Колин Грийнланд
Всичко от начало (24)

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

 

ТКД.СТД

 

РЕЖИМ? ГЛАС

 

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 11.07.11

 

ГОТОВНОСТ

 

Алис, спомняш ли си, когато на борда имаше еладелдиец?

 

РАЗБИРА СЕ. КАЗВАШЕ СЕ ГОСПОДИН ТРЕЙ, НАЛИ?

 

Точно така.

 

И КАКВО ПРАВЕШЕ?

 

Пренасяше някакви стари документи.

 

С ТОВА ЛИ БЯХА ПЪЛНИ ВСИЧКИ ОНЕЗИ ШКАФОВЕ?

 

Очевидно. Петдесет сиви стоманени кантонерки с по четири чекмеджета, пълни със стари документи.

 

ОЧЕВИДНО ЛИ? ЗАЩО ОЧЕВИДНО?

 

Никога не съм поглеждала в тях.

 

НЕ БЯХТЕ ЛИ ЛЮБОПИТНА КАПИТАНЕ?

 

Естествено. Дори много. Точно затова.

 

А, ЯСНО. ТАЙНСТВЕНА ИСТОРИЯ.

 

Случи се на Земята. Ти беше на космодрума в Бразилия. Аз спях в един евтин крайпътен мотел само на няколко километра оттам. Служителката дойде и похлопа на вратата. Беше пет часа сутринта.

— Капитан Джут? — повика ме тя. — Търсят ви на телефона.

Което беше странно, защото никой не знаеше, че съм там. Бях избрала съвсем случаен мотел.

АХА.

Гласът в слушалката говореше с американски акцент. Северноамерикански. Жена. Но спокойно можеше да е и робот.

— Капитан Джут? — попита тя.

— Да.

— Вие ли сте собственик и оператор на бергенски товарен космически кораб, клас „Таласъм“, нула-нула-девет-нула-пет-девет?

Потвърдих. Чудех се какво нарушение съм извършила и колко ще ми струва това.

— Корабът ви свободен ли е в момента? — попита тя.

Окончателно се събудих. Пак потвърдих.

Жената каза: „Отлетете за еди-къде си“, а аз й отговорих да почака, за да взема химикалка.

Беше някаква, студена и ветровита писта насред пустошта, една от онези равнини, които не можеш да запомниш с нищо.

 

НАРИЧАТ Я КАНЗАС, КАПИТАНЕ.

 

Благодаря ти, Алис.

Контролната кула не отговаряше, нямаше дежурен, всъщност нямаше никой друг, освен някакви хлапетии, които се катереха по оградата и ни гледала. Приземих те. Излязох навън и се огледах. Порталът беше заключен. Зачудих се дали някой просто не е решил да ни свие номер. Реших да почакам, за да видя кой ще се появи и ще започне да се смее.

Накрая обаче се появи облак прах, в средата на който се движеха джип и камион. Металически сиви, без обозначения. Спряха на портала. От джипа слязоха двама. Единият беше човек.

Спомням си го. Казваше се Доминик Уекслър. Беше висок и мършав, със светлоруса коса, подстригана почти нула номер, и с огледални очила. Носеше синьо-сив костюм с толкова остри ръбове, че да режеш хляб с тях, със закопчана догоре синкава риза и кожена вратовръзка. Имаше служебна карта от Военновъздушните сили и ключ за портала.

Другият нямаше лична карта. Не му трябваше. Беше еладелдиец. Козината му беше светлосиня, както понякога синее снегът, и носеше тясна синя риза и сини панталони с крачоли до средата на косматите му крака, Викат им бричове, струва ми се. Лицето му беше обръснато, което означава, че е назначен на действителна служба на Земята.

Лейтенант Уекслър отключи портала и махна на камиона да влезе вътре.

— Готова ли сте за товарене, капитане? — попита той. — Бихме желали да тръгнем колкото може по-скоро. — И се вторачи в хлапетата на оградата, като да бяха шпиони.

— Да тръгнете ли?

— Да, госпожо — потвърди той. — Двамата с господин Трей ще ви придружим на тази мисия.

Обясних му, че това не е обичайната ми практика и той отговори, че разбирали, но материалите им били деликатни. И тогава видях, че стоварват от камиона всички ония кантонерки.

— Какво има в тях? — попитах го аз.

— Документи — отвърна лейтенантът.

— Какви документи?

— Просто документи.

Започнах да се опъвам.

