Колин Грийнланд
Открадни си свят (26)

7.

Хиляди екрани трепкаха в пещерата с червения таван. Половината от тях не работеха. Четвърт от останалите функционираха, но показваха лишени от смисъл картини, невъзможни пейзажи, ревящи стегозаври, галактики от зелени слънца. Пещерата беше изпълнена с гласове, забързана музика и ниски, кънтящи стенания като сблъсъци на ледопади. Единственият ритмичен звук бе бръмченето на водната помпа, която продължаваше да се надпреварва със стичащите се по стените ручейчета. Половин дузина индустриални керамични отоплители подгряваха неуморно въздуха.

При централния пулт на Таламуса седяха останките от екипажа — десетина изплашени младежи в смачкано клубно облекло. Охраняваше ги също толкова малочислена група въоръжени и невъоръжени млади хора, облечени в черни ризи и с червени барети. Русокос мъж с остро, изпито лице крачеше между редиците и проверяваше всички.

— Лари, какво имате на С-370? — попита лейтенант Риков.

— Нищо — докладва незабавно Лари. — Долу е твърде тъмно. — Все още беше неспокоен, всички бяха нервни. Вярно, имаше пострадали, но не и убити. Рано беше да се определи кои ще се съгласят да им съдействат.

Той погледна крадешком към най-близкия часови — млада жена с парализиращ камшик. Жалко, че херувимът още беше тук. Какво да правят? Какво ще поиска от тях Кстаска?

Лейтенантът постави ръка на рамото на младежа.

— Лари, продължавай да набираш този номер.

Лари кимна и се върна към прекъснатата задача. И този път никакъв отговор. Всички клечаха заедно в тъмнината. Черните ризи се бяха скупчили пред камерите, очаквайки зелена светлина. Такива групички като тази сега вече имаше на много места из кораба, Старк разполагаше с повече хора, отколкото можеше да се предполага.

Група „К“ на място и в готовност, сър.

— Синхронизирайте се с мен и останете на позиция — нареди лейтенант Риков на хората си. Те потвърдиха заповедта. Един Господ знаеше каква е тази тяхна синхронизация.

Лейтенантът позвъни на полковник Старк и докладва за 60% успех без никакви загуби.

— Все още приемаме образа на петна — обясни й той, докато оглеждаше екраните. — Но инак момчетата и момичетата се справиха великолепно! — Той изгледа ухилено хората си.

Пръстите на Лари пробягваха по клавишите.

— Без връзка с Окципитален — обади се той. Беше решил да им съдейства. Но нищо на света не можеше да го накара да му казва сър.

— Продължавай да опитваш, синко — отвърна му лейтенантът с червената барета.

Всички следяха мониторите. Горе, по малиновочервените плочи на Хипокампуса, се виждаха мънички черни точки, които щъкаха насам-натам — старите почистващи роботи, които местеха датчици от едно място на друго. Крабовете също оказваха пълно съдействие. Специалистите бяха открили начин да препрограмират примитивната им автономна система.

— Г-н Спинър, сър — обяви един сержант от далечния край на залата.

На монитора за връзка с Понса се появи зеленото, фрагментирано лице на Спинър.

— Ало? Ало? — повтаряше той. Изглеждаше ужасно възбуден.

— Кажи му, че скоро ще имаме новини за него — произнесе лейтенант Риков, сякаш обещаваше да му прати някой вкусен деликатес. — Кажи му да държи положението и да чака нови инструкции.

В Окцсипиталната шахта кипеше битка.

Всъщност, в Окципиталната шахта непрестанно кипяха битки.

Но този път причината беше Норвал Хан. Той беше нарекъл Тайнствената жена курва.

— Какво? — подскочи Дог Шварц. — Светата Мистерия? — Той поклати енергично глава. — Съжалявам, Норв, но ще трябва да си вземеш думите обратно.

Хан беше висок мъж с тясно лице и хитро изражение. Беше млад и строен, мургав като шоколадова бисквита, издокаран в захабени джинси и с полюшваща се на ухото самотна обеца. Той се прозя и се ухили.

