Колин Грийнланд
Всичко от начало (13)

13.

— Можеш да се настаниш в тази каюта — каза тя и отвори плъзгащата се врата. — Ще изхвърля всички боклуци.

Човек би си помислил, че Марко за пръв път вижда „Таласъм“.

— Страхотно! Направо страхотно! Какъв кораб! — Той я прегърна изотзад. — Искам да пътувам в кабината заедно с теб.

— Не — отсече Табита. — Никога не пускам други хора в кабината. — Тя се вгледа в големите му кафяви очи. — Съжалявам!

— Какво е това пък сега — попита той, — правила за безопасност ли?

— Ами, да.

— Не ти вярвам — възрази Марко, силно я притисна към себе си и наклони глава назад, за да я погледне. Искаш да кажеш, че жена като теб наистина спазва такива глупости, така ли?

Табита се завъртя и натисна вратата на пътническата каюта, която беше заседнала по средата.

— Просто не обичам никой да се мотае наоколо, докато пилотирам — отвърна тя.

Това като че ли го умилостиви.

— Добре де, добре — каза Марко. Дланите му блуждаеха по тялото й. Той захапа ухото й. — Ще ми липсваш. Чак до Изобилие… дотам са три-четири субективни часа, нали?

— Пет — отскубна се от прегръдката му Табита. — Няма да правя скок. Не и с този кристал. Не и с пътник на борда.

— Пет часа! — възкликна Марко. — И какво да правя през цялото това време без теб?

Тя беше ядосана и в същото време развеселена.

— Не зная! Свири на ръкавицата си. Приказвай си с Тал.

— Тал спи — отвърна той. Папагалът лежеше в бялата си порцелитова пътна кутия. На митницата еладелдийците бяха разтеглили устни при вида на упоената птица, но всички документи бяха в ред и ги пропуснаха без проблеми. — И ще спи още доста. Мрази да лети.

Ръцете му стигнаха до хълбоците на Табита. Марко погледна над рамото й.

— Вътре е фрашкано — отбеляза той.

Табита натисна вратата с цялата си тежест. Не поддаваше.

— Нищо особено. Ще разчистя — повтори тя, вече по-колебливо. Имаше толкова много боклуци, резервни гащеризони, надуваем спасителен сал, повечето от частите на стар кухненски робот, който бе купила евтино, но не се беше наканила да сглоби… Оставяше ги да летят във въздуха, без да ги завърже. — Отдавна не съм имала гости — полуизвинително обясни Табита. — Нещата просто се трупат.

— Човек не знае и половината от онова, което има, докато не му се наложи да го подреди — снизходително отвърна Марко.

Тя отново натисна вратата. Нещо вътре се стовари на пода със силен тропот.

— Моля те — тихо се обади той.

— Не ме увещавай — каза Табита. Но твърдостта й се топеше.

Последните му думи й напомниха за касетата от предишната вечер. Сигурно просто беше забравила откъде я е взела. Но мисълта за нея не преставаше да я гризе.

Тя се извърна от вратата и нерешително застана пред собствената си каюта. Можеше да го настани там. Въпреки умората и махмурлука, през следващите няколко часа нямаше да спи, докато не кацнеха на Изобилие.

— Табита. Я се отпусни — каза Марко и отново я притегли към себе си в тесния коридор. — Само се виж, ужасно си напрегната. Как ще пилотираш в това състояние? — Той започна да разтрива раменете й.

След секунда Табита вече го целуваше.

Обикновено нямаше такава възможност, да целува красив мъж на борда на собствения си кораб. Защо да не се възползва от нея? Удоволствието съвсем скоро щеше да свърши, винаги свършваше.

— Добре — благо заговори той, когато устните им се разделиха. — Ще ми покажеш ли и останалото?

Задният шлюз на трюма бе отворен. Марко взе кутията на Тал. Табита го хвана за другата ръка и го поведе.

— О, да! Страхотно е — възкликна той и отново остави кутията. Гласът му отекваше в празното пространство. — Направо страхотно!

Табита можеше да определи позата му — пъхнал ръце в задните джобове, с усмивка на лице — единствено като триумфална. Неговото възхищение от кораба й я ласкаеше. Но разбуждаше и старите й подозрения.

— Ще се побере ли оборудването ви тук?

— О, ще сместим всичко, не се безпокой.

Марко наистина разглеждаше трюма. Надзърна в нишите на товарните роботи, провери въздухопроводите и енергийните кабели, двата шлюза, вътрешните панели на вратите. Изкатери се по стълбичката и проучи покрива, после обиколи цялото помещение, цъкайки с уста като познавач.

