Колин Грийнланд
Открадни си свят (14)

4.

Безлюдният пейзаж на Земната зала беше прогонил всички, освен най-упоритите самотници, уличните разбойници и меланхолиците. Известно време там се подвизаваше Последния поет и рецитираше с подпийнал вид строфи от собствени произведения: „О, хиперкосмос, ти последно убежище на мъртви божества…“

Но ето че един новосъздаден консорциум бе предложил начин да бъдат прожектирани виртуални пейзажи върху грамадните прозорци. Премахнаха набързо изпотрошените седалки и скамейки и на тяхно място монтираха телескопи и мебел, отличаваща се с болнична строгост. Пещерата миришеше на прясна боя.

— Предишната Земна зала, сега я наричаме Канфа — обясняваше екскурзоводът, като се кланяше, — което означава изглед.

— Наистина сте освежили местенцето — одобри капитанът, като посръбваше без видим ентусиазъм от чашата си с оризово вино. Държеше я пред себе си, за да не изцапа новите си дрехи. — Как му е сега името поновому — Инфериор Префонтал? — Беше накарала Зое да го провери, преди да дойдат.

— Точно така, Инфериор Префонтал — кимна екскурзоводът и отново се поклони. Носеше изискан костюм с жилетка от мек, син синтетичен плат. — Част от програмата за интеграция на „Изобилие“, под управлението на Кстаска. Великолепна работа, наистина. — Не беше ясно дали одобрява Кстаска или програмата, която тя бе създала и ръководеше от комуникационната зала, сега наречена Таламус. Цепнатините бяха сулкуси, а хълмовете гируси. — Предупреждение — в момента навлизаме в Оптичната Хиазма.

Капитан Джут се обърна и потърси с очи Саския — зърна я да говори с някакъв сервитьор. Надяваше се да не се забави повече от необходимото — скоро щяха да си тръгват.

— Капитане. Моля. Оттук.

Пресякоха залата и тя поздравяваше зяпачите — млади техници, възрастни мъже с анораци, които се бутаха край телескопите, и си сочеха един на друг по-интересните явления.

— Предполагам, че това Канфа има някакво значение според китайската анатомия — подметна тя.

Екскурзоводът трепна и усмивката му стана малко по-напрегната. На челото му избиха ситни капчици пот. Джут осъзна, че го притеснява.

— Канфа — рече той — означава изглед. Нищо повече. — Капитан Джут вече изпитваше непреодолима досада. Тя се огледа за Кени. Беше заобиколен от три жени, държеше поднос с китайски курабийки и си похапваше с видимо удоволствие. Жените протягаха ръце и галеха меката му козина. Той прегърна една от тях през кръста и я привлече лекичко към себе си. Жената му кимна, в отговор на още незададения въпрос.

— Е, мога само да кажа, че съм дълбоко впечатлена от работата… — промърмори Табита на екскурзовода, без да откъсва очи от сцената долу. Нямаше никакво съмнение, че онова, което виждат отвън, е лишено и от капчица реалност, но от друга страна специалистите смятаха, че възможността да гледат „навън“ ще даде на пасажерите известно чувство за комфорт по време на дългия полет. Но докато разглеждаше мъничките купове от блестящи, млечнобели светлинки, изведнъж всичко това й се стори ужасно познато.

— Чакайте, но това е земно небе — подхвърли учудено тя.

Екскурзоводът кимна, видимо доволен от откритието й.

— Ах, точно така, капитане; — Той протегна ръката си, скрита в елегантна ръкавица. — Виждате родните съзвездия… приятно е, какво ще кажете? Не ви ли действа успокояващо?

 

 

Мощната „Шива 900“ на капитан Джут се носеше с рев през тунелите на Постцентрал, следвана от мотоциклета на Саския Зодиак. Изпод колелата им се разбягваха ужасено едри плъхове, по-бавните оставаха разпльокани върху настилката. Капитанът махна с ръка на охраната, сигнализирайки да са готови за остър завой — смяташе да се отбие в страничните пътища, които водеха към Арлекинада, едно от крайните езера, където празнуваха Деня на водата.

