Колин Грийнланд
Открадни си свят (16)

6.

В Понса розови лазери чертаеха космически карти из въздуха, проследявайки хореографията на звездите. Големият екран искреше от фракталния анализ на короната на Проксима Центавър.

— Висока радиация в Мезенцефаличния Нуклеус — докладва дежурният офицер.

— Но изображението е по-ясно от когато и да било!

Новите имена все още се възприемаха бавно и внасяха смут. Хората говореха за булевард „Утринна звезда“ и Йошивара, Мадагаскар и Монтгомъри. („Не виждам никакъв смисъл в това Лемнискален път…“) Черните карти, произведени в този период, са странно красноречиви. С тяхната призрачнобяла мрежа от артерии и клетки, великолепно изрисуваните обозначения — Врата Амигдала, Хипокампус — те приличат по-скоро на части от рентгенови изображения на някакво непознато същество, отколкото на вътрешни планове на гигантски космически кораб.

Междувременно пробуждащите се расови и национални предразсъдъци заразяваха орбиталния комплекс с надписи на тайни езици и причудливи костюми, местни турнири и нощи крайлагерни огньове. На моста „Синият кехлибарен Буда“ се организираха дуели, ръкопашни схватки между водачи на шайки от различни квартали.

Споровете определено се изостриха след появата на грешките във времеизмерването. Независимо от това колко често ги коригираха, обществените часовници непрестанно се разминаваха. Компютрите ставаха ненадеждни и пътят от едно място до друго понякога отнемаше двойно повече време. Хората на Кстаска си шепнеха многозначително и кимаха с разбиращ вид. Някои участъци от кораба се движеха в различно време.

В заслепяващата светлина на Понса дежурният екип полагаше отчаяни усилия да поддържа някакво равновесие.

— Ей, нали знаеш, че файлът беше в онази директория, а сега го няма, не, намерих го, но на съвсем друго място…

Всеки беше подпрял до монитора си новия тотем за късмет — космата фигура на миниатюрен перк, до който се допираха от време на време. Наоколо щъкаха автоматични подноси за храна, заредени с чили и ядки. Астроскопите пърхаха, сетне замръзваха за миг и отново започваха да трептят.

 

 

Комисарят по извънредните обстоятелства се бе настанил зад монитора на капитана и притискаше с пръст слушалката в ухото си. Срутване на покрива бе прекъснало достъпа до един страничен тунел в Пещерата на Хаоса. Търсеше капитана, за да вземе някакво решение, но той самият не знаеше какво да я посъветва.

Цялата тази суматоха уморяваше безкрайно Табита.

— 60% от енергията се осигурява от тредголдовата система, 40% от местни източници…

И всичко това беше много повече, отколкото й се искаше да знае.

— Алис! — извика тя.

Комисарят прехапа ядосано устни.

— Капитане, сигурно си спомняте, че Съветът се съгласи да наложи лимит от десет хиляди скутари за работата на аварийно-ремонтните групи, а над тази сума да се иска специално разрешение…

Тя изрита ядосано стола.

— Ами дайте го това разрешение! Алис!

Табита се включи в таламичната мрежа и избра една аналогова карта на активността. Мразеше канцеларската работа. Напоследък всички край нея говореха неща, които не разбираше.

— Някои хора не могат дори да си избършат задниците, без да поискат разрешение — промърмори тя.

Понтийците край пултовете се закискаха. Обичаха да мислят за себе си като за анархисти, интерфейсни сърфисти, които не отговаряха пред никого другиго, освен пред боговете на скоростта и трансфера на информация. Те поглъщаха гигантски количества захар и тъпчеха кафето си с амфетамини. Всички бяха човеци. В началото сред тях имаше и веспанци, но по някое време престанаха да идват, на дежурства.

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ — обади се с любезен глас Алис.

— Беше ли там долу? — попита Табита.

— АЗ СЪМ НАВСЯКЪДЕ — отвърна Алис.

— Един момент. Таламус? Кстаска? Искам да чуя подробен доклад за щетите.

— Вътрешна фрактура и разрив, над 615 метра в хоризонтална посока, Окципитални нива 88 до 92. Преустановено напълно подаването на вода, енергия, липсва връзка. Въздух 60,20% и се покачва. Шестима мъртви, двайсет и шест ранени, девет в критично състояние. Ранените…

Видеокартина от мястото на бедствието: хора със смазани крайници, носилки.

— Пропусни това — нареди Табита. — Алис?

