Колин Грийнланд
Всичко от начало (19)

19.

Марко се суетеше около Табита и се опитваше да й помогне да слезе от мрежата. Тя го отблъсна. Той не отстъпваше.

— Успокой се — измърмори Марко. — Почти се измъкнахме.

— Разкарай се от мен! — извика Табита. Операторката завъртя глава и ги погледна с изцъклени очи. Всичките й роботи последваха движението й.

— Сестра ми — поясни той, комично се ухили и здраво прегърна Табита. — Мариголд Гадателката. Космическото пътуване не й понася. Ела, сестричке, вече си в безопасност.

Тя яростно се отскубна от него. Искаше й се да го удари, дори пак да я хвърлеха в затвора. Възпираше я само едно. Жената ги наблюдаваше, а Табита нямаше представа кой гледа през тези очи. И без това си имаше достатъчно проблеми.

Знаеше, че ченгетата няма просто да я глобят. Беше чувала, че полицаите на Изобилие изобщо не си правят труда да те хвърлят в затвора. Носеха се слухове, че те събличали и те отвеждали в приключенската зона. После те оставяли сама.

Табита прехвърли чантата си през рамо. Марко отново се приближи до нея.

— Нали искаш да си получиш парите? — попита той. — Най-добре не се отделяй от мен.

— Покажете ми разрешителното си за влизане — упорито настоя операторката. — Паспорт. Корабна регистрация. Код на квитанцията за платена пристанищна такса.

Табита изръмжа. Тя извади картата си и я повдигна до капитанския пагон на рамото си.

— Аз съм собственик оператор на баржа, това там долу е моят кораб. — Табита навря монитора на китката си в лицето на жената. — Виждаш ли? Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет.

— Моите документи са у тях — посочи към Близнаците Марко. Операторката се завъртя да ги погледне. Тал, Саския и Могул се бяха отдалечили между камарите сандъци и бидони и не се виждаха.

— Хм — колебливо кимна тя. — Добре.

Очите й бяха кървясали и объркани.

Марко хвана Табита подръка и я изведе от дока.

— Непременно ела на представлението! — весело махна с ръка той.

— Връщам се — отсече Табита.

— Няма време.

— Трябва да затворя покрива. Да не искаш някой да открадне „Алис“? Тук е Изобилие, Марко, забрави ли?

Той я прегърна.

— Разкарай се от мен! — изсъска Табита. Марко не й обърна внимание.

— Разкарай се, Марко! — Тя го сръга с лакът в ребрата.

За съжаление в този момент на дока се появи ченге.

Движеше се с онази механична пружинираща крачка, характерна за хидравличните крака. Главата му се въртеше насам-натам. Зърна Табита, която се бореше с Марко. Сканира ги с циклопското си око. Лицето му беше безизразно. Носеше два пистолета.

— Има ли някакъв проблем? — с дебел глас попита ченгето. Устата му беше пълна с неръждаема стомана.

— Не — припряно отвърна Табита, — не, няма проблем. Благодаря ви.

— Имате ли разрешително за дуел?

Тя се сепна.

— Какво? — Марко зяпаше в противоположната посока.

— Разрешително за дуел — повтори ченгето. — Ударихте го. За да го удряте, ви трябва разрешително за дуел. В този сектор е така. В складов сектор 4.

— Просто имаме малък семеен спор — намеси се Марко. — Това е сестра ми, Мариголд Гадателката. — Табита го срита в пищяла. — Бързаме — каза на ченгето той. — Благодаря ви, благодаря ви много.

Опитаха се да продължат нататък.

Ченгето им препречи пътя. Визьорът му просветваше, докато обмисляше ситуацията.

— Разрешителното за дуел струва десет скутари — обяви то.

И прехапа устната си, която бе месеста и влажна.

— Нямаме нужда от разрешително — високо и ясно отвърна Табита. — Разбрахте ли?

Полицаят сви рамене и сервобронята му нададе вой. Очевидно имаше проблеми с мозъка. Беше от най-простите киборги.

— Трябва да ви глобя за повикването.

— Не сме ви викали! — възрази Табита.

Нямаше смисъл да спорят.

— Повикването ще ви струва два и седемдесет и пет.

Марко бръкна в джоба си и извади кредитния си чип.

