Морис Дрюон
Законът на мъжете (5)

IV. ДА ПРЕСУШИМ СЪЛЗИТЕ СИ

В онази сутрин жителите на Лион бяха лишени от зеленчуци. Колите на градинарите бяха задържани извън града и домакините протестираха пред празните сергии. Мостът, който прекосяваше Сона, беше преграден от войската. Както не можеше да се влезе в Лион, така и не можеше да се излезе от него. Италиански търговци, пътници, странствуващи монаси се трупаха ведно със зяпльовци и безделници около вратите и искаха обяснения. Стражата отговаряше неизменно: „Заповед на граф дьо Поатие!“ с надменния и важен вид, който си придават органите на властта, когато трябва да дадат обяснение за мярка, чиято причина е неизвестна и на самите тях.

— Но имам болна дъщеря във Фурвиер!…

— Складът ми в Сен-Жюст изгорял вчера вечерта!…

— Байито на Вилфранш ще ми наложи запор, ако не му платя днес данъка си! — викаха хората.

— Заповед на граф дьо Поатие!

А когато навалицата ставаше много голяма, кралските сержанти заплашваха с тоягите си. В града се носеха странни слухове.

Едни уверяваха, че щяло да има война. Но с кого? Никой не можеше да каже. Други твърдяха, че през нощта избухнало кърваво стълкновение близо до манастира на августинците между войниците на краля и хората на италианските кардинали. Чули тропот на коне. Уточняваха даже броя на убитите. Но при августинците всичко беше спокойно.

Архиепископ Пиер Савойски беше много неспокоен. Той се питаше дали не се готви преврат, за да го принудят вероятно да се откаже в полза на архиепископа на Санс от сана си примат на галите, единствената привилегия, която бе успял да запази, след като Лион бе станал подвластен на френската корона през 1312 година^[1]. Беше изпратил един от канониците си за новини, ала той се бе натъкнал у граф дьо Поатие на един много любезен, но ням щитоносец. И архиепископът очакваше да получи ултиматум.

Сред кардиналите, настанени в различни религиозни институции, тревогата не беше по-малка и граничеше едва ли не с паника. Не бяха забравили случилото се в Карпантра. Но как биха избягали този път? Емисари прибягваха от августинците до кордилиерите и от якобинците до картезианците. Кардинал Каетани бе изпратил спешно своя доверен човек, абат Пиер, при Наполеон Орсини, при Алберти де Прато, при Флиско, единствения испанец, за да каже на прелатите:

— Виждате ли? Оставихте се граф дьо Поатие да ви подведе! Той ни се закле, че няма да ни притеснява и че дори няма да има нужда да бъдем в затворено помещение, за да гласуваме, че щели сме да бъдем съвършено свободни. А сега ни затваря в Лион.

Самият Дюез бе посетен от двама свои провансалски колеги — кардинал дьо Мавдагу и по-възрастния Беранже Фредол. Но Дюез се престори, че е бил погълнат от научните си занимания и не е в течение на нищо. В същото време, в една килия близко до покоите му, Гучо Балиони спеше като пън и през ум не му минаваше дори, че е породил подобно вълнение.

Цял час вече консулът Варе и трима негови колеги, дошли да поискат обяснение от името на „синдикала“ в града, чакаха в преддверието на покоите на граф дьо Поатие.

Самият той заседаваше при затворени врати с членовете на антуража си и висшите кралски служители, които участвуваха в мисията му.

Най-сетне завесите се разтвориха и се появи граф дьо Поатие, последван от съветниците си. Всички със сериозни изражения.

— А! Месир Варе и всички вие господа консули — каза граф дьо Поатие, — добре че сте тук. Ще можем веднага да ви предадем посланието, което се канехме да ви изпратим. Месир Мил, четете, моля ви.

Мил дьо Ноайе, който беше съветник в съда и армейски генерал по времето на Филип Хубави, разгъна един пергамент и зачете:

— До всички байита, сенешали и съветници на верноподаните ни градове. Известяваме ви голямата си покруса от смъртта на нашия любим брат, нашия крал Луи Десети, когото бог прибра за огорчение на поданиците му. Но човешката природа е устроена така и никой не може да мине отвъд предначертания му предел. Затова ние решихме да пресушим сълзите си, да се помолим ведно с вас на Христа за спасението на душата му и да се погрижим усърдно за управлението на френското и наварското кралство, за да отстоим правата им и за да могат поданиците на тези две кралства да живеят щастливо под щита на справедливостта и мира. Регент на двете кралства с божия милост — ФИЛИП.

След като първоначалното вълнение премина, месир Варе тутакси пристъпи да целуне ръката на граф дьо Поатие, а другите консули го последваха без никакво колебание.

