Морис Дрюон
Законът на мъжете (27)

X. РЕЙМСКИТЕ КАМБАНИ

Няколко часа по-късно, излегнат върху парадно легло, украсено с френските гербове, в дълга аленочервена кадифена роба, със скръстени на гърдите ръце, Филип очакваше епископите, които трябваше да го отведат в катедралата.

Първият шамбелан Адам Ерон, и той в пищни одежди, бе застанал прав до него. Бледата януарска утрин разливаше белезникава светлина в стаята.

На вратата се потропа.

— Кого търсите? — попита шамбеланът.

— Търся краля.

— Кой го търси?

— Брат му.

Филип и Адам Ерон се спогледаха, изненадани и недоволни.

— Добре, нека влезе — каза Филип и се понадигна леко.

— Имате много малко време, сир… забеляза шамбеланът.

Кралят го увери, че разговорът няма да продължи много.

Красивият Шарл дьо Ла Марш беше облечен като за път. Току-що беше пристигнал в Реймс и само се беше отбил в жилището на граф дьо Валоа. Лицето и походката му издаваха раздразнение.

Колкото и да беше ядосан, видът на брат му, облечен в пурпур и излегнат така в жреческа поза, му въздействува. Той застина за миг, облещил очи.

„Как би желал да бъде на мое място!“ — помисли си Филип. После добави високо:

— Пристигнахте, значи, мили ми братко. Благодаря ви, че сте разбрали дълга си и опровергавате злите езици, които твърдят, че няма да присъствувате на коронясването ми. Признателен съм ви. А сега изтичайте да се преоблечете, защото не можете да се появите така. Ще закъснеете.

— Братко — отвърна Шарл дьо Ла Марш, — трябва най-напред да поговоря с вас за нещо важно.

— За нещо важно или за нещо, което е важно за вас? Най-важното сега е да не караме духовенството да чака. След малко ще дойдат епископите.

— Е, добре! Ще почакат! — извика Шарл. — Всеки на свой ред намира начин да бъде изслушан от вас и да извлече изгода. Изглежда, че само за мен не държите сметка. Този път ще ме изслушате!

— Да поговорим тогава, Шарл — каза Филип и седна на ръба на леглото. — Но ви предупреждавам, че трябва да свършим бързо.

Ла Марш махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Ще видим, ще видим!“ И посегна към един стол, като се мъчеше да се изпъчи и да вирне брадичката си.

„Горкият Щарл! — помисли си Филип. — Ето че иска да подражава на маниерите на чичо ни Валоа. Само че няма нужната тежест.“

— Филип — поде Ла Марш, — не веднъж исках от вас да ми дадете перска титла и да увеличите апанажа и дохода ми. Исках ли ви това или не?

— Алчно семейство… — измърмори Филип.

— И винаги се правехте на глух. Сега ви го казвам за последен път. Дойдох в Реймс, но няма да присъствувам след малко на коронацията ви, ако не седна на кресло на пер. В противен случай ще си замина обратно.

Филип го изгледа за миг, без да каже нищо, и под този поглед Шарл почувствува, че се смалява, стопява, че загубва всяка увереност в себе си и всякакво значение.

Някога младият принц изпитваше същото усещане за собствената си незначителност, когато застанеше пред Филип Хубави.

— Само за миг, братко — каза Филип, като стана и се приближи до Адам Ерон, който се беше отдръпнал в ъгъла на стаята.

— Адам — заповяда му той шепнешком, — върнаха ли се бароните, които отидоха да вземат свещената стъкленица с мирото от абатството Сен-Рьоми?

— Да, сир, те са вече в катедралата заедно с духовниците от абатството.

— Добре. В такъв случай вратите на града… както в Лион.

И направи три движения с ръката си, които означаваха: решетката, лостовете, ключовете.

— В деня на коронацията ли, сир? — попита смаян Ерон.

— Именно в деня на коронацията. И по-бързо.

Щом шамбеланът излезе, Филип се върна към леглото.

— И така, братко, вие искахте?

