Морис Дрюон
Законът на мъжете (22)

IV. ЕДИН ЛОМБАРДЕЦ В СЕН-ДЬОНИ

— И какво ще правим сега? — питаха се съпрузите Бувил.

Бяха се хванали в собствения си капан.

Регентът много скоро напусна Венсен. Извика членовете на кралското семейство и ги помоли да яхнат конете и да го придружат до Париж, където искаше да свика незабавно съвет. Когато групата се канеше да потегли, Бувил се спусна към регента в порив на смелост.

— Монсеньор!… — извика той, като улови юздата на коня.

Но Филип не го остави да се доизкаже.

— Добре, добре, Бувил, благодаря ви, че съчувствувате на скръбта ми. Повярвайте ми, в нищо не ви упреквам. Такъв е законът на човешката природа. Ще ви предам заповедите си за погребението.

И като пришпори коня си, той пое в галоп веднага след като минаха по подвижния мост. Препускайки така, придружаващите го нямаше да имат възможност да умуват по пътя.

Повечето барони бяха тръгнали с него. Останаха само неколцина без особено влияние и задължения, които на групички коментираха произшествието.

— Виждаш ли — каза Бувил на жена си, — трябваше в момента да кажа. Защо ме спря?

Те стояха прави в нишата на един прозорец, като шепнеха и почти не смееха да споделят мислите си.

— Къде е дойката? — попита Бувил.

— Погрижих се за това. Замъкнах я в собствената си спалня, заключих вратата и поставих стража.

— Нищо ли не подозира?

— Не.

— Ще трябва да й кажем.

— Да изчакаме всички да си отидат.

— Ах, как не казах! — повтори Бувил.

Той се измъчваше от угризения, че не се бе поддал на първия си порив. „Ако бях признал истината пред всички барони, ако веднага бях показал краля…“ Но за да направеше това, той трябваше да бъде друг, да имаше например характера на конетабъла и главно да не се бе подчинил на жена си, когато тя го бе дръпнала за ръкава.

— Но откъде можехме да знаем — каза госпожа дьо Бувил, — че Мао ще нанесе толкова успешно удара си и че детето ще умре пред очите на всички?

— Всъщност по-добре беше да представим истинското и да не се намесваме в работите на съдбата.

— Нали ти казвах!

— Е, да, признавам, моя бе идеята… И се оказа лоша.

Кой би им повярвал сега? Как и кому биха могли да кажатт че са измамили събранието на бароните, като са сложили корона на детето на дойката? Та това бе светотатство!

— Знаеш ли какво рискуваме сега, ако не си държим езика зад зъбите? — каза госпожа дьо Бувил. — Мао ще ни тикне нас в затвора.

— Регентът е бил посветен. Сигурен съм. Когато си изтри ръцете, след като детето повърна, той хвърли кърпата в огъня. Добре видях…

Най-сериозната им грижа сега беше собствената им безопасност.

— Приключиха ли с тоалета на мъртвото бебе? — попита Бувил.

— Аз сторих това с една от моите жени, докато ти изпращаше регента — отвърна госпожа дьо Бувил. — Четирима щитоносци сега го пазят. В това отношение няма никаква опасност.

— Ами кралицата?

— Заповядано е на всички около нея да мълчат, за да не влошат състоянието й. Впрочем тя като че ли нищо не разбира. Казах също на акушерките да не се отдалечават от постелята й.

Малко по-късно от Париж пристигна шамбеланът Гийом дьо Сьориз и съобщи на Бувил, че регентът току-що е бил признат за крал от двамата си чичовци, брат си и присъствуващите перове. Съветът бил кратък.

— За погребението на племенника си — каза шамбеланът — нашият господар Филип реши то да стане възможно най-скоро, за да не скърби дълго народът от тази нова кончина. Няма да има поклонение. Понеже днес е петък, а в неделя не погребват, тялото ще бъде отнесено утре в Сен-Дьони. Балсаматорът вече тръгна насам. Аз ще вървя, месир, защото кралят ми заповяда веднага да се върна.

Бувил го остави да замине, без да каже нито дума. „Кралят… кралят…“ — повтаряше си той.

Граф дьо Поатие беше крал. Един малък ломбардец щеше да бъде погребан в Сен-Дьони…, а Жан I беше жив.

Бувил отиде при жена си.

— Филип е признат за крал — й каза той. — Какво ще правим сега с този крал в ръце?

