степен да не могат да помръднат, Дог Шварц и Норвал Хан едва-едва се ухилиха на миниатюрния оракул, а след това и един на друг. Дъхът им излизаше на облаци пара в щипещия въздух.

Табита Джут се появи за вечеря на свещи в един разкошен апартамент. Доркас Мандебра и Кени Транта я настаниха в нейното кресло. Доркас отпрати с махване на ръката нетърпеливия оберкелнер и дузината му помощници. Тя се настани отдясно на капитана, а техният домакин, Вандерлинк Болт от „Мивикорп“, седна отляво. Кени застана зад нея, в черно яке и черни ръкавици на едрите си лапи.

Стаята не беше кой знае колко просторна. Доркас бе настояла да вземат други телохранители, за предпочитане човеци, но Табита не се съгласи. Просто не знаеше какво искат всички около нея, струваше й се, че са се побъркали. Вече не вярваше на никого. Светлините на свещите превръщаха лицата на насядалите около масата в маски от оживяло злато. Всички бяха членове на „Мивикорп“, човеци с изключение на един. Предлагаха сделка за възстановяване на енергозахранването в Средния Темпорален регион. В замяна искаха контрол над района и гаранция за имунитет от полковник Старк и нейните червени барети.

— И без това си има достатъчно проблеми — бяха доводите им. — На други места.

Оберкелнерът донесе на Табита бутилка бира и стъклена чаша върху сребърен поднос.

— Капитане, ако не се лъжа, това е любимата ви бира — произнесе Вандерлинк Болт.

Джут се подпря с лакти на масата и втренчи размътен поглед в етикета на бутилката. „Траянска резерва“. Не беше я виждала от години. Всички твърдяха, че не е останала и капчица на борда.

— Не, предпочитам вино — заяви тя.

Доркас Мандебра се изсмя отсечено.

— Но вие не обичате вино!

Капитан Джут повдигна рамене и я погледна. Доркас се усмихваше почти съчувствено. Озарена от светлината на свещите, кожата й сякаш бе пожълтяла и се бе покрила с едри пъпки. Напоследък определено не можеше да я търпи. Табита се сети, че Доркас Мандебра е една от най-досадните личности на борда. Цялата тази идея с вечерята бе една откровена тъпотия. Нямаше никаква представа какво прави тук.

Тя вдигна чашата с монтрашѐ, която келнерът постави пред нея, и отпи малка глътка, без дори да я погледне.

— Добро е — промърмори Табита.

— Вероятно е изчезнал — произнесе някой от седящите на масата.

— Кой? — попита тя. — Кой е изчезнал?

— Вие знаете, капитане — отговори Доркас. — Човекът, дето играеше в онова безвкусно представление в „Мъркюри Гардън“.

Зърната й настръхнаха. Тялото й си го спомни преди ума й. Тя почувства меланхоличен повей, като далечна светлина в тунел. Пресегна се, взе нещо и го глътна. Дори не забеляза какво е.

— Зная кой го е сгащил. Ония от болницата — рече тя.

Само съжали, че и другите проблеми не могат да бъдат решени толкова лесно. Особено онези, които сама си бе създала.

 

 

На мястото на Болт седна светлокож мъж, който се представи като бивш космонавт, сега контрольор на въздушния поток. Започна да разправя на Джут за хвърчила, като непрестанно чертаеше скици из въздуха или драскаше по масата с върха на ножа. Почти не ядеше. Никой не можеше да се похвали с особен апетит. Миризмата на транта изглежда прогонваше всякакво желание за ядене. Макар непрестанно да сервираха нови ястия, неколцина дори напуснаха масата със сподавени извинения.

Само Джут си похапваше сладко. Не можеше да си спомни кога за последен път е яла. Престана да обръща внимание на контрольора и зарея поглед из стаята. Беше мебелирана в ретростил, с луксозни старовремски масивни мебели и плюшени завеси. Таванът бе изрисуван с мускулести възрастни мъже, завити в грубовати наметала. Млади момичета им поднасяха грозде. Келнерът взе празната й чиния и донесе друга.

Ето че заговори единственият присъстващ извънземен. Беше веспанец, с име като бълбукане под вода. Разказваше за друга част от предложението за ускорено развитие, което трябваше да осигури изграждането на музей, посветен на избитите създатели на този забележителен орбитален комплекс.

