Морис Дрюон
Законът на мъжете (26)

IX. В НАВЕЧЕРИЕТО НА КОРОНАЦИЯТА

Вратите на Реймс, с окачените над тях кралскиг гербове, бяха пребоядисани наново. Улиците бяха украсени с ярки драперии, килими и копринени платове, същите, които бяха използвали година и половина преди това за коронацията на Луи X. До двореца на архиепископа бяха сковали набързо от дъски три обширни зали за угощението на двора: едната за масата на краля, другата за масата на кралицата и третата за висшите сановници.

Реймските буржоа, които поемаха разходите по коронацията, намираха това бреме възтежко.

— Ако вземат да измират така бързо на трона — говореха си те, — скоро ще трябва да се храним само веднъж през годината и то като продадем ризите си! Много скъпо ни струва, че Хлодвиг избра точно нашия град, за да се покръсти, а Юг Капет — за да му сложат короната! Ако някой друг град в кралството иска да купи от нас свещената стъкленица с мирото, лесно ще се спазарим.

Към финансовите тегоби се прибавяше и трудността около набавянето посред зима на пищните храни, необходими за толкова уста. И реймските граждани правеха сметка: осемдесет и два вола, двеста и четиридесет овце, четиристотин двадесет и пет телета, седемдесет и осем свини, осемстотин диви и питомни зайци, осемстотин петли, хиляда осемстотин и двадесет гъски, над десет хиляди кокошки и четиридесет хиляди яйца, без да се говори за буретата с есетра, докарани от Белгия, за четирите хиляди раци, уловени в студени води, за сьомгата, щуките, линарите, платиките, костурите и шараните, за трите хиляди и петстотин змиорки, от които щеше да се направи пастет. Доставили бяха две хиляди вида сиренета и се надяваха, че тристата бъчви вино — то поне произведено за щастие в този край — щяха да задоволят жаждата на толкова гърла, които щяха да пируват три дни, ако не и повече.

Пристигнали предварително, за да уредят празненствата, шамбеланите предявяваха странни изисквания. Нали те решиха само на едно сервиране да поднесат триста печени чапли? Тези служители наистина приличаха на господаря си, на този припрян крал, който бе дал една седмица срок, за да подготвят коронацията му, както се поръчва да се отслужи литургия за два лиара заради един счупен крак!

От много дни вече сладкарите издигаха своите замъци от бадемово тесто, нашарени с цветовете на френското знаме.

Ами горчицата! Не бяха получили още горчицата! А бяха необходими тридесет и една ливри! Ами от шепите си ли щяха да ядат сътрапезниците? Колко сбъркаха, като продадоха на ниска цена петдесетте хиляди дървени паници от предишната коронация. По-изгодно щеше да бъде да ги измият и да ги запазят. Колкото до четирите хиляда стомни, те бяха изпочупени или изпокрадени. Шивачките поръбваха набързо две хиляди и шестстотин аршина покривки и можеше да се пресметне, че общият разход щеше да достигне почти десет хиляди ливри.

Истината е, че реймските граждани имаха все пак сметка от всичко това, защото коронясването беше привлякло много търговци ломбардпи и евреи, които плащаха такса върху продажбите си.

Както всяка кралска церемония, коронацията протичаше като народен празник: През тези дни имаше непрекъснато всевъзможни зрелища и народът се стичаше отдалеч да се забавлява. Жените искаха да се нагиздят с нови рокли, а елегантните младежи не се отказваха от бижута. Бродериите, хубавите тъкани, кожите лесно се продаваха. Щастието се усмихваше на ловките и търговците, които обслужваха чевръсто клиентите си, можеха за една седмица да си осигурят охолно съществуване в продължение на пет години.

Новият крал беше настанен в двореца на архиепископа, пред който имаше постоянно насъбрана тълпа било за да зърне владетелите, било за да се диви пред колесницата на кралицата, тапицирана в яркочервено.

Кралица Жана, заобиколена от придворните си дами, надзираваше с радостното оживление на много щастлива жена разопаковането на дванадесетте денка, четирите големи санъдъка с издути капаци, сандъка с обувки, ковчежето с подправки. Гардеробът й безспорно беше най-хубавият, който някога е имала френска кралица. За всеки ден и едва ли не за всеки час на това триумфално пътуване беше предвиден специален тоалет.