Когато пристигнаха, дотичаха Зое Примроуз и Карен Нарликар, наметнаха я с дълъг червен плащ и й подадоха маската — белосано по китайски лице, украсено с домино от морскосини пера.

Саския скочи ловко от мотора. Нямаше маска, но бяха изгубили половин час да я гримират и сега беше още по-бледа, отколкото изглеждаше обикновено.

Зое беше ригелиански силф, тялото й бе покрито със стъклена глазура, а освен прозрачните шалвари нямаше нищо друго върху себе си. Карен наподобяваше гиноид, в сребрист нескопосан скафандър с конични гърди и грамадни обеци на ушите. Алтецианката Ееб също присъстваше, облечена с разкошна кафява рокля и сандали, тя беше приседнала на крайчеца на големия воден резервоар. Никой не знаеше като кого се е маскирала, но с големите овални очила можеше да мине за Панталрне.

Момчетата на Кени — Отис, Ломакс и Клег се бяха нагласили с широкополи кожени испански шапки, каквито някога са носели католическите свещеници, и с черни свещенически раса с копринени колани. Бяха препасани с патрондаши. Те бяха Скарамуш, капитан Фракасили тримата мускетари. Все още не си бяха свалили слънчевите очила, но Отис беше боядисал бакенбардите си в отровнозелено, виждаха се оголени куплунги.

— Скъпа! Ела да пийнем по нещо.

Посрещна ги Доркас Мандебра, неузнаваема в кринолинената си рокля и бонето. Маската й беше лице на бяла гъска с широко вдигнати вежди и застинало изражение на вечно учудване, но гласът й не можеше да бъде сгрешен.

На един сал в езерото оркестър свиреше избрани творби на Хендел, преодолявайки отвратителната акустика. Наоколо тичаха малки деца, раздирайки въздуха с пронизителните си викове. Тук бяха господин Билс и господин Муун, като последният хвърляше иззад маската си закачливи погледи на Зое. Някъде сред тълпата беше и Марко Мец — всъщност един красив Пулчинело, със заострен нос на маската, костюм на червени и жълти ромбове и невероятно шикозни високи ботуши. По петите го следваха петима палернианци, облечени като плюшени мечета и клоуни. Те го дърпаха възхитено и се опитваха да го заговорят, но Марко спря и им се сопна ядосано:

— За Бога! Аз не съм той! Дори не го познавам!

Кени разглеждаше една групичка, която все още се събираше. Бяха пристигнали поотделно, пеша, и маските им бяха различни: имаше домина, визьори, карикатурни и неразпознаваеми геометрични очертания. Но всички до един носеха червени барети и черни ризи с къси ръкави. Освен това притежаваха стройните жилави тела на опитни каратисти.

Кени се огледа за хората си. Те също бяха забелязали новодошлите и ги държаха под око. Отис стоеше със скръстени ръце между тях и капитана. Кени надигна чашата с лимонов сок, разкърши рамене и незабелязано сви пръстите на краката си.

Топаз държеше кавалера си под ръка.

— Познавате ли моя двойник? — обръщаше се тя към околните. — Той е моето алтер его, нали тъй, сладурче? И името му е като моето! — Наистина приликата им беше необичайна.

— Наричат го Топас! Не е ли направо невероятно? — Приятелите й се съгласиха с мълчаливи кимвания. — Сега вече ще трябва да ме наричате госпожа Топаз, за да ни различавате. — Наистина изглеждаше като дама от висшето общество, с нейната диамантено-перлена огърлица и елизабетинска рокля. Топас беше рицар от друга епоха, строен в строгия си тъмен костюм. В ръката си държеше червено-бяла пръчица, но вместо маска или домино, на края й имаше риба. Дори косата му беше съвсем като на Топаз — с едри, лъскави къдрици.

Двамата приличаха толкова на близнаци, че Саския не се сдържа и си тръгна. Тя се скри в един тъмен ъгъл, без дори да се сбогува с Табита, която започна да обикаля наоколо и да пита разтревожено: „Къде е Саския?“ Непрестанно се вглеждаше в тълпата от лица, маски на лъвове, богове и ухилени часовници, едновременно непознати и безразлични. Накрая си взе още една бира.

