Морис Дрюон
Законът на мъжете (4)

III. ВРАТИТЕ НА ЛИОН

Граф дьо Поатие привършваше сутрешния си тоалет, когато неговият шамбелан му извести за посещението на кардинала.

Много висок, много слаб, с щръкнал нос, нападали на къси кичури над челото коси, навити на руло отстрани, със свежа кожа, каквато човек има на двадесет и пет години, младият принц стана да посрещне монсеньор Дюез и целуна почтително пръстена му.

Трудно би могло да се срещне по-голям контраст, по-забавно различие, както между тези двама души, единият от които извикваше представа за стар пор, излязъл от дупката си, а другият за чапла, крачеща надменно през блатата.

— Въпреки ранния час, монсеньор, пожелах неотложно да присъединя молитвите си за сполетялата ви загуба.

— Загуба? — сепна се леко Филип дьо Поатие. Помисли си най-напред за жена си Жана, която бе оставил в Париж, бременна в осмия месец.

— Виждам, че съм постъпил добре, като дойдох да ви предупредя — поде Дюез. — Кралят, брат ви, е умрял преди пет дни. Държането на Филип не издаде нищо. Само дишането му стана малко по-дълбоко. Нищо не се четеше и по лицето му — нито изненада, нито вълнение, нито дори нетърпение да узнае повече подробности.

— Благодаря ви за усърдието, монсеньор — отвърна той. — Но как сте получили подобно известие… преди мен?

— Чрез месир дьо Бувил, чийто пратеник е препускал с пълна скорост, за да ви предам тайно това писмо.

Граф дьо Поатие разпечата плика и прочете писмото, като го доближи до носа си, защото беше късоглед. И сега не издаде с нищо чувствата си. Само сгъна писмото, след като го прочете, и го пъхна под дрехата си. После остана известно време безмълвен.

Кардиналът също мълчеше, привидно от уважение към скръбта на принца, макар той да не изглеждаше особено натъжен.

— Бог го избавя от мъките на ада — каза най-сетне граф дьо Поатие, сякаш в отговор на набожната поза на прелата.

— О!… Ада… — прошепна Дюез. — Няма що. Да се помолим на бога. Мисля си и за горката кралица Клеманс, която израсна пред очите ми, когато бях при неаполския крал. Толкова нежна, толкова безупречна принцеса!…

— Да, много е жалко за снаха ми — съгласи се Поатие.

В същото време той мислеше: „Луи не е изказал никакво желание относно регентството. Според това, което ми пише Бувил, чичо ни Валоа вече предявява въображаемите си права.“

— Какво ще правите, монсеньор? Веднага ли ще заминете за Париж? — попита кардиналът.

— Не зная. Не зная още. Ще почакам да бъда осведомен по-обстойно. Ще бъда на разположение на кралството.

Бувил не скриваше в писмото си, че е желателно да се върне. И като по-възрастен от двамата братя на покойния крал, и като пер, мястото му явно беше в Париж, когато ще се разисква регентството. Друг вече би дал заповед да оседлаят конете.

Но Филип дьо Поатие изпитваше неохота и едва ли не отвращение при мисълта да напусне Лион, без да е завършил започнатото.

Най-напред той искаше да сключи годежния договор между третата си дъщеря, почти петгодишна, и „престолонаследничето“ на графство Виеноа, малкия Гиг, който беше на шест години. Той бе уговорил съвсем наскоро този брак в самата Виеноа с престолонаследника Жан II дьо ла Тур дю Пен и престолонаследничката Беатрис, сестра на кралица Клеманс. Изгоден съюз, който ще изравни влиянието на френската и на Анжуйско-сицилийската династия. Тържествената размяна на подписи щеше да стане няколко дни по-късно.

— И особено предстоящият избор на папа. Няколко седмици вече Филип дьо Поатие обикаляше Прованс, Виеноа и Лион, за да срещне един след друг двадесет и четирите разпръснали се кардинали, уверяваше ги, че инцидентът в Карпантра няма да се повтори, че над тях няма да бъде упражнено никакво насилие, даваше на мнозина от тях да подразберат, че могат да имат известни шансове, пледираше за престижа на вярата, за достойнството на Църквата и интереса на държавите^[1].

Най-сетне след много увещания, обещания, а понякога и пари, бе успял да ги събере в Лион, град, който отдавна бе подвластен на Църквата, а съвсем наскоро — през последните години от царуването на Филип Хубави — и непосредствено на френския крал.