Кралят беше умрял. Тази новина беше сама по себе си толкова смайваща, че никой не помисли, поне за няколко минути, да си задава въпроси. При липса на пълнолетен наследник изглеждаше напълно естествено по-възрастният от братята на владетеля да поеме властта. Консулите не се усъмниха ни за миг, че решението е било взето в Париж от камарата на перовете.

— Разгласете веднага посланието из града. След това вратите веднага ще бъдат отворени.

После Филип дьо Поатие добави:

— Месир Варе, вие сте много влиятелен сред търговците на платове. Ще ви бъда признателен, ако ми доставите двадесет черни плаща и наредите да ги оставят в преддверието ми, за да могат хората, които ще идват да ми поднасят съболезнованията си, да ги намятат.

И той отпрати консулите.

Първите две крачки за встъпване във власт бяха направени. Накарал бе хората от антуража си да го провъзгласят за регент и така ги превръщаше в свой държавен съвет. Щеше да бъде признат от град Лион, където се намираше в момента. Сега бързаше да разпростре признаването над цялото кралство и да постави Париж пред свършен факт. Успехът зависеше от бързината.

Писарите вече възпроизвеждаха в множество екземпляри прокламацията, а вестоносците оседлаваха конете си, за да я разнесат във всички провинции.

Щом отвориха отново вратите на Лион, те се втурнаха, като се разминаха с трима конника, задържани още от сутринта отвъд Сона. Единият от тях носеше писмо от граф дьо Валоа, в което той се представяше като определен за регент и искаше от Филип да ратифицира съгласно правилата назначението му, за да влезе в сила. „Уверен съм, че ще подпомогнете задачата ми за благото на кралството и ще ми дадете възможно най-скоро съгласието си като добър и любим племенник.“

Второто послание беше от Бургундския херцог, който също искаше регентството от името на племенницата си, невръстната Жана Наварска.

Най-сетне граф д’Еврьо предупреждаваше Филип дьо Поатие, че перовете не са били свикани съгласно традицията и обичая, и в нетърпението да си присвои властта Шарл дьо Валоа не се опирал на никакъв текст, нито на някоя от камарите.

Щом получи известията, граф Поатие свика антуража си на съвещание. В съвета всъщност участвуваха само хора, враждебни на политиката, водена от осемнайсет месеца насам от Вироглавия и граф дьо Валоа. Филип дьо Поатие познаваше възможностите и достойнствата им и ги бе взел със себе си за трудните преговори с Църквата. Такъв бе например конетабълът Гоше дьо Шатийон, който не можеше да прости смешния „кален“ поход, наложен му предишното лято във Фландрия. Такъв беше и Мил дьо Ноайе, близък роднина на Гоше, и Раул дьо Прел, легист при Филип Хубави, когото Валоа бе арестувал едновременно с Ангьоран дьо Марини и който дължеше освобождението си и спечеленото отново благоволение на граф дьо Поатие.

Нито един от тях не гледаше с добро око на амбициите на Валоа, нито искаше Бургундският херцог да се намесва в работите на короната. Те се възхищаваха от бързината, с която бе действувал младия принц, и възлагаха на него надеждите си.

Поатие писа на Йод Бургундски и на Шарл дьо Валоа, без да спомене, че е получил писмата им, и ги уведоми, че се смята регент по силата на естественото право и че ще свика Камарата на перовете, за да узакони това положение, веднага щем му бъде възможно.

В същото време той определи комисари, които да заминат за главните провинции на кралството и да поемат властта от негово име. Така още в същия ден заминаха няколко от придружаващите го рицари — Рьоно дьо Лор, Тома дьо Марфонтен и Гийом Куртьоз. Задържа при себе си Ансо дьо Жоенвил, син на стария сенешал, и Анри дьо Сюли.

Докато от всички камбанарии се разнасяше погребален звън, Филип дьо Поатие разговаряше насаме с Гоше дьо Шатийон. Френският конетабъл по право участвуваше във всички кралски събрания — Камарата на перовете, Разширения съвет, Тесния съвет. Затова Филип настоя Гоше да се върне в Париж, за да го представя и да се противопоставя до неговото отиване там на начинанията на Шарл дьо Валоа. Конетабълът трябваше освен това да хване здраво в ръцете си наемните войски в столицата и особено гарнизона на стрелците с арбалети.

Защото новият регент бе решил временно да остане в Лион; отначало съветниците му се изненадаха, а после го одобриха.

— Не трябва да пренебрегваме текущите задачи — заяви регентът. — Най-важното за кралството ни сега е да имаме папа и ще бъдем още по-силни, когато го изберем.