— Хм. Добре. Добре. — След това се качи на перилата и се залюля на рамото на един от товарните кранове.

Табита стоеше долу и го наблюдаваше.

— Можеш ли да го направиш с една ръка?

— Естествено — отвърна той. Не успя и се приземи на краката си. — Гравитацията е малко височка. Ще го отработя. Ще го използвам в представлението. Какво е това тук?

Марко повдигна капака на кош с голям червен надпис „ПРИ ИЗВЪНРЕДНИ СИТУАЦИИ“. В краката му се изсипаха флакон дезинфектант, стар микрофон, полиетиленова торбичка с бинтове, силиконов уплътнител и кутия стафиди.

— Винаги става така — поясни Табита. Тя коленичи, натъпка всичко обратно в коша и бързо затвори капака.

— Вече зная къде да търся, ако ми трябват стафиди — подхвърли Марко.

— Да ти е сладко — каза Табита, като бършеше длани една в друга. Той се наведе към нея и я целуна по устните.

— Гладен съм.

Тя енергично се изправи, отвори коша, измъкна стафидите и тръсна кутията в ръцете му.

— Яж.

Марко не искаше да я вземе, не искаше да откъсне поглед от очите й.

— Не съм гладен за стафиди.

— Мислех, че бързаш.

— Бързам, бързам — отвърна той и се опита да я притегли към себе си.

Табита опря кутията в гърдите му.

— По-късно — решително отсече тя, макар да усещаше, че още малко и ще се предаде. — Трябва да тръгваме.

— Да вървим — отстъпи той и взе Тал. На излизане от трюма Табита отвори кутията и лапна шепа стафиди.

— Искаш ли? — с пълна уста попита тя.

— А, не.

— Добре.

Този ден наистина не беше обикновен. Нещата се трупаха. Работеше за този мъж. Предстоеше й полет до Изобилие. С повреден осев ключов кристал. Ченгетата бяха по петите й. Щеше да загази, ако пропуснеха този двайсет и четири часов срок.

„Алис“ също.

Той изглежда прочете мислите й и позабави крачка, докато минаваха през предния шлюз и се изкачваха по стъпалата към кабината.

— Не се безпокой — каза Марко. — Ще уредим всичко. Ти само ме откарай на Изобилие. Веднага ще преведем парите. Незабавно. Ще се запознаеш с момчетата, ще дойдеш на представлението, ще вечеряме, ще си пийнем, ще се наспим като хората и утре ще се заемем с твоя кристал. Познаваш ли там някого, който се занимава с такива неща?

— Не — отвърна Табита. Не познавате никой, който да работи на Изобилие. А и не би се доверила на такъв човек. В случаите, в които й се налагаше да вземе или достави стока там, кацаше и излиташе колкото се може по-бързо. Изобилие беше странно място.

Тя влезе в пилотската кабина. Марко я последва. Бе постигнал своето. Решението беше взето, въпреки волята й. Събитията изобщо се развиваха независимо от нея.

Оставиха Тал зад седалките при чантата й и другите неща, които бе натрупала там. Марко не искаше и да чуе да го остави в каютата. Трябвало да е до него, за да следи датчиците за жизнените признаци на птицата. Табита за миг се замисли за разпоредбите за пренасяне на животни. Тя нахлузи предпазната мрежа върху кутията и я пристегна.

— Всички тия боклуци не ти ли пречат?

— Не.

Мрежата се закачи за нещо. Табита се наведе и вдигна изсъхнала диня.

— Чудех се къде ли се е дянала — измърмори тя.

После се настани на седалката си, придърпа клавиатурата към себе си и включи компютъра, като дезактивира гласовия режим. Не можеше да понася някой да я слуша как разговаря с Алис.

„ВНИМАНИЕ“, изписа се на екрана. Появи се схематично изображение на кораба, което се завъртя на 180 градуса. Премигваше голям син диамант. „ДЕФЕКТИРАЛ ОСЕВ КЛЮЧОВ КРИСТАЛ. ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 43,29%.“

Табита не обърна внимание на предупреждението.

Тя издърпа ръкава си нагоре, за да погледне монитора си и заговори в радиостанцията:

— Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет вика контролната кула.

Марко стоеше на тясната пътечка между седалките. Той се пресегна над пулта и избърса праха от илюминатора. Навън се виждаха безкрайните кафеникави писти на порт Скиапарели.

— Контролна кула до Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет. Какъв е полевият ви номер, моля?

— По дяволите — изруга Табита и затършува из квитанциите, пъхнати под изолацията на стъклото.