— Той трябва да изчезне.

— Само това не! — извика Бувил възмутен.

— Не ме разбра. Ти обезумяваш, Юг — сряза го госпожа дьо Бувил. — Искам да кажа, че трябва да го скрием.

— Но той няма да царува.

— Поне ще живее, а един ден може би… Знае ли човек! Как обаче да го скрият? Кому да го поверят, без да събудят подозрение? Преди всичко бе необходимо да му осигурят и занапред кърмачка…

— Дойката… Само дойката можем да използуваме — каза госпожа дьо Бувил. — Да отидем при нея.

Добра идея беше да изчакат да си отидат всички барони, преди да признаят на Мари дьо Кресе, че синът й е мъртъв. Защото писъкът й прониза стените на замъка. На онези, които го чуха и се вледениха, после обясниха, че извикала кралицата. Впрочем и кралицата, колкото да беше не на себе си, се изправи в леглото и попита:

— Какво става?

Дори старият сенешал дьо Жоенвил трепна в унеса си.

— Убиват някого — каза той, — така вика човек, когото колят…

В това време Мари повтаряше безспир:

— Искам да го видя! Искам да го видя! Искам да го видя!

Бувил и жена му бяха принудени да я държат здраво, за да й попречат да се втурне полуобезумяла през залите на замъка.

Цели два часа се мъчеха да я успокоят, да я утешат и главно да се оправдаят, като десетки пъти повтаряха обясненията си, които тя не чуваше.

Бувил можеше да я уверява колкото си ще, че не бе желал това, че то беше плод на престъпния замисъл на графиня Мао… Думите се отпечатваха в съзнанието на Мари, откъдето по-късно щяха да изплуват, но засега бяха лишени от смисъл за нея.

За миг преставаше да хълца, втренчваше очи право пред себе си, после внезапно пак започваше да вие като премазано от кола куче.

Съпрузите Бувил наистина сметнаха, че тя е загубила разсъдъка си. Изчерпиха всичките си доводи. Благодарение на тази неволна жертва, бе спасила истинския френски крал, потомъка на блестящ род…

— Вие сте млада — убеждаваше я госпожа дьо Бувил. — ще имате други деца. Коя жена не е загубила поне едно дете още в люлката?

И й даваше за пример мъртвородените близнаци на Бланш Кастилска и всички рано умрели издънки на кралската фамилия през последните три поколения. В династиите на Анжу, Куртьоне, Бургундия, Шатийон, а и в рода на самите Бувил колко майки често бяха загубвали рожбите си и все пак завършваха живота си щастливи сред многолюдна челяд! От дванадесет или петнадесет деца, които една жена ражда, обикновено оживяват най-много половината.

— Но аз разбирам — продължаваше госпожа дьо Бувил — за първото най-много боли.

— Не, вие не разбирате! — извика най-сетне Мари сред риданията си. — Това точно… това никога вече не бих могла да заменя с друго.

Бебенцето, което току-що бяха убили, бе детето на любовта, родено от по-бурна страст и по-дълбока вяра, отколкото всички закони на света и всички негови повели. Това бе мечтата, за която тя бе платила с два месеца оскърбления и четири месеца манастир, дивния подарък, който се готвеше да предложи на мъжа, избран от нея, чудотворното растение, в което щеше да разцъфва всеки ден от живота й нейната изпълнена с премеждия, но прекрасна любов!

— Не, вие не можете да разберете! — стенеше Мари. — Вие не сте била изгонена от семейството си заради едно дете. Не, няма да имам друго!

Почнеш ли да описваш нещастието си, да го предаваш разбираемо, това означава, че вече си го приел. Раздиращата болка, смазващата покруса бавно отстъпваха място на друго болезнено състояние, жестокото осъзнаване.

— Знаех си, знаех, когато не исках да дойда тук, че ме очаква беда!

Госпожа дьо Бувил не смееше да отговори.

— А какво ще каже Гучо, когато узнае? Как ще му кажа това?

— Той никога не трябва да узнае! — извика госпожа дьо Бувил. — Никой не бива да знае, че кралят е жив, защото онези, които не успяха първия път, няма да се поколебаят да нанесат втори удар. Самата вие сте застрашена, защото бяхте посветена. Трябва да пазите тайната, докато ви бъде разрешено да я откриете.

И тя прошепна на мъжа си:

— Иди да донесеш евангелието.