 

ЗАЩО, КАПИТАНЕ?

 

Всъщност не зная защо, Алис. Сигурно заради думата „мисия“. Не ми харесва как звучи. Не обичам мисиите. Предполагам, че беше заради това. Но той продължаваше да повтаря, че разбирали и даже си свали очилата. Беше по-млад, отколкото ми се стори отначало, още нямаше трийсет години, не по-възрастен от мен. Очите му бяха сини, като всичко останало. Трей просто си стоеше през цялото време и ме зяпаше с онези свои бездушни очи, а езикът му висеше навън.

Смилих се. Пуснах ги на борда, изкарах роботите и ги накарах да натоварят кантонерките.

Позволих им да се настанят в двете каюти. Казах им, че не обичам никой да ми се пречка в кабината, докато пилотирам.

— Уекслър — обади се еладелдиецът.

Уекслър изглеждаше неспокоен.

— Няма да ви съобщим местоназначението на полета заради секретността на мисията — колебливо каза той, като поглеждаше към господин Трей. — Един от двама ни ще трябва да получи достъп до корабния ви компютър.

— Тогава сте сбъркали пилота — отвърнах аз.

Той ми съобщи колко са готови да ми платят.

Отговорих му, че като имам предвид специфичния характер на мисията им и деликатността на материалите, един от тях ще може да пътува в кабината като копилот.

— Другият ще трябва да остане в пътническата каюта.

— Уекс-лър — повтори еладелдиецът.

— С удоволствие ще се настаня там, госпожо — кимна лейтенантът.

Казах му да изхвърли нещата от койката.

— Искате ли да дойда и да ви закопчая предпазните ремъци? — попитах го аз.

— Не, благодаря ви, госпожо. Ще се оправя сам.

Докато се пъхне в мрежата на копилотската седалка, Трей се задъха. Усещах острата му миризма на козина.

 

КАК МИРИШАТ ЕЛАДЕЛДИЙЦИТЕ, КАПИТАНЕ?

 

Като куче.

 

МРЪСНИ СЪЗДАНИЯ, КАПИТАНЕ.

 

Да, Алис.

— Имате ли нужда от нещо? — попитах го аз. — Никога не съм пътувала с еладелдиец.

Не ми отговори. Беше проврял дългите си сини пръсти през мрежата.

— Добре — казах аз. — Е, закъде пътуваме?

Той отвори джоба на брича си и ми подаде запечатана дискета. После си сложи слушалките. Не можех да повярвам. Дори не ме попита може ли, просто се пресегна и си ги сложи, като че ли бяха негови, нагласи ги на ушите си, сякаш го правеше всеки ден.

Остави ме да излетя. Не говореше. Не ми пречеше. Просто седеше до мен и слушаше.

Веднага щом излязохме в орбита и ти продължи да работиш по диска, аз се изправих и отидох при Уекслър. Той се носеше на пет сантиметра над койката. Още не си бе свалил ремъците. Изглеждаше малко блед. Пак си беше сложил слънчевите очила. Потеше се.

— Винаги ли е такъв? — попитах го аз.

— Моля? — учуди се той. Не ме бе разбрал или поне се правеше.

— Добре ли сте? Ако искате, можете да дойдете при нас. — Надявах се, че няма да пожелае.

— О, ще дойда, разбира се — с готовност каза лейтенантът. — Ако може.

Наложи се да му помогна с ремъците. Той се издигна от койката и се блъсна в мен. Изхвърчах през вратата и трябваше да се хвана за задния шлюз, за да се спра. „О, страхотно, новак“, помислих си. Но той започваше дами харесва.

 

АХА.

 

О, Алис, беше толкова мил и безпомощен.

 

ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ НАВЯРНО ВИ Е НАПОМНИЛ ЗА МАЙКЪЛ КОМАРА.

 

Изобщо не ми дойде наум. Не, лейтенант Доминик Уекслър беше нежна душа с колосана риза. Майкъл беше от другия тип, дърво до мозъка на костите си. Беше ужасен. Иска ми се да не ми беше припомняла за него.

 

МОЖЕТЕ ДА ГО ИЗТРИЕТЕ.

 

Ние хората не можем, Алис. Не доброволно. Колкото повече се опитваме, толкова по-добре запомняме.

 

КАКВА ЛОША ПАМЕТ, КАПИТАНЕ.

 

И аз мисля така, Алис. Наистина.