— Перството, Филип.

— Ах, да… перството. Е добре, братко, аз ще ви го дам, ще ви го дам с удоволствие, но не веднага. Защото прекалено настойчиво изявявате желанията си. Ако ви отстъпя, ще кажат, че действувам не по собствена воля, а по принуда и всеки би се сметнал в правото си да се държи като вас. Знайте между другото, че няма да има вече нови или уголемени апанажи, преди да излезе постановлението, по силата на което цялото недвижимо кралско имущество ще бъде обявено за неотчуждимо^[1].

— Но нали не ви е нужно перството Поатие? Защо не ми го дадете? Съгласете се, че моят дял е недостатъчен.

— Недостатъчен? — извика Филип, който най-сетне се ядоса. — Роден сте кралски син, брат сте на крал. Наистина ли смятате, че подобно положение е недостатъчно за човек с вашия мозък и вашите качества?

— Моите качества? — учуди се Шарл.

— Да, вашите лични качества, които са нищожни. Трябва наистина накрая да ви го кажа в лицето, Шарл: вие сте глупак. Винаги сте бил такъв и няма да се промените с възрастта. Още когато бяхте дете, вие изглеждахте толкова наивен на всички, толкова недоразвит умствено, че самата ни майка ви презираше, святата жена! и ви наричаше „гъсенце“. Припомнете си, Шарл: „гъсенце“. Бяхте и си останахте това. Баща ни много пъти ви викаше в своя съвет. Какво научихте там? Зяпахте мухите, докато се обсъждаха проблемите на кралството и не си спомням някога да сте казали нещо, без баща ми или месир Ангеран да повдигнат в недоумение рамене. Въобразявате ли си, че толкова много държа да ви дам по-голяма власт заради хубавата подкрепа, която ми оказвате, след като от шест месеца не преставате да съзаклятничите срещу мен? Можехте да получите всичко по друг път. Вие се смятате за силен човек и разчитате, че ще се огъна пред вас? Никой не е забравил колко жалък изглеждахте в Мобюисон, когато ревяхте: „Бланш! Бланш!“ и оплаквахте срама си пред целия двор.

— Филип! Вие ли трябвада ми казвате това? — извика Ла Марш, като се изправи с разстроено лице. — Вие ли, чиято жена…

— Ни дума срещу Жана, ни дума срещу кралицата! — пресече го Филип с вдигната ръка. — Зная, че за да ми вредите или за да не сте съвсем сам в нещастието си, продължавате да разпространявате злостни лъжи.

— Вие оневинихте Жана, защото искахте да запазите Бургундия, защото винаги сте поставяли интересите над честта си. Но и на мен невярната ми съпруга все още може да ми бъде от полза.

— Какво искате да кажете?

— Каквото казах. — отвърна Шарл дьо Ла Марш. — И още веднъж ви заявявам, че ако искате да ме видите след малко на коронацията, държа да заема място на пер. Иначе си заминавам обратно!

Адам Ерон влезе в стаята и предупреди краля с леко кимване, че заповедите му са предадени. Филип му благодари по същия начин.

— Заминете си, братко — каза той. — Днес ми е необходимо само едно лице: Реймският архиепископ. Вие не сте архиепископ, нали? Тогава отпътувайте, отпътувайте, ако ви харесва.

— Но защо — извика Шарл, — защо чичо ни Валоа постига винаги онова, което иска, а аз никога?

През открехнатата врата долиташе песнопението на приближаващата се духовна процесия.

„Когато си помисля, че ако умра, този глупак ще стане регент!“ — каза си Филип. Той сложи ръка на рамото на брат си.

— Когато и вие в продължение на толкова много години сте нанасяли такива вреди на кралството като нашия чичо, ще можете да изисквате да ви купят за същата цена. Но слава Богу, вие не сте толкова усърден в глупостта.

Той му посочи с очи вратата и граф дьо Ла Марш излезе смъртно бледен, разкъсван от безсилна ярост, като се сблъска с прииждащите духовници.

