Колин Грийнланд
Всичко от начало (38)

38.

Мрак.

И навън, и вътре.

Нямаше нито искрица енергия, нито една лампа на борда на „Алис Лидъл“ не светеше. Нито в кабината, където бяха угаснали всички пъстроцветни датчици, диоди и индикатори. Нито в трюма, където безоко и нямо лежеше оборудването на „Контрабандистите“. Нито в камбуза, където хладилникът внезапно бе изпиукал и спрял. Нито в двигателите, които изхвърлиха последна невидима струя плазма и после бързо изстинаха в ледената тъма.

Аварийните системи не функционираха. Товарните роботи стояха в нишите си в трюма, неподвижни като замразения фраск. Крановете лежаха свити като стоманени змии. Всички скенери по корпуса бяха ослепели. Автоматичните бели дробове, които освежаваха въздуха на „Алис Лидъл“, изхриптяха и утихнаха.

Времето изтичаше.

Единствената светлина в тъмната кабина идваше от червените очи на Кстаска Херувима. Табита гневно натискаше клавишите и превключваше лостчетата. Не се случваше нищо. Тя обвинително изгледа Кстаска, сякаш имаше някаква вина. Без енергия скоро щяха да бъдат притеглени в парализиращите мрежи на „Грозната истина“ и тогава никога повече нямаше да има енергия.

— Кстаска! — умолително прошепнаха Близнаците.

Смутен от внезапния мрак, Тал летеше наоколо и се блъскаше в мониторите.

— Тук, Тал — накрая се смили над папагала Марко.

Табита се отпусна върху пулта. Беше пришпорвала и претоварвала „Алис“ в опит да я спаси от ченгетата, само за да я отведе в ръцете на пиратите. Повече не можеше да направи нищо.

Усещаше, че Близнаците я потупват, галят и провират мършавите си ръце през мрежата.

— Табита…

— Табита…

— Кои са тези?

— Къде ни водят?

Тя ги отблъсна.

— Алис? — Превключи на гласов режим. — Чуваш ли ме, Алис?

Не получи отговор. Вместо това чу Марко тихо да ругае под нос.

Зачуди се какви са възможностите й.

Зачуди се дали изобщо има възможности.

Зачуди се дали ще умре.

Заслепиха я лъчи на прожектори. Похитителите им разглеждаха плячката си.

Близнаците отново молеха херувима.

— Кстаска, не можеш ли…

— Кстаска, сигурно…

Но херувимът го нямаше.

Яхнал летящата си чиния, той припряно влизаше в предния ляв шлюз, като в движение си слагаше качулката.

— Кстаска? — извикаха те.

В отговор се разнесе звукът от затръшването на вътрешната врата. Когато Кстаска отвори външната, във вакуума бликна струя въздух.

— Къде отива? — попита Табита.

Изглежда не знаеха дори Близнаците.

Пиратският кораб бе разперил криле точно пред тях, симетричен силует, закриващ мъглявите звезди. Окото на проектора просия в бледо сребристо и нещо нематериално незабавно удари „Алис Лидъл“.

— Тпру! — извика Марко и се хвана за една от халките, когато палубата под него се наклони. Тал запляска във въздуха. — Какво става?

Табита удари с длани по пулта.

— Мъртви сме — заяви тя. — А Кстаска избяга и ни изостави.

Навън лъскавочерната фигура на херувима прекоси пространството между корабите и се изгуби от поглед.

— Тя отива там — отбеляза Саския.

Табита се завъртя към нея. Под жестоката светлина продълговатото лице на акробатката изразяваше стъписване, сякаш я бяха оскърбили, наранили или…

Предателство.

Изведнъж Табита разбра всичко.

Корабът отново се олюля. После се раздвижи, бавно, но сигурно се отклони от предишната си траектория.

— Влачат ли ни нанякъде? — попита Марко.

— Изтеглят ни — отвърна Табита.

Боклуците леко започнаха да се насочват към дъното на кабината, докато „Алис Лидъл“ се предаваше на властта на тракторния лъч.

Можеха да си облекат скафандрите и да скочат навън. Но дали имаше смисъл? Без компютъра не знаеше къде се намират. Скафандърът й бе със сигнализатор, тези на другите навярно също, ала на гигаметри наоколо можеше да няма никой. И пиратите щяха да ги заловят или да ги очистят за минути.

Но все пак можеха да си облекат скафандрите и да скочат навън.

Дали Кстаска не беше постъпила точно така, както винаги предугадила нейната заповед? Едва ли.

В този момент всички високоговорители в кабината запращяха и се събудиха. Тал изненадано изкряка.

— Хей, „Алис Лидъл“! Хей, капитан Джут! Как сте всички днес?

— Как го правят? — попита Марко и протегна ръка към папагала, който кацна на дланта му.

Табита не знаеше. И не я интересуваше особено.

— Имат умни приятели — отвърна тя.

— Страшен номер ни спретна, капитан Джут — продължи гласът. — Ето нещичко и за вас.