— Проблемът с проклетия Съвет — оплака се тя на Доркас Мандебра — е, че прекарват цялото си време в дърдорене. Всичко щеше да си върви от само себе си, ако вместо приказките се захванат за работа.

— Права си — кимна Доркас. — Безпрекословни заповеди — ето от какво се нуждаем сега.

Трантката край езерото криеше лицето си зад домино. Тя го завъртя и надникна през отвора на едното око. Изглеждаше обезпокоена.

Зое Примроуз я позна.

— Това е гаджето на Кени — посочи я тя. „Онази с дрогата“ — трябваше да добави, но премълча.

Капитан Джут се огледа за Кени. Беше зад нея и я наблюдаваше с безмерно спокойствие. Трантката беше дошла с мъж, който разговаряше с едно от момичетата на Кстаска и правеше някакви изчисления на монитора върху китката си, за да потвърди казаното. Його стоеше до него, сякаш следеше разговора или се боеше да не го изгуби. Мъжът бе облечен в сив ръчно шит костюм, безупречна бяла риза и консервативна червена вратовръзка. Косата му беше черна и късо подстригана. Нямаше маска. Приличаше по-скоро на чиновник в просперираща компания, отколкото на купонджия. Той беше в центъра на вниманието не само на Його, но и на момичетата на Кстаска, но едва сега Джут забеляза, че всъщност не откъсва очи от нея. Гледаше я и на лицето му плъзна едва забележима усмивка.

 

 

Където и да отидеше, мъжът неизменно се появяваше в полезрението й. Първо разговаряше с помощниците на Кстаска, после наблюдаваше как някакви деца преследват едно „хвърчащо куче“, слушаше музикантите или отпиваше нехайно от чашата си. Трантката го следваше на крачка, понякога дори се притискаше към него. Тя хвърляше нервни погледи на Кени, но двамата се правеха, че не се познават.

Макар мъжът с червената вратовръзка да биеше на очи като въшка на чело, той се държеше с увереността на истински домакин. Съдейки по позата му, всеки би сметнал, че цялото това празненство е по негова идея, че той самият го е организирал и сега само ръководеше асистентите си, които пък забавляваха тълпата.

Без да скъсява дистанцията, той продължи да се движи в широкото обкръжение на капитана, сякаш тя го привличаше като далечен магнит. Табита почувства, че всяко негово движение е добре обмислен елемент от предварително подготвена хореография, която рано или късно неизбежно щеше да ги изправи лице в лице.

 

 

Його смръщи нос и издаде едва доловим, смъркащ звук. Тя беше единствената трантка на празненството, ако не се броеше Кифид, телохранителят на капитана, но днес не бе успяла да разговаря с него. За първи път двамата бяха заедно в присъствието на господарите си и това я караше да се озърта уплашено. Както обикновено, тя не знаеше какво трябва да се случи. Погледна крадешком своя господар, но той почти не й обръщаше внимание, нито пък й казваше какво трябва да направи.

Маската, която й бе дал, висеше забравена в ръката й. Не й харесваше, че дойдоха тук, не се чувстваше добре сред всички тези хора, които говореха на собствените си езици, вдигаха невъобразим шум с музиката си и врещяха с болезнено постоянство. Не понасяше нито техния алкохол, нито мириса на парфюмите им и налудничаво нашарените дрехи, които носеха. Маските криеха истинските им лица и понякога едва се сдържаше да не се хвърли и да разкъса със зъби нежните им гърла.

Вече усещаше, че постепенно се приближават към капитана. Грант Непреклонния отпред и тя — на крачка след него. Табита беше, по-дребна, отколкото си я бе представяла от видеорепортажите. От нея лъхаше странна миризма на метал и химикали, която дразнеше неприятно ноздрите на Його.

Ето че господарят й заговори на капитана. Казваше й, че името му е Грант и че от доста време очаквал с нетърпение този момент.

— Грант кой? — попита капитан Джут зад маската си.

— Грант Непреклонния — отвърна той. — Направете ми една услуга. Отделете минутка или две на най-големия си поклонник.

