Колин Грийнланд
Всичко от начало (16)

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

 

ТКД.СТД

 

РЕЖИМ? ГЛАС

 

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 15.31.22

 

ГОТОВНОСТ

 

Тази сутрин Саския ме попита каква зодия съм. Отначало не я разбрах.

 

КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА, КАПИТАНЕ?

 

Астрологически термин. Нали знаеш, Стрелец, Дева и така нататък. Хороскопи по мрежата. В сряда една дванайсета от хората в космоса на Земята ще открият нова любов. Леля Мюриъл вярва в тези неща. Че звездите разкриват съдбата. Бог знае какво ще ти предскажат, ако си родена на Марс.

Но това ми напомня за оня тип, когото срещнах на един космодрум. На Ню Малибу. Някъде там. Космически сърфисти, облечени в сребърно ламе. Отегчени вдовици със спуснати по раменете коси, които си шепнат ласкателства и злобни клюки в съвършено оформените уши. Кошничките за бутилки в бара, драпирани с трантски кожи от зебру.

 

КАКВО СМЕ ПРАВИЛИ ТАМ?

 

Карахме обувки. Май че бяха с платформи. Много отиват на оня глайтексов костюм с прозрачните тръбички и волфрамовите връзки. Дрехи за ваканционен купон.

 

ЗАВИЖДАТЕ.

 

Кой? Аз ли?

 

ТАКА МИ СЕ СТРУВА.

 

О, я стига, Алис.

 

ЗАЩОТО НЕ СА ВИ ПОКАНИЛИ.

 

На ваканционен купон ли? Сигурно се майтапиш. Аз работя.

НО СЪМ ЧУВАЛА. ЧЕ СА СТРАХОТНИ.

Алис, разговаряш с жена, която е била на фестивала на „Октомврийски гарван“. Ню Малибу е богаташка дупка.

 

РАЗКАЖЕТЕ МИ ЗА ФЕСТИВАЛА.

 

Хм, някой друг път. Просто си мислех за онзи мъж…

 

АХА.

 

Не такъв мъж. Мрежоманиак. Сериен елемент на Светия гроб на разширената невросфера.

На Ню Малибу имат правило, че трябва да изхарчиш някакъв процент от таксата на астероида. Това са чисти пари. Лявата ръка плаша на дясната.

Та тогава бях там и се опитвах да намеря банкомат, но никой не работеше. Вкарвах си картата и на екрана се изписваше…

 

МОЛЯ, ИЗЧАКАЙТЕ.

 

Точно така. И аз чаках ли, чаках и накрая светваше надпис…

 

НЕДОСТАТЪЧНО СРЕДСТВА В СМЕТКАТА.

 

А, не. Не, не се стигаше чак дотам.

 

МОЛЯ, ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ „ЛИЧНИ ЗАПИТВАНИЯ“. НАШИЯТ СЛУЖИТЕЛ С УДОВОЛСТВИЕ ЩЕ ВИ ПОМОГНЕ.

 

Но…

 

НАОКОЛО НЕ СЕ Е МЯРКАЛ СЛУЖИТЕЛ.

 

Днес си много словоохотлива, Алис.

 

ИЗВИНЕТЕ МЕ, КАПИТАНЕ.

 

Разказвала ли съм ти го вече?

 

О, НАВЯРНО, НО МИ ГО РАЗКАЖЕТЕ ПАК.

 

Не, какъв смисъл има? Сигурно си спомняш по-добре от мен, това, че съм ти го разказвала, де. Сигурно го имаш записано някъде, нали?

 

НЕ СИ СПОМНЯМ, КАПИТАНЕ.

 

Не, продължавай.

 

ВЯРНО Е. НЕ СИ СПОМНЯМ. НАИСТИНА.

 

Но можеш да го намериш.

 

АКО МИ НАРЕДИТЕ. ДА, БИХ МОГЛА. НЕ ПРЕДПОЧИТАТЕ ЛИ ДА МИ ГО РАЗКАЖЕТЕ ПАК?

 

Добре. Струва ми се малко безсмислено, това е.

 

НИ НАЙ-МАЛКО. НИКОЙ РАЗКАЗ НЕ СЕ ПОВТАРЯ АБСОЛЮТНО ТОЧНО.

 

Искаш да ме провериш, така ли?

 

СТРАДАТЕ ОТ МАНИЯ ЗА ПРЕСЛЕДВАНЕ.