Граф дьо Поатие смяташе, че е на път да постигне целта. Но напуснеше ли Лион, нямаше ли всички трудности да възникнат отново, личните вражди пак да се разпалят, влиянието на римските прелати или на неаполския крал да измести френското влияние и различните партии да започнат пак да се обвиняват взаимно в измяна и ерес? И нямаше ли след толкова разногласия папската власт отново да се настани в Рим? „Нещо, което баща ми толкова искаше да избегне… — казваше си Филип дьо Поатие. — Нима делото му, така силно подкопано вече от Луи и от вуйчо ни Валоа, ще бъде изцяло разрушено?“

В продължение на няколко мига кардинал Дюез имаше чувството, че младият мъж е забравил присъствието му. Поатие внезапно го попита:

— Дали гасконската партия смята да подкрепи кандидатурата на кардинал Пелагрю? И мислите ли, че вашите благочестиви колеги са склонни най-сетне да заседават?… Седнете тук, монсеньор, и ми кажете откровено какво мислите. Какво е положението?

През тридесетината години, откакто участвуваше в работите на кралствата, кардиналът бе установил близък контакт с много владетели и държавници. Но почти не бе срещал човек, който да се владее по-добре. Ето един двадесет и пет годишен принц, на когото току-що бе съобщил, че брат му е умрял, че тронът е вакантен, а той предпочита да оправя обърканите сметки около един конклав. Достоен сюжет за размисъл.

Седнали един до друг край един прозорец, върху покрит с дамаска сандък, като краката на кардинала една докосваха пода, а граф дьо Поатие бе изпънал напред своите, поклащайки ги бавно във въздуха, двамата мъже разговаряха надълго.

Всъщност, според думите на Дюез, от две години насам, след смъртта на Климент V, се натъкваха все на същите трудности, които Дюез бе изложил на Бувил неотдавна в една нива близо до Авиньон.

Партията на десетте гасконски кардинали, наричана още френска партия, си оставаше най-многочислена, но не беше достатъчна да осигури необходимото мнозинство от две трети от светия колегиум или с други думи шестнадесет гласа! Гасконците се считаха пазители на политиката на покойния папа, който ги бе направил кардинали всичките, държаха твърдо светият престол да си остане в Авиньон и бяха забележително единни в сравнение с другите две партии. Но и между тях съществуваха глухи съперничества: ведно с амбициите на Арно дьо Пелагрю растяха и амбициите на Арно дьо Фужер и Арно Нувел. Привидно се подкрепяха, а се боричкаха подмолно.

— Войната между тримата Арно — завърши Дюез с тихия си глас. — Нека видим сега партията на италианците.

Те бяха само осем, но разделени на три групички. Плесницата на Анани завинаги опълчваше страшния кардинал Каетани, племенник на Бонифаций VIII, срещу двамата Колона. Другите италианци се люшкаха между тези противници. Стефанески, понеже бе враждебен на политиката на Филип Хубави, държеше за Каетани: между другото беше негов роднина. Наполеон Орсини лавираше. И осмината бяха единодушни само в едно: връщането на папата във Вечния град. Но затова пък по този пункт бяха непреклонни.

— Добре ви е известно, монсеньор, че за малко не бяхме застрашени от схизма. Тази опасност още не е избягната… Италианците отказваха да заседават във Франция и наскоро съобщиха, че ако бъде избран за папа гасконец, нямало да го признаят и щели да назначат свой папа в Рим.

— Няма да има схизма — заяви невъзмутимо граф дьо Поатие.

— Благодарение на вас, монсеньор, благодарение на вас! С удоволствие признавам това и го казвам навсякъде. След като отидохте от град на град с мирни предложения, ако не сте намерили още пастира, сте събрали вече стадото.

— Скъпи овчици, монсеньор! Знаете ли, че тръгнах от Париж с шестнадесет хиляди ливри, а миналата седмица се наложи да ми изпратят още толкова? Язон в сравнение с мен е бил бедняк. Не бих желал всичките тези златни руна да ми се изплъзнат между пръстите — каза граф дьо Поатие, като леко присви клепачи.

Дюез, който по околен път чувствително се бе възползвал от щедростта му, не откликна направо на намека му, но отговори:

— Струва ми се, че Наполеон Орсини и Алберти де Прато, а може би и Гийом дьо Лонжи, който беше преди мен канцлер на неаполския крал, лесно щяха да се откъснат… Избягването на схизмата заслужаваше тази скъпа цена.

Поатие си помисли: „Използвал е парите, които му дадохме, за да си спечели три гласа сред италианците. Ловък ход.“

Колкото до Каетани, който продължаваше да се преструва на неотстъпчив, позициите му бяха доста разклатени, след като бяха открити тъмните му занимания и опита му да направи магия на френския крал и на самия граф дьо Поатие. Бившият тамплиер Еврар, полубезумец, с когото Каетани си бе послужил за пъклените си замисли, доста много се бе разбъбрил, преди да се предаде доброволно на кралските хора…

— Държа тази история в резерв — заяви граф дьо Поатие. — Ако се наложи, мирисът на кладата ще направи по-гъвкав монсеньор Каетани.

