Колин Грийнланд
Всичко от начало (44)

44.

Бяха прегазили мочурището, като се взираха сред клоните на противните дървета. Бяха претърсили храстите, подплашвайки таралеж с патешка човка, който изтрака с кристалните си бодли в скафандрите им и избяга. Змии се спускаха от „листата“ над главите им, за да ги погледнат с хитрите си очички.

Нямаше и следа от Хектор.

На това безумно място всичко можеше да е навсякъде. Нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Бръмчаха цветя, клокочеше пръст, комари хвърляха сребристи електрически искри.

— Могул не търсеше сериозно. Наслаждаваше се на гледката, постоянно сочеше към разни неща и се смееше. После се втурна сред дърветата и се изгубихме.

Табита бе включила единствения работещ кран и трите оцелели робота и разтоварваше, кораба. Сред влажните папрати бяха струпани кожени куфари и алуминиеви кутии, обвити в парчета разкъсана червена коприна и морскосин кретон, като декор на някакъв сюрреалистичен балет. Там беше и пътната кутия, в която продължаваше да спи Тал.

Саския се опитваше да помогне, ала мислите й бяха другаде: при втората й половина. Тя стоеше в блатото с дълъг нож в ръка и сечеше увисналите по крилете и шасито на „Алис“ лиани. От време на време спираше и хипнотизирано се взираше в изнасяните от трюма вещи.

— Не плачи — каза Табита. — Ще си повредиш циркулаторите.

Близначката мъчително простена, изруга и продължи да се бори с лианите.

Табита се приближи до нея.

— Върви да го намериш — внимателно поръча тя.

Очите и носът на Саския бяха зачервени и изглеждаха ужасно на фона на бледото й като пергамент лице. Тя трескаво поклати глава и посочи с ножа.

— Това е по-важно.

— Ще се оправим. По-късно ще ни помогнеш.

Акробатката неохотно погледна към мрачната гора.

После плъзна очи към Табита и кораба.

— Вземи пистолета.

— Не е у мен. Трябва да е у него.

— Тогава вземи ножа.

Саския се поколеба.

— Няма ли да ти трябва?

Табита я потупа по рамото.

— Давай. Не изключвай радиостанцията. Обаждай ми се на всеки пет минути.

Саския прехапа устни, вдигна ръка и със странно нежно движение допря кокалчето на показалеца си към визьора на Табита.

— Обичам те — каза тя.

— Не ме обичаш — рязко отвърна Табита. — Върви да доведеш брат си. Скоро тръгваме.

На измъченото лице на близначката се изписа гняв.

— Не се дръж снизходително.

Сепната, Табита разкаяно се втренчи в очите й, после заби поглед в калта.

Когато отново вдигна глава, Саския изчезваше в храсталаците.

Минутите течаха. Огромното неподвижно слънце пламтеше през намусените облаци. Всичко се виждаше и в същото време беше невидимо. Парещата, плътна светлина като че ли проникваше през скафандъра и пронизваше костите. Избягалите при падането на кораба насекоми бързо се бяха завърнали на рояци, издаваха висок стържещ звук и излъчваха особено сияние, което смущаваше радиостанцията. Когато й се обади, гласът на Саския звучеше далечно и кухо.

Табита и роботите се опитваха да извадят кораба от блатото. Тя даде команда. Лявото крило внезапно се надигна от листата и във въздуха се разхвърчаха пръски кал.

— Страхотно, страхотно! — Табита се затича покрай кърмата. — Задръжте така!

Отново изпълнена с надежда, тя повика корабната личност.

— Хей, Алис! Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

Внезапно дъждът се усили.

Табита нареди на роботите да завържат кабелите за яките дървета, докато тя седна под едно от тях и изпи още една кутия стимулант. Безпокоеше се за малките машини, които робски се трудеха в дъжд и пек. Стандартната им изолация не бе предназначена за такива условия. Единият вече се държеше малко странно. Ако не го наглеждаше, щеше да залитне, да се блъсне в съседен дънер и да остане там, съсредоточено разкопчавайки и закопчавайки една и съща закопчалка.

