Иван Вазов
Бащата на доброволците

Песен гърми из улица:

млада чета в бой замина.

Клета майка в къщи пищи —

тя изпрати трите сина.

 

Не искаха да останат

от юнаците назади:

двамата й „простй“ казаха,

третият се не обади.

 

Муси се бащата мрачно:

— Мълчи, жено, недей вряка,

какво правиш? Големй се,

ний родихме три юнака.

 

Нека вървят! — Ех напусто,

сърце майчино не зима

от утеха, мъдра дума —

тя се тръшка и поима.

 

Разтъжи се мъжко сърце,

рипва той на друм ги спира:

— Бре, халосници, постойте,

майка ви без вас умира.

 

Връщайте се! — Смутиха се

три юнака — трима сина:

мила им е стара майка —

по им мило за дружина.

 

— Ех ти, татко, кажи майци

да не плаче, да не чака:

юнаците не се връщат —

ний сме вече под байрака.

 

Час минува и повече

как на друма се препират:

бре на халос всичкото е,

твърди глави не увират.

 

Не се връщат! Пак булката

ще да писне, ще завайка,

щом го види сам че иде —

нали тя е пуста майка?

 

Какво има, че отиват?

Глава женска, не отбира.

Па и тия клети сърби! —

Всичката му кръв възвира!

 

Нали те са христиени.

Ходят в черква, вардят пости?

Нали брат му при Гредетин

падна мъртъв — бог да прости?

 

Ето с турчин бой ще има…

А нападат ни хайдушки!

Право имат момчетата,

дето взеха свойте пушки!

 

„Да бих могъл“… Но веднага

страшна мисъл го обфана:

— Вам казувам, връщайте се!

Ала гледа — сам остана.

 

Четата потегли с песни,

гордо знамето летеше,

също както в онуй време,

кога с Филипа той беше!

 

— Бре, разбойници, я стойте,

правите ме да се слиша:

де войводата? Кажете,

искам и аз да се пиша!