— На фраските ли? — Попита капитанът и изведнъж си спомни закривените нокти, които разкъсваха твърдата обшивка на „Алис Лидъл“ отвън — откъм негостоприемния космос. — Искате да отдадем почит на фраските?

Някой запали пура и пусна облаче дим. Веспанецът източи крехкия си врат.

— Ние всички сега жертва на капеланци — припомни й той.

— Не — завъртя глава Табита. — Не можете да го сторите. Ние не го искаме. — Тя си помисли, че предложението сигурно е примамка, нещо, което да й отвлече вниманието от главния проблем — какъвто и да е той. Кой стоеше зад всичко това? Болт, с неговата сребърна вратовръзка и ръкавели с диамантени копчета, или защитникът на идеята за музея? А Доркас, тя какво търсеше тук? Всички се държаха с нея сякаш е дете, което трябва да преметнат…

Капитан Джут събори чашата си. Натопи пръсти в бързо разширяващата се локвичка вино.

— О, какво направих. Май наистина ще е по-добре да ми донесете бира.

Тя вдигна глава и замръзна. Точно срещу нея, в празното кресло на другия край на масата седеше малкото момиче с дантелената рокля и сънените очи.

 

 

Холограмата привидно бе седнала в креслото. Всички ахнаха, но тя не ги забеляза — не откъсваше втренчения си поглед от капитан Джут. Стоеше съвсем неподвижно, като лепната фотография.

Кени се промуши между Вандерлинк Болт и своята господарка, готов да я защити с тялото си. Джут скочи и посочи детето с пръст.

— Видяхте ли? — тя сграбчи Доркас за ръкава. — Ето там! Нали ви казвах? Виждате ли я сега?

Виждаха я. Някои от тях се опитаха да я докоснат, но детето никога не беше там, където си пъхаха ръцете. Непозната жена насочи някакъв уред към малката нахалница и взе да мърда с пръсти по миниатюрното му табло.

— Това е холограма — обяви тя очевидното. — Дистанционно предаване!

Табита притисна уплашено устните си с ръка.

— Какво искаш от мен? — попита тя привидението.

То най-сетне се изправи. Тръгна бавно през масата й се приближи към нея, полюшвайки светлорусите си къдрици. Вървеше през плюшената покривка, през сребърните свещници и кристалните купи. Само след миг застана лице в лице с капитана. Малките й розови устни се разтвориха и тя произнесе:

— Хайде стига, това въобще няма да ти помогне!

След това се изви назад, превърна се във вертикален лъч от ослепително бяла светлина и със звук на раздиращ се космос се изхлузи нагоре към нищото.

Кени скочи на масата и опря муцуна в точката на нейното изчезване, а опашката му сееше хаос сред чашите и приборите. Той промърмори нещо в микрофончето си, изглежда нареди районът да бъде подложен на щателно сканиране, докато останалите членове на охраната търчаха безцелно наоколо и надничаха зад завесите.

— Каква невероятна разделителна способност! — възхищаваше се един технически специалист от „Мивикорп“. — Питам се, какъв ли е обхватът на това нещо?

— Струва ми се, че и друг път съм виждала това момиче — обясняваше Доркас на някого. — Или поне на снимка.

— Какво искаше да каже с това: „Въобще няма да ти помогне?“ — питаше наляво и надясно Табита.

Доркас се помъчи да я успокои.

— Съжалявам, капитане, не ви чух…

— Тя каза: „Това въобще няма да ти помогне“ — повтори Табита. Огледа се, търсейки потвърждение в околните.

Кени поклати глава и мръдна с уши.

— Аз пък не чух нищо — отвърна Доркас Мандебра.

Вандерлинк Болт разпери ръце и повдигна вежди.

— То не издаде никакъв звук — каза той.

 

 

В зеления купол, където се помещаваше Понса, атмосферата беше сънлива. Чуваше се едва доловимо бръмчене на метамонитори и шепот на безчислени вентилатори. Тук сякаш всеки светлинен лъч заспиваше, погълнат от милиарди повърхности от бяла пластмаса, напръскани с въгленовосиво.