 

Май щеше да е по-добре изобщо да не бях започвала всичко това. Ако просто си бях тръгнала от „Мьобиусов лист“, нямаше да се случи. Щях да намеря някаква скучна обикновена работа, да платя на ченгетата, ти щеше да си получиш новия кристал, никога нямаше да срещна Марко и неговите приятелчета и днес щях да съм щастлива жена.

 

НЮ МАЛИБУ. КОСМОДРУМЪТ. ТУРИСТИ С ЛЪСКАВИ ДРЕХИ И АВТОМАТИЧНИ КОЛИЧКИ, КОИТО ПЪПЛЯТ НАВСЯКЪДЕ ИЗ ХОТЕЛИТЕ. ТАБИТА ДЖУТ СЕ ОПИТВА ДА ИЗТЕГЛИ ПАРИ ОТ БАНКОМАТ, НО ТЕ НЕ РАБОТЯТ.

КАКВО СЕ СЛУЧИ ПОСЛЕ, КАПИТАНЕ?

 

Табита Джут чува глас зад себе си.

— Изззвинете ме — казва той. — В кон-кон-кон-кон… В кон-кон-кон…

Табита Джут се завърта. Зад нея се е изправил млад мъж с тръбичка в носа. Очите му са кървясали. Зъбите му са изгнили. Но имплантите му са чисти, чисти и лъскави.

„Страхотно — мисли си Табита. — Мрежоманиак.“

Мрежоманиакът не носи скафандър от сребърно ламе. Не носи обувки с платформи. Носи прозрачен син найлонов костюм. С вдигната качулка.

— В кон-кон-контакт ли сте? — пита той.

„Страхотно — мисли си Табита. — Мрежоманиак евангелист. Пелтечещ мрежоманиак евангелист. Откъде ги намират?“

 

ИЗГЛЕЖДА НЕ ОБИЧАТЕ СВЕТИЯ ГРОБ НА РАЗШИРЕНАТА НЕВРОСФЕРА.

 

Не.

 

ЗАРАДИ СЕСТРА ВИ.

 

Да.

 

АНДЖИ.

 

Да.

 

АНДЖИ ЗАМИНАЛА, ЗА ДА СТАНЕ МРЕЖОМАНИАЧКА.

 

Добре си спомняш тази история.

 

БЛАГОДАРЯ ВИ, КАПИТАНЕ. СТАРАЯ СЕ.

 

Той също.

Постоянно ми дуднеше, че бил настроен и в интерфейс. През цялото време поглаждаше кутията на банкомата, в който се бях включила.

— Ппповече ннняма нннужда да се мммъчите с такива мммашини.

 

ЗАЩО НЕ СЕ ИЗБАВИХТЕ ОТ НЕГО?

 

Защото съм идиотка.

 

НЕ СТЕ.

 

Идиотка съм. Съжалих го.

 

ЗАРАДИ ЗАЕКВАНЕТО МУ ЛИ?

 

Заради Анджи. Аз съм безнадеждна с мрежоманиаците. Винаги им давам пари. Особено, ако са жени. Мисля си, че можеше и да е тя.

 

НЕ Е МНОГО ВЕРОЯТНО.

 

Не е това въпросът.

Той имаше удивителна глава, с форма на шлем, каквито си мислиш, че би трябвало да са главите на ченгетата, когато си свалят шлемовете. А и ченето му беше огромно като плоча. Всъщност цялото му лице приличаше на плоча, сякаш нещо се бе стоварило отгоре му, някаква всемогъща ръка, и го беше сплескало. Носът му почти не изпъкваше. Там, където минаваше тръбичката, имаше бразда, нагоре под ухото и през бузата му.

— Трябва да се отнасяме с тях подобаващо — каза той, като галеше автомата. Не съм в състояние да имитирам заекването му, ще се наложи да си го представяш. — Да усещаме какво се опитват да ни кажат.

— Знам какво се опитва да ми каже — отвърнах аз. — Казва ми да се разкарам.

Мрежоманиакът се разсмя с висок, писклив смях, както се смеят хората, щом някое дете направи смешна грешка.

— Не, не — възрази той. — Казва ти, че не те разбира. Ти го объркващ.

— Как го обърквам? — попитах аз. — Просто отговарям на въпросите му. Дадох му цялата информация, която ми поиска, нека сега ми даде парите.

— Но разтвори ли се за него? — усмихна се мъжът. — Наистина ли разтвори сърцето и ума си, покани ли го в себе си?

