Колин Грийнланд
Всичко от начало (21)

21.

Плоскостта на гърдите на робота се разтвори. Към Марко се насочиха телескопични тръби и разгъваеми антени.

— Исках да кажа — спокойно продължи той, — че името ни е „Контрабандистите“. Името на трупата ни. — Говореше така, сякаш е очевидно, сякаш обяснява на малко дете нещо, което се разбира от само себе си. — Ние сме артисти. В осем часа тази вечер имаме представление в Мъркюри Гардън.

Високоговорителят на робота запращя и засъска. Вместо лице, имаше екран. Екранът беше повреден. Той бавно и равномерно пропукваше.

— Това не е пътят за Мъркюри Гардън — съобщи роботът. — Това е невъзстановена зона.

— Ясно — отвърна Марко. — Естествено. Е, първо имаме среща в „Сънят на праведните“.

Машината забръмча и се опита да смели новата информация.

— Това не е пътят за „Сънят на праведните“. Това е невъзстановена зона. Легитимирайте се.

— Хей! — възкликна Марко. — Я стига. Ти ме познаваш. — Той започна да рови из джобовете си, сякаш търсеше личната си карта. — Аз съм много известна личност, звезда от сцената, екрана и сателита, гражданин на слънчевата система, Монти Марш Мариголд е моето име, идентификационен номер Р като Ромео, Р като Ръбард, Р като рапсодия, три-бета-три-едно-две-едно-едно, а това е Р като Ръбард, Р като Ромео, Р като родео едно-три-бета-едно-едно-три-капа.

Той говореше все по-бързо, извади от джоба си тесте пластмасови карти и започна да ги прехвърля от ръка на ръка като акордеон. Плъзваше всяка пред въртящото се око на робота и я връщаше обратно в колодата, преди машината да успее да я види.

После се пресегна и хвана Табита за ръката. Отначало тя се съпротивляваше, после се приближи.

— Това е сестра ми, прелестната Аржентина, а онова там е нашият талантлив папагал. Адвоката Пит. Тези — посочи към Близнаците Марко, — всъщност са една и съща личност, само че се движат в различни посоки във времето и просто са спрели да разменят по някоя приказка. Защо не провериш връзката им? Погледни си часовника, виж си шапката и палтото. Погледни във файловете си на буквата Р. Искаме дифракция — каза той на един дъх и величествено разпери ръце.

На екрана на робота се появи лице. Ченге, жена в сива униформа със слушалки на главата.

Скръстили ръце, близнаците Зодиак заеха позиции от двете страни на робота и с любопитство се вторачиха в екрана. Цветовете бяха бледи. Жената изглеждаше така, като че ли страда от последен стадий на цироза. По лицето й минаваха зигзагообразни линии.

— Дифракция? — попита тя. — Обяснете термина.

— Ами, според дипломатическите спогодби от трети, трети трийсет и трета, прочута странстваща междупланетна трупа без документи за самоличност не може да бъде задържана, ограничавана или арестувана, докато не й бъде предложено да упражни правото си на дифракция — изрецитира Марко.

Жената на екрана не отговори. Мръщеше се така, сякаш не ги вижда добре. Тя си играеше с микрофона, после махна с ръка.

Машината внезапно насочи антените си към Табита.

— Легитимирайте се.

После, точно когато Табита отваряше уста и се чудеше какво да каже, от високоговорителя се разнесе страхотно пращене и образът на екрана изчезна. Всички мълчаха. Роботът неочаквано седна на пода. Сензорите и оръжията му се прибраха в гръдната кухина и малката плоскост се затръшна отгоре им.

— Крайно време беше — каза Марко. Тал забръмча като мотопед и кацна на рамото му.

Роботът продължаваше да седи пред бариерата. Бе абсолютно неподвижен, само единият му крак потръпваше като на умиращо теле.

— Какво стана? — попита Табита.

— Седна — отбеляза Саския.

— Умори се — прибави Могул.

— Често се случва — сви рамене сестра му.

Табита просто ги зяпаше.

— Не бяхме ние — едновременно заявиха Близнаците.

Марко прескочи треперещия крак, сякаш роботът не съществуваше. Тал полетя напред в мрачния тунел.

— Къде отиваме? — попита Табита.

— В „Сънят на праведните“ — отвърна Марко.

— Но тя каза…

— Хайде! — прекъснаха я Близнаците.