За втори път се обади Саския, после чу гласа на Марко:

— Появи ли се?

— Кой? — попита тя.

— Хектор. Хектор. — Сигналът бе слаб, сякаш идваше през плътна маса стъклен памук. — Ти кой мислиш?

— Бившият ви партньор. Нали беше мъртъв?

— Беше, разбира се! Еладелдийците го застреляха. — Пращене. — … го видя. Не беше ли мъртъв?

Тя изскърца със зъби. Нямаше намерение да спори с Марко. Дори не искаше да говори с него.

— Върна ли се вече? Хм, предполагам, че не е — след кратка пауза добави той.

— Не.

— Ти добре ли си? Нали не си ранена? Сигурно само Могул е… не е толкова зле, голям късмет, а?… при теб ли е? А, вече виждам кораба… идвам.

Табита отговаряше на всички въпроси с едносрични изсумтявания. Тя се изправи, изтупа пръстта от скафандъра си и се наведе под увисналия във въздуха кораб.

— Не си прави труда, Марко.

— Трябва да поговоря с теб — каза той.

Без да прекъсва връзката, музикантът се приближаваше през гората.

— Предполагам, че се е разтопил от топлината. Хектор. Дяволите да го вземат, уплаши ни… изправи се и изскочи от онзи… се изкатери през покрива — спомняше си Марко. Сигналът прекъсваше и съскаше. — И изчезна.

Говореше напрегнато, в гласа му се долавяше шок, страх и нервност. Реагира на всичко с говорене, кисело си помисли Табита.

— Бързо се движат, тези извънземни. Сигурно… просто объркан, трябва да се е уплашил, това беше… приземяване.

Без да му отговаря, тя отвори панела на основните двигатели.

На стотина метра между дърветата зърна Марко. Скафандърът му блестеше в аленочервено и мастилено черно. Махаше й с ръка. Табита не му обърна внимание. Повика най-близкия робот и когато машината се приближи, се наведе, за да я вдигне.

Марко се втурна към нея.

— О, чакай, чакай, дай да ти помогна. — Двамата вкараха робота през отворения шлюз. Лицето му зад поляризирания визьор изглеждаше мрачно и потно.

— Господи, иска ми се да знаех къде съм — изпъшка той, докато роботът се завърташе и се плъзна нагоре по рампата към кабината. Марко уморено посочи към влажната гора. — Без скафандър може да му се случи нещо.

За миг Табита си помисли, че говори за Могул. Тя насочи вниманието си към монитора на китката й.

— По дяволите, той наистина може да загине там! — сърдито изръмжа Марко и удари с юмрук по прага.

Табита не издържа.

— Той е фраск, Марко.

— Фраск. Точно така.

— Те са единствената раса, която е строила нещо на Венера.

— И какво от това?

— Единствените, които са се самовъзпроизвеждали на Венера, за Бога. И изобщо единствените, раждали в космоса. Във вакуума.

— Ами серафимите? — подметна той.

— Казах „раждали“.

Визьорът й се затъмни за миг, докато роботът излъчваше доклад за положението.

— И какво си мислиш? Мислиш си, че ще се оправи, това ли си мислиш? — Марко изпъна палец и внезапно го заби в брадичката на шлема си, сякаш искаше да го загризе, но бе забравил, че е със скафандър.

— Марко, ако не успея да приведа кораба в движение, ние ще умрем. Тук. Скоро.

— Обаче си пратила сигнал за бедствие или нещо подобно, нали?

— Не — отвърна тя и посочи към намусения облачен океан. — Нямам енергията, за да пробия такава плътна покривка.

Той я зяпна като уплашен шпаньол.

— Затова ще го приведа в движение — съвсем спокойно заяви Табита. — И когато го направя, отсега те предупреждавам, че няма да чакам никой заблуден в гората, направо отлитам.

Тя набра сигнал до робота на борда. Дюзите тихо забръмчаха.