— Добре, добре — каза той. — Ето, вземете.

Ченгето завъртя глава и ги сканира.

— Малко семейно недоразумение — продължи Марко, като хвана ръката на полицая и притисна чипа си към пластината. — Е, такъв е шоубизнесът! И като споменах за това, вярвам, че ще приемете тези два безплатни билета за нашето представление тази вечер в Мъркюри Гардън.

— Дарения се приемат с признателност — напевно произнесе ченгето.

Защипал билетите в папката на гърдите си, той се завъртя и бързо се отдалечи. Марко стисна ръцете на Табита.

— Не бива да се държиш така — настойчиво прошепна той. — Особено тук. Невинаги ще съм в състояние да те измъквам от тях.

Тя затвори зяпналата си уста.

— Отивам да заключа кораба.

— Нищо му няма — спокойно отвърна Марко. Кредитният чип проблясваше в ръката му.

— Колко имаш в този чип, Марко?

— Казах ти, Не е достатъчно.

Двамата се втренчиха един в друг.

— А къде е оня, в който има достатъчно?

— У Хана. Искаш ли да го вземем? Тъкмо там отивам — убедително каза той.

Табита ядосано въздъхна и изскърца със зъби.

— Добре — с очевидни признаци на угризение заговори Марко, докато крачеха заедно, — значи не ми вярваш. Не мога да работя с теб, ако ми нямаш доверие. Ела да се запознаеш с Хана Су, тя ще ти даде парите. После ако искаш, се върни на кораба си. Не те карам да вършиш нищо повече.

Тал изникна изневиделица в прашния кехлибарен въздух и кацна на рамото му.

— Марко — разнесе се някакъв глас.

— Марко. — Същият глас, но от друго място.

— Хана чака, Марко.

— Побързай, Марко.

Един от близнаците плавно се спусна по стълбата на някакво скеле. Марко си погледна часовника.

— Най-добре да вземем такси.

Още не бе произнесъл тези думи, когато се появи такси, мръсен малък робот. На задната седалка седеше другият близнак. Първият се залюля за миг на хоризонтален лост и скочи в колата.

— Побързай, Марко — едновременно казаха те.

Тези двамата щяха да я побъркат, ако наистина се съгласеше да ги откара чак на Титан. Докато влизаше в таксито, Табита реши да се опита да сключи по-изгодна сделка с тази Хана Су. Щеше да я убеди, че „Алис“ не е подходящ кораб за самата трупа и че може само да превози оборудването им. Или пък щеше да започне ремонта, докато не станеше прекалено късно и се наложеше да потърсят някой друг. Така щеше да дължи пари на Хана, но щеше да мисли по този въпрос по-късно, след като заминеха. Ако Хана наистина беше мениджър, Табита можеше да свърши нещо друго за нея. Нещо, което да не е свързано с опасни музиканти и смахнати акробати.

Тя седна до Марко с лице към Близнаците. Тал подскачаше по пода сред фасове от цигари и обвивки от скаридени пръчици. Когато таксито потегли по тунелите на Изобилие, в краката й се претърколи празна кутия от бира.

Вятърът развяваше косите им. Над главите им проблясваха светлинни тръби. Табита погледна към близнаците Зодиак, които седяха прегърнати и неподвижни като манекени. Наистина бяха еднакви. Еднакви близнаци от различен пол, това не беше възможно, нали? Зачуди се чии гени са били объркани.

Тя се отпусна назад, опита се да не мисли за времето и се зазяпа в мрачната гледка навън. Стените бяха сиво-кафяви, целите на петна от дим или вода. Там, където бяха монтирани електрически кабели, въздухопроводи или канализационни тръби, зееха грозни, ронещи се по краищата дупки. Тунелът криволичеше, издигаше се и се спускаше без логика или предупреждение. Тук-там в коридорите, които пресичаха, се виждаха други коли. Като че ли нямаше никакъв правилник за движение и сигнализационна система.

Таксито се понесе надолу по някаква рампа, навлезе в оживен търговски сектор и намали скоростта, за да маневрира между туристите, които се мотаеха сред магазинчета за оръжие и сувенири. Преобладаваха стоките втора ръка. Купища евтини якета, камари от „комплекти инструменти“ и порнографски автомати задръстваха улицата. Смърдеше на пържено, подправки, захар и кордит. Някой извика и замери таксито с консервена кутия. Улучи го по задната броня.