Когато Бувил се върна с дебелата книга, която бе взел от параклиса, те успяха да накарат Мари да постави ръката си отгоре и да се закълне, че ще пази пълно мълчание дори и пред бащата на мъртвото си дете, дори в изповедите си за разигралата се драма. Единствен Бувил или жена му можеха да я освободят от клетвата й.

Мари бе така сломена, че се закле във всичко, което искаха от нея. Бувил й обеща пенсия. Но сега не й беше до пари.

— Още нещо, трябва да задържите при себе си френския крал и да казвате на всички, че е ваше дете — прибави госпожа дьо Бувил.

Мари се разбунтува. Тя не искаше да докосне вече детето, заради което бяха убили нейното. Не искаше да остава повече във Венсен. Искаше да избяга, където и да е, и да умре.

— Много бързо ще умрете, бъдете сигурна, ако проговорите. Мао няма да се подвоуми да ви отрови или да ви прониже с кинжал.

— Не, няма да кажа нищо, обещавам ви. Но пуснете ме, пуснете ме да си отида!

— Ще си отидете, ще си отидете. Но няма да го оставите да загине. Виждате, че е гладен. Нахранете го поне днес — каза госпожа дьо Бувил, като сложи в ръцете й истинския крал.

Когато Мари притисна бебето до гърдите си, риданията й станаха още по-силни.

— Задръжте го, то ще бъде като ваше — настоя госпожа дьо Бувил, — а когато дойде време да го качат на трона, ще се радвате на почести в двора заедно с него. Ще бъдете негова втора майка.

Не въображаемите почести, обещани от жената на попечителя, можеха в този миг да убедят Мари, но този беззащитен живот, който държеше в ръцете си и върху който несъзнателно щеше да пренесе майчинските си чувства.

Тя долепи устни до покритата с мъх главичка на бебето, разгърна по навик дрехата си и прошепна:

— Не, не мога да те оставя да умреш, мъничък мой Жан… мъничък мой Жан…

Съпрузите Бувил въздъхнаха с облекчение. Бяха спечелили. Поне в момента.

— Тя не трябва да бъде във Венсен, когато утре дойдат да вземат детето й — прошепна госпожа Бувил на мъжа си.

На другия ден, напълно омаломощена и предоставяща на госпожа Бувил да решава за всичко, Мари бе отведена с детето в манастира на ордена света Клара.

Госпожа дьо Бувил обясни на игуменката, че Мари е била дълбоко разстроена от смъртта на малкия крал и не трябва да държат сметка за безсмислените й приказки.

— Много ни уплаши, крещеше и не разпознаваше дори собственото си дете!

Госпожа дьо Бувил настоя да не пускат никого при младата жена, нито дори сестрите и послушничките от манастира, да я изолират и да й осигурят пълно спокойствие и тишина.

— Ако някой я потърси, не го допускайте при нея и ни уведомете.

Същия ден две платна със златни лилии, осем аршина черен креп и парчета турска коприна с избродиран върху тях френски герб бяха донесени във Венсен за погребението на първия френски крал с името Жан. И наистина едно дете на име Жан си отиде в толкова малко ковчеже, че не сметнаха за нужно да го натоварят на колесница, а го закрепиха просто върху самара на едно муле. Метр Жефроа дьо Фльори, ковчежник на двореца, отбеляза в сметководнитеси книги разходите по погребението: сто и единадесет ливри, седемнадесет су и осем дьоние в събота, 20 ноември 1316 година.

Не се състоя дългата ритуална процесия, нито обичайната церемония в Парижката света Богородица. Отидоха направо в Сен-Дьони, където погребението бе извършено непосредствено след литургията. В краката на статуята на Луи X, оше съвсем бяла, прясно издялана от камък, бяха отворили един тесен гроб. Там спуснаха, между тленните останки на владетелите на Франция, детето на Мари дьо Кресе, благородна девица от Ил дьо Франс, и на Гучо Балиони, сиенски търговец. Адам Ерон, пръв шамбелан и дворцов управител, пристъпи до ръба на малкия гроб и изрече, гледайки господаря си Филип дьо Поатие:

— Кралят е мъртъв, да живее кралят! Започна царуването на Филип V Дългия. Жана Бургундска стана кралица на Франция, а Мао д’Артоа тържествуваше.

Само трима души в кралството знаеха, че истинският крал е жив. Единият от тях се беше заклел над евангелието, че ще пази тайна, а другите двама трепереха да не би да не я удържи.