— Шибана курва — повтори той. — Шибъл съм йъ.

Което беше очевидна лъжа и Дог Шварц се изсмя.

Хората на Норвал се размърдаха, подушвайки нагряващия скандал.

Дог се изкиска и подсмръкна шумно.

— Не, не, Норвал — каза той. — Сега дрънкащ глупости. Извинявай, не мога да седя тук и да те слушам как бърбориш тъпизми. Искам да кажа… нямам нищо против, стига да става въпрос за майка ти.

Главорезите на Норв изръмжаха дружно, преминавайки към по-високо ниво на възбуда.

— Норв, дай ми го за малко — предложи един.

— Твой е, Джоуи — кимна Хан. — Загрей го за мен.

— Ей сегинка ще ти изпусна въздуха — обяви Джоуи, изваждайки дълъг нож. Очите му бяха като зелени прожектори, а косата му приличаше на забодени изгорели кибритени клечки.

 

 

Всички отстъпиха назад и скръстиха ръце. Не очакваха да се стигне до нещо сериозно. Пък и нямаха особено високо мнение нито за Дог Шварц, нито за неговата Тайнствена жена.

Дог разтърси мрачно глава. След това се изплю в краката на Джоуи, който се хвърли върху него.

— Когато те нападнат с нож — обясняваше веднъж Дог Шварц на Ниглон Леглой, — имаш няколко възможности. Можеш да се наведеш, да отскочиш или да отбиеш. Ако имаш достатъчно място, би могъл да направиш опит да заобиколиш противника отзад. Ако имаш нож, извади го. Ако имаш огнестрелно оръжие или нещо от този род, не се двоуми да го използваш. Ако пък ръцете са ти празни, по-добре търси начин да избегнеш стълкновението.

Но опре ли се до бой с ножове, Дог Шварц знаеше, че няма време за мислене. Трябва да се действа, и то решително — да докопаш противника за ръката, да го удариш в лицето и да го събориш долу. Истината беше, че никой не знаеше колко бърз може да бъде Дог Шварц. Бяха привикнали към дългите му, кокалести ръце, които сякаш не знаеше къде да сложи. И бяха забравили, че може да ги пердаши по главите.

Ножът на Джоуи изчезна. Той се озова на пода. Момчетата крещяха. Джоуи се извъртя и краката му обхванаха прасците на Дог като ножици.

Лупин Джуджето прошепна в ухото на Хан:

— Да пусна ли малко холюцинации?

Норвал изшътка и го бутна встрани. Джуджето отскочи изръмжа.

С чевръста подсечка Джоуи повали големия мъж до себе си. След това подскочи и го изрита в ребрата:

— Лайнер такъв? — изрева той.

Дог Шварц, който вече гореше чист, стопроцентов адреналин, скочи на крака и го повали без усилие. Дог обичаше игрите. Но винаги предпочиташе двубоите на живо, с истинска болка и истински рани. Подобно на някакъв левитиращ йога Дог възнесе масивното си туловище над пода и се стовари право върху Джоуи, яхна го и го притисна в менгемето на яките си бутове. Сетне го сграбчи за раменете и блъсна челото му в земята — пет, шест пъти.

— Добре! Добре! — развика се Норвал. Дог излезе от завладелия го транс и осъзна, че седи върху хърбавите гърди на Джоуи.

— Божичко! — изпъшка Норвал.

— Вземи си думите назад — повтори Дог.

— Какво?

— Никога не си спал с Тайнствената жена.

— Не съм — съгласи се Хан с видимо задоволство. — Може да е било с някоя като нея — добави злобно той.

Публична тайна и постоянен повод за подигравки бе новината, че Дог Шварц е познавал капитан Джут още от шестнайсетгодишна, но никога не я бе докосвал.

Дог Шварц се понадигна, давайки възможност на Джоуи да си поеме дъх.

— Пусни го, Дог — рече Хан. — Какво искаш?