— Разбирам — кимна Марко. — Разбирам чувствата ти. Повярвай ми. Но онзи фраск, както ти се изрази, моят бизнес партньор, а? Той е някъде там и е ранен. Искам да кажа, смятахме го за мъртъв. Трябва да е ужасно тежко ранен. Най-малкото.

— Чудесно — отвърна тя. — Върви да го търсиш.

Той умиротворително разпери ръце.

— Добре — каза Марко. — Две неща. Според нас, трябва да знаеш две неща. Неща, които не съм имал време да ти обясня.

— Бързо — ядосано отсече Табита.

— Ами, зная, останала си с впечатлението, впечатлението, че Хектор е бил член на трупата. На „Контрабандистите“. Искам да кажа, той беше, естествено, че беше, ама не точно на трупата, ако ме разбираш.

Тя гневно се завъртя към него.

— Защо просто не се чупиш, Марко? Имам си работа.

— Толкова ли е зле? — припряно попита той.

— Все още проверявам.

— Е, зле ли изглежда?

— Да!

Марко очевидно най-после осъзна в каква беда са попаднали. Той се облегна на кораба и стреснато плъзна очи по гората, от която току-що бе излязъл. Изглеждаше изгубен, преследван, като хванато в капан животно. После се обърна, сякаш търсеше път за бягство.

Нямаше.

— По дяволите! — Марко ритна хлъзгавото шаси на „Алис“.

Табита протегна лявата си длан и го хвана за ръката. Когато той я погледна, тя повдигна десния си крак, заби подметката на ботуша си в корема му и с всички сили го блъсна.

Марко извика от изненада, загуби равновесие и се просна по гръб в калта. После мъчително простена, когато главата му подскочи и се блъсна в шлема и твърдите ръбове на скафандъра се забиха в плътта му. Табита стоеше над него, докато отчаяно се мъчеше да се изправи, но тежките му ботуши постоянно се хлъзгаха. Не му подаде ръка за помощ.

Като вдигаше пръски кал, Марко се претърколи настрани и се надигна на едно коляно. Аленият му костюм беше покрит с отвратителна гнила растителност и тухленочервена слуз. Опитите му да почисти визьора с опакото на ръкавицата си само още повече влошиха нещата.

Тя включи микрофона си. Стоеше разкрачена, с разперени ръце.

— Не ме докосвай, Марко Мец — изкрещя в слушалките му Табита. — Не докосвай кораба ми. Повече не искам да те виждам наоколо. Можеш да останеш тук и да пукнеш!

— Извинявай, Табита, извинявай! Не исках…

Докато се мъчеше да се изправи на крака, той се пресегна да се опре на шасито. Табита извика и се хвърли напред, сякаш за да го зашлеви по лицето с опакото на ръката си.

Той отскочи.

— Добре! Добре! Остави ме да стана, по дяволите! Извинявам се, казах ти вече, извинявам се! — Марко погледна надолу към калния си скафандър и отчаяно размаха ръце. — Не исках, просто…

Табита го изключи, решително му обърна гръб, отново се наведе под кораба и предпазливо пъхна глава в машинното отделение.

Той откри друг канал.

— Искам да ти помогна.

— Не можеш.

— И преди съм ти помагал, всички сме ти помагали. Не исках да ритам кораба ти, просто всичко е толкова… нали знаеш. — Гласът му стана мек и нежен. — Табита, Разбирам как се чувстваш.

— Чупката, Марко — спокойно каза Табита.

— Искам да ти докажа, че съжалявам — искрено отвърна той. — Искам да помогна, за да се измъкнем оттук!

Табита Джут извади глава от вътрешността на кораба си и посочи към гората.

— Върви да помогнеш на Саския. Открийте Могул. Когато се върнете, ще ви намеря някаква работа. — Беше категорична.

Марко се подчини. Тя го видя да изчезва в растителния ад. Видя го и няколко минути по-късно да пресича висок хребет — ален скафандър, мъчително проправящ си път през невероятните дървета към невероятния хоризонт.