— ЕНЕРГИЙНОТО НИВО СПАДА — докладва корабната личност. — МНОЖЕСТВО СИГНАЛИ ЗА ПОВРЕДИ ОТ РАЙОНА НА БЕДСТВИЕ. ОКСИЖЕНАЦИЯТА НА ИЗЛОЖЕНИЯ АНАЛОГ ВЕРОЯТНО НАДХВЪРЛЯ ПОВЪРХНОСТНАТА АКТИВНОСТ ПРЕТОВАРВАНЕ НА ЕЛЕКТРИЧЕСКИТЕ ВЕРИГИ ДО 89% С ОБРАТНА ВРЪЗКА.

— Какво казва тя? — обърна се Табита към най-близкия клавиатурен жокей.

— Казва, че има главоболие — обясни понтиецът, подпрял лакът на бюрото.

— КОРПУСНИЯТ ИНТЕГРИТЕТ НЕНАРУШЕН — продължаваше да нарежда безтелесният глас, който постепенно изтъняваше. Може би засегнатият регион имаше нещо общо с гласовите функции, мислеше си объркано капитан Джут. Или останките от предишните личности притежаваха известно надмощие в Окципиталния район.

— Как е твоят интегритет, Алис? — попита тя.

— ИНТЕГРИТЕТЪТ МИ Е НА ЗАДОВОЛИТЕЛНО НИВО, БЛАГОДАРЯ — бе светкавичният отговор.

— Твоят, може би — поклати глава капитанът.

Защото това не беше Алис. Не беше нейната стара приятелка и сътрудничка. Някакъв непознат, може би извънземен вирус бе изял Алис, личността, пластината и всичко останало и сега използваше от време на време нейния глас по все още неразгадаеми причини. Капитан Джут си спомни търсенето на Алис на Венера, когато се наложи да разравя с голи ръце останките от разбития кораб. Помисли си за Доджър Гилеспи, която кръстосваше тунелите по следите на неуловимия крадец. Изведнъж си представи как една гигантска капеланска личинка изгризва кораба отвътре. Почти усещаше присъствието й, неумолимото скъсяване на дистанцията, докато чудовището поглъщаше лакомо всичко, което се изпречваше на пътя му.

Понтийците бяха замлъкнали. В купола не се чуваше никакъв звук, дори къркоренето на кутийките за кола бе утихнало.

Капитанът почувства, че й се вие свят. Не можеше да си спомни за какво бе мислела допреди минутка. Беше нещо важно, драматично.

— Целият проклет кораб се разпада — рече капитан Джут.

Телохранителите й замръзнаха и започнаха да оглеждат околните бюра за признаци на недоволство.

Тя включи новините. Грамадни роботи от клас „Кас“ разчистваха разрушенията, като товареха парчета от натрошена матрица и изолация. Приличаха на жълтеникави метални мравки, събиращи трохи. Комисарят по извънредните обстоятелства разговаряше с един трант с оранжев, светлоотразителен елек.

— Хубаво — каза тя и се надигна. — Кени, да вървим.

 

 

Отне им доста повече от предполагаемото време, за да стигнат от Понса до най-външните пещери.

По пътя капитанът и телохранителят й бяха пресрещнати от улична гадателка. Косата й беше разчорлена, тялото й лъхаше на пот и застояло.

— Нещастия и разруха! — крещеше тя. — Серафимите са превзели Луната!

Капитан Джут си спомни мястото, където се беше родила — Порт Спокойствие, километри от антисептични коридори, изпълнени със студена звездна светлина. Представи си човекоподобните свръхсъщества, които крачат безшумно в големите си стоманени ботуши по скованата от вечен студ лунна повърхност и изгарят пустите морета с фосфорнобелия блясък на техните експериментални енергии.

— Какво пък — щом й било писано — повдигна тя рамене.

След това натисна педала и продължи нататък.

 

 

Когато свиха в пещерата, пътят им се оказа препречен от малка тълпа зяпачи. Никой не викаше възторжено при появата й. Това беше Окципитал. Територия на виртуалните приключения. Момчета и момичета с екзоскелети, които се бъхтеха едни други, чалнати на тема насилие чудаци със силикон в мозъците си. Тук авторитетът се измерваше със скалпове и бързина на рефлексите. Докато се промушваха между бариерите, тя забеляза, че присъстващите гледат Кени и преценяват възможностите му.