Филип отиде към леглото и зае отново предишната си поза със скръстени ръце и спуснати клепачи.

На вратата се потропа. Този път епископите чукаха с жезлите си.

— Кого търсите? — попита Ерон.

— Търсим краля — отговори нечий тържествен глас.

— Кой го търси?

— Църковните перове.

Отвориха двете крила на вратата и влязоха епископите на Лангр и Бове с митри на глава и медальони с реликви на шията. Те се доближиха до леглото, помогнаха на краля да стане, поднесоха му светена вода и му прочетоха молитва, докато той коленичи върху квадратно парче коприна.

После Адам Ерон постави върху раменете на Филии пурпурна кадифена мантия, подобна на робата му. И в същия миг избухна спор между двамата епископи кой да застане отдясно на краля. По начало това място се падаше на херцога-архиепоскоп на Лион. Но тъй като в момента тази епархия беше без титуляр, редно беше Лангърският епископ, Гийом дьо Дюрфор, да го замести. Но Филип посочи епископа на Бове. Той имаше две основания: от една страна, Лангърският епископ беше приютил доста охотно бившите тамплиери в епархията си и им бе дал духовнически длъжности. От друга страна, епископът на Бове беше от рода Марини, третият брат, много ловък прелат, винаги готов да служи на властта, стига само да може да извлече почести и облаги. Нима не бе доказал това, когато преди по-малко от две години беше член на съвета, натоварен да осъди по-възрастния му брат Ангьоран? Филип не го уважаваше, но съзнаваше, че трябва да го спечели.

— Аз съм епископ-херцог и на мен се пада да бъда от дясно — настоя Гийом дьо Дюрфор.

— Епархията в Бове е по-стара от Лангърската — отвърна Марини.

Лицата им пламнаха под митрите.

— Монсеньори, кралят решава — каза Филип.

И Дюрфор беше принуден да застане отляво. „Още един недоволник!“ — помисли си Филип.

Те слязоха така между кръстове, свещи и дим на тамян чак до улицата, където целият двор, начело с кралицата, се бе подредил вече за шествието. Отидоха в катедралата.

Гръмогласни приветствия съпътствуваха краля. Филип беше доста бледен и присвиваше късогледите си очи. Почвата на Реймс внезапно му се стори необяснимо твърда под краката му: той имаше чувството, че стъпва върху мрамор.

Пред портала на катедралата се спряха за нови молитви. После под тържествените звуци на органа Филип тръгна през кораба на църквата към олтара и голямата естрада, към трона, върху който най-сетне седна. Първият му жест бе да посочи на кралицата креслото вдясно от своето.

Църквата беше претъпкана. Филип виждаше само море от корони, рамена с бродерии, скъпоценности, филони, бляшали под светлината на свещите. В нозете му се разстилаше едно човешко звездно небе.

Той свърна поглед по-близо до себе си и изви глава на дясно и ляво, за да различи застаналите върху естрадата Тук беше Шарл дьо Валоа и Мао д’Артоа, монументална, цялата в брокат и кадифе. Тя му се усмихна. Малко по-далеч стоеше Луи д’Еврьо. Но Филип не забеляза нито Шарл дьо Ла Марш, нито Филип дьо Валоа, когото и баща му търсеше с очи.

Реймският архиепископ, Робер дьо Куртьоне, приведен под жреческите си атрибути, стана от трона си, поставен срешу кралския. Филип го последва и се просна пред олтара.

Докато траеше Te deum Филип се питаше: „Дали са затворили добре вратите на града? Изпълнили ли са вярно заповедите ми? Брат ми не е човек, който ще седи мирно в стаята си, когато ме коронясват. И защо пък го няма Филип дьо Валоа? Какво ли ми готвят? Трябваше да оставя Галар отвън, за да може да командува стрелците с арбалети.“

А докато кралят предъвкваше тези тревожни мисли, по-малкият му брат джапаше в едно блато.