Погледнах към имплантите му. Наранената тъкан беше стара и зашита. Явно навремето беше получил жестока инфекция. Но заради лъснатите жакове изглеждаше като нова.

— Покажи ми как — отвърнах аз, да ме питаш защо. Знаех, че няма да ми хареса.

Очите му се изцъклиха. Дясната му ръка подскочи нагоре като закачена на конци. Притисна пръсти към слепоочието си. Останалите части от тялото му изобщо не помръдваха.

Затананика си нещо под нос.

После пъхна показалец в жака на автомата.

С другата си ръка продължаваше да гали и потупва кутията. И не преставаше да тананика. Пееше нещо на банкомата.

Покрай нас минаха хлапетии.

— Хей, я го вижте! — подвикна едно от децата. Те спряха и се зазяпаха в него. И се разкикотиха.

На бара седеше ченге, жена. Опитваше се да завърже приказка с момчето, което сервираше. Тя забеляза хлапетиите и мрежоманиака и насочи вниманието си към тях.

— Добре — казах му аз. — Достатъчно.

Полицайката придърпа нагоре панталона си и бавно се запъти към нас.

Беше ме страх за него. Исках да се избавя от присъствието му, но не и да го гепи някое ченге.

— Откажи се — промърморих аз. Полицайката се приближи. Проверяваше ни зад визьора си, четеше личните ми данни.

— Досажда ли ви този човек, капитане? — попита тя.

— Не — отвърнах аз. — Няма нищо. Благодаря ви.

Ченгето навъсено ме изгледа и се разкара.

Опитах се да се отдалеча. Мислех, че ще остави автомата и ще ме последва. Мислех, че това е основната заповед на всички евангелисти: „Не им позволявай да избягат“.

Но мрежоманиакът продължаваше да стои до автомата, включен в мрежата. Беше в интерфейс.

— Как се казваш? — извика ми той.

Върнах се.

— Джут — отвърнах аз. „Наистина ще го накара да проработи“, казах си.

Ченгето все още ни наблюдаваше. Помъчих се да си дам небрежен вид, все едно всичко е съвсем нормално, все едно съм го помолила да ми услужи. Все едно той е служителят, който с удоволствие ще ми помогне.

Мъжът определено изпитваше удоволствие. Наведох се над рамото му и го скрих от полицайката. Миришеше на припой и вазелин. Казах му името и номера си. Мрежоманиакът продължаваше да тананика, докато натискаше бутоните. Продиктувах му номера на кредитната си карта. Не му я дадох.

— Дай ми картата си — протегна ръка той.

Пресегнах се покрай него и я пъхнах в отвора сама.

— Не, не — разсеяно се усмихна мъжът.

Преди да успея да му попреча, той извади картата, издърпа нагоре левия си ръкав и я притисна към китката си.

— О — възкликна мрежоманиакът. — О, Тттабита. И оголи ужасните си зъби.

— Вече те познавам. Зная толкова мммного неща за теб.

Четеше личните ми данни, сякаш минаваха през банкомата. Виждах го как се рови в миналото ми.

— Я излизай от досието ми — казах му аз и дръпнах картата от ръката му. Докато се отделяше от китката му, усетих слабо магнитно притегляне. Прибрах я обратно в джоба си.

— Но ти си красива — заяви той. — Вътрешно. Наистина си интегрирана.

И ме зяпна с тъпа блажена физиономия. Огромното му чене висеше като отворен люк. Изведнъж почувствах, че не му вярвам. Не вярвах, че е научил нещо от картата. Всичко това беше трик, с който връзваше будалите и ги убеждаваше, че когато си в интерфейс, наистина се случва нещо.

— Добре — попитах го аз, — каква зодия съм?

— Зодия ли?

Бях сигурна, че не знае и го притиснах.

— Да. Каква зодия съм?

Мрежоманиакът издърпа пръста си от банкомата и се усмихна.

— Вече всички сме под знака на Капела, Табита — тихо отвърна той. — Ббблагодаря ти за дддарението.

И се потътри нататък.

— Хей! — извиках аз. — Хей, върни се!

Не се върна.

Завъртях се и потърсих с поглед полицайката.

Нямаше я.

Момчето на бара ми се хилеше.

 

ТРЪГНАХТЕ ЛИ СЛЕД МЪЖА, КАПИТАНЕ?

 

Не. Оставих го да си иде.

 

НО ЗАЩО?

 

Защото беше мрежоманиак. Заради Анджи.