— Искам да пояздя горилата — отвърна, без да се замисля, Дог Шварц.

— Какво? — ококори се нахилено Норвал Хан.

Дог побутна с коляно Джоуи в шията.

— Искам да пояздя горилата! — повтори той.

Сега вече се смееха всички.

— Пусни го, Дог — повтори Лупин Джуджето, който подскачаше наоколо. — Дог, пусни го!

— Е, хубаво — склони Дог и се изправи. След това подаде ръка на поваления Джоуи. Дрехите му бяха покрити е прах. Той шляпна Джоуи по темето, но почти закачливо.

— Нервно шибанярче.

— А-ъх — изпъшка Джоуи и сръга Дог в хълбока. Но битката беше приключила. Зяпачите се разотиваха. Лупин вдигна ножа на Джоуи и му го подаде. Останалите обсъждаха различни тактики на ръкопашния бой.

Норвал отиде да пикае. Спря до ръба на голямата шахта и надникна долу между бомбетата на обувките си.

— Разбира се, че можеш да пояздиш горилата, Дог, ти дребен мошенико — промърмори доволно Норвал.

 

 

Мармадюк Флешър де Бре бе осенен от идеята, че е Коледа, и по този случаи организира голям благотворителен бал. Всички бяха облечени като герои от пантомими: Годфри Билс беше Микадо, а Дагоберт Муун, с фалшиви мустаци и ален костюм, влачеше цял наръч надуваеми кукли и специализирани списания.

— Хо, хо, хо! — подвикваше радостно той. — Време е за празненство!

Госпожа Топаз бе облечена като баба Яга и дори си беше почернила лицето.

— Късничко ще да е за Коледа — обясняваше тя на всеки срещнат.

С плътно прилепнали панталони и переста шапка, Зое Примроуз се представяше за веселия Дик Уитингтон, което не беше особено трудно след четири чашки пунш.

— Ей, какво сте увесили носове! — врещеше тя. — Иде най-хубавото време!

Беше екипирана с традиционната котка на пръчка, но я бе завързала доста непохватно с гърба надолу. Комисарят по бедствията танцуваше на дансинга, скрит зад фосфоресцираща животинска маска, под музиката на „Разходка в Зимната страна“. Тук бе и Най-добрия съдия, с тога и грамадна перука. Той отмъкна брадата на Муун, а след това взе да придърпва жените на коляно и да ги гъделичка.

Топаз и Зое напуснаха празненството преди полунощ, след като предложиха доброволно услугите си да откарат един фургон, натъпкан с волни пожертвования при нещастниците в Змийско гърло. Дрехи втора употреба и гледани записи, с които хората се разделяха охотно, макар някои по-практични да бяха донесли и кашони с варени зеленчуци.

Пътят беше съвсем пуст. Фаровете на фургона подскачаха по опушените стени на тунела. От време на време осветяваха някоя срутена, изоставена сграда, покрита със сложни обозначения за местонахождението й в района. Подът беше покрит със смачкани кутии от бира и посивели парцали, нищо, което да нахрани дори плъховете. На една пресечка стоеше самотен електромонтажен робот, който извъртя лещи подире им. Зое Примроуз подаде глава от прозореца и му извика:

— Ей, честита Коледа!

Някъде отдалеч й отвърна веспанец, сетне като ехо още един и още един.

Къде, по дяволите, са проклетите клошари?

Струваше им се, че пътуват от часове. Заобиколиха една грамадна срутена постройка и забавиха, проправяйки си път между отломъците. Топаз почти усещаше присъствието на вакуума зад дебелите стени. Парното във фургона започна да се задъхва. Тя пристегна връзките на своя маскараден костюм.

Тунелът се изви, черен и опушен като вътрешността на дънер. Най-сетне видяха отпред светлина, бледозелена крушка, която се поклащаше, окачена на винкел.

— Ей, виж — посочи Зое. — Сергия за храна.

Така беше, макар по-скоро да приличаше на приземена товарна платформа, оборудвана със спиртен котлон и известно количество провизии, разпределени по рафтове. При шума от приближаващия се фургон продавачът подаде глава от сергията.