В зоната на разрушението спасителните операции вървяха към своя край. Машините си бяха отишли, но мъглата от прахоляк все още висеше във въздуха. Ремонтни роботи прокарваха кабели, издигаха подпорни съоръжения и чистеха по-дребните отломъци. Човекът, който ръководеше операцията, й се стори познат от съвещанията на Съвета. Някой си Риков, Ланс Риков, ето кой беше. Носеше червена барета.

Комисарят я видя и изтича насреща й. Едва чуваше гласа му над воя на машините.

 

 

Местните жители седяха мълчаливо край запалените огньове, пушеха цигари и се преструваха, че не им пука. Изглежда не желаеха да стават обект на чуждо съжаление. Носеха найлонови дрехи с гофрирани съчленения и огромни ботуши с лепкави подметки. Имаха дълги, несресани коси, пристегнати на челата с ленти.

Табита Джут приклекна до тях.

— Кой е умрял? — попита тя.

Те я погледнаха неразбиращо.

— Има шестима загинали — припомни им тя. Една млада жена се размърда.

— Мери Тийнейджърчето… Страстната Маргета… Сара Морската болест… Голобрадия Хари…

Гледаха я с нямо обвинение в очите. Господи, та те бяха деца. Защо я ненавиждаха? Кое ги възмущаваше? Безсилието, ето какво. Невъзможността да върнат записа обратно, да прекрачат назад във времето. Но нима тя бе виновна за това? От ушите им висяха керамични черепчета, в коланите им бяха затъкнати ножове, но най-потискаща от всичко беше тяхната детска невинност.

— Можете да задържите машините — рече им тя. — Задръжте всичко, което ви е нужно, за да почистите мястото. — Тя махна с ръка. — На моя сметка — добави към комисаря, който стоеше зад нея.

Те я изгледаха с нескрита подозрителност. Излишно беше да чака благодарност. Дори в очите на Кени се четеше вяла насмешка. Капитан Джут неволно потрепери. Тук всичко беше ужасно, грозно, неудобно. Тя обърна гръб на смълчаната група, закашля се и пъхна незабелязано едно хапче в устата си. Горчивият му вкус й се стори истински деликатес. Само след миг почувства разстилащото се по тялото й облекчение. Изведнъж й хрумна нова идея. Капитан Джут се наведе към групичката и им протегна стъкленото шишенце с таблетките „Обиколен път“.

Хитростта й беше прекалено очевидна, жестът — закъснял с няколко секунди. Младежите погледнаха цинично ярко оцветените хапчета. Никой от тях не помръдна. Димът от цигарите им оформяше странно познат силует в тебеширения въздух.

— Вземете — капитанът тикна шишето в ръката на комисаря. — Добра работа сте свършили. Доволна съм.

Докато се отдалечаваше, комисарят погледна хапчетата с отвращение.

 

 

Бимприлик Нископуар премигна и изцъкли очи.

— Диксти — рече тя на съпруга си, — нахрани ли еднорога?

Устните на Дикстимифст се нацупиха нажалено.

— Той не иска да яде. Свий в третата отбивка.

Циркът „Никсо“ обикаляше из Париеталните пещери и както винаги търсеше удобно място за нови представления.

Бимприлик, която седеше зад волана на камиона, в чиято каросерия се подрусваха веспанците, а отзад ги следваха фургоните, поклати глава:

— Извинявай, но не е третата, а четвъртата.

— Не, не — инатеше се мъжът й. — И третата ще ни свърши работа.

Нямаше никакво движение, единствената светлина идеше от фосфоресциращата слуз по стените на тунела. Бимприлик погледна в огледалото, за да провери как се движат останалите, и увеличи плавно скоростта.

— Ако не яде, скоро ще умре — мърмореше съпругът. Бимприлик бе чувала това и преди.

— Трябва да опитаме с друга храна — избоботи тя.

Мъжът й си дъвчеше замислено бузата. Всъщност, надяваше се като дъвче да пробуди подобни желания и в еднорога. Животното бе последната им придобивка и без никакво съмнение — най-ценната. Беше се появил от джунглата в един от кварталите и там бе положил глава в скута на малко момиченце. Родителите му, усетили възможността да припечелят нещо допълнително, го бяха довели на едно от представленията, завързан с въженце за острия, спираловиден рог. Бимприлик и Дикстимифст изгубиха близо час, преди да успеят да го напъхат в клетка, след като се разделиха със солидната сума от петдесет скутари. Еднорогът пророни лепкави сребристи сълзи и заудря рога в металните решетки, но не издаде нито звук, което поне донякъде правеше ситуацията по-поносима.