Суандра Чели се прозя. Когато си работил цяла нощ, все ти се струва, че е три сутринта. Може и така да беше. Тя погледна машинално часовника, но не забеляза какво показва. Какво значение? И без това нямаше какво да измерва, след като не се прибираха у дома.

Животът в Понса бе еднообразен, повтаряха се безкрайно много едни и същи рутинни задължения. Сякаш всички изчезнали мигове от времето на кораба се бяха събрали тук, като пясък от морето, запълващ всеки отвор и цепнатина и изместващ нормалния ход.

С колкото повече време разполагаш, мислеше си Суандра, толкова по-малко работа вършиш. Едни са във вторник, други вече са стъпили в сряда, трети се носят право към края на седмицата. Пък и какво значение, ако никой тук не вършеше смислена работа? Всеки следваше утъпканата пътека на всекидневието, преследваше опашката на собствените си дири, умножени многократно из инфосферата.

Суандра се сепна и се огледа. Нима беше заспала? Това място изглеждаше толкова тихо. Тя опипа нервно гнездата в слепоочието си и погледна към големия екран на стената. Беше изпълнен с кодове в зелени и оранжеви колонки. Зелените се придвижваха съвсем бавно нагоре. След това спираха за минута и на тяхно място се показваха оранжевите. После всичко започваше отначало, но в обратна посока. Суандра ги проследи как стигат до края, потеглят надолу, отново тръгват нагоре и пак слизат. Изведнъж големият екран се разтърси от основата до върха.

Всички в залата занемяха. Суандра беше вцепенена от уплаха. Някои от жокеите започнаха да ръкопляскат и да подсвиркват като посетители в ресторант, когато келнерът изпусне таблата.

Големият екран се усмири за миг, но след това неочаквано се прегъна под собствената си тежест и се срина. Цяла лавина от кристални парчета засипа предните редове. Хората наскачаха и побягнаха към изхода. Гонеше ги орда от писукащи звуци. Сякаш се приближаваха хиляди разгневени котки.

Оказа се дори по-лошо. Цяло племе от перки.

— Чииииииииииииииииииииииииииии!…

Охраната вече заемаше позиции около вратите, въоръжена с широкоспектърни репулсори. Писъците се утроиха. Отекнаха изстрели. Операторите от първите три реда се проснаха на пода и задърпаха клавиатурите и пултовете, подхващайки трескаво отстъпление. Един от големите компютри експлодира. Писъците бяха оглушителни.

Перките бяха голи. Дребните им виолетови гениталии кипяха от спотаен гняв. Бяха си проправяли път със зъби и нокти нагоре през тесните сервизни тунели. Но сега вече бяха само на една ръка разстояние от щурвала и мостика.

Суандра изтегли електродите от гнездата в главата си и се хвърли настрани. Не се чувстваше във форма. От години не й се бе налагало да се движи толкова бързо.

Един от пазачите я сграбчи отзад и я отмести от пътя си. Суандра се препъна и тупна в някакъв опразнен фотьойл. Тежка сервизна количка блокираше пътя й за отстъпление. Тя изхленчи уплашено и задрапа да я прескочи.

Перките не бяха никак доволни от факта, че при щурвала нямаше никой.

Охраната преобръщаше бюрата и заемаше позиции за стрелба. Един перк се хвърли напред, оголил острите си зъбки. Някой замахна и стовари приклада на тежкокалибрената си пушка върху рамото му. Разнесе се звук на строшени кости. Друг пазач запрати граната. Тя тупна в най-гъстите редици на противника и взе да бълва облаци от газ.

Двама перки се строполиха върху гранатата, за да запушат бликащите от нея газове, а останалите продължиха атаката, прекрачвайки през гърбовете им.

Ето че отнякъде изникна и Ломакс и взе да издава команди. Съдейки по раздърпания му вид и небръснатото му лице, бяха го вдигнали направо от леглото. Беше си навлякъл огнезащитно наметало и гореше най-яростните от нападателите с дълга, ослепителна диря от огнехвъргачката. Димните детектори завиха уплашено; пробуждайки скритите в отредените им ниши противопожарни роботи. Стреснати от сирените, перките откриха огън по противопожарните роботи, които пък насочиха крановете срещу тях.