И те тръгнаха, като се движеха леко при слабата гравитация в тунела. Отметнаха настрани сива брезентова завеса, спуснаха се по изсечените стъпала, промъкнаха се между плоски кафяви сталагмити, които растяха като тумори от пода, минаха през пролука в стената на пещерата, зад която се разкриваше структура, напомняща на пчелна пита. От килийките й се стрелкаха космати езици, подобни на дебели черни папрати, които се сбръчкваха от въздушното течение при преминаването им. Смърдеше на нещо отровно и гнило.

В такива сектори на Изобилие човек не можеше да не си представи, че се намира дълбоко под земята в царството на раса от слепи същества, които апатично се опитват да си спомнят слънцето. Все още са останали тук-там, тези кътчета на мрак и отчаяние. Някой ден наистина трябва да ги разчистим. Вече съм го казвал. Несъмнено ще го повтарям и нататък.

Табита се спускаше след птицата, прескачаше отвратителни останки, навеждаше се под скелета от черна кост, където спяха огромни, непознати машини, покрити с тъмен прах. Подплашени от ехото на стъпките им, група голи перки се шмугнаха в мръсна дупка. Тя си погледна часовника на светлината на изоставения от тях огън. До изтичането на срока за внасяне на парите оставаха по-малко от два часа.

Най-после излязоха в огромно открито пространство. Покривът се губеше някъде високо горе. На неколкостотин метра от тях зееше ужасна бездна, над която бе прехвърлен грозен бетонен мост. Покрай заоблените хотели от отсрещната страна прехвърчаха таксита и скутери. Над самия край на пропастта, срещу хотелите, някой беше построил гигантски зелен купол. Подът пред входа му бе павиран с шестоъгълни плочки. В правилни редици отпред бяха паркирани коли и носилки.

— Стигнахме — измърмори Марко на Тал, когато извънземната птица се върна и отново кацна на рамото му.

— Барабана бий бавно и на гайда свири тихо — посъветва го папагалът.

Приближиха се до сградата. От двете страни на широките, тесни скалопорови стъпала, водещи към закрития с дебели тъмнолилави завеси вход, бяха поставени саксии с мрачно зелени храсти. Тук витаеше атмосфера на богатство и във въздуха се долавяше слаб аромат на тамян. Някъде вътре нежно свиреше арфа.

— Добре дошли в „Сънят на праведните“ — напевно произнесе топъл, състрадателен глас от всичките им страни, — дом на Избраните замразени. Какво обичате?

— Казваме се „Контрабандистите“ — заяви Марко на трептящия въздух. — Тук сме, за да се срещнем с мениджъра си.

Последва съвсем кратка пауза.

— Госпожа Хана Су вече е будна и адекватна — съобщи въздухът. — Вашият приятел вече е до леглото й. Моля, последвайте светлината.

Изведнъж на стъпалата под тях се появи бледозелен огън.

Марко дръпна Табита за ръката.

— Ела, сестричке — високо каза той. — Хана ни очаква. Тя се освободи.

— Какво е това място?

— Добре дошли в „Сънят на праведните“… — отново започна въздухът.

— Ами, това е — заяви Марко. — Тук работи Хана.

Табита погледна надолу към стълбището на гробницата, където ги очакваше зловещият пламък. От погребалните драперии сякаш лъхаше хлад.

— Това са криогенните камери, нали?

— Точно така — прошепна Марко.

— И тях ли управлява тази Хана?

— Естествено.

Табита погледна към него.

— Невъзможно — каза тя. — Тя е мъртва, нали?

— До известна степен.

— Остави това.

— Всичко е наред, Табита, довери ми се — настойчиво отвърна той.

— При много хора тези срещи предизвикват емоционален стрес — замислено отбеляза въздухът. — Навярно сестра ви би трябвало да вземе успокоително.

— Тя е мъртва — повтори Табита.

— Тя ще ти даде пари — напомни Марко.

Зеленикавият огън любезно затанцува в началото на стълбището.

— Може би предпочитате да изчакате малко, за да съберете мислите си и да се приготвите душевно? — предложи въздухът.

— Не — отсече Табита и отметна глава. — Да вървим.

Лилавите завеси се разтвориха сами и зеленият пламък се вмъкна помежду им.

Табита Джут със свито сърце последва групата в залите на „Сънят на праведните“.