Дикстимифст опря плавника си в страничното прозорче.

— Ако заговори, поне може да ни каже какво иска да яде — рече той.

— Може би те не говорят — отвърна жена му. Мъжът й беше сантиментален стар глупак, готов да очаква всякакви чудеса. Тя беше прагматикът, този, който обикаля с шапката, когато представлението свърши. Тя решаваше колко да вземат в различните райони, къде да отнасят мутиралите недоносчета и как да ги скриват така, че никой да не ги намери. Беше свикнала да поема отговорност. Ако оставеше на Диксти, сигурно по цял ден щеше да се навърта край клетките и да се любува на странните екземпляри вътре, а току-виж започнал и да им се извинява, задето са ги затворили.

Тунелът, който бяха избрали, беше съвсем пуст, нито пешеходци, нито превозни средства. В последните дни трафикът постепенно се разреждаше и в двете полусфери. Толкова по-добре. Бимприлик натисна спирачката и изви към стената.

— Скъпи, не е ли време да си изпробваш гласа? — попита тя.

Съпругът й се изхлузи от кабината и тръгна към края на автоколоната, за да извика. По ехото можеше да определи в каква посока е най-близкото движещо се тяло, независимо дали е машина, или група от хора.

Но този път той извървя само няколко крачки и спря.

— Е, накъде сме? — попита го някой.

— Тихо, слушайте — скара им се той.

— Но ти още не си извикал, миличък — отбеляза Бимприлик.

— Така е — кимна той и се показа през прозорчето. — Бим, излез навън. Искам да чуеш нещо. — Той вдигна глава и погледна нагоре.

Бимприлик постави плавник на дръжката и открехна вратата. И без това ми се пишка, рече си тя и излезе.

Точно над тях имаше отвор на голяма шахта и Дикстимифст стоеше под нея, разтворил всички платна на лицето си, за да улавя и най-малките нюанси на стелещия се отгоре звук.

— Чуваш го, нали, Бим? — попита шепнешком той.

— Да, скъпи — потвърди тя и ушите й се разтресоха уплашено. — Чувам го.

Вътрешната стена и ръбът на шахтата бяха покрити с ивици от сребриста метална боя. Ивиците бяха оформени като заострени нокти на хищник. Други пасажери също подаваха глави от кабините или излизаха да се поразтъпчат. Явно обаче те не чуваха нищо. Животните започнаха да ръмжат нетърпеливо.

А бръмченето продължаваше, тънко и пронизително.

— Боли я — обяви тихичко Дикстимифст.

 

 

С изстиването на въздуха лозята губеха своя повърхностен блясък. Нощем по килимите и мебелите се появяваха лигави следи, а въздухът се изпълваше със спори. Сякаш един сезон се сменяше с друг и новият покриваше всичко с влажен, заплашителен мрак. Ако наистина беше така, това бе нещо ново, защото никой не бе забелязал смяна на сезоните на „Изобилие“ по време на орбиталния й период. Но ето че сега хиперсветлинният скок я бе пробудил към съзряване, а отвъд него дебнеше дългата и мрачна старост, намекваща недвусмислено за идващия край. Бяха изгубили нещо неуловимо и сега дори не знаеха къде да го потърсят.

Затова пък в добрия стар „Тривиа“ всичко си беше както винаги. Госпожа Топаз се перчеше в екстравагантната си дълга рокля от кадифе на листа и двамата с любимия й кавалер се надпреварваха да вдигат пълни чаши с ром. В Прозореца земното слънце осветяваше улиците на Прага и червеникавите керемидени покриви на Мала Страна.

Философите отново се бяха върнали на любимата си маса. Добрия доктор носеше със себе си костенурка, която бе намерил някъде. Главата й бе скрита зад непробиваемата черупка. Добрия доктор я бе поставил грижливо между две чаши, сякаш бе чупливо късче от сладкиш.

— Удари часът да ви предпиша на всички хибернация — обясняваше разпалено той, притискайки мембраната на стетоскопа към гърба на костенурката. — Трябва да активираме криоконтейнерите, да скочим вътре и да не се показваме, докато не стигнем Палерния.

— И да проспим промеждутъчните години — промърмори Последния поет.

Най-добрия съдия ококори очи и преглътна.

— Само не ми говорете за време — озъби им се той.

— О, здравейте отново — зарадва им се Мейвис Форестал, която се приближаваше с равномерно тракане на високите си токчета, следвана от нейното „куче“. След жестока разпра с мъжа си Свен тя бе хвърлила венчалната му халка в тоалетната чиния. — Мислех, че сте ни изоставили и ходите в „Кафе-пауза“.