— МОЛЯ, НАПУСНЕТЕ СГРАДАТА — прокънтя с металически тембър гласът на Алис. — НАПУСНЕТЕ СГРАДАТА НЕЗАБАВНО.

Откъм фоайето долетяха нови възбудени гласове. Суандра погледна натам. Пристигаше капитан Джут, с охраната си.

— Алис! — извика капитанът.

МОЛЯ, НАПУСНЕТЕ СГРАДАТА — бе отговорът на Алис.

— Докладвай за обстановката, Алис!

— НАПУСНЕТЕ СГРАДАТА.

При вида на капитана нашествениците закрещяха с удвоени усилия. Всички се хвърлиха към нея. Телохранителите я опасаха със защитен обръч и отбиха без видимо напрежение първата атака. Капитан Джут полагаше отчаяни усилия да се добере до щурвала. Трантът Кени се опитваше да я задържи. Трима перки стояха пред голямото синьо кресло и не я допускаха до него. Охраната ги напръска с газ и ги застреля с ослепителна синя светлина.

Сега вече и господин Спинър беше до нея. Капитан Джут се подпря на рамото му, а той се наведе и извика нещо в ухото й. Тя отметна един кичур от очите си.

Перките отново нададоха свирепи възгласи.

Поуспокоен за безопасността на капитана, Кени Транта се огледа, търсейки плячка. Малко встрани от тяхната група той зърна двама перки, надвесени над тялото на мъртъв, понтиец, да късат със зъби меките му части. Трантът се хвърли към перките сякаш се радваше на срещата с тях. С мощен замах той скърши гръбнака на единия и изрита другия така, че го метна във въздуха.

Изведнъж само на сантиметри от Суандра изникна страховито озъбено личице. Тя изпищя, подскочи и го замери с един спомагателен монитор. След това побягна, без да провери какви са последствията. Прескочи една пейка и затрополи нагоре по стъпалата към галерията, като поемаше със свистене големи глътки въздух.

 

 

Ломакс успя да придърпа капитана зад сервизното влакче за храна и постави отпред двама души с репулсори. Опитваше се да я убеди, че е най-добре да напусне полесражението. Но Джут бе завладяна от бойна възбуда. Тя се изправи, сложи крак на количката и се провикна към напиращите редове от яростни дребосъци:

— Я се разкарайте! Да не мислите, че можете да управлявате това нещо?

Перките се замятаха още по-гневно.

Джут откри огън, без да се цели. Покатери се върху количката, лишена от каквото и да било прикритие, и поля настъпващата тълпа с огнен дъжд. Телохранителите се сборичкаха кой да я прикрива.

Перките затанцуваха върху телцата на повалените, пищейки и опитвайки се да избегнат смъртта. Крещяха нещо за зайчарник.

— Жената вън от зайчарника!

Капитан Джут вече беше напълно в ритъма на събитията. Тя завъртя огнеметния „Корегидор“, изчака следващата редица от перки да приближи и отново ги покоси. Тя също бе завладяна от възбуда, крещеше неистово й псуваше всички наред.

Ломакс вече бе подготвил малък план. Той даде знак за началото. Огън откъм галерията задържа атаката на перките, докато двама телохранители сграбчиха капитана отзад, приковаха ръцете й и я вдигнаха във въздуха, а трети я обезоръжи. Кени изръмжа откъм голямото синьо кресло, захапал един нещастен перк. Той разтърси глава и му скърши врата, като леопард плячката си.

Капитанът се озова във фоайето. Тук бяха и последните оцелели от екипажния персонал. Сега вече прочистването можеше да започне. Перките бяха далеч по-зле въоръжени. Много от тях бяха обгазени. Почти всички бяха болни, телцата им бяха покрити с ужасни рани и козината им беше окапала. Ала продължаваха да врещят:

— Жената вън от зайчарника!

Подкрепяни от сервизното влакче, четирима противопожарни роботи ги подкараха към мястото на клането.

 

 

Саския Зодиак си избра една сочна слива.

— Е, какво знаеш за „Дж. М. Сувиен“? — попита тя.