Когато излезе вбесен от кралската стая, Шарл дьо Ла Марш изтича в жилището на Валоа, Той не завари чичо си, който беше тръгнал вече за катедралата, а само Филип дьо Валоа, който завършваше тоалета ся. Шарл му разказа запъхтян за „коварството“, както той се изрази, на брат си.

Много свързани един с друг, защото бяха много близки по вкусове и нрав, двамата братовчеди много лесно се навиваха взаимно.

— Щом е така, и аз няма да присъствувам на коронацията! Тръгвам с теб! — заяви Филип дьо Валоа, доволен, че ще прояви независимост спрямо краля, двора и собствения си баща.

Взели това решение, те свикаха набързо свитите си и се запътиха гордо към една от градските врати. Но надменността им трябваше да се преклони пред градските сержанти.

— Никой не може да влезе, нито да излезе. Заповед на краля.

— Дори френските принцове?

— Дори принцовете. Заповед на краля.

— Аха! Иска да ни принуди! — провикна се Филип дьо Валоа, който сега се чувствуваше оскърбен за своя сметка. — Е, добре! Ние все пак ще излезем!

— Но как, щом вратите са затворени?

— Нека се престорим, че се прибираме, и остави на мен! Онова, което последва, напомняше момчешко приключение. Младият граф дьо Валоа изпрати бързо щитоносците си да намерят стълби, изправиха ги в дъното на една сляпа уличка, където стените като че ли не бяха охранявани. И его ги двамата братовчеди, със задници във въздуха, нагоре по стълбите, без да подозират, че от другата страна се разстилат мочурищата на река Вел. Спуснаха се с въжета в рова. Шарл дьо Ла Марш затъна в ледената тинеста вода, защото кракът му не намери твърда почва. Щеше да се удави, ако братовчед му, висок шест стъпки и снабден с яки мускули, не го бе измъкнал навреме. После поеха като слепци из блатата. Нямаха възможност да се откажат. Дали щяха да вървят напред или назад, беше все едно. Ставаше дума да спасят живота си и им бяха нужни цели три часа, за да се измъкнат от тинята. Няколкото щитоносци, които ги бяха последвали, джапаха около тях и не се стесняваха да ги проклинат гласно.

— Ако някога се измъкнем оттук — викаше Ла Марш, за да си вдъхне смелост, — знам къде ще отида, знам! В замъка Гаяр!

Плувнал в пот въпреки студа, Филип дьо Валоа го изгледа смаяно, вдигна глава над загнилите тръстики.

— Нима още държиш на Бланш? — попита го той.

— Никак не държа, но трябва да узная някои неща от нея. Тя е единствената и последната, която може да ни каже дали дъщерята на Луи е незаконнородена и дали брат ми Филип е бил рогоносец като мен! С нейните показания ще мога да опозоря на свой ред брат си и да накарам да дадат короната на дъщерята на Луи.

Звънът на реймските камбани, люшкани с всичка сила, стигаше до тях.

— Когато си помисля само, когато си помисля, че бият за него! — повтаряше Шарл дьо Ла Марш, затънал до кръста в калта с протегната към града ръка…

…В катедралата шамбеланите бяха съблекли краля. Филип Дългия стоеше прав пред олтара само по две ризи, облечени една върху друга, едната от тънко платно, другата от бяла коприна, широко изрязани на гърдите и под мишниците. Преди да бъде облечен в символите на кралското величие, кралят се явяваше пред събранието на поданиците си почти гол, треперещ от студ.

Всички атрибути на коронацията бяха сложени върху олтара, под охраната на абата на Сен-Дьони, който ги беше донесъл. Адам Ерон пое от неговите ръце панталоните, дълги тесни копринени гащи с избродирани по тях лилии и помогна на краля да ги обуе, както и обувките, също от бродирана тъкан. После Ансо дьо Жоенвил, поради отсъствието на Бургундския херцог, привърза златните шпори към краката на краля и тутакси ги махна. Архиепископът благослови дългата шпага, за която се смяташе, че била на Карл Велики, повдигна я за кожения колан и я окачи на хълбока на краля, като изрече:

— Accipe hunc gladium cum Dei benedictione…

— Месир конетабъл, приближете се — каза кралят.