— Това не е ли оня тип, дето държеше ресторант „Летящият тигър“? — попита Топаз, обнадеждена от това, че е зърнала познато лице.

— Ти си това, мап — обърна се Зое към полюшващата се на пръчката котка. — „Летящият тигър“.

Фалиралият ресторантьор носеше голяма и халтава кислородна маска. Имаше нещо безкрайно патетично в начина, по който стърчеше сред окачените тигани за пържени равиоли и купички за варене на тръстикови змии.

— Бедничкият — въздъхна Зое.

— Я го питай дали няма ракия — сръга я Топаз.

Зое смъкна неохотно прозореца. Отвън я посрещна миризмата на прегоряло олио.

— Весела Коледа! Това ли е пътят за Змийското гърло?

В очичките на предприемача блеснаха пламъчета отразена светлина. Той погледна натъжено бурканите с компоти и завъртя заострената си муцуна.

— Доле няния лей — долетя отговорът му.

— Надолу по Лайняния улей — преведе Топаз, без да намалява скоростта.

— Очарователно — кимна Зое и се закашля.

— Ама всички така му викат — възрази Топаз и махна на отдалечаващата се сергия. — Ти не знаеше ли? Вие как му казвате — сигурно нещо от рода на Ляв Лимбичен тинтири-минтири?

Личната асистентка на капитана повдигна крака на таблото.

— По този въпрос се работи усилено — обясни важно тя. — Скоро ще престанете да си правите майтап.

Гласът й звучеше малко гъгниво. Топаз си помисли, че може да й е призляло. В кабината все още миришеше на прегоряло олио, а климатикът не работеше.

— Трябваше да му оставим нещо — рече тя без особен ентусиазъм. Всеки знаеше, че да се подаряват разни неща на алтецианите е опасно. След това ти се лепват и не можеш да се отървеш от тях. Типичен пример беше Ееб. Непрестанно се влачеше подире им.

 

 

Най-сетне тунелът се разтвори в просторен каньон, дълбок колкото Дългата Фисура. Пътят се виеше по дъното му — кафеникав, и порьозен като ексхумирана кост, осеян с мънички черни точици.

— Това трябва да е — кимна Топаз.

Не бяха навлезли и на стотина метра в каньона, когато видяха първия обитател — млада, измършавяла жена, която носеше само парцалива пола, въпреки че времето тук бе доста студено. Стоеше неподвижно и ги гледаше с изцъклен поглед, докато се опитваха да й се усмихнат. Лепкав секрет се спускаше от зърното на едната й гърда, като засъхнало мляко.

— О, Слава Богу — възкликна Топаз и спря фургона.

— Добре — кимна Зое и отвори прозореца. — Готови, раз-два-три.

След което госпожа Топаз и Зое Примроуз запяха хорово:

„Желаем ти Весела Коледа.

Желаем ти Весела Коледа.

Желаем ти Весела Коледа…“

Жената от Змийското гърло започна да вие. Сенките около тях се раздвижиха. Изневиделица се появиха хора, космати, изтощени, те се спускаха направо от стените.

Топаз побърза да вдигне прозорците.

Жената продължаваше да вие, да замеря предното стъкло с едри буци пръст и да попържа с нецензурни изрази цялата идея за тази благотворителна експедиция. Фургонът се залюля, когато някой се метна отзад. Бяха заобиколени, обградени.

— Не, не! — развикаха се изплашените жени. — Всичко това е за вас!

Но гладниците вече го знаеха. Те се боричкаха над кашоните с дрехи и касетките с разнообразни напитки.

През броените секунди, които им бяха необходими да отнесат всичко, Зое и Топаз стояха съвършено неподвижно. Те притискаха към бузите стиснатите си юмручета, докато мрачните същества се промушваха около тях, крещяха екзалтирано и блъскаха по ламарината.

— Невъзможно е чак толкова да са деградирали — прошепна Топаз. — Зое, сигурно сме напуснали нашето време. Това е поредният времеви срив, няма начин.