— Гладна съм — внезапно се обади Саския. Табита неволно се завъртя и я позна по мустачките.

Гласът, който Близнаците споделяха, бе дрезгав и нисък, топъл поток с корито от съгласни звукове, твърди като камъни. Очевидно английският не беше майчиният им език. Табита се зачуди дали не са извънземни от някакъв неизвестен, нерегистриран вид.

— Мога да изям кон — прибави Саския.

Тя се огледа наоколо, сякаш наистина очакваше да види някъде кон, случайно въртящ се на шиш.

— Толкова съм гладна, че мога да ям мухи и червеи — настойчиво каза близначката и се засмя. — Да хрускам малки кафяви бръмбарчета. — Тя погали брат си по главата. — Не си ли гладен?

— Гладът изостря ума ни — отвърна той. Говореше лениво и разсеяно.

— Глупости — изсумтя Саския. — Гладът просто те прави гладен, това е. — Тя сърдито подритна Тал. Папагалът клъвна обувката й.

Таксито зави по неравна уличка. Горните етажи на крайпътните сгради, които се издаваха навън под странни ъгли, помещаваха различни астролози, врачки и съмнителни психотерапевти. Празното пространство отдолу беше разделено с килимчета и завеси. Хората се тъпчеха в порутените постройки под видеоекрани, пушеха наргилета, пиеха бира и се караха. Отнякъде се разнесоха високи гласове, тракане на автоматична стрелба, писък. Никой не обръщаше внимание.

На всеки няколко метра, докато колата заобикаляше основата на студена, хлъзгава колона или някоя пукнатина в настилката, Табита успяваше да надникне в тъмните пространства над и зад импровизираните прегради. Обитаемата вътрешност на Изобилие, разбра тя, приличаше на гигантска гъба. Сградите бяха вклинени в напомнящи на клетки тъмни дупки, пълни с бавно разпадащи се боклуци, отвратителни плесени, забравени трупове.

Тя се сепна, когато Марко постави ръка на рамото й.

— Виж това — посочи той. Покрай тях минаваше жена с противогаз и черно лъскаво неглиже, водеше мъж на верига и ближеше розов сладолед. Марко се засмя. — Смахнато място.

Табита отблъсна ръката му.

— Хееей… — обидено възкликна той.

Тя рязко плесна с длани.

— Разкарай се.

Един от Близнаците се изкиска.

— Недей да дразниш пилота, Марко.

Следващата пещера бе още по-мрачна. От мазета с кожени завеси гърмеше тежка музика. Носеше се отвратително зловоние на амоняк, тамян, кисело вино и пот. По балконите седяха проститутки, които пиеха и зяпаха улицата. Разсипани чували неприбрани отпадъци лежаха на грамадни купчини.

Таксито навлезе в друг тесен тунел. Настилката отдолу вибрираше. Отвори, покрити с телена мрежа, разкриваха тъмна бездна. Далеч надолу Табита видя мостчета и тесни стълби, свързващи стръмни кули, които напомняха струи замръзнала овесена каша, увиснали в празното пространство.

Марко се завъртя на седалката си и се вторачи назад към пещерата, от която току-що бяха излезли.

— Това не е пътят — каза той. — Нали?

Табита погледна към него, после към Близнаците, които мълчаха с потайни усмивки.

Прииска й се да им разкъса гърлата.

Тал реагира на острия глас на собственика си с висок крясък и кацна на коляното му. Марко го блъсна настрани и се надигна. Възстановил равновесието си, папагалът подскочи върху крака на Табита.

— Разкарай се от мен! — извика тя и бясно замахна към него.

Извънземната птица с лекота избягна удара.

Изправен на колене върху седалката, Марко се завъртя, за да погледне към контролния пулт.

— Кой е програмирал това нещо?

Близнаците весело се спогледаха.

— Какво сте направили? — сърдито ги попита Табита.

— Нищо — едновременно отвърнаха те.

— Нищичко, капитане — каза Могул.

Носеха се прекалено бързо, за да скочи от таксито.

