Морис Дрюон
Законът на мъжете (7)

VI. ОТ НОФЛ ПРАВО В СЕН-МАРСЕЛ

Една сутрин в началото на юли, доста преди да се зазори, Жан дьо Кресе влезе в стаята на сестра си. Младият мъж държеше димяща свещ в ръката си. Беше си измил брадата и беше облякъл най-хубавата си надризница.

— Ставай, Мари — каза той. — Заминаваш тази сутрин. Пиер и аз ще те заведем.

Момичето се надигна в леглото си.

— Заминавам ли… Как така? Тази ли сутрин трябва да замина?

Със замъглено от съня съзнание, тя гледаше втренчено брат си с големите си тъмносини очи, без да разбира. Отметна по навик през рамо дългите си гъсти копринени коси със златисти отблясъци.

Жан дьо Кресе съзерцаваше с неудоволствие красотата на сестра си, сякаш тя бе самото олицетворение на греха.

— Събери дрипите си, защото няма да се върнеш много скоро.

— Но къде ще ме отведете? — попита Мари.

— Ще видиш.

— А вчера… Защо нищо не ми казахте вчера?

— За да ти дадем време да ни изиграеш пак някой от твоите номера?… Хайде, побързай. Искам да тръгнем, преди да ни видят слугите. Достатъчно срам ни навлече. Няма нужда да клюкарствуват допълнително.

Мари не отвърна нищо. От цял месец близките й се отнасяха с нея все така и й говореха със същия тон. Тя се изправи, леко натежала от бременността си, която колкото и да не й личеше още, я изненадваше при ставане всяка сутрин. При светлината на оставената й от Жан свещ тя се приготви, плисна с вода лицето и шията си, сплете набързо косите си. Забеляза, че ръцете й треперят. Къде я отвеждаха? В кой манастир? Тя окачи на шията си златния медальон, подарен й от Гучо. Според думите му самата кралица Клеманс му го била дала. „Досега реликвите в него малко ми помогнаха — помисли си тя. — Дали не съм им се молила както трябва?“ После тя сгъна на купчина една горна и две долни рокли, една връхна дреха и няколко кърпи за лице.

— Ще си сложиш наметката с голямата качулка — подхвърли Жан, като надникна в стаята.

— Та аз ще умра от жега! — възрази Мари, — Това е зимна дреха.

— Майка ни държи да пътуваш със скрито лице. Не се противи и побързай.

В двора другият й брат, Пиер, оседлаваше сам двата коня.

Мари знаеше отлично, че този ден ще дойде. В известен смисъл, колкото и да се тревожеше, не й беше кой знае колко мъчно: тя бе стигнала дотам, че едва ли не желаеше да замине. Безрадостният манастир й изглеждаше много по-поносим от ежедневно предъвкваните натяквания и упреци. Там поне щеше да бъде сама с мъката си. Няма да бъде вече принудена да търпи яростните изблици на майка си, легнала болна, откакто бе избухнал скандалът. Всеки път, когато Мари й носеше чаша билков чай, тя я обсипваше с проклятия. Дебелата владетелка на имението получаваше пристъп на задух и се налагаше спешно да викат бръснаря от Нофл, за да й пусне малко черна кръв. За по-малко от две седмици вече шест пъти трябваше да пускат кръв на дам Елиабел, без това лечение да ускори оздравяването й.

Двамата й братя, особено Жан, се отнасяха с нея като с престъпница. О, разбира се! По-добре в манастир, хиляди пъти по-добре! Но затворена в някоя обител, ще може ли изобщо да получи вести от Гучо? Тази мисъл я преследваше натрапчиво и най-много я плашеше в бъдещата й съдба. Проклетите й братя я уверяваха, че Гучо бил избягал в чужбина.

