Колин Грийнланд
Всичко от начало (23)

23.

Преди Кстаска да успее да върне Ливадата, се озоваха в Каютата, Долината на царете и Голата планина. Съществото с мърморене възстанови пейзажа с върха на опашката си.

Хана Су отново мирно лежеше в облака си и кристалните решетки леко се местеха под кожата на лицето й, докато слушаше записа. Слънцето блестеше високо в небето. В същата гора пееха същите птички.

— Добре — решително каза Марко, извади касетата от облака и я избърса с ръкав.

— Марко? — попита Хана Су. — Още ли си тук, Марко?

Той не й обърна внимание. Разглеждаше касетата и проверяваше още колко е останало.

— Чу ли това, Хана? Успя ли да го чуеш?

— О… — въздъхна тя. — Те са тук. Още са тук. Усещам всички им наоколо.

— Аха — без да я слуша, измърмори Марко. — Виж, миличка, трябва да тръгваме. Време е за представлението. — Той я потупа по съсухреното рамо. — Ела, Тал. — Близнаците бяха взели папагала и го люлееха на ръце, свели глави над разрешената му перушина.

— Ами парите, Марко? — мрачно попита Табита. Оставаха двайсет и две минути. Можеха да й показват колкото си искат въображаеми светове, да я бомбардират с толкова много глупости, че да й се завие свят, да подхвърлят касети в чантата й и да вадят живи знамена на всички държави от ушите й, но не бяха в състояние да я скрият от ченгетата. Ченгетата от Скиапарели щяха да кажат на еладелдийците, а еладелдийците можеха да я открият дори тук, в дълбините на Изобилие, и да й отнемат „Алис“. Отчаяна, Табита съзнаваше, че обича този очукан малък кораб, макар изобщо да не го проявяваше. И никога да не му го бе казвала.

Марко я поведе към гората. Отново излязоха на стълбището.

— Веднага след представлението. На мига — обеща той и се пресегна да вземе Тал от Саския. — Всички ли сме тук? Могул? Кстаска?

— Тогава ще е късно, Марко!

Марко внезапно спря едно стъпало над нея и успокоително я хвана за ръце.

— Не се безпокой. Толкова ли се страхуваш? Обади им се. Кажи им, че парите са на път.

— Как ли не — гневно отвърна Табита. — Взе ли си касетата? Или пак е при мен?

— Нали каза, че ще я носиш?

— Аз ли? Кога съм ти казвала такова нещо?

— На купона.

— Когато съм цар, Дили, Дили, ти ще си царица — очевидно вече напълно възстановен, обеща папагалът.

— Млъквай, Тал! — извика Марко.

Спуснаха се по стълбището. Кстаска се движеше най-отзад. Летящата й чиния тихо бръмчеше и въздушната струя развяваше завесите по стените.

Зеленият огън ги очакваше в коридора.

— Някакъв дефект ли имаше? — попита въздухът около тях.

— Не, не, всичко е наред — с притаен, почтителен глас отвърна Марко.

— Много е важно поддържащата система да не се пренастройва по никакъв начин — подозрително каза въздухът. — Това може да обезпокои този и другите обекти.

— Тя е добре — настоя Марко; — Не се обезпокои. Просто слушаше един запис. Сега спи. Моля, оставете я сама за известно време.

— Всички подаръци трябва да се проверяват и регистрират.

— Налага се спешно да се обадим по телефона — настойчиво каза Марко.

— Няма нужда — намеси се Табита. Нямаше намерение да напомня на полицията за себе си, докато не получеше парите, Щеше да закъснее. Щеше да закъснее заради тези побъркани.

Излязоха от „Сънят на праведните“ през друга врата под ръба на зеления купол и се озоваха на балкон, който гледаше към петстотинметрова пропаст, дълга, влажна бездна, покрита с нездрави наглед шубраци. Някъде по средата й железни раци бавно пълзяха около останки от коли. Групи хора разсеяно зяпаха от терасите на хотелите. Заоблените кафяви сводове на извънземната архитектура изчезваха в далечината над тях.

Бързо поеха по бетонния тротоар, който минаваше покрай стената на пропастта. Въздухът бе студен и прашен. Тук-там бяха пръснати парчета мръсен лед. Някъде наблизо се носеше тиха, жалостна песен. Табита не знаеше дали пее човек, извънземен или машина. Стържеше й по нервите. Внезапно осъзна, че си тананика Тал.

Тя ускори крачка и тръгна след Кстаска, която ги водеше към асансьорите.

Осемнайсет минути. Седемнайсет. Шестнайсет.

Когато стигнаха до вратите, отново обмисли възможността да се върне при „Алис“ и да избяга. Нямаше голям шанс.

Може би представлението нямаше да продължи дълго. Може би побърканите щяха да си изпълнят номерата преди да се задвижат огромните, могъщи колела на полицейската машина на два свята. Преди ченгетата на Изобилие да получат заповед от еладелдийците да й отнемат „Алис“. В противен случай щеше да се погрижи Марко Мец отново да я измъкне. Ако не се отделяше от него, щеше да му се наложи да плати.

Асансьорът пристигна и всички се натъпкаха вътре. И се заиздигаха нагоре, нагоре към Мъркюри Гардън на самия връх на Корубата на Изобилие.

Мъркюри Гардън отново е открита. Днес, когато там свири Марко Мец, всички места са заети. Той не се поколеба да се възползва от масовото любопитство към главните участници в нашите приключения. Онази нощ обаче бе полупразно. Посетителите, главно хора, ровичкаха вечерите си и почти не поглеждаха към часовниците си или към пустата сцена.