Лейтенант Доминик Уекслър съвсем бавно излезе от каютата, като се задъхваше и се хващаше за всичко, което му попадне. Постоянно се извиняващо. Полагаше ужасни усилия да остане в изправено положение. Краят на вратовръзката му се извиваше пред носа му. Той го отблъсна надолу и за малко пак да ме събори.

— Дръжте се за халките — посочих му ги аз. Така беше по-добре. Той решително се понесе по коридора, заобиколи ме с треперлива усмивка и се насочи към следващата халка. В същото време се опитваше да движи краката си, вместо да използва ръце и рамене.

Искаше ми се да го попитам защо военновъздушните сили са пратили човек без космически опит.

— Колегата ви не е много словоохотлив — вместо това отбелязах аз.

Уекслър като че ли се разтревожи.

— Вече ви е дал маршрута, нали?

— Да, но това беше всичко.

— Трябва да сме предпазливи, госпожо — поясни лейтенантът. После прескочи следващата халка и изпълни плавно салто със задник нагоре. Спасих го, като го прегърнах през кръста изотзад, закачила стъпало в халката, за да не ме отнесе със себе си. Той се облегна на гърдите ми. Размахваше крака като луд.

— Все още ли искате да сте космонавт? — попитах го аз.

— Моля? — озадачи се Уекслър.

— Нищо.

На двеста клика след Луната срещнахме капелански системен кораб. Еладелдиецът, който през целия път бе седял с ръце, облегнати на бедрата си и зяпаше пулта, сякаш разбираше всичко или си нямаше ни най-малка представа от такива неща, внезапно оживя и дрезгаво забърбори в микрофона. Капеланският кораб беше като…

 

О, ЗНАЯ КАК ИЗГЛЕЖДАТ, КАПИТАНЕ.

 

Няма значение, да видим дали ще успея да го опиша.

Имаше форма на два дълги конуса, долепени с върховете си. Беше златист и по цялата му дължина имаше ивици червена, не, яркочервена светлина. Когато се приближихме, видях, че единият от конусите всъщност е по-къс от другия и сякаш е сплескан в основата. Там бяха двигателите: ужасно грамадни, пет на брой. Другата половина също не беше истински конус, защото бе заоблена, като издължена сълза, с изпъкналост, напомняща на яка. От нея стърчаха комуникационни съоръжения, подобни на малки метални дръвчета.

Заобиколихме го и влязохме в орбита около средата му. Когато пресякохме дългата му ос, той като че ли се наклони с опашката нагоре като златна рибка, седемстотинметрова златна рибка, която кълве нещо от дъното на езерце. А ние бяхме като охлювче под корема й. После се приближихме прекалено много, за да можем да виждаме целия кораб и изведнъж той се оказа долу, купища лъскав златист метал, осеян с илюминатори, люкове, сензори и капаци.

Еладелдиецът, господин Трей, продължаваше да хрипти и зъзне в микрофона на еладелдийски, очевидно четеше данните, от мониторите и приказваше с някого, когото не можех да чуя с моите слушалки. Не зная как го правят. Просто ги бяха блокирали. Не знаех къде отиваме, нито как ще кацнем. Усетих само глухо тупване, когато стигнахме до тракторния лъч.

Забелязах, че Уекслър е затаил дъх. Беше се облегнал на стената, проврял единия си крак през халката, и втренчено гледаше през илюминатора. Знаех какво казват очите му: че пропадаме с носа надолу към голяма кръгла вдлъбнатина върху златистия кораб, разделена по дължината си от червена цепнатина.

После червената цепнатина стана хоризонтална, огромна, дълга червена галерия и ние се вмъкнахме в нея. Това беше докът. Трей ме остави да приземя кораба и да угася двигателите.

— Вече можете да дишате, господин Уекслър — казах аз.

Лейтенантът седеше върху купчина боклуци на пода зад мен и с всички сили стискаше халката над себе си.

— Добро кацане, капитане — отвърна той, сякаш често му се случваше да го приземяват зле.

Потупах моя копилот по рамото и го стреснах.

— Чухте ли това, господин Трей? Добре сме се справили.

Той просто ме зяпаше. После погледна навън към техническия екип, който докарваше камиони за товара. Всички бяха еладелдийци. Капеланите винаги използват еладелдийци за такива неща. Даже да остана доволен от весело усмихнатите им лица, Трей не го показа. Той разкопча мрежата и се изправи.