„Не искат да ми признаят — казваше си тя. — Сигурно са накарали да го хвърлят в затвора. Не е възможно той да ме е изоставил! Или се е върнал в нашия край, за да ме спаси и затова братята ми толкова бързат да ме отведат, а после да го убият. Ах, защо не избягах с него!“ Въображението й рисуваше всевъзможни трагични развръзки. От време на време почти желаеше Гучо наистина да е избягал, изоставяйки я на жестоката й участ. Лишена не само от съвет, но дори и от съчувствие, тя нямаше до себе си нито едно близко същество освен детенцето, което щеше да роди. Но то малко можеше да й помогне, само поддържаше смелостта й.

Преди да тръгне, Мари попита дали може да се сбогува с майка си. Пиер влезе в спалнята на дам Елиабел. Вдовицата, която въпреки кръвопусканията не беше загубила гласа си, така се развика, че Мари разбра колко излишно е да настоява.

— Отговори ми, че нямала вече дъщеря — каза Пиер, като излезе от спалнята на майка им.

А Мари още веднъж си помисли: „Трябваше да избягам с Гучо. Аз съм си виновна. Как не заминах с него!“

Двамата братя яхнаха конете си и Жан взе сестра си зад себе си, защото неговият кон беше по-як или поне не толкова хилав като другия. Пиер яздеше сумтящото конче, на гърба на което предишния месец двамата братя бяха влезли така славно в столицата.

Мари хвърли последен поглед към малкото имение, чиито покриви едва личаха в сумрачната колеблива още зора, сякаш вече тънеха в сивотата на спомена. Всички мигове на живота й, откакто бе отворила очи, бяха вписани между тези стени и в този пейзаж: игрите й като дете, изненадващото откриване на самата нея и на света, което всички правим ден след ден, всеки на свой ред… безкрайното разнообразие на тревите в полето, странната форма на цветята и дивния прашец в сърцевината им, нежния пух по коремчето на патенцата, игрите на слънчевите лъчи по крилцата на водните кончета… Тя оставяше тук всички ония часове, през които бе наблюдавала как израства, беше се вслушвала в мечтите си, всички промени на лицето си, което тъй често бе оглеждала в прозрачните води на Модр, и омаята от живота, която изпитваше понякога, легнала по гръб сред поляната, когато се опитваше да прочете бъдещето си във формата на облаците и си представяше, че бог я гледа от дъното на небето…

— Смъкни качулката си — заповяда й Жан. Щом прекосиха реката, той подкара по-бързо коня си, а кончето на Пиер тутакси почна да сумти.

— Не караме ли малко бързо, Жан? — попита Пиер, като посочи с глава Мари.

— Ами! Плевелът винаги се хваща по-здраво! — отвърна по-възрастният брат, сякаш в проклетията си пожелаваше да й се случи нещо.

Но надеждите му не се оправдаха. Мари беше здраво момиче, създадена да бъде майка. Тя измина десетте левги от Нофл до Париж без никакви признаци на неразположение. Чувствуваше се само разнебитена и се задушаваше от жега, но не се оплакваше. Изпод качулката си тя видя само уличната настилка и долната част на къщите в Париж. Колко крака! Колко обувки! Най-много я изненадваше шумът, неспирният тътен на града, гласовете на викачите, на продавачите на какви ли не стоки, различните шумове на занаятчийските работилници. На някои места тълпата беше така гъста, че конете едва си проправяха път. Минувачи блъскаха с лакти или с рамене краката на Мари. Най-сетне конете спряха. Свалиха девойката, която беше много уморена и изпрашена от пътя. Едва тогава й разрешиха да повдигне качулката си.

— Къде сме? — попита тя, като разглеждаше удивена двора на хубава сграда.

— У вуйчото на твоя ломбардец — отвърна Жан дьо Кресе.

След няколко минути, затворил едното си око, Толомей разглеждаше трите деца на покойния дьо Кресе, насядали срещу него: брадатият Жан, голобрадият Пиер и сестра им до тях, малко по-назад, навела глава.

— Разберете, месер Толомей — казваше Жан, — вие ни обещахте…

— Естествено, естествено и ще спазя обещанието си, приятели, не се съмнявайте.