Кралицата влезе тържествено в града със златоткана пелерина с качулка, подплатена с хермелин, а по улиците на кралската двойка се предлагаха представления, мистерии и малки пиески с музика и танци. На предстоящата вечеря пред коронацията кралицата щеше да се появи с рокля от виолетово кадифе, поръбена с кожички от сибирска катерица. Сутринта на тържеството щеше да носи рокля от турска златоткана тъкан, пурпурна мантия и алена туника. За обеда същия ден — рокля с избродирани на нея френски гербове. За вечерята — пак златоткана рокля и две различни хермелинови наметки.

На следващия ден щеше да бъде облечена в зелено кадифе, а после в сватлосиня коприна с пелерина от сибирски катерици. Никога нямаше да се покаже с една и съща премяна или с едни и същи украшения.

Тези чудеса бяха разстлани в спалня, чията украса също беше донесена от Париж: завеси от бяла коприна с хиляда триста двадесет и едно златни папагалчета избродирани върху тях, а в средата два големи герба на Вургундското графство с лъвска муцуна; балдахин, покривка от пике, възглавници, украсени със седем хиляди сребърни детелинки. Върху пода бяха постлани килими с гербовете на Франция и Бургундского графство.

Жана на няколко пъти влизаше в покоите на Филип, за да го накара да се любува било на някоя красива тъкан, било на съвършената изработка.

— Драги ми господарю, любими! — възкликваше тя. — Колко щастлива ме правите!

Колкото и малко да беше склонна към външни излияния, очите и неволно се пълнеха със сълзи. Беше зашеметена от собствената си съдба, особено когато си спомнеше неотдавнашните дни, прекарани в затвора в Дурдан. Какъв чудотворен обрат на съдбата само за година и половина! Тя си мислеше за мъртвата Маргьорит, за сестра си Бланш Бургундска, все още затворена в замъка Гаяр… „Горката Бланш, тя толкова обичаше украшенията!“ — мислеше си, докато изпробваше златен колан с инкрустирали рубини и смарагди.

Филип беше загрижен и възторжените изблици на жена му като че ли още повече помрачаваха настроението му. Той преглеждаше сметките с главния ковчежник.

— Много се радвам, миличка, че това ви радва — каза й той най-сетне. — Виждате ли, аз следвам примера на баща си, който, както сама знаете, беше много умерен в личните си разходи, но никак не се скъпеше, когато се касаеше до кралското величие. Показвайте на воля тези красиви дрехи, защото те са колкото ваши, толкова и за народа, който ви ги дава с труда си, и ги пазете добре, защото скоро няма да имате други такива. След коронацията ще трябва да пестим.

— Филип — попита го Жана, — няма ли да направите нещо за сестра ми Бланш в един такъв ден?

— Направих вече. Към нея отново ще се отнасят като с принцеса, само че тя няма да излезе извън стените на замъка, в който е затворена. Трябва да има известна разлика между нея, която е съгрешила, и вас, Жана, която винаги сте била чиста и несправедливо обвинена.

В погледа му към нея, докато произнасяше тези думи, се четеше повече загриженост за кралската чест, отколкото увереност на влюбен.

— Освен това мъжът й ми създава само неприятности в този момент — добави той. — Много лош брат имам в негово лице!

Жана разбра, че би било напразно да настоява и че би било по-изгодно за нея да не се връща на този въпрос. Тя се оттегли и Филип пак се зае с проучването на дългите листове, отрупани с цифри, които му представяше Жофроа дьо Фльори.

Разходите не се свеждаха само до дрехите на краля и кралицата. Разбира се, Филип беше получил и няколко подаръка. Така например Мао бе подарила моарето за роклите на дъщерите им и за малкия Луи-Филип.

Ала кралят беше длъжен да облече в нови дрехи петдесет и четиримата си сержанти и техния командир, Пиер дьо Галар, началник на стрелците с арбалет. Всеки от шамбеланите — Адам Ерон, Робер дьо Гамаш, Гийом дьо Сьориз — бяха получили по десет аршина раиран плат от Дуе, за да си ушият нови туники. Началниците на ловджийската свита Анри дьо Мьодон, Фюран дьо ла Фуай, Жано Малжьонест бяха получили нови снаряжения, както и всички стрелци. И тъй като след коронацията щяха да посветят в рицарство двадесет благородника, това означаваше още двадесет одежди! Тези нови дрехи бяха традиционни подаръци и обичаят изискваше само кралят да прибави към ковчежето с мощите на свети Дьони една златна лилия, осеяна със смарагди и рубини.

— Всичко колко? — попита Филип.

— Осем хиляди петстотин четиридесет и осем ливри, тринадесет су и единадесет дьоние, сир — отговори ковчежникът. — Може би ще поискате контрибуция по случай радостното събитие?