Малцина от тях бяха чували за „Контрабандистите“, Не цареше атмосфера на напрегнато очакване. Оставаха за представлението, само защото бяха изхарчили всичките си пари на стрелбищата и в казината и нямаше къде другаде да отидат. Наоколо сребристи сервитьори апатично се мотаеха напред-назад с полупразни подноси.

Мъркюри Гардън е естествен амфитеатър или поне толкова естествен, колкото може да е нещо тук. Някога командна зала на фраскския рояк, това е най-внушителната пещера, плитка вдлъбнатина под тъмния куполовиден таван, неравномерно изпъстрен с прозорци, през които надничат звездите. Когато бъдат изнесени масите, могат да се съберат няколко хиляди зрители. Самата сцена представлява груба кула, направена от същия материал като станцията, който най-много прилича на кост или рог. На този мрачен подиум, издигащ се точно в средата на залата, някога седяла царицата на фраските и заповядвала на поданиците си, пълзящи един връз друг в краката й.

Когато Табита пристигна тук в компанията на „Контрабандистите“, мрачното първично величие на варварската обстановка донякъде се опошляваше от светлинни глобуси, теснолъчеви рогове и видеомонитори. Дискомузиката очевидно не можеше да заинтригува клиентелата.

— Тук ни харесва — сподели Саския, като хвана Табита за ръка.

— Има атмосфера — прибави Могул.

— Публиката е тъпа — призна сестра му.

— Но ние сме великолепни — заяви той.

Времето на Табита изтичаше. Всеки момент щеше да настъпи краят на вселената и се чувстваше ужасно уморена. „Алис Лидъл“ й бе поверена. Ако не успееше да задържи кораба, да го поддържа в добро състояние, да го запази от лапите на своеволните власти, щеше да загуби работата си, самоуважението си, всичко. Марко се суетеше наоколо, намери й хубава маса и й поръча бутилка скъпо вино, което тя не искаше. Нямаше и апетит.

— Просто си свърши работата — яростно му изсъска Табита. Хората ги гледаха.

Светлините помръкнаха. Представлението започна.

Беше прекалено претенциозно. Тя ровеше в храната си и чакаше да свърши.

Могул седеше по турски на сцената и свиреше на малък кийборд, който издаваше звуци като далечни гъски. Тал започна атонално да извива:

— Когато вали в небесата,

всички се крият под голям чадър,

пият джин

и дават милостиня

на страдалците в ада.

В рая се прегръщат,

безсрамно си спомнят

и приказват какъв късмет имали,

че най-после заприличвали на родителите си.

Както винаги малко изненадана от гледката на пеещ папагал, публиката слабо изръкопляска и се върна към разговорите си. Табита се опита да не гледа постоянно часовника си, но не успя. „Кога най-после ще свърши? Кога ще си получа парите и ще се махна от тук?“

Връхлетя я вълна от умора и тя се олюля на стола си. Сега на сцената бяха двамата близнаци и едновременно вършеха неприятни неща.

Табита си наля чаша вино и я изпи. Наля си втора. От другата страна на огромна стена от стъкло продължаваше претенциозното представление.

Единственото действително събитие беше появата на Кстаска, която се спусна от покрива на пещерата с летящата си чиния.

За миг си помисли, че съществото ще запее. То не запя. Не направи нищо. Нямаше нужда. В мига, в който лъскавата черна фигура в пъстър костюм се открои на фона на странното сияние, в залата се възцари гробна тишина. Ако не друго, поне това си заслужаваше да се види.

Табита усети, че онзи хипнотичен ужас, който я бе смразил на Ливадата в „Сънят на праведните“, се сгъстява в Пещерата като могъща вълна. После започна реакцията, възбуденото шушукане. „Какво е това? Херувим? Какво прави херувим в човешко кабаре? Какво прави херувим на закрито? Не може да е херувим. Това е машина, марионетка, робот.“

Създанието се спусна под мрачните акорди на кийборда на Могул. То завъртя глава и плъзна рубинения си поглед по малобройната публика. Някой изпищя и бързо сподави вика си. Чашите и вилиците замръзнаха, посетителите зяпаха лицето на бъдещето. Религиозните суеверно запрехвърляха броениците си, останалите затаиха дъх за момент, отвратени, благодарни, че са хора. И се зачудиха още колко време ще останат такива.

Табита също. Повече не можеше да издържа.

Саския се появи на велосипед с едно колело. Могул се изправи. Кийбордът продължи да свири. В ръцете на близнака изневиделица изникна парче тънък черен плат и той го метна над сестра си.

— Това се нарича „Усмивка с една устна“ — съобщи единият от близнаците. Табита не бе сигурна точно кой, нито дали не го е казал кийбордът с техния глас.

Велосипедът изтрака на пода, платът се спусна отгоре му. Саския изчезна. Кстаска също.

Последвалите аплодисменти бяха още по-вяли.

Могул замахна и извади от въздуха ръкавицата на Марко. Тя също свиреше, нещо живо и весело, после от сенките се появи самият Марко.

Табита вече не изпитваше желание да гледа Марко Мец. Тя се унесе.

Изведнъж прозвуча остър крясък, който не можеше да идва нито от ръкавицата, нито от кийборда.

Светлините проблеснаха. Сервитьорите се заковаха на място, после се плъзнаха обратно към кухнята.

Публиката изненадано и ужасено започна да сочи към покрива.

Табита вдигна очи.

Отгоре безшумно се спускаха два черни триъгълни планера.

Вяха ченгетата.

Ужасният звук продължаваше да кънти. На сцената Могул и Марко хвърляха багажа си в куфар. Посетителите се заизправяха, като преобръщаха столовете си и викаха на оттеглилите се роботи. Няколко души извадиха оръжия и се втурнаха към изходите.

Табита грабна чантата си и побягна.