— Но разберете, че се налага да го изпълните по-бързо. Разберете, че след шума около този позор сестра ни не може повече да живее с нас. Разберете, че ние не смеем да се мернем в околните имения, че дори слугите ни се гаврят с нас и положението ще стане още по-нетърпимо, когато грехът на сестра ни ще личи още повече.

Отговорът на Толомей беше на върха на езика му: „Та нали самите вие, момчета, предизвикахте целия този шум? Кой ви принуждаваше да погнете разярени Гучо, като вдигнете на крак целия Нофл по-успешно от кой да е глашатай?“

— Пък и майка ни не може да дойде на себе си след това нещастие. Тя прокле дъщеря си и до такава степен се разстройва, щом я види край себе си, че се страхуваме за живота й… Разберете…

„Що за мания имат глупците да ви дават акъл!… Нищо! Щом му пресъхне устата, ще млъкне!… Но затова пък разбирам много добре защо моят Гучо е полудял по това красиво момиче. Упреквах го досега, но откакто тя влезе, съм на друго мнение. И ако на моята възраст можеше все още да ми се случи подобно нещо, аз щях да постъпя по-безумно и от него. Какви чудни очи, приказни коси, прекрасна кожа… истински пролетен плод! И колко сърцато понася нещастието си! Защото в крайна сметка тия двамата крещят, буйствуват, придават си важност, но най-тежко е за нея, клетото момиче! То сигурно е добросърдечно. Колко жалко, че се е родила под един покрив с тия двама глупаци и колко щеше да ми е драго Гучо да се ожени тържествено за нея, тя да живее тук и да радва старините ми.“

Той не сваляше поглед от нея. Мари повдигаше очи, свеждаше ги тутакси, обезпокоена, че я наблюдава така настойчиво.

— Разберете, месер, че вашият племенник…

— О! Той ли? Отказвам се от него, обезнаследих го! Ако не беше избягал в Италия, мисля, че щях да го убия със собствените си ръце! Да знаех само къде се крие!… — каза Толомей и сломен опря чело на сключените си ръце.

Защитен от тази стряха, той намигна с тежкия си, обикновено сведен клепач, но така, че само девойката да го види. Тогава Мари разбра, че има съюзник. Тя неволно въздъхна. Гучо беше жив, Гучо беше на сигурно място и Толомей знаеше къде. Имаше ли значение манастирът сега?

Вече не слушаше приказките на брат си Жан. Впрочем, би могла да ги повтори наизуст. Пиер дьо Кресе също мълчеше някакси уморен. Без да смее да признае открито, той се упрекваше, че се бе поддал и той на безсмислен гняв. И оставяше по-големия си брат да дрънка за честта на кръвта и законите на рицарството, за да оправдае неокачествимата им глупост.

Защото когато братята Кресе, едва що излезли от бедния си разнебитен замък и от двора, миришещ зиме и лете на тор, видяха княжеското жилище на Толомей, когато вдъхнаха атмосферата на охолство и изобилие, която се долавяше в цялата къща, те не можеха да не признаят, че ако се бяха съгласили с тази женитба, сестра им нямаше да бъде измежду най-онеправданите. Но ако по-малкият брат изпитваше всъщност известно угризение спрямо сестра си, по-големият, упорит и воден от доста низко чувство на завист, си мислеше: „Защо чрез греха си да има право на такива богатства, а ние да се трепем и да живеем окаяно?“

И Мари не беше безчувствена към околния лукс, който я заслепяваше и засилваше съжаленията й.

„Ех, защо Гучо нямаше поне мъничко благородна кръв — мислеше си тя — или пък ние да не бяхме от благородно потекло! Какво значи рицарство? Нима е нещо хубаво, щом причинява толкова страдания? Ами богатството, нима то не е също един вид благородство?“

— Не се тревожете за нищо, приятели — каза най-сетне Толомей, — и разчитайте на мен. Дълг на вуйчовците е да поправят грешките на племенниците си. Благодарение на високопоставените си приятели успях да издействам сестра ви да бъде приета в девическия манастир Сен-Марсел. Не сте ли доволни?