— Фостигнахте топро фреме, кабитан Джут — изфъфли еладелдиецът. — Осенявабе фашите услуги.

— Ами парите ми? — попитах аз.

— Лейтенад Уекс-лър ще изфълни таси функсия — отговори той. — А сега, боля, растоварете. — И напусна кораба.

Започнах разтоварването. На скенерите видях, че Трей предава протоколи, подписва документи и прочее.

— Искате ли да слезете? — попитах лейтенанта.

Той поклати глава.

— Не виждам капелани.

— Човек никога не може да ги види — потвърдих аз.

Кантонерките, пълни с деликатни материали, бяха спуснати в каросериите на гравитокамионите. От височината на илюминатора изглеждаха мънички, абсолютно незначителни. През цялото пътуване никой не беше споменал за тях. Уекслър заразтрива бедрата си.

— Какво ще правите сега, капитане? Ще си почивате ли?

— Да, но не тук — отвърнах аз. — Близо сме до станцията Паскал, дотам е малко повече от час. Хубаво място. С вкусна храна. И меки легла.

— Хм, звучи ми привлекателно — неуверено каза той.

— Свършихте ли вече с вашата мисия?

— Да, придружих материала и представителя до това местоназначение. Предполагам, че би трябвало да отбележа часа на пристигане. — Лейтенантът си погледна часовника. — Ясно.

— Ако не бързате да се върнете на Земята, от Паскал на всеки половин час има совалки — небрежно подметнах аз.

— По дяволите, навярно бих могъл да си протегна краката за час-два — ентусиазирано възкликна той.

Пъхнах пръст в мрежата на копилотската седалка и я разтворих. И му се усмихнах с онази моя усмивка.

— Тогава защо не седнете до мен?

 

МНОГО СТЕ СВЕНЛИВА, КАПИТАНЕ?

 

Бях любопитна. А и ми доставяше удоволствие усещането за власт, властта да накарам бедното копеле да изпълзи от черупката си. Отидохме в Джантата на Паскал и после в стая, където се любихме на отворени щори под сиянието на Млечния път. От полета по цялото му тяло имаше синини.

После той отпусна глава между гърдите ми.

— За първи път напускаш Земята, нали, Доминик? — попитах го аз.

— Не — отвърна Уекслър. — За четиринайсетия ми рожден ден мама и татко ме пратиха на Луната.

— Аз съм родена на Луната.

— О, наистина ли? — възкликна той.

По-късно ми обясни:

— Не мога да ти кажа, Табита. Не мога да ти кажа, защото самият аз не знам.

— Но момчетата в базата смятат… — подсказах му аз.

Той въздъхна.

— Виж, не знам, така че не мога да ти кажа. Но се носеше слух, просто слух, че материалите са свързани с НЛО.

— НЛО ли? — попитах аз. — Не съм чувала за него.

— Това не е организация — поясни Доминик. — Може да се нарече „феномен“. Историческа аномалия.

НЛО означавало „неидентифициран летящ обект“. Викали им „летящи чинии“.

 

КАТО ОНАЗИ НА КСТАСКА.

 

Като онази на Кстаска, само че големи и с разумни същества вътре. Петдесет сиви стоманени кантонерки с по четири чекмеджета, двеста чекмеджета, пълни с документи, писма, снимки, изрезки от вестници и доклади, свързани с хора, които са видели в небето извънземни космически кораби, най-вече преди Малката крачка, поне според слуха на Доминик Уекслър.

Хората вече не виждат такива неща. Или пък всички ги виждат. И сега всички материали са при капеланите.

 

ЗАЩО СА НАЕЛИ ВАС, ЗА ДА ИМ ГИ ДАДАТ, ЩОМ СА БИЛИ ВЪВ ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ?

 

Нямам представа. Сигурно са искали да го направят тайно, без да оставят следи. Доминик Уекслър беше единствената отстъпка на еладелдийците, и те не го бяха избрали заради блестящия му интелект. Не му бяха казали абсолютно нищо.

Доминик си тръгна от Паскал със совалка, за да не ни видят заедно. Беше срамежлив като гимназист.

— Е, Табита — каза той, — хм, благодари. Беше страхотно. Ти беше… просто страхотна.

Изглеждаше така, сякаш не знаеше дали да ме целуне, или да ми отдаде чест. Накрая ми стисна ръката. После си сложи огледалните очила, замина за Земята и ме остави в космоса, където се реят летящите чинии.