Мисълта, че някой друг кардинал ще се пече на огъня, извика много бегла усмивка върху тънките устни на стария прелат.

— За нещастие — поде Поатие, — този Еврар се е обесил в затвора, където го хвърлих, преди да го подложат на истински разпит.

— Обесил ли се е? Изненадвате ме, монсеньор. Мои служители, които го познават добре, ме увериха, че са го срещнали преди по-малко от две седмици някъде около Валанс. Трябва да е възкръснал…

— Или пък са обесили някой друг на пречките в килията му.

— Орденът Тампл е още могъщ — промълви кардиналът.

— Уви! — отвърна граф дьо Поатие, който мислено реши да прати някой свой човек да поразузнае в околностите на Валанс.

— Изглежда — поде Дюез, — че Франческо Каетани съвсем се е отклонил от божиите дела, за да се занимава само с дяволски. Дали той не е посегнал на живота на краля с отрова, след като не е успял с магия?

Граф до Поатие разпери ръце в знак на неведение.

— Всеки път, когато някой крал умре, се пръска слух, че е бил отровен. Така са казали за дядо ми, Луи VIII, така казаха и за баща ми, когото бог прибра при себе си… Брат ми Луи беше с доста крехко здраве. Но тъй или иначе заслужава да се помисли по този въпрос…

— Остава най-сетне третата партия — продължи Дюез, която наричат провансалска, защото най-неспокойният от нас, кардинал дьо Мандагу е родом от Прованс…

Тази партия наброяваше шестима кардинали с различен произход. В нея, редом с двамата Беранже Фредол, които бяха от Южна Франция, влизаха нормандци и кардиналът на Керсиноа — самият Дюез.

Раздаденото от Филип дьо Поатие злато ги бе направило доста податливи на доводите на френската политика.

— Ние сме най-маловажни и най-слаби, но сме необходимата добавка за всяко мнозинство. И тъй като гасконци и италианци не биха приели папа, изхождащ съответно от противната партия, сам виждате, монсеньор, че…

— Че ще трябва да изберем папа измежду вас. Не мислите ли и вие така?

— Убеден съм, твърдо съм убеден. Казах го още при смъртта на Климент. Не ме послушаха. Сметнаха навярно, че агитирам за себе си, защото наистина произнесоха моето име, без да съм го желал. Но френският двор никога не е имал особено доверие в мен.

— Защото, монсеньор, вие бяхте прекалено открито подкрепян от неаполския двор.

— А ако не бях подкрепян от никого, кой би ми обърнал внимание, монсеньор? Повярвайте ми, нямам друга амбиция, освен да въдворя малко ред в работите на християнския свят, които са в много лошо състояние. Тежка ще бъде задачата на бъдещия наследник на свети Петър.

Граф дьо Поатие сключи ръце пред лицето си и се замисли няколко секунди.

— Мислите ли, монсеньор — попита той, — че срещу удовлетворението да не бъде избран за папа гасконец, италианците ще се съгласят светият престол да остане в Авиньон, и че срещу уверението, че той ще остане в Авиньон, гасконците биха се отказали от своя кандидат и биха се присъединили към вашата партия?

Това означаваше недвусмислено: „Ако вие, монсеньор Дюез, бъдете избран с моя подкрепа, поемате ли изричното задължение да запазите сегашната резиденция на папската власт?“

Дюез го разбра отлично.

— Това ще бъде най-мъдрото решение, монсеньор.

— Ще имам пред вид ценното ви мнение. — И Филип дьо Поатие стана, за да сложи край на разговора.

Той изпрати кардинала.

Мигът, когато двама души, които привидно всичко разделя — възрастта, външният вид, житейският опит, функциите им — разберат, че са с еднаква закалка и отгатнат, че между тях може да се породи сътрудничество и приятелство, този миг зависи повече от тайнствените ходове на съдбата, отколкото от разменените думи.

Когато Филип се навеждаше да целуне пръстена на кардинала, старецът, прошепна:

— Вие бихте били съвършен регент, монсеньор.

Филип се изправи. „Нима е знаел, че през цялото време мисля само за това?“ — мина му през ум. И той отвърна:

— А не бихте ли били самият вие, монсеньор, превъзходен папа?

Те неволно се усмихнаха сдържано: старецът едва ли не с бащинска обич, а младият мъж с дружелюбно уважение.

— Ще ви бъда признателен, ако запазите в тайна важната вест, която ми донесохте, докато не бъде официално потвърдена.

— Така и ще постъпя, монсеньор, във ваша угода.

Останал сам, граф дьо Поатие размисли само няколко секунди. Той извика шамбелана си.

— Адам Ерон, никой ли пратеник не е пристигнал от Париж? — попита го той.

— Не, монсеньор.

— В такъв случай заповядайте да затворят всички врати на Лион.