Тя се изправи на крака и избута Марко настрани, за да надзърне към пулта. Нямаше никакви надписи и й изглеждаше абсолютно непознат. Табита извади джобното си ножче и започна да бърника копчетата с надеждата да прекъсне някаква жизненоважна връзка.

Времето течеше и тя потъваше все по-надълбоко в тайнствените дълбини на Изобилие.

„Алис — обеща Табита, — в момента, в който се измъкна от тази история, ще те ремонтирам. Ще те направя като нова. Не ми взимайте кораба. Моля ви, не ми взимайте кораба. Ако ми вземат кораба, ще убия някого.“

Явно не можеше да повреди нищо съществено. Малката кола продължаваше да лети из мрачния лабиринт.

Колкото повече се спускаха, толкова по-студено ставаше. Тунелите бяха по-тъмни. На неравномерни разстояния по тавана само на половин метър над главите им висяха паянтово закрепени осветителни тръби. Таксито тежко прехвърляше големите кафяви неравности, които осейваха като мехури шосето. После пътят свърши и земята под тях рязко се наклони надолу.

Близнаците изпищяха. Табита заби ножа си в дебел сноп жици.

Колата се плъзна и спря. Фаровете й осветяваха стръмния склон.

Няколко камъчета се изтърколиха надолу в мрака. После се възцари тишина.

Табита скочи навън, Марко я последва.

— Къде сме, по дяволите? — попита тя. Гласът й отекна в далечните стени.

Той застана с ръце на кръста и се огледа наоколо в мъгливия здрач.

— Дявол да го вземе — поклати глава Марко и се подсмихна.

Задъхана, Табита затършува из чантата си за фенерче. Струваше й се, че таванът се спуска надолу към нея. Саския и Могул стояха наблизо прегърнати и си шепнеха.

Не успя да открие фенер. Тя се огледа под светлината на фаровете. И мъчително преглътна.

Намираха се в широка, ниска пещера, по стените на която се стичаха струи жълта течност. Дъното на урвата не се виждаше. Като че ли продължаваше безкрайно.

За малко да рискува и да се спусне по склона. Там долу все някак щеше да стигне до доковете. Където я очакваше „Алис“. Някъде.

Тал внезапно нададе победоносно тръбене и полетя обратно по пътя.

— Ориентира се — обясни Марко. — Следвай го и няма да сбъркаш.

Той й намигна.

Табита му се намръщи.

Папагалът затръби в далечината. Те се насочиха към гласа му.

Вървяха в продължение на няколко минути. Подът на пещерата се ронеше под краката им. Табита и Марко крачеха отпред, Близнаците лениво се влачеха след тях.

— Ужасно, ужасно съжалявам за всичко това — сериозно каза Марко. — Тези Малки коли постоянно се повреждат. Просто не ги поддържат.

— Това не е пътят, по който дойдохме — отбеляза Табита.

— Тал знае къде отива — отвърна той. Като че ли си вярваше, затова и тя не възрази. Пред тях имаше точно толкова светлина, колкото да видят, че навлизат в поредния тунел.

Изведнъж ги заслепи прожектор.

Табита разтърси глава, за да проясни зрението си и зърна силует, който изневиделица се издигна от пода в краката им. Издигна се много нависоко.

— Стой! — изкънтя механичен глас.

Те се олюляха назад и се сблъскаха един в друг пред входа на тунела. Стояха пред портал на черно-бели райета. Пазачът, видя Табита, когато лъчът на прожектора се отмести, беше триметров робот, покрит с шипове. Тал седеше на портала и ги зяпаше.

— Каква е целта на посещението ви? — попита роботът. На бариерата имаше голям бял надпис на седем езика. „НЕВЪЗСТАНОВЕНА ЗОНА — прочете Табита. — УПРАВАТА НА СТАНЦИЯТА НЕ НОСИ ОТГОВОРНОСТ ЗА ЛИЧНАТА ВИ БЕЗОПАСНОСТ И ВЕЩИТЕ ВИ.“

Марко се изпъчи и дръзко заговори под светлината.

— Ние — заяви той, като обгърна всички с театрален жест — сме „Контрабандистите“.

Мигновено се разнесе високо прещракване и тракане от зареждане на автоматични оръжия.

— О, Божичко — изящно възкликна Саския и се засмя.