Налягането в кабината рязко се повиши.

Тал изпищя, падна по гръб на стената и отчаяно зарита с крака към невидимия враг, който безмилостно смазваше телцето му. Незащитена от угасналата мрежа, Табита се чувстваше така, като че ли вътрешностите й се притискаха към скелета й.

— Престанете, копелета! — извика Марко.

Но налягането вече спадаше.

— Да ти е останал още някой фокус, капитане?

— Само ни дай възможност, педераст такъв! — изрева Марко, докато се пресягаше към задушаващата се птица.

— Това „Не“ ли означава? — попита гласът и зачака отговор. — Добре, сега просто кротувайте там и не пипайте нищо. Съвсем скоро ще се видим — иронично завърши той.

Здраво впримчена от тракторния лъч, „Алис Лидъл“ неумолимо се приближаваше към „Грозната истина“ и нейните парализиращи мрежи. Долната страна на този жесток хищник на космическите пътища се уголеми, докато успяха да различат прозрачен наблюдателен мостик и мъничките фигури на екипажа вътре.

— Виждате ли го? — посочи Табита.

— Кое? — попита Могул.

— Херувима — отвърна тя, надигна се от увисналата си мрежа и внимателно се спусна по рампата, която при новата гравитация бе станала неочаквано стръмна. После се запъти към шкафа със скафандрите.

Марко не разбираше.

— Това серафими ли са? Серафимски кораб ли е?

— Не. — Скафандърът си лежеше там, където го бе оставила, в нейната каюта. Трябваше й костюма за ходене по корпуса. Тя го извади. — Серафимите никога не биха направили такава гадост. Обличайте си скафандрите.

— Къде отиде Кстаска? — попита брат си Саския.

— Ти къде мислиш? — лаконично й отговори Табита, докато навличаше костюма.

— Табита!

Бяха шокирани.

— Тя се опита да ни спаси, Табита!

— Тя постави торпеда!

— Откъде знаете? Откъде знаете, че нарочно не ги е повредила?

— Хей, я стига, Табита, нали не смяташ…

— Откъде знаете? Откъде бихте могли да познавате тези космически попови лъжички… — Тя закопча ключалката на яката си и се пресегна за шлема. — Кой друг притежава техническите способности да залови някого насред скок?

Не можеха да й отговорят.

— Надявайте си скапаните скафандри.

Те се втурнаха покрай нея в трюма.

Всъщност, Табита Джут знаеше за херувимите също толкова, колкото и всеки друг в кабината. Но беше бясна, не си бе доспала и кипеше от негодувание и подозрителност.

Тя увисна в предния шлюз на трюма, без да забравя нито за миг тъмната зелена грамада, уголемяваща се в илюминатора зад гърба й.

— Предполагам, че не сте качили скрито оръжие на борда, нали, само мъртви извънземни, а? — Табита мрачно се огледа наоколо.

— О — внимателно се обади Могул. — Що се отнася до това… — Той изви длан във въздуха и тя внезапно зърна нещо в нея, нещо с матов блясък. Малък металически син пистолет.

— Отблизо това ще ги накара да разцъфтят като цветя — спокойно каза акробатът.

Табита протегна ръка.

Могул замислено я погледна.

— Струва ми се, че ще го задържа.

Тя се върна в кабината за чантата си.

„Грозната истина“ се извисяваше над тях като тъмнозелена планета, вече толкова близо, че не бяха под, а почти в мрежите й.

Тъмнозелен метал изпълни полезрението им. Нямаше перспектива. Не можеха да определят разстоянието. Големият, ярко осветен наблюдателен мостик приличаше на градски купол, който се издигаше, за да ги посрещне. Имаше и по-малки светлини, амбразури и илюминатори, които спокойно можеха да са светлини на самотни сгради и летящи ферми. Онзи сребрист кръг беше тракторнолъчевият проектор, който ги притегляше към смъртта. Изглеждаше ведър и прекрасен като огряно от луната езеро.

Наоколо пипалата на парализиращите мрежи се протягаха към нейния кораб като паяжини към муха. Табита видя овъгления и огънат метал, оставен от торпедата й. Повредите бяха нищожни, имаше и други такива места, от които се процеждаше гориво или просто бяха почернели и смачкани.

Парализиращите мрежи вече се затваряха около тях и привличаха „Алис“ в себе си.

— Ха така — успокоително се обади мощният глас. — Няма проб…

Избухна ослепителен проблясък, като че ли корабът беше пълен с мълнии. После всички светлини угаснаха.

Илюзорният пейзаж изчезна. Потъмня наблюдателният мостик, амбразурите, илюминаторите, тракторнолъчевият проектор, навсякъде се възцари мрак.

Табита усети, че „Алис Лидъл“ се разлюлява под краката й в резултат от промяната на гравитацията. Малкият „Таласъм“ се опитваше да орбитира около по-големия кораб.

Тя полетя към пулта. В слушалките й се разнесе глас, този път тих и спокоен:

— Приятни сънища — прошепна той.

Беше Кстаска.