Рори си бършеше ръцете с кърпа.

— И че краят е близо, нали? — произнесе философски той. — Текунак погълна всички.

Мейвис кимна, но изглежда не разбираше за какво се говори. Рори се наклони и й обясни с поверителен тон.

— Не знаеше ли, че „Кафе-пауза“ също вече е притежание на Текунак? А някога в този квартал имаше седемнайсет различни заведения, където човек можеше да си прекара приятно. Седемнайсет, разбираш ли? — той посочи прозореца към улицата. — Сега колко са, а? Три! И трите принадлежат на Текунак! — Рори вирна брадичка. — Готов съм да хвърля клечката и да подпаля всичко тук, вместо да го продам на копелдаците.

— Те предложиха ли ти вече? — попита „кучето“ на Мейвис, което кръжеше над него.

— Не казвам, че са, но и не казвам, че не са — отвърна Рори и скръсти ръце. — Докторе, ще ви помоля да не мъкнете това животно тук.

— О, я стига — завъртя глава Мейвис. — Какво е то, всъщност?

— Testudo copiosa — отвърна Добрия доктор.

— Необикновена костенурка — обяви Най-добрия съдия. — Шшт! Сега спи.

— Каквото и да е, не желая да ми спи в бара. Разкарайте я, махайте я от очите ми — заяви Рори, метна кърпата през рамо и посочи вратата. — И не желая повече да виждам никого от вас, проклети лишеи — обяви той, като се обърна към целокупната аудитория, сякаш подозираше, че всеки от посетителите крие по някое подобно създание под дрехата си.

— А какво е положението с нейното „куче“? — попита грубо Последния поет. Все още се сърдеше на Мейвис, задето бе изгонила Свен.

— Това е друго — отвърна без да се замисли Рори. — Това е сложен кибернетичен апарат, ето какво е, а не вашето гнусно земноводно. Ей, какво правиш?

Добрия доктор държеше късче пържена скарида пред единия от отворите на черупката.

— Вижте! — извика радостно той. — Тя излиза!

— Защо си толкоз сигурен, че е тя? — попита Мейвис.

Добрия доктор вдигна глава.

— Името й е Табита — обяви той на компанията.

Това накара всички да се засмеят. Дори лицето на Рори се пропука в усмивка.

 

 

Според Най-добрия съдия една от причините да напуснат „Кафе-пауза“ беше, че в последно време там все по-често се навъртаха транти. Повечето от тях идваха, привлечени от грамадните количества месо в менюто и топлината на старите парни тръби. Климатиците работеха с максимална мощност, за да изпомпват маймунската воня.

Капитан Джут бе дошла за среща с една жена на име Мардж Гудселф, която беше нещо като обществен сановник от Клементинската палата. В действителност се оказа, че е жена на средна възраст, от Южен Брайтън. Носеше плътна, бяла кожена яка и невероятно голяма шапка с тъмносиня периферия.

— Толкова се радвам, капитане — заусмихва се превзето Мардж, — че се срещаме тук, а не в някоя препълнена канцелария. Моля ви, вземете си още едно парченце „Батенберг“. Вие го заслужавате.

Джут се огледа. Нима и тук сервитьорите носеха ленените униформи от чили-закусвалнята? Или това също бе чили-закусвалня? Седнали недалеч от нея, Кени и Сой нагъваха лакомо почти сурови пържоли. За миг забрави къде е попаднала.

Клементинската палата: ами да, мястото, където се бяха сдобили със собствена наемна полиция. Лоши новини, припомни си Табита. Ченгетата винаги са лоша новина. Затова ги бе изритала от кораба. Ето че сега отново се завръщаха като буболечки от дупките в стената. Вече й се счуваше щракане на белезници и поскърцване на полицейски ботуши.

Госпожа Гудселф я надари с ослепителната си, предупреждаваща усмивка. Не беше от онези, които позволяваха да им казват какво да правят.

— Налага се да се погрижим за собствената си безопасност — обясняваше тя, докато повдигаше с обиграни движения чашката за чай. — Нашата малобройна общност… — добави тя, сякаш Табита не знаеше.

Не ставаше ясно от какво да се защитават. Поне Табита не знаеше за и госпожа Гудселф така и не обясни. Говореше за „рисковете“ и за „адекватни защитни мерки“.

— Идва време, когато човек трябва да тропне с крак — приключи решително тя.