— Повтарям, полевият ви номер, моля, Бе Ге Те нула…

— Един момент — каза тя, като подреждаше квитанциите. После вдигна поглед към Марко. — Тук някъде е.

Пъхнал ръце в джобовете си, той съчувствено кимна.

— Бая квитанции са.

— Има го в корабния ви дневник — обадиха се от кулата.

— Не, няма го — отвърна Табита. — Не съм го въвела. — Тя извади наслуки една от квитанциите, погледна я, после я смачка и я хвърли в кошчето до лявото си коляно.

— Според правилника, трябва да въведете полевия си номер в дневника при пристигането си, Бе Ге Те…

— Тук някъде е.

— Почакайте, Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет — сухо наредиха от кулата.

„Благодаря ти“, помисли си Табита и направи гримаса към микрофона. Тя посочи към седалката на копилота.

— Сядай. — Когато натисна едно от копчетата, кабината се обля в червена светлина. Разнесе се високо бръмчене.

— Бе Ге Те нула-нула-девет-нуда-пет-девет, Джут, Табита, капитан?

— Да?

— Полевият ви номер е Те Те едно-пет.

— Добре.

— При бъдещите си посещения на космодрум в тази или в която и да е друга система, моля, въвеждайте полевия си номер в паметта на дневника си.

— Добре. — Табита плъзна поглед по редовете от лампички и натисна още три бутона. Силен вой заглуши бръмченето. Светлината угасна и отново се включи.

— Може ли вече да тръгвам?

— Подали ли сте молба за излитане?

— Пътнически рейс до Изобилие.

— Подали ли сте молба за този рейс, капитан Джут?

— Вижте, отивам само до Изобилие, не до Харон или някъде другаде.

— Какъв е маршрутът ви, Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет?

Табита се отпусна назад и започна да изрежда координати, завъртя се към друга клавиатура до лакътя си, продължи да рецитира координати, обърна се към екрана и прочете координатите и от него.

Контролната кула повтори абсолютно всичко и в същото време под пода се разнесе ниско бавно чукане. Температурата в пилотската кабина се покачваше. Табита натисна няколко червени бутона. С изключение на един, всички станаха зелени.

Тя повторно натисна червения. После още един път, по-силно.

Той премигна в зелено и отново заблестя в червено.

Табита го удари с длан.

Бутонът засвети в зелено.

Корабът вибрираше, чукането се ускоряваше.

— Имате разрешение за излитане, Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет.

През илюминатора засия ослепително бяла светлина, която очерта квадрат на бетона около тях.

— Не стартирайте двигателите, докато…

Табита докосна някакъв ключ и прозвуча ужасяващ тътен.

Всичко извън защитните полета на седалките им пъшкаше и се огъваше. Екраните пращяха. По пулта премигваха лампички.

Тътенът стана непоносим.

„Алис Лидъл“ се разтърси. Разклати се. Повдигна три крака от земята и отново ги спусна. В пилотската кабина бе горещо. Навън дим обгръщаше всичко останало, освен квадрата магнезиева светлина, която постепенно позеленя.

Подскачаха, олюляваха се, после нещо ги хвана и ги запрати нагоре във въздуха.

Космодрумът под тях бързо се отдалечаваше, камионите се смаляваха, кислородните цистерни, хангарите, бетонните бункери и мостове се превръщаха в миниатюри, в жива геометрична диаграма, изчезваща в червените мъгли на Марс. Виждаше се и градът, който си живееше и без тях. Слънчевите лъчи се отразяваха в каналите.

Гръмовният тътен не стихваше. По корпуса с пращене пробягваше електричество, докато редкият въздух около тях се катализираше. Носеше се висок писък, сякаш се раздираше тъканта на небето. И всичко това продължаваше ли, продължаваше.

После шумът и разтърсването започнаха да отслабват, заоблената повърхност на Марс се отдръпна изпод тях като вълна от пясък и изведнъж нито под, нито над тях имаше нещо друго, освен мастилена чернота и някакво зловещо съскане.

В следващия миг се включи радиостанцията. Корабът се изпълни с гласове, които информираха, инструктираха, увещаваха, заявяваха, потвърждаваха. Пращенето ги правеше абсолютно неразбираеми. На екраните се изписваше страница след страница данни. Около пулта се носеха светлинни схеми. Чукането се възобнови, високо, настойчиво и неравномерно. Всички вещи извън предпазните мрежи се местеха и подскачаха.

Разбърканите квитанции се измъкнаха изпод изолацията на илюминатора и полетяха в лицата им като ято хартиени рибки.

— По дяволите — изруга Табита.

Марко Мец се засмя. Той се измъкна от мрежата си и започна да лови листчетата във въздуха.