— Моето възкачване на трона ще бъде по-радостно, ако не налагам нови данъци. Ще се справим по друг начин — каза кралят.

Точно в този момент съобщиха за граф дьо Валоа. Филип вдигна ръце към тавана.

— Ето какво забравихме в сметките си. Ще видите, Жофроа, ще видите! Този чичо ще ми струва сам по-скъпо от десет коронации. Идва да се пазари с мен. Оставете ме сам с него.

Ах, колко блестящ беше монсеньор дьо Валоа! Целият в бродерии, дантели, двойно по-обемист поради дебелите кожи, под които се виждаше обшита със скъпоценности дълга роба! Ако жителите на Реймс не знаеха, че новият владетел е млад и слаб, те биха взели този феодал за самия крал.

— Скъпи племеннико — поде той, — ето ме доста угрижен… доста угрижен за вас. Зет ви, английският крал, няма да дойде.

— Кралете отвъд Ламанш отдавна вече не присъствуват на нашите коронации, чичо — отвърна Филип.

— Вярно, само че някой техен роднина или някой висш благородник от двора, им присъствува като представител на Гийенския херцог. А Едуард не е изпратил никого. По този начин иска да заяви, че не ви признава. Фландърският граф, когото мислехте, че сте смекчили с договора от месец септември, също не е тук, нито пък Бретанският херцог.

— Зная, чичо, зная.

— Колкото до Бургундския херцог, да не говорим: сигурни бяхме, че няма да се отзове. Но затова пък майка му, леля ни Анес, пристигна преди малко в града и не вярвам да е дошла, за да ви окаже подкрепа.

— Зная, чичо, зная — повтори Филип. Непредвиденото пристигане на последната дъщеря на Луи Свети безпокоеше Филип повече, отколкото той си даваше вид. Най-напред беше помислил, че херцогиня Анес е дошла да води преговори с него. Но тя съвсем не бързаше да се яви, а и той бе решил да не прави първата крачка. „Ако народът, който ме приветствува, когато се появя, знаеше с колко враждебност и заплахи съм окръжен!“ — казваше си той.

— Така че от перовете лаици, които утре трябва да държат короната ви, засега няма нито един — поде Валоа^[1].

— Има, чичо, има. Забравяте графиня д’Артоа и …самия себе си.

Валоа рязко сви рамене.

— Графиня д’Артоа! — извика той. — Жена да държи короната, когато лично вие, Филип, дължите правата си именно на изключването на жените!

— Да държиш короната не значи да я сложиш на главата си — каза Филип.

— Дали наистина Мао е подпомогнала възкачването ви на трона, че я възвеличавате така? Ще дадете още повече храна на клюките, които се разнасят. Нека не се връшаме към миналото, Филип, но не беше ли редно Робер да представлява Артоа?

Филип се престори, че не е обърнал внимание на последните думи на чичо си.

— Тъй или иначе църковните перове са налице — каза той.

— Тук са, тук са… — каза Валоа, като размаха отрупаните си с пръстени пръсти. — Вече са само пет от шест. И какво мислите ще направят тези църковни перове, когато видят, че от цялото кралство се вдига само една ръка — и при това чия? — за да ви короняса?

— Но чичо, нима считате себе си за нищо?

Сега Валоа на свой ред не отговори на въпроса му.

— Брат ви също ви е сърдит — каза той.

— Защото навярно Шарл — отговори кротко Филип — още не знае, мили ми чичо, колко сговорни сме ние двамата и може би си въобразява, че ви прави услуга, като действа против мен… Но успокойте се. Съобщиха за неговото идване и той ще бъде тук утре.

— Защо не му дадете веднага перската титла? Баща ви направи това за мен, а и брат ви Луи — за вас. Така няма само аз да ви поддържам.

„Или само вие да, ми изменяте“ — поправи го мислено Филип и поде:

— За Робер или за Шарл сте дошли да пледирате, чичо, или искате да ми кажете нещо за себе си?

Валоа замълча, настани се по-удобно в креслото и се загледа в диаманта, който блестеше на показалеца му.

„Петдесет… или сто хиляди — питаше се Филип. — За другите пет пари не давам, но той ми е необходим и го знае. Ако откаже и вдигне скандал, рискувам да отложа коронясването.“

— Племеннико — каза най-после Валоа, — сам виждате, че не се цупя и дори похарчих много пари за нов костюм и прочее, за да ви почета. Но като виждам, че другите перове ги няма, мисля, че и аз трябва да се оттегля. Какво ли биха казали, ако ме видят единствен до вас? Направо, че сте ме подкупили.