Той ускори подписването на годежния договор между дъщеря си и малкия престолонаследник. Това на пръв поглед нямаше никаква връзка с избора на папа. Ала за Филип съюзът с престолонаследника на провинция Виеноа, владеещ всички области на юг от Лион, беше още една пионка в играта му. Ако на кардиналите им хрумнеше да му се изплъзнат, нямаше да намерят убежище там. Той им пресичаше пътя за Италия. Освен това годежът затвърдяваше позициите му на регент — престолонаследникът се нареждаше в неговия лагер. Поради траура годежният договор бе подписан без празненства в един от следващите дни.

Успоредно с това Филип дьо Поатие има разговор с най-мощния барон от областта, граф дьо Форез, между другото шурей на престолонаследника. Той владееше десния бряг на Рона.

Жан дьо Форез бе участвувал в походите във Фландрия, неведнъж бе представял Филип Хубави в папския двор и бе работил благотворно за присъединяването на Лион към Франция. В момента, когато възобновяваше бащината си политика, граф дьо Поатие знаеше, че може да разчита на него.

На шестнадесети юни граф дьо Форез направи един много показен жест: тържествено отдаде почит на Филип като властелин на всички френски феодали и по този начин го призна за пазител на кралската власт.

На другия ден граф Бермон дьо ла Вулт, чието имение Пиергурд спадаше към сенешалство Лион, положи ръцете си в ръцете на граф дьо Поатие и даде пред него клетва в същия дух.

Поатие поиска от граф дьо Форез да приготви без много шум седемстотин въоръжени мъже. Занапред кардиналите нямаше да мръднат от града.

Но от тази мярка до избор на папа беше още далеч. Преговорите тъпчеха на място. Тъй като съзнаваха, че регентът бърза да се върне в Париж, италианците твърдо стояха на своите позиции. „Той пръв ще се измори“ — твърдяха те. Малко им важеше, че работите на Църквата тънат в трагична анархия.

Филип дьо Поатие няколко пъти се срещна с кардинал Дюез, който му се струваше най-будния и най-изобретателния от конклава и безспорно най-желания водач на християнския свят в този труден момент.

— Ереста процъфтява кажи-речи навред — каза веднъж кардиналът с глухия си глас. — Пък и как би могло да бъде другояче при примера, който даваме? Демонът използува разногласията ни, за да сее плевелите си. Но те растат най-буйно в Тулузката епархия, открай време размирна и злонамерена земя! Бъдещият папа би трябвало да раздроби тази преголяма епархия, така трудна за управляване, на пет епископии, като всяка се повери на енергични хора.

— Това би довело до създаването на много длъжности, от които държавното съкровище ще събира анати.

— Но, разбира се, монсеньор.

Анатите бяха кралска такса за всяка новопридобита духовническа привилегия в размер на доходите от първата година. Поради липсата на папа не отпускаха нови привилегии и държавното съкровище бе осезателно ощетено, защото духовенството изнамираше всякакви претексти, за да не плаща данъчните недобори.

Всъщност, когато Филип дьо Поатие и Жак Дюез говореха за бъдещето, единият като регент, другият като евентуален папа, те бяха преди всичко загрижени за финансите. При смъртта на Филип Хубави френската хазна беше полупразна, но поне необременена с дългове. За осемнайсет месеца благодарение на похода във Фландрия, въстанието в Артоа, привилегиите, дадени на баронските лиги, Луи X и Валоа заробиха с дългове кралството за няколко години напред.

Папското съкровище след две години странствуващ конклав не бе в по-добро състояние. Кардиналите се продаваха така скъпо на светските владетели, защото мнозина от тях вече не разполагаха с други средства за препитание освен търгуването със собствените си гласове.

— Глоби, монсеньор, глоби — съветваше Дюез младия регент. — Наложете глоби на злосторниците и колкото са по-богати, толкова по-силно ги ударете! Ако онзи, който наруши закона, притежава двадесет ливри, нека внесе една. Но ако притежава хиляда, вземете му петстотин, а ако има сто хиляди — вземете му ги всичките. Ще имате три изгоди: най-напред, по-големи приходи; злосторникът, лишен от своята сила, вече няма да вреди, и най-сетне бедните, които са голямото мнозинство, ще бъдат на ваша страна и ще имат доверие във вашето правосъдие. Филип дьо Поатие се усмихна:

— Тази твърде разумна мярка, монсеньор, е подходяща за кралското правосъдие, чиято сила е преходна, но не виждам как бихте възстановили финансите на църквата.