— Тук всички са най-големите ми поклонници — сряза го Джут, но не му обърна гръб. Той се наведе да й целуне ръка и тя му позволи.

Пръстите му погалиха за миг нейните, сетне ръцете им се разделиха.

— А това е красавицата Його — представи я Грант, без дори да я поглежда. — Тя ми е отдадена така, както аз на вас.

— Здравей, Його — трантката едва различаваше очите на капитана в отворите на маската. — Струва ми се, че вече сме се срещали. — Гласът й беше сдържан, сякаш мислите й бяха някъде другаде.

След това капитанът вдигна пръст и зад нея се показа Кифид.

— Ето те й теб, Кени — подсмихва се Грант Непреклонния, сякаш тъкмо той бе организирал появата на всички участници в тази среща. — Тъкмо се питах къде си се дянал. И Його също — добави той и положи ръка на рамото й.

Усмихна й се за първи път през този ден.

Його го погледна, сетне премести поглед към капитана. Чудеше се дали й е позволено да го докосне. Досещаше се, че не бива, след като е на служба.

Капитанът изглежда въобще не ги гледаше.

— Защо досега не съм те виждала, Грант? — попита тя:

— Сигурно не се е налагало — отвърна той. — Или може би аз не съм го искал. Може да съм стеснителен.

Това изглежда развесели капитана и тя се засмя, макар и малко уморено.

Його се почувства малко по-добре, след като Кифид беше до нея. Миризмата му й действаше успокояващо. Тя го погледна, но той не откъсваше очи от Грант Непреклонния. Когато преглътна, езикът му за секунда щръкна между зъбите.

Тя издаде едва доловим звук, за да привлече вниманието му.

— Това значи е твоят господар — прошепна той на техния език.

— Той се грижи за мен — обясни тя. Не знаеше защо, но не й се искаше да разговарят точно за Грант.

Кифид не отговори. Той беше на служба.

Изведнъж й стана мъчно.

Грант обясняваше на Джут, че хич не си падал по шумните забавления. Бил самотник.

— Като изключим Його — напомни му капитанът.

— Като изключим Його — съгласи се той. — Чашата ви е празна. — Той я дръпна от ръката й и махна на един минаващ наблизо сервитьор да я напълни.

Капитан Джут си свали маската и отпи, после погледна към Його и Кифид, заобиколи ги и подаде чашата си на алтецеанката със златните обеци на носа.

— Вино — нареди тя дрезгаво.

— Вода? — предложи деликатно Грант.

Капитанът се усмихна и отново си сложи маската.

— Какво да бъде? — попита той.

— С какво разполагате? — отвърна с въпрос тя.

Грант докосна замислено брадичката си.

— Наистина имам нещо специално за вас. Той разкопча жилетката си и бръкна под нея.

Отис и Клет мигновено го покриха, с насочени оръжия. Околните забелязаха извадените пистолети и се разбягаха. Настъпи малка суматоха. Грант се усмихваше подигравателно на телохранителите. Той смъкна невъзмутимо ципа на жилетката до долу, бръкна в джоба си и извади плосък пакет, загърнат в разноцветна хартия и пристегнат с блестяща панделка.

— Това ще ви напомни за един друг маскарад — рече той.

 

 

Почитателите често й даваха различни подаръци, но отдавна не бе срещала някой, който да го прави с такъв стил. Не можеше да му отрече известна привлекателност, макар да се държеше малко хладно. Той беше от онзи тип мъже, които репетираха многократно всичко, преди да го изпълнят, за предпочитане пред огледалото. Табита разкъса опаковката на пакета.

Беше някаква стара книга с твърди корици и без илюстрация отгоре. Страниците бяха пожълтели, печатът — едър, като технически шрифт. Тя повдигна корицата и надникна вътре. „Питър Пан“ пишеше на първата страница.

Името й беше познато. Питър Пан. Баща й обичаше да й разказва истории за Питър Пан, на нея и Анджи, когато бяха малки. Питър, доколкото помнеше, бе някакво странно, опако, летящо хлапе, което живееше на вълшебен остров с пирати и русалки.