— Сладък малък бизнес — отвърна нейният домакин. — Изходни канали до петнайсет жилищни района само през първата година от встъпването им в бизнеса. Избират приятно разположение. Освен това не са скъпчии. Разполагат, с чудесна апаратура. „Ток 690“ и „Неро Корбан Ариел“. Дават мило и драго за клиентелата.

Саския погълна сливата.

— Моят спря — оплака се тя.

— О, горкичката ми.

— Ами да, съвсем се скапа. Има ток, но никаква реакция.

Той се наклони към нея с кърпичка в ръка и обърса ъгълчетата на устните й.

— Мисля, че ще успеем да ти го поправим.

Лицето му беше гладко избръснато, кожата — добре гледана. Ухаеше на далечни айсберги.

— И защо ще ми правиш подобна услуга?

Той я погали с опакото на пръстите си.

Защото те харесвам.

— Наистина ли? — попита Саския.

— Да — кимна Грант Непреклонния.

— Аз пък не мисля, че ме харесваш. Ти си само поредният джутит. Всичко, което желаеш, е да разбереш как е Джут в леглото.

Той я изгледа така, сякаш изведнъж се бе пренесъл в друга галактика. Зачуди се с какво ли го е обидила.

— Да предположим, че си права — кимна като шахматист, обсъждащ сложна позиция. — Би ли ми казала?

— Тя не е като твоите малки мръсни филмчета — ето какво ще ти кажа.

— Познай къде е била преди два дни.

Акробатката въздъхна шумно, демонстрирайки, че й е скучно.

— О, Господи, откъде мога да знам;? В „Тривиа“ или…

— Беше тук — каза Грант Непреклонния. — Точно тук, където седиш ти. — Той се усмихна. — Седеше в този фотьойл и видя един призрак, който й заговори. Лекарите казват, че често имала халюцинации.

Грант Непреклонния я разглеждаше внимателно. Саския не продума и той сметна, че я е засегнал дълбоко.

— Да ти кажа ли какво прави капитанът сега? — продължаваше той.

— Няма начин да знаеш.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита малко сприхаво той. — Зная какво прави във всеки един момент, през всичките субективни месеци, откакто си я видяла за последен път. Познавам точно състоянието на вашите взаимоотношения.

— Е, ще те успокоя, като ти кажа, че не си единственият — отвърна с хладно пренебрежение акробатката. Сетне, без да откъсва очи от неговите, тя преряза тънката шийка на банана със заострения нокът на показалеца си и започна да го бели.

 

 

Грант Непреклонния плъзна поглед покрай Саския Зодиак към вратата на кухнята. Виждаше Його, която миеше чиниите. „Кучето“ беше в работилницата, където го смазваха и презареждаха. Тази нощ Грант Непреклонния не искаше да го безпокоят.

— Його — произнесе той, без да повишава глас.

Изля остатъка от виното в чашата на Саския и вдигна шишето, давайки знак на трантката да го отнесе.

Но когато се приближи, той я хвана за китката.

— Мислех, че ще ни поднесеш токайско.

Його пристъпи от крак на крак и завъртя глава. Вкусовете му я объркваха. Освен това знаеше, че телохранителят на капитана съвсем наскоро е бил в тази стая. Все още усещаше мириса му.

— Не си прави труда — Грант я отблъсна и стана. — Аз ще го взема.

Когато се върна с бутилката и чифт осмоъгълни чаши, гостенката му вече беше привършила с банана и седеше, свила под себе си босите си крака. Лицето й беше красива ледена скулптура.

— Не искам да поправяш „Дж. М. Сувиен“ — заяви тя. Това го завари неподготвен. Той остави подноса върху масата.

— Защо?

— Защото тъкмо ти си го изключил.

Той седна, облегна се и бръкна с ръце в джобовете си.

— Как се досети? — попита с мек глас.

— Ти позвъни, докато бях там. Когато ти отговорихме, предполагам, че си пуснал някакъв компютърен вирус.

— „Отговорихме“?

— Сюзан и аз — обясни тя.

Той й наля още вино, вдигна шишето и улови последната капка от гърлото.

— Ако искаш, ще накарам да докарат апаратура от Захарната горичка. Имам хора, които ще я потегнат.

Тя не реагира. Седеше, погълната от мислите си, и изглежда дори не чу думите му.

Това трябваше да се промени.