Капитанът искаше да си върви. Стаята пулсираше пред очите й.

— Хайде да не говорим какво време идва — помоли капитан Джут.

Един от сервитьорите разсипа малко крем върху някакъв клиент и бе отведен тържествено под охраната на двама свои колеги. Капитанът потърка уморено челото си. Беше изпотено. Какво, по дяволите, ставаше? Никой освен нея не бе впечатлен от сцената.

— Каквото и да приказват — продължаваше с надменна усмивка Мардж Гудселф — не бива да притъпяваме нашата бдителност. Вие капитане, разполагате със свои средства — тя кимна към Кени, — ние пък подсигурихме наши.

Захаросаните ястия бяха клопка за слабоволеви. От Клементинската палата искаха разрешението й да действат с твърда ръка.

— Ще видя какво мога да направя — обеща уклончиво Джут. — Ще ви изпратя решението си. — Вътре в нея се надигаше странна и необяснима вълна на ярост. Защо се опитваше да успокоява тази превзета жена, с нейното златно колие и смешна шапка? Тя повдигна глава.

— Кени? — Трантът скочи и я приближи с гъвкава походка. — Ченгета — произнесе тя, съзнавайки, че госпожа Гудселф би сметнала лази дума за твърде вулгарна. — В Клементинската палата.

— Ню Литъл Фоксборн — поправи я Мардж Гудселф невъзмутимо усмихната.

— Какво? — обърна се учудено към нея Табита.

— Ние така предпочитаме да му казваме. Ню Литъл Фоксборн — повтори с приятен глас Мардж Гудселф.

Капитанът се извърна към своя пазач. Очите му бяха жълтеникави, езикът му червенееше между зъбите, по които имаше остатъци от храна. Какво са му давали?

— Ченгетата, Кени — повтори Капитанът, — са в Ню Литъл Фоксборн. Искам да ги наглеждаш. Знаеш какви ги вършат.

Тя мислеше за тялото, което бяха открили край алеята за разходки, в подножието на Клементинските стъпала. Беше гледала репортажа по новините, а Кени бе споделил с нея, че по негово мнение вратлето на нещастния млад мъж е било скършено още преди да се изтърколи долу, а останалите увреждания бяха вторични.

— Ще ми се да разбера какво мислиш по въпроса, Кени — довърши тя и избърса длани в бедрата си.

Кени наклони глава и приведе гръб в знак на одобрение.

— Хубави хора — изфъфли той. — Работливи.

Не беше точно реакцията, която Табита очакваше. Но като размисли, какво друго? Както и да е. Всъщност какво лошо да съществува някаква организация за безопасност? Винаги има и такива, дето искат да си премерят силите. Затова са тук, затова тръгнаха към неизвестното. Тя почувства, че от плещите й се смъква невидима тежест: нещо твърде голямо, за да го улови.

— Добре де — тя махна с ръка и думите излязоха от устата й като димно кръгче.

А за тези, на които не им харесва тук, има достатъчно квартали, в които да се преместят.

 

 

Сега всички, които по една или друга причина идваха в околностите на Ню Литъл Фоксборн, бяха посрещани от часовои с черни ризи и огромни, ръмжащи кучета с щръкнали в постоянна бдителност глави, обучени да нападат и държани постоянно на ремък. Освен това госпожа Гудселф бе участвала лично при тържественото повторно откриване на Септалния затвор. Говореше се, че мераклиите плащали по петдесет скутари, за да останат за една нощ в някоя от килиите, преди в затвора да пристигнат първите питомци. Като допълнителна услуга се брояли оковите или карцера за най-непокорните. Дагоберт Муун бе заснел всичко това и после публикува снимките на свои разноски.

Но докато в затвора се навъртаха любопитни туристи, в Змийското гърло някогашните каторжници от Астероид 000013 започнаха да се чувстват така, сякаш са избягали от един строго охраняван лагер в друг. Само че сега нямаше къде да се дянат, нито една от посоките не сочеше към свободата, а и краят на пътуването не се виждаше никакъв.

Дали пък „Изобилие“ по начало не беше замислен като един гигантски капан? Може би всички пътници бяха тайно и незабележимо подбрани и подготвени за екзекуция — хитър начин добрата стара Земя да се отърве от непригодните за социален живот, като ги изпрати право в горещата пещ на някоя далечна звезда. Предразсъдъците, слуховете и вуду-предсказанията намираха все по-широк кръг почитатели. Последователите на отец Льо Кок се множаха.