— Много бих съжалявал, чичо, много бих съжалявал. Но какво искате? Не мога да ви принудя да направите нещо, което ви е неприятно. Може би е дошло време да се откажем от обичая, според който перовете трябва да подвигнат короната…

— Какво говорите, племеннико! — извика Валоа.

— …и ако е необходимо съгласие с избор — продължи Филип, — то да се иска не от шестима барони, а от народа, чичо, който доставя хора за войската и парични средства за хазната. Това именно ще бъде задачата на Щатите, които ще свикам.

Валоа не можа да се сдържи и като скочи от креслото, се разкрещя:

— Вие богохулствате, Филип, или сте напълно заблуден! Виждало ли се е някога монарх, избран от поданиците си? Чудесна новост ще бъдат вашите Щати! Те изхождат направо от идеите на Марини, който беше от долен произход и толкова навреди на баща ви. Уверявам ви, че ако постъпите така, след петдесет години народът няма да има нужда от нас и ще избере за крал някой буржоа, доктор от съда или даже колбасар, забогатял от кражби. Не, племеннико, не. Този път наистина съм твърдо решен. Аз няма да държа короната на крал, който сам се е провъзгласил за такъв и свръх това иска тази корона скоро да стане достояние на селендури!

Цял пламнал, той се разхождаше с широки крачки. „Петдесет или сто хиляди — продължаваше да се пита Филип. — С коя цифра да го пронижа?“

— Така да бъде, чичо, недейте да държите каквото и да било — каза той. — Само че позвелете ми да извикам веднага моя ковчежник.

— Защо пък това?

— За да му заповядам да измени списъка за даренията, който трябва да подпечатам утре по случай радостното възкачване, тъй като вие фигурирате на челно място за… сто хиляди ливри.

Внезапният удар с шпага беше нанесен. Валоа стоеше съвсем слисан, с разперени ръце.

Филип разбра, че е спечелил, и колкото и скъпо да му струваше тази победа, той с мъка се въздържа да не се усмихне пред изражението на чичо си. Впрочем Валоа бързо се измъкна от неудобното си положение. Филип бе прекъснал гневния му изблик, но чичо му пак избухна. Гневът беше за него средство да обърка логиката на събеседника си, когато собствената му логика не беше особено силна.

— Най-напред цялото зло идва от Йод! — крясна той. — Много го упреквам и ще му пиша! И каква нужда имаха Фландърският и Бретанският граф да вземат неговата страна и да не се отзоват на поканата ви? Когато кралят ви кани да държите короната му, идвате! Не дойдох ли аз! Тези барони наистина превишават правата си. По този начин наистина има опасност властта да премине у дребните васали и буржоата. Колкото до Едуард Английски, какво доверие може да има човек в мъж, който се държи като жена? Затова аз ще застана до вас, за да им дам пример. А това, което сте решили да ми дадете, племеннико, приемам от чувство за справедливост. Защото справедливо е тези, които са верни на краля, да бъдат третирани различно от онези, коита му изменят. Вие управлявате добре. Това… дарение, което е за мен проява на вашето уважение към мен… кога ще го подпишете?

— Сега, чичо, ако искате… но с утрешна дата — отвърна крал Филип V.

За трети път и все с пари беше успял да сложи намордник на Валоа.

— Крайно време беше да ме коронясат — каза Филип на своя ковчежник, когато Валоа си отиде, — защото ако трябваше да споря още, следващия път щеше да ми се наложи да продам кралството.

И тъй като Фльори се изненада от огромната обещана сума, Филип добави:

— Не се тревожете, Жофроа, не се тревожете. Не съм уточнил кога ще му бъде дадено това дарение. Той ще го получи на малки части… Но ще може да прави заеми срещу него… А сега да отидем да вечеряме.

Церемониалът изискваше след вечеря кралят заедно със служителите си и със съвета на канониците да отиде в катедралата, за да се вглъби в себе си и да се помоли. Църквата беше вече съвсем готова, със закачени по стените гоблени, стотици закрепени свещи и издигната естрада в хора. Филип не се моли дълго, но затова пък, доста подробно се осведоми още веднъж за ритуала и жестовете, които трябваше да направи. Провери дали страничните врати се затварят добре, както и дали са взети необходимите мерки за безопасност и се заинтересува къде ще стоят присъствуващите.

