Колин Грийнланд
Всичко от начало (1)

1.

— Фабилия? — попита инспекторът.

— Джут — отвърна тя.

— Ибе?

— Табита.

— Тлъжност?

— Собственик оператор.

— Корап?

— „Алис Лидъл“ — каза Табита.

Той повдигна ниско обръснатата си муцуна и внимателно я изгледа над монитора си.

— Тиб и регистрасия на корапа?

— Добре де — въздъхна Табита. — Бергенски „Таласъм“. Бе Ге Те нула…

Тя си нави ръкава нагоре и погледна монитора на китката си. Все не можеше да запомни регистрационния номер на „Алис“, въпреки че го виждаше по двайсет пъти на ден.

— … Нула-девет-нула-пет-девет.

— Сел на фътуване?

— Трябва да се срещна по работа с един човек — отвърна Табита. — Виж, дали би могъл да поускориш нещата, как смяташ?

Но той беше еладелдиец и педантично проверяваше всичките й данни. Езикът му бе провиснал навън.

Табита сърдито изпъшка и забарабани с пръсти по гишето.

Тя се огледа наоколо. Всички други опашки в залата напредваха нормално. Местните просто трябваше да пъхнат талона си в прореза и да минат през портала. Ама пустият й късмет да попадне на еладелдиец…

Разбра какво ще последва, още щом инспекторът отвори лилавата си устица.

— Архивът фоказва регистрасия на тефектен осев ключов кристал — каза той. — Фреди два бесеца.

— Да — потвърди Табита.

— И още нефофравен — отбеляза съществото.

— Аха — кимна тя. — Тъкмо затова трябва да се видя по работа с един човек.

Но преди да я пусне през портала, той разпечата нов екземпляр от капеланските разпоредби за допустимите равнища на изхабяване на осевите ключови кристали.

Табита пъхна разпечатката в чантата си, в която — някъде — вече имаше три такива документа, и си погледна часовника.

— По дяволите — изруга тя.

Терминалът беше затворен поради някаква полицейска операция. За да излезе на обществената магистрала, Табита трябваше да мине по дълъг подземен тунел. Вътре бе тъпкано с народ. Униформени космонавти се блъскаха с носачи — и човеци, и роботи. Пламенни евангелисти пъхаха пророчества за неизбежното пълно сливане в лапите, зъбите или ръцете на ококорените туристи. За вниманието им се надпреварваха холоси на местни заведения, телевизионни канали и археологически атракции. Глъчката беше по-оглушителна от обикновено. Разбира се: нали имаше карнавал. Слушалките й внезапно се включиха в местен канал и започнаха да вибрират в ритъма на салса. Раздразнена, тя ги изключи и ги смъкна на шията си. Ако искаше да стигне до града преди обед, трябваше да се размърда. Табита вдигна чантата си, заобиколи товарен гравитокар, мина през група дърлещи се перки и си проби път между двама алтециани и гида, с когото се пазаряха. Като крачеше леко при ниската гравитация и размахваше чантата пред себе си, тя успя да се измъкне на открито.

Навън бе прашно и студено. Силните пустинни ветрове носеха пясък. Полуголи деца с очи като цепки и крайници като пръчки мрачно обработваха изливащите се тълпи. Табита Джут вдигна яката на старото си металическо яке и закрачи покрай павилионите в търсене на транспорт.

Опашките за авиотаксита бяха невероятни. Тя пое по тротоара към канала. Същото положение. За щастие повечето туристи търсеха роботакси, каквото Табита и без това не можеше да си позволи. И тогава — страхотен късмет — успя да се вмъкне пред бяло семейство, което все още се дивеше на цвета на водата, и хвърли чантата си в новопристигнала лодка.

— „Мьобиусов лист“ — извика тя.

Виковете на ядосаните зяпачи заглъхнаха зад тях, те напуснаха кея и се понесоха по течението. Табита седеше на кърмата и наблюдаваше как маслиновите горички и гъбените градини по двата бряга бързо отстъпват място на сухи докове, кварцови рафинерии и епифити. В далечината за миг се издигнаха небостъргачите на Скиапарели. После, когато навлязоха в шахтите, около тях се затвориха кораловорозови скални стени.

— За карнавала тук? — попита я шофьорката. Гласът й издаваше досада и негодувание, които отрицателният отговор на Табита не успя да промени. Тя бе веспанка, изпълнена с враждебно примирение като всички останали. Атмосферата беше осеяла издължените й бузи с кафяви петна.

— Преди да съборят купола било по-добре — оплака се от студа местната. — Идвала си тук кога имали сме купол?

— Не — отвърна Табита.

— Тогава си ни било топличко — каза шофьорката. — После съборили купола. Казали, че инсталират слънчев. — Подвижното й лице се сгърчи в нацупена физиономия. — Ама не. Още карат се кой плаща.

Тя повдигна лакти. Приличаше на торба гнили зелени чушки в кафяво плъстено палто. Лъскавите възглавнички на ушите й бяха съсухрени и сбръчкани, меките торбички под очите й висяха в изражение на постоянно отчаяние. Табита се зачуди от кога ли изкарва мизерната си прехрана с тази лодка и се жалва на безразличните пътници, без да е в състояние да събере парите или силата за дългото пътуване към дома.

Тъмночервеният канал ги отведе в границите на новия град. Вятърът донесе до тях крясъците на продавачите и бръмченето на таксита, отекващи над мръсните води. Група рунтави палерниански проститутки седяха на слънце, пушеха и си клатеха краката на стъпалата под пасажа „Малибу“. Жените подсвиркваха и махаха с ръце на лодките по канала. Шофьорката започна да се оплаква от тях. Табита се премести напред на напуканата червена пейка.

— Трябва да разговарям по телефона.

Тя се пъхна под телефонния навес, разви кабела на слушалките си и включи щепсела. Изподрасканото екранче й изсвири кратка мелодия. Появи се емблема на телефонна компания. Последваха реклами, повече от обикновено заради сезона. Прозорчето в долния ляв ъгъл показваше весело намаляващите кредити на Табита.

Опита да се свърже с „Мьобиусов лист“, но й отговори телефонен секретар. Набра друг номер. И зачака.

Разминаха се с двумачтово платноходче, управлявано от детски екипаж. Влачеха пустинна манта на дълго черно въже. Тя се потапяше във водата и припляскваше със сивите си, ципести криле.

Най-после успя да се свърже. Докато се представяше, на екранчето се появи мазно захилено лице.

— За карнавала ли идваш?

— Не, по работа — отвърна Табита. — Карлос, колко вървят осевите ключови кристали?

— За какъв тип?

— „Таласъм“.

— Още ли караш оная бракма? Всеки момент ще се разпадне под краката ти.

— И тя така ми казва — отвърна Табита. — Хайде, Карлос, бързам. Колко?

Той й каза. Тя изруга.

Карлос сви рамене.

— Толкоз за летящи антики като твоята — безмилостно заяви той. — Няма резервни части. — После се почеса по ухото. — Мога да ти уредя „Навахо Скорпиън“ на страшна далавера.

— Чупката, Карлос.

Табита се замисли за алтецианите на космодрума, помъкнали своите куфари и вързопи.

— Слушай, напоследък да си виждал капитан Франк?

— Кристал за „Таласъм“, да, това е по неговата част — ухили се той. — Опитай на битака.

— Много ти благодаря, Карлос.

— Я по-весело, Табита. Все пак е карнавал!