— Глобите, глобите — повтори Дюез. — Да наложим данък върху прегрешенията. Това ще бъде неизчерпаем източник. Човекът е грешник по природа, но е по склонен да се разкайва в сърцето си, отколкото с кесията си. Той ще изпита много по-силно съжаление за грешките си и повече ще се колебае, преди да ги повтори, ако нашите опрощения са придружени с такса. Ако някой държи да стане по-добър, трябва да плати глоба.

„Дали се шегува?“ — помисли си Поатие, който не беше съвсем привикнал с изобретателната логика на кардинала.

— И какви грехове бихте облагали с такса монсеньор? — попита той.

— Първо онези, които се вършат от духовни лица. Нека изправим своите недъзи, преди да се заемем с чуждите. Светата ни майка проявява голяма търпимост към пропуските и произволите. Така например известно е, че духовническо или свещеническо звание не може да бъде дадено на сакати или уродливи хора. А ето че онзи ден видях някакъв си свещеник Пиер от хората на Каетани — има само два пръста на лявата си ръка.

„Малко коварство спрямо стария ни враг“ — каза си Поатие.

— Всъщност — продължи Дюез — хромите, едноръките, евнусите, които крият нещастието си под расото и получават привилегии от Църквата, са цяла армия. Ще ги изгоним ли от лоното й? Това няма да заличи недъга им, а само ще ги доведе до окаяност и отчаяние, като освен това сигурно ще ги накара да се присъединят към еретиците в Тулуза или други духовни братства. Нека им дадем по-скоро възможност за изкупление. А изкупление ще рече плащане.

Старият прелат говореше съвършено сериозно. През последните нощи на бдение въображението му бе нахвърлило съвсем точна система. Изготвял доклад, както сам каза скромно, и щял до го представи на бъдещия папа.

Ставаше въпрос да се учреди Света изповедалня, нещо като канцелария на греха, която да издава вули за опрощение на греховете срещу регистрирани такси, внесени в полза на Светия престол. Сакатите свещеници биха могли да се отърват само срещу няколко ливри за всеки липсващ им пръст, с двойно повече за липсващо око или за липсата на един или два тестикула. Този, който сам се е лишил от вирилност, би трябвало да заплати по-скъпо. От физическите увреждания по невнимание или злополука Дюез мина на нередностите от нравствено естество. Незаконнородени, скрили истината около раждането си при постъпване в някой орден, духовниците, приели тонсура, макар че са били женени, или са се оженили тайно след покалугеряването им, както и ония, които живеят с жена, без да са женени, двуженците, кръвосмесителите или содомитите, всички ще бъдат облагани с такси в зависимост от прегрешението им. Монахините, блудствували с няколко мъже вътре или вън от манастира, ще бъдат подлагани на особено висока такса за реабилитирането си^[2].

— Ако учредяването на подобна изповедалня — заяви Дюез — не докара двеста хиляди ливри още първата година, нека ме…

Той щеше да каже „нека ме вземат дяволите“, но се опря на време.

Поатие си мислеше. „Ако изберат него за папа, поне няма да имам грижи с папските финанси.“

Но независимо от всички маневри на Дюез и въпреки подкрепата, която му оказваше Поатие, конклавът продължаваше да тъпче на място.

А новините от Париж бяха лоши. Гоше дьо Шатийон отстояваше фронта ведно с граф д’Еврьо и Мао д’Артоа, като се мъчеше да ограничи амбициите на Шарл дьо Валоа. Обаче Валоа си живееше в двореца в Сите, където пазеше кралица Клеманс под свое опекунство. Управляваше държавните работи както му хрумне и изпращаше в провинциите инструкции, противоречаха на нарежданията на Поатие от Лион. От друга страна, Бургундският херцог, поддържан от васалите на огромното си херцогство, беше пристигнал на 16 юни в Париж, единадесет дни след смъртта на Луи X, за да признаят неговите права. Така че Франция имаше трима регенти. Това положение не можеше да продължава дълго и Гоше настоятелно молеше Филип да се върне в Париж.

На 27 юни, след като свика съвета в тесен състав с участието на графовете дьо Форез и де ла Вулт, младият принц реши да тръгне на път и заповяда да стегнат багажа на свитата му. Междувременно се сети, че още не бяха отслужили тържествена литургия за упокоение душата на брат му и заповяда тя да бъде отслужена преди заминаването му във всички църкви на града.

Цялото висше и нисше духовенство бе задължено да присъствува, за да се приобщи към молитвите на регента.

Кардиналите, особено италианските кардинали, ликуваха. Филип дьо Поатие напускаше Лион, без да ги е огънал.

— Прикрива бягството си с траурни тържества — заявяваше Каетани, — но все пак проклетникът си отива! Няма да мине месец, повярвайте ми, и ще се върнем в Рим!