— Пали проклетия фургон! — изкрещя Зое, но вече беше късно.

 

 

В Таламуса двама часови доведоха мръсен младеж, облечен с розово яке и панталони с камуфлажен цвят. Лицето му беше покрито с драскотини, а косата му беше слепнала на масури. Когато го представиха на лейтенант Риков, младежът увисна на ръцете им. Личеше, че е на предела на силите си от изтощение.

— Лойд! — провикнаха се неколцина. — Къде е Кстаска? Къде е капитан Гилеспи?

Лойд огледа с невиждащ поглед преобразения команден център. Загледа се в невъзмутимите часови с техните лъскави отличителни знаци и богат набор от оръжия.

— Какво става тук? — полита той.

— Кой е този? — обърна се лейтенантът към часовите.

— Сър, твърди, че идвал от изчезналата експедиция. Преди това работел тук. — Часовият посочи татуировката върху ръката на Лойд.

— Анно? — провикна се Лойд и затърси приятелите си в тълпата. — Лари?

— Лойд, това ли е името ти? — рече лейтенант Риков. — Говори с мен, приятелче, не с тях.

Войниците донесоха табуретка и го отпуснаха да седне на нея.

— Ръце на коленете — наредиха му те. — Да ги виждаме. Обстоятелствата не бяха от особено значение.

— Трябва да съобщите на всички за това — шепнеше Лойд. — На всички, ясно?

Лейтенантът от червените барети се надвеси над Лойд, скръстил важно ръце. Изражението му не се промени и за секунда, докато слушаше разказа за това как се добива месото, предлагано в чили-закусвалните — което означаваше, че всичкото месо на борда всъщност произхожда от живата плът на някакво гигантско, извънземно създание, дремещо в дълбока вентрална кухина.

Лойд подаде една касетка.

— Пуснете я — помоли той. — Това е Дженива Маккан, репортаж за Девети канал. Пратиха ме да ви я донеса.

— Капрал — каза лейтенант Риков, на което се отзова млада жена с черна риза. Тя взе касетката от Лойд, козирува и се отдалечи.

Рйков не сваляше очи от лицето на Лойд.

— Ще се погрижим който трябва да я прегледа — обеща той — и кимна едва забележимо към редиците от пултове. — Тук ли си работил?

— Ама вие не чаткате! — завайка се Лойд. Той посочи касетката, която младата жена отнасяше. — Това е фундаментално!

Часовоите му преградиха пътя.

— Когато полковник Старк вземе властта, ние Ще се грижим за всички хранителни запаси — успокои го лейтенант Риков.

— Хората трябва да знаят истината!

Лейтенантът се извъртя към човека, на когото бяха наредили да отговаря за обществените канали.

— Джаз. Я да видим какво можеш да ни намериш за този Голям приятел.

Един по един, на дузината работещи екрани се появиха картини на лигава розова плът в мрежи, пътища, изчезващи в мрака, маскирани фигури с очила, които вървяха, метнали на рамене окървавени лопати. Съвсем скоро стана ясно, че сцените са от един и същи филм, с коментар на Бет, но пуснат с различна скорост и от различен момент.

— Лойд, изглежда вече всички знаят. — Лейтенантът посочи протестиращите пред закусвалните, след което последва кратък репортаж за няколко бомбени атентата.

Замаян, Лойд направи опит да се изправи. Червените барети го разубедиха.

— Трябва да предприемем нещо!

Лейтенант Риков му се усмихна с мълчалива гордост.

— Лойд, попаднал си където трябва, момчето ми. Когато въпросът опре до действие, ние сме тези, които го правим.

Хората му се усмихнаха и закимаха доволно.

— Всичко е под контрол — добави той.

Лари наблюдаваше безпомощно как Лойд започва да трепери. Лойд не разбираше и думичка от това, което му говореха. Лейтенантът го прегърна през рамо и продължи:

— Защо не отидеш да вземеш един душ? След това можеш да подремнеш, а като си отпочинеш, ще дойдеш да се присъединиш към твоите приятели.