Гоше дьо Шатийон пристъпи към него и Филип откачи колана и му подаде шпагата.

В цялата история на коронациите едва ли е имало някога конетабъл, който повече да е заслужават да държи вместо своя владетел символа на военната мощ. Този жест означаваше за тях много повече от изпълнението на един ритуал. Те се изгледаха продължително. Символът се сливаше с действителността.

С върха на една златна игла архиепископът взе от свещената стъкленица мъничко от маслото, за което се казваше, че е изпратено от небето, размаза го върху пръста си с приготвеното върху един дискос миро. После той помаза Филип, като докосна темето му, гърдите между раменете и мишниците. Адам Ерон закачи халкичките и кукичките, които затваряха туниките. По-късно ризата на краля щеше да бъде изгорена, защото е била докосната от светото помазване.

Тогава облякоха краля в приготвените върху олтара дрехи; най-напред алената сатенена туника, избродирана със сребърна сърма, после туниката от син сатен, избродирана с перли и осеяна с лилии, а отгоре далматиката от подобна тъкан и най-отгоре „сока“, квадратна мантия, закопчана на дясното рамо със златна фибула. Филип постепенно усещаше тежестта им върху раменете си. Архиепископът помаза ръцете му, постави на пръста му кралския пръстен, сложи в дясната му ръка тежкия златен скиптър и ръката на правосъдието — в лявата му ръка. След като коленичи пред олтара, прелатът най-сетне повдигна короната, докато първият шамбелан започна да извиква поименно присъствуващите перове.

— Великият и могъщ феодал граф…

Точно в този миг в кораба проехтя висок и властен глас:

— Спри, архиепископе! Не слагай короната върху главата на този узурпатор! Дъщерята на Луи Свети ти повелява това!

Вълна на смущение премина сред присъствуващите. Всички глави се обърнаха натам, откъдето някой бе извикал. Хората на естрадата и свещенослужителите, извършващи обреда, размениха тревожни погледи. Тълпата отстъпи, за да направи някому път.

Заобиколена от няколко феодали, една жена, висока на ръст, с все още красиво лице, твърда брадичка, светли гневни очи, малка диадема и вдовишки воал върху гъстите почти бели коси, се отправи към хора. Някои шепнаха по пътя й: — Графиня Анес. Тя е!

Протягаха шии, за да я зърнат. Учудваха се, че е запазила хубавата си осанка и твърдата си походка. Тъй като тя беше дъщеря на Луи Свети, представата за нея бе свързана с най-далечното минало. Смятаха я прародителка, грохнала сянка в един бургундски замък, а ето че внезапно изникваше такава, каквато беше в действителност, петдесетгодинша жена, все още изпълнена с енергия и жизненост.

— Спри, архиепископе! — повтори тя, когато беше вече само на няколко крачки от олтара. — А вие всички, слушайте!… Прочетете, Мело! — прибави тя, като се обърна към съветника си, който я придружаваше. Гийом дьо Мело разгъна един пергамент и зачете: „Ние, високоблагородната Анес Френска, Бургундска херцогиня, дъщеря на нашия господар крал Луи Свети, от наше име и от името на сина ни много благородния и могъщ херцог Йод, се обръщаме към вас, барони и феодали, присъствуващи тук или намиращи се извън кралството, за да не допуснем да бъде признат за крал граф дьо Поатие, който не е законен наследник на короната, и да настоим коронацията да се отложи, докато, бъдат признати правата на госпожа Жана Френска и Наварска, дъщеря и наследница на покойния крал и на нашата дъщеря.“

Тревогата върху естрадата се засили, а от дъното на църквата почна да долита застрашителен ропот. Тълпата се сгъсти.

Архиепископът като че ли се чудеше какво да прави с короната, защото не знаеше дали да я положи върху олтара, или да продължи церемонията.

