Морис Дрюон
Законът на мъжете (21)

IV. „МЕСИР, ВИЖТЕ КРАЛЯ!“

Бароните едва се побраха в голямата зала. Разговаряха, кашляха, местеха крака и проявяваха вече нетърпение. Свитите им бяха изпълнили коридорите, за да наблюдават зрелището. Цели гроздове от глави задръстваха вратите.

Сенешал дьо Жоенвил, вдигнат от стола си в последната минута, за да пести силите си, стоеше заедно с Бувил пред вратата на кралската спалня.

— Вие ще съобщите, месир сенешал — каза Бувил. — Вие сте най-старият съратник на Луи Свети и на вас се пада тази чест.

Болен от тревога, с плувнало, в пот лице Бувил си мислеше: „Аз не бих могъл… не бих могъл да кажа нищо. Гласът ми ще ме издаде.“

Зърна в дъното на потъналия в сянка коридор графиня Мао, огромна, още по-едра поради короната и тежката си парадна мантия. Никога Мао д’Артоа не му бе изглеждала по-висока и по-страшна.

Бувил се вмъкна в спалнята и каза на жена си:

— Сега трябва.

Госпожа дьо Бувил тръгна към графинята, чиито тежки стъпки отекваха по плочите, и й връчи лекия товар. Мястото беше тъмно. Мао не видя отблизо детето. Намери само, че е по-тежко, отколкото в деня на кръщението.

— Охо, нашият малък крал е наддал! — каза тя. — Поздравявам ви, мила.

— Защото много се грижим за него, графиньо. Не искаме да се изложим на упреците на кръстницата му — отвърна госпожа дьо Бувил с най-любезен глас.

„Решително бе крайно време — помисли си Мао. — Детето е прекалено добре.“

Под светлината на тясното прозорче тя зърна лицето на бившия шамбелан.

— Защо сте се изпотили така, месир Юг? Денят не е кой знае колко горещ.

— От огньовете, които наредих да запалят… Месир регентът не ми остави време да подготвя всичко.

Двамата се изгледаха един друг и всеки от тях преживя неприятен миг.

— Да тръгваме — каза Мао, — вървете пред мен. Бувил предложи ръката си на стария сенешал и двамата попечители закрачиха бавно към голямата зала. Мао вървеше на няколко крачки зад тях. Това беше най-благоприятният момент и имаше опасност вече да не се повтори. Сенешалът пристъпваше едва-едва и тя имаше достатъчно време. Разбира се, покрай стените се бяха долепили щитоносци и придворни дами и очите на всички бяха насочени към детето в полумрака. Но кой би обърнал внимание на един толкова бегъл и толкова естествен жест?

— Хайде! Нека се представим добре — каза Мао на коронованото бебе, което държеше в сгънатата си ръка. — Да не засрамваме кралството и да не се лигавим.

Тя извади от бродираната си кесия кърпичката си и бързо изтри мокрите устенца. Бувил обърна глава, но тя бе вече свършила делото си и, стиснала кърпичката в длан, се престори, че оправя мантията на детето.

— Готови сме — рече.

Вратите на залата се отвориха и настана тишина. Само че сенешалът не виждаше скупчените пред него лица.

— Съобщете, месир, съобщете! — подкани го Бувил.

— Какво трябва да съобщя? — попита Жоенвил.

— Ами че за краля естествено, за краля!

— Краля… — прошепна Жоенвил. — Петият, на когото ще служа, разбирате ли!

— Разбира се, разбира се, но съобщете за него — повтори нервно Бувил.

Зад тях Мао — за повече сигурност — втори път избърса устенцето на бебето.

Месир дьо