Двамата братя Кресе се спогледаха и кимнаха в знак на одобрение. Девическият манастир в предградието Сен-Марсел се ползваше с отлична репутация. В него постъпваха само девойки от високо потекло. Понякога дори под воала се прикриваха кралски незаконнородени дъщери. Озлоблението на Жан дьо Кресе тутакси стихна, усмирено от кастовото тщеславие. Нямаше място, където какъв да е позор да не се изкупи с повече чест. И когато дребните барони в околностите на Нофл щяха да попитат Кресе къде е Мари, те охотно щяха да отговорят привидно нехайно: „В девическия манастир Сен-Марсел.“

Но Толомей навярно бе платил иди обещал доста крупна сума, за да я приемат там…

— Много добре, много добре — каза Жак. — Между другото игуменката е малко нещо наша роднина, струва ми се. Майка ни неведнъж е споменавала името й.

— Тогава всичко е възможно най-добре — поде Толомей. — Аз лично ще отведа сестра ви при граф дьо Бувил, бившия главен шамбелан…

Двамата братя още веднъж се поклониха в знак на уважение.

— …чрез когото издействувах тази милост. И обещавам ви, че тази вечер тя ще бъде поверена именно на игуменката. Така че можете да си заминете с чиста съвест. Ще ви държа в течение.

Двамата братя не искаха нищо друго. Отърваваха се от сестра си и смятаха, че са направили достатъчно за нея, предоставяйки я на грижите на някой друг.

— Нека бог ти вдъхне разкаяние — каза й Жан вместо сбогуване.

Той се сбогува много по-сърдечно с Толомей.

— Бог да те пази, Мари — каза развълнувано Пиер. Той понечи да прегърне сестра си, но строгият поглед на по-големия му брат пресече порива му.

И Мари се озова сама с дебелия банкер с тъмно лице, месеста уста и замижало око, който, колкото и да й се виждаше странно, беше неин вуйчо.

Двата коня излязоха от двора и сумтенето на болнавото конче постепенно затихна — последен знак за живот на двамата дьо Кресе, които се отдалечаваха от Мари.

— А сега да седнем до масата, мое дете. Докато се яде, не се плаче — заяви Толомей.

Той помогна на момичето да свали наметката, под която се задушаваше. Мари го погледна изненадано и благодарно, защото това беше първата проява на внимание или просто на учтивост, засвидетелствувана й от много седмици насам.

„Виж ти! Този плат е от моите“ — каза си Толомей, когато съгледа роклята й.

Банкерът беше същевременно и търговец на източни подправки. Затова рагуто, в което изящно потапяше пръсти, и месата, които внимателно отделяше от костите на малки късчета, бяха пропити с екзотични и възбуждащи апетита миризми. Но гърлото на Мари бе свито и тя почти не се докосна до първите блюда.

— Той е в Лион — каза й тогава банкерът, като повдигна левия си клепач. — Засега не може да мръдне оттам, но мисли за вас и ви е напълно верен.

— Да не би да е в затвора?

— Не, не може да се каже. Наистина е затворен, но съвсем не по неприятни причини. Той споделя пленничеството си с толкова високопоставени лица, че не можем да се страхуваме за живота му. Всичко ме кара да мисля, че той ще излезе от църквата, в която е сега, много по-влиятелен, отколкото е влязъл в нея.

— Църква ли? Защо в църква?

— Не мога да ви кажа нищо повече.