Филип стоеше неподвижен, гологлав, безпомощен, натежал от четиридесетте ливри злато и брокати, с ръце, заети от Властта и Правосъдието. Никога не беше се чувствувал по-лишен от опора, по-застрашен, по-сам. Някаква желязна ръкавица бе стиснала сърцето му. Спокойствието му беше страшно. Ако направеше само един жест, ако отвореше уста в този миг, ако започнеше спор, щеше да предизвика смут, а може би и собствения си провал. Той остана застинал под бронята на одеждите си, сякаш битката се водеше някъде под него. Чуваше шушукането на църковните перове:

— Какво трябва да направим?

Прелатът на Лангър, който не беше забравил оскърблението, нанесено му още при ставането на краля от леглото, беше на мнение, че церемонията трябва да се преустанови.

— Да се оттеглим и да обсъдим — предложи някой друг.

— Не е възможно. Кралят вече е помазан от господа, той е крал. Коронясайте го — настояваше епископът на Бове.

Графиня Мао се наведе към дъщеря си Жана и й прошепна:

— Мръсница! Заслужава да пукне само заради това! С тежките си клепачи конетабълът направи знак на Адам Ерон да продължи поименното извикване.

— Великият и могъщ феодал граф дьо Валоа, кралски пер — произнесе шамбеданът.

Цялото внимание се пренесе върху чичото на краля. Ако той се отзовеше на повикването, Филип бе спечелил, защото Валоа му донасяше гаранцията на перовете лаици, на действителната власт. Откажеше ли, Филип беше изгубен.

Валоа не бързаше, а архиепископът явно очакваше неговото решение.

Тогава Филип все пак леко помръдна. Той обърна глава към чичо си. Погледът, който му отправи, струваше сто хиляди ливри. Бургундия никога нямаше да плати толкова.

Бившият константинополски император се изправи със сгърчено лице и застана зад племенника си.

„Колко добре сторих, че не се циганих с него!“ — помисли си Филип.

— Благородна и могъща госпожа Мао, графиня д’Артоа, кралски пер — извика Адам Ерон.

Архиепископът повдигна тежкия златен обръч с кръст в челната част и най-сетне произнесе:

Coronet te Deum.

Един от перовете лаици трябваше веднага да поеме короната, за да я държи над главата на суверена, а другите перове трябваше само да я докоснат символично с пръст. Валоа протегна вече ръка, но Филип го спря със скиптъра си.

— Вие, майко, дръжте короната — каза той на Мао.

— Благодаря ви, синко — прошепна исполинката. Това предпочитание, оказано й пред очите на всички, беше благодарността за двойното цареубийство. Тя заемаше мястото на пръв пер в кралството и притежанието на графството Артоа беше бляскаво потвърдено.

— Бургундия няма да преклони глава! — извика херцогиня Анес.

И като даде знак на свитата си, тя се отправи към изхода, докато Мао и Валоа бавно отвеждаха Филип към трона му.

Когато седна и постави крака върху копринената възглавничка, архиепископът свали митрата си и целуна краля по устата с думите:

Viva rex in oeternum.

Другите църковни и лаически перове направиха същото, като повтаряха:

Viva rex in oeternum.

Филип се чувствуваше уморен. Беше спечелил последното сражение след седеммесечни непрестанни борби, за да стигне до върховната власт, която сега никой вече не можеше да му оспори.

Камбаните разтърсиха въздуха, за да възвестят тържеството му. Отвън народът ликуваше и му пожелаваше слава й дълъг живот. Всички негови неприятели бяха сразени. Той имаше син, който щеше да го наследи, щастлива съпруга, която щеше да споделя мъките и радостите му. Френското кралство му принадлежеше.

„Колко съм уморен, страшно уморен!“ — мислеше Филип.

Всъщност като че ли нищо не липсваше на двадесет и пет годишния крал, който се бе наложил с упоритата си воля, който бе приел изгодите от престъплението и притежаваше всички качества на голям монарх.

Скоро щеше да удари часът на възмездието.