— Перовете лаици и членовете на кралското семейство, както и висшите сановници ще бъдат на естрадата — му обясниха. — Конетабълът остава до вас. Канцлерът ще стои до кралицата. Тронът срещу вашия е за реймския архиепископ, а столовете, разположени около главния олтар, са за църковните перове.

Филип обходи естрадата с бавни крачки, като изглади с крак обърнатия ъгъл на един килим.

„Колко странно! — казваше си той. — Миналата година бях на същото това място за коронацията на брат си… Но изобщо не бях обърнал внимание на всички тези подробности.“

Той приседна за малко, но не на кралския трон. Някакъв суеверен страх му попречи да го използва още отсега. „Утре… утре ще бъда наистина крал.“ Помисли си за баща си, за поредицата прадеди, които го бяха предшествували в тази църква. Спомни си за брат си, за отравянето му, в което той нямаше пръст, но сега има такава изгода, спомни си другото престъпление, извършено над едно дете, пак не по негова заповед, но с безмълвното му съучастничество… Помисли си за смъртта, за собствената си смърт и за милионите хора, свои поданици, за милионите бащи, синове, братя, които щеше да управлява дотогава.

„Всички ли приличат на мен, престъпни, ако се яви случай, невинни само привидно и готови да прибягнат към злото, за да осъществят амбициите си? Все пак, докато бях в Лион, аз желаех само да бъда справедлив. Така ли беше наистина? Толкова ли ненавистна е човешката природа, или кралската власт ни прави такива? Да се видиш до такава степен нечист и омърсен, това ли е данъкът, който плащаш, за да царуваш?… Защо бог ни е създал смъртни, щом смъртта ни прави противни със страха от нея и с възможността да я използваме?… Може би тази нощ ще се опитат да ме убият.“

Той гледаше високите сенки, които трептяха по стените между стълбовете. Не изпитваше разкаяние, но и не се чувствуваше щастлив.

„Това означава може би да се помолиш и затова ни съветват да се отбием в църквата вечерта преди коронясването.“

Той се преценяваше трезво, такъв, какъвто беше: лош човек със заложби на много голям крал.

Не му се спеше. С удоволствие би останал още дълго там, унесен в мисли за себе си, за човешката участ, за първопричината на нашите постъпки, задавайки си истински важните въпроси за битието, въпроси, които никога няма да получат отговор.

— Колко време ще продължи церемонията? — попита той.

— Пълни два часа, сир.

— Хайде! Да се опитаме да заспим. Утре трябва да бъдем бодри.

Но когато се прибра в двореца на архиепископа, той влезе при кралицата и седна на леглото й. Заговори с нея за явно маловажни неща: за местата в катедралата, за облеклото на дъщерите си…

Жана беше вече полузадрямала. Тя се бореше със съня, за да го слуша внимателно. Долавяше нервно напрежение у мъжа си и някаква надигаща се тревога, срещу която той търсеше закрила.

— Друже — каза ми тя, — не искате ли да спите до мен?

Той се поколеба.

— Не мога. Не съм предупредил шамбелана.

— Но вие сте крал, Филип — каза Жана усмихната. — Можете да наредите на шамбелана каквото си искате.

Филип не се реши веднага. Този млад мъж, който умееше с оръжие или пари да срази най-мощните си васали, се стесняваше да уведоми служителите си, че внезапно му се е дощяло да сподели леглото на съпругата си.

Най-сетне той повика една от камериерките, които спяха в съседната стая и я изпрати да предупреди Адам Ерон да не го чака и да не спи тази нощ пред вратата му.

После се съблече между завесите с папагалчета и под сребърните детелини на балдахина и се пъхна под завивките. И голямата тревога, от която не можеха да го защитят всички войски на конетабъла, защото беше човешка, а не кралска тревога, стихна при допира с това женско тяло, с твърдите дълги бедра, покорния корем и топлата гръд.

— Миличка — пошепна Филип, заровил лице в косите на Жана, — миличка, кажи ми, изневери ли ми? Кажи ми без капка страх, защото дори и да си ми изменила тогава, вече съм ти простил.

Жана прегърна мършавото, но яко тяло на мъжа си, чиито ребра усещаше под пръстите си.

— Никога, Филип, заклевам ти се! — отвърна тя. — Изкушена бях да го сторя, признавам, но нито веднъж не се поддадох.

— Благодаря ти, любима — промълви Филип. — Тогава нищо не ми липсва, за да се чувствувам крал.

Нищо не му липсваше да се чувствува крал, защото всъщност той беше подобен на всички мъже в кралството си: нужна му беше една жена, която при това да бъде само негова.