Мари не настоя. Гучо, затворен в църква заедно с толкова високопоставени лица, че не можеха да й кажат имената им — тази загадка бе недостъпна за ума й. Но всичко, което бе свързано с Гучо, винаги беше обвито с тайна. Първия път, когато го бе видяла, не се ли връщаше от тайна мисия при английската кралица? Не беше ли се върнал в Кресе, за да скрие някакви документи, а после, за да ги вземе? Не трябваше ли да ходи два пъти в Неапол заради кралица Клеманс? Не беше ли получил именно от нея медальона с мощите на свети Йоан, който сега висеше на шията й? Ако Гучо е затворен в този час, това навярно пак е заради някоя кралица. И Мари не можеше да се начуди как сред толкова всесилни принцеси той все още предпочита нея, бедната благородница от село. Гучо беше жив, Гучо я обичаше, достатъчно й беше да знае това, за да изпита удоволствие, че живее. И тя започна да се храни с охотата на осемнадесетгодишно момиче, тръгнало на път още от зори.

Макар че се обръщаше с лекота към най-мощните барони, към перовете на кралството, легистите, архиепископите, Толомей отдавна беше загубил навика да разговаря с жени и особено с толкова млада жена. Те размениха малко думи. Старият банкер гледаше очарован тази паднала му от небето племенница, която с всеки изминат миг му харесваше все повече.

„Колко жалко, че трябва да я затворим в манастир. Ако Гучо не беше задържан в конклава, щях непременно да изпратя това хубаво дете в Лион. Но какво ще прави там само и без опора? А кардиналите, както чувам, не са още готови да отстъпят… Дали да не я задържа тук, докато се върне племенникът ми? Това би ми било най-приятно. Но не, не мога. Помолих Бувил да се застъпи за нея. Как бих изглеждал, ако пренебрегна положените от него усилия? И ако свръх всичко друго игуменката е братовчедка на Кресе и на ония глупаци им хрумне да питат как е сестра им… Хайде! Нека не позволявам да ми се завърти и на мен главата! Тя ще отиде в манастира…“

— … само че не за пял живот — каза той, като продължи гласно мисълта си. — Не става дума да ви покалугерят. Изтърпете без много оплаквания тези няколко месеца сред монахините. Обещавам ви, че щом детето се роди, ще оправя работите ви, за да си живеете щастливо с племенника ми.

Мари улови ръката му и долепи устни до нея. Той се смути. Добросърдечието не му беше присъщо и занаятът му не бе го приучил на изяви на благодарност.

— Сега трябва да ви предам на грижите на граф дьо Бувил — каза той. — Ще ви заведа при него.

От Улица на ломбардците до двореца в Сите не беше много далеч. Мари измина този път рамо до рамо с Толомей в състояние на безкрайно удивление. Тя никога не беше виждала голям град. Движението на тълпата под юлското слънце, красивите къщи, големият брой най-различни магазини, блестящите сергии, цялото това зрелище я пренасяше в някакъв фееричен свят. „Какво щастие! Какво щастие да живееш тук — казваше си тя — и какъв мил човек е вуйчото на Гучо, и каква благодат, че пожела да ни закриля! О, да, аз ще понеса без никакви оплаквания няколкото месеца в манастира!“

Те минаха по Понт-о-Шанж и влязоха в търговската галерия, цялата задръстена от сергии.

Толомей не можа да се въздържи — толкова му бе приятно да слуша благодарствените думи на Мари — да не й подари кесия за колан, избродирана с мънички перли.

— От името на Гучо. Нали трябва да го замествам! После се заизкачваха по голямото стълбище на двореца. Така, задето бе съгрешила с млад ломбардец, Мари дьо Кресе можа да влезе в жилището на френските крале.

Вътре в двореца цареше оживлението и действителното или привидното суетене, характерни за всяко място, където се намираше граф дьо Валоа. Щом прекосиха множество галерии и зали, в които се тълпяха, разминаваха или се обаждаха един другиму шамбелани, секретари, придворни и просители, Толомей и младото момиче стигнаха до едно малко по-усамотено крило на двореца зад Сент-Шапел, което гледаше към Сена и Еврейския остров.