Тя прелисти следващата страница. Тук имаше рисунка на Питър Пан как се рее над покривите на някакъв старинен град, заобиколен от други летящи деца. Табита Джут си припомни сатурнианския конвой и купона по случай скока в хиперпространството. Тогава, на маскения бал на „Октомврийски гарван“ тя бе отишла облечена като… като…

— Питър Пан — произнесе тя. — Мътните го взели. Мътните го взели. Та това беше преди хиляда години.

Когато Балтазар Плъм за пръв път я бе забелязал, на същия този бал, тя бе облечена като Питър Пан и пак като Питър Пан я бе познал по-късно, когато го измъкваше от развалините на разбития му кораб. „Питър…“ — прошепна той, когато повдигна окървавеното му лицево стъкло. По-късно, след като оздравя, той й подари кораб, един разнебитен стар „таласъм“ на име „Алис Лидъл“. А той изчезна, дявол го взел. Откъде си завинаги.

Често си бе задавала въпроса дали добрият старец е знаел за тайната на малката баржа, когато й я бе подарил. Но сега бе мъртъв, отдавна и безвъзвратно, и бе отнесъл тази тайна със себе си. Пред нея стоеше съвсем друг човек, с червена вратовръзка, и й подаваше книгата, но кой знае защо тя виждаше Балтазар Плъм, подпрян на бастуни си, със зачервено лице над стърчащия от шарената хавайска риза врат. Той я гледаше с нещо повече от обикновена похот. В очите му се четеше съжаление. „Какво стана с моя подарък?“ — питаше я Балтазар.

— Доджър ще я открие.

Капитанът изведнъж осъзна, че бе заговорила на глас на Балтазар Плъм, който не беше тук. До нея стояха Кени, Грант Непреклонния и Його. И тримата я гледаха. Тя премести поглед, върху книгата. Но откъде този човек, Грант или който беше там, би могъл да знае за маскарада на „Гарвана“?

— Да не сте били там? — попита го тя.

— Може и да съм бил.

Той беше отвратителен артист. Поредният тип, който се опитва да я вкопчи в примката си. Ноздрите му се разширяваха, а на устните му трепкаше странна усмивка.

Капитан Джут повдигна книгата над рамото си. Всеки момент можеше да я запрати в тълпата, по волята на внезапно хрумване, или още по-лошо — да я хвърли във водата. Вместо това я положи на бедрото си. В тълпата зърна едно малко момче, което се блъскаше в краката на присъстващите и им дърпаше дрехите.

— Ей, я ела — повика го капитанът.

То я загледа с големите си очи и се приближи неуверено.

— Говориш ли английски? — попита го тя.

Момчето пъхна пръсти в уста и ги засмука. Не откъсваше очи от дупките в маската й. Кимна предпазливо.

— А можеш ли да четеш?

Дребосъкът поклати глава.

Капитанът тикна книгата в ръцете му.

— Вземи. Време е да се научиш.

Тя се изправи и разроши русолявата му коса. То я разглеждаше очаровано. След това погледна подаръка си, притисна го към гърдите си, огледа се колебливо и се втурна в гората от крака.

Капитан Джут се обърна и се засмя.

Грант Непреклонния дишаше тежко, сякаш му бяха стъпили на гърдите. Устните му бяха изпънати като конец. Той я гледаше ококорено. Ръцете му се свиваха и разпускаха и той ги скри в джобовете.

— Кучка — произнесе тихо.

Думата се отлепи от устните му неволно, сякаш бе казана насън. Ала вече бе казана и нямаше никакъв начин да бъде върната назад. Мъжът, който се наричаше Грант, я изгледа продължително, докато Отис и Клег го изблъскваха, после той се освободи с царствен жест, завъртя се на пета и си тръгна, отвеждайки със себе си любовницата си. Джут едва сега забеляза, че е застинала в поза, от която отдавна бе отвикнала. Беше скръстила ръце, всъщност почти се бе прегърнала, сякаш се защитаваше.

— Какво е станало преди хиляда години? — попита Доркас Мандебра, обръщайки се към Зое Примроуз. — Ти знаеш ли?

— Сигурно тогава е прочела „Питър Пан“ — отбеляза госпожа Топаз. — Но май не й е харесала, а?