Часовите го повдигнаха и го отведоха. Лойд хвърли помътнял поглед към останките от екипа на Кстаска, приковани към пултовете си под заплахата на пушки и ултразвукови камшици.

— Лейтенант! Лейтенант! — извика той, колкото му глас държи. — По-добре помислете какво ще правите, когато това нещо се събуди!

„Трябва да направим нещо. Трябва да направим нещо.“ Докато погледите на всички бяха втренчени в Лойд, Лари си помисли, че може би това са единствените броени секунди, с които разполага. Той включи едновременно няколко канала. Скован от страх, с почти парализирани пръсти, той задейства сигнала за обща тревога и приближи устни до микрофона.

— Викам „Водно конче“! Викам „Водно конче“! Таламусът е превзет! До всички томбоси, обадете се, мътните ви взели…

— Капрал! — кресна лейтенантът.

Пропука пистолет. Лари се просна върху пулта. От темето му се виеше струйка дим.

Лейтенантът направи театрална пауза, давайки възможност станалото да окаже своето въздействие. След това попита:

— Има ли и други с гениални идеи?

 

 

Тилтснирип Тилпнотуел често се отбиваше в апартамента на брат си, Ноптот’топлин. Двамата прекарваха приятни часове в прохладата на протеиновата вана.

— Пълни мехури, Тилтснирип — въздишаше доволно Ноптот’топлин.

— Пълни… мехури… Ноптот!

След това се потапяха тъй, че само очичките и ноздрите им да стърчат над зеленикавата повърхност. На Веспа, в епохата преди Великото избавление, Ноптот и брат му работеха в службата, където се получаваха молби и се издаваха разрешителни за официално отмъщение. Бяха прекарали безброй щастливи часове в обсъждане подвизите на техните бащи, дядовци и прадеди. Ала напоследък все по-често Тилтснирип отваряше дума за възлюбената си съпруга, покойната Ирскораитуен, и братята дружно ронеха киселинни сълзи.

По-късно, увити в кърпи, те зашляпаха нагоре по стълбите и навестиха всеки един от членовете на семейството в неговата стая. Какво врещене само се чуваше! „Чии-чии-чии! Чии-чии-чии!“ Какъв безкраен парад от нови нокти, нови белези и мънички, гугукащи бебчета. Веспанците се разположиха на пода и оставиха на дребосъците да лазят върху тях, да ближат сладникавите секрети от жлезите им и да подлагат на не съвсем безболезнени експерименти пръстите на краката им.

— Завиждам ти, Ноптот — обяви Тилтснирип. — За щастливите часове, които можеш да прекарваш сред твоите любимци.

— Не толкова щастливи, колкото тези, които прекарвам в твоята компания, Тилт — изпъшка доволно Ноптот’топлин.

— А сега, да пием за гордите бащи — предложи Тилтснирип.

Зад стоманената решетка клечаха двама перки от първо поколение, облечени в дънкови гащеризони. Бяха увлечени в някаква дивашка игра, за която се изискваха пет напълно запазени ашици и човешка челюст. Единият бе нахлупил омазнена бейзболна шапка, с надпис „ДВ8“. Често се случваше да промушва ръка през решетките и да подканя присъстващите в стаята с думите: „Хайде сегиз, не-не. Пуши ДВ8, пуши, смучи.“

Името на брат му беше СКП. Той също си имаше номер — блъскаше се в решетките, докато господарят му не сметне, че съществува опасност да си счупи някоя кост, и тогава получаваше жадуваната доза успокояващо. През останалото време само се зъбеше на веспанците.

Тилтснирип и Ноптот’топлин погалиха масурестата козина на малките затворници и зашепнаха в ушите им замисления от тях план.

— Има един човек — обясняваше Ноптот, който беше чул тази история стотина пъти. — Един старец…

— Всъщност са цяло гнездо — допълни с въздишка брат му, — убийци, развратители, отвратителни човеци.