Стража от благородници в ризници препречи пътя им. Никой не можеше да проникне в покоите на кралица Клеманс без разрешение на попечителите. Докато извикат граф дьо Бувил, Толомей и Мари почакаха в нишата на един прозорец.

— Ей там, виждате ли, изгориха тамплиерите — каза Толомей, като й посочи острова.

Дебелият Бувил пристигна, все още във военни доспехи, с друсащ се корем под стоманената ризница и с решителна походка, сякаш му предстоеше да командува атака. Той отстрани стражата. Толомей и Мари прекосиха помещението, където спеше, седнал в едно кресло, сух старец с копринена роба, чиято кожа беше цялата на петна като пергамент. Това беше сенешал Жоенвил. Двама щитоносци играеха безмълвно до него на шах. После двамата посетители влязоха в апартамента на Бувил.

— Посъвзе ли се госпожа Клеманс? — попита Толомей.

— По-малко плаче — отвърна попечителят — или по-скоро по-малко показва сълзите си, като че ли се стичат направо в гърлото й. Но все още е като замаяна. А и горещината тук е вредна при нейното състояние. Често й призлява и й се вие свят.

„Значи френската кралица е някъде тук? — помисли си Мари с живо любопитство. — Може би ще ме представят на нея? Ще се осмеля ли да говоря с нея за Гучо?“

После между банкера и бившия главен шамбелан се поведе дълъг разговор, от който тя почти нищо не разбра. Когато произнасяха нечии имена, те снишаваха глас и Мари съзнателно не слушаше шушуканията им.

На другия ден се очакваше да пристигне граф дьо Поатие, идващ от Лион. Бувил, който толкова бе настоявал да се върне, вече не знаеше дали да се гордее с успеха си. Защото монсеньор дьо Валоа бе решил незабавно да пресрещне Филип, придружен от граф дьо Ла Марш. И Бувил показа на Толомей през прозореца, който гледаше към двора, приготовленията за отпътуването. Бургундският херцог пък от своя страна бе пристигнал от Дижон и охраняваше със своите благородници племенницата си малката Жана Наварска. Опасен бунтовен вятър духаше над града и съперничеството между регентите можеше да доведе до най-големи нещастия. Според Бувил, трябвало да назначат за регентка кралица Клеманс и да създадат Съвет на короната, съставен от Валоа, Поатие и Йод Бургундски.

Колкото и да го интересуваха тези събития, Толомей на няколко пъти се опита да насочи разговора към конкретния повод на идването си.

— Разбира се, разбира се, ще бдим хубаво над тази госпожица — отговаряше Бувил и пак се връщаше на политическите си грижи.

Дали Толомей е получил писмо от Лион? Шамбеланът бе прегърнал свойски банкера през рамо и му говореше почти буза до буза. Какво? Гучо, преобразен в конклавист, бил затворен заедно с Дюез? Ах, какво умно момче! Дали Толомей смята, че ще може да установи връзка с племенника си? Нека го уведоми, ако получи вест или сам успее да се свърже някак с него.

Това би могло да се окаже много ценно. Колкото до Мари…

— Но естествено, естествено — заяви попечителят, — госпожа дьо Бувил, която е умна и много енергична личност, е уредила всичко, както ви е угодно. Не се тревожете.

Той извика жена си, дребна слаба и властна жена, с прорязано от вертикални бръчки лице и мършави ръце, които непрекъснато движеше. Мари, която досега се чувствуваше напълно сигурна, тутакси бе обзета от страх и тревога.

— А, вашият ли грях трябва да скрием — каза госпожа дьо Бувил, като я изгледа без капка благосклонност. — Чакат ви в манастира на ордена света Клара. Игуменката не беше много склонна да ви приеме, особено когато й казах името ви, защото не зная по каква линия била ваша роднина и поведението ви никак не й се нрави. Но благоволението, с което се ползва месир Юг, моят съпруг, изигра ролята си. Наложи се да повиша глас. Ще ви дадат подслон. Ще ви заведа там преди да мръкне.

Тя говореше припряно и човек мъчно можеше да я прекъсне. Когато млъкна, за да си поеме дъх, Мари й отговори много почтително, но с много достойнство:

— Госпожо, аз не съм прегрешила, защото наистина бях омъжена пред бога.

— Хайде, хайде — сряза я госпожа дьо Бувил. — Не ни карайте да съжаляваме за добрината, която сме проявили към вас. Благодарете на хората, които са се постарали да ви помогнат, вместо да правите фасони.

Толомей благодари от името на Мари. Когато той се накани да си върви, Мари загуби ума и дума и се хвърли в прегръдките му, сякаш бе неин баща.

— Съобщете ми какво става с Гучо — прошепна тя на ухото му — и му предайте, че тъгувам за него.

Толомей си отиде, а и съпрузите Бувил изчезнаха някъде. Целия следобед Мари остана в преддверието на апартамента им, без да смее да мръдне. Единственото й развлечение беше да наблюдава отдалеч, седнала в нишата на един отворен прозорец, заминаването на монсеньор дьо Валоа и свитата му. Тази гледка за малко разсея тъгата й. Тя никога не бе виждала толкова хубави коне, така красиво оседлани, толкова пищни дрехи и толкова много коне и хора. Мислеше си за селяните в Кресе, облечени в дрипи, с омотани в навуща крака и си казваше, че е необяснимо как може същества, които имат глава и две ръце и всички са създадени от бога по негово подобие, да бъдат така коренно различни, щом сменят дрехите си.

Като забелязаха, че това изключително красиво момиче ги наблюдава, млади оръженосци й се усмихнаха и дори й пратиха целувки. Внезапно те се засуетиха край една особа, цялата в сърмени бродерии, която си придаваше голяма важност и се държеше като владетел. После цялата свита потегли и следобедната жега надвисна над дворовете и градините на двореца.

Към края на деня госпожа дьо Бувил дойде да вземе Мари. Придружени от няколко прислужника и яхнали мулета с женски седла, на които се сяда от едната страна, като за краката има специална дъсчица, двете жени прекосиха Париж. Почти навсякъде срещаха струпани хора и присъствуваха дори на завършека на едно сбиване пред прага на някаква кръчма между сподвижниците на граф дьо Валоа и хората на Бургундския херцог. Сержантите от уличната охрана въдворяваха реда с тояжките си.

— Градът е разгорещен — забеляза госпожа дьо Бувил. — Никак не бих се изненадала, ако утре избухне бунт.

През хълма Сент-Жьонвиев и вратата Сен-Марсел двете жени излязоха от Париж. Над предградията се спускаше здрач.

— Когато бях млада — поне госпожа дьо Бувил, — тук едва ли имаше повече от двадесет къщи. Но хората няма вече къде да се дянат в града и непрестанно строят в нивята.

Манастирът на ордена света Клара със сградите, градината и овощната градина беше обграден от висока бяла стена. Близо до една ниска вратичка се виждаше отвор, издълбан в каменния зид.

Някаква жена, която вървеше покрай зида с кърпа на глава се приближи до този отвор и бързо постави в него един вързоп, омотан в бяло платно. После обърна навътре дървения кръг, върху който бе сложила вързопа, дръпна звънчето и като видя, че вратарят идва, бързо побягна.

— Какво направи тя? — попита Мари.

— Остави копелето си — отвърна госпожа дьо Бувил, като изгледа строго Мари. — После ги прибират други хора. Хайде, побързайте!

Мари подкара по-бързо мулето си. Мина й през ум, че и тя можеше да бъде принудена един хубав ден да остави така детенцето си в подобен отвор и реши, че съдбата й все пак е доста завидна.

— Благодаря ви, госпожо, че полагате толкова грижи за мен — прошепна тя със сълзи на очи.

— А, най-сетне казахте нещо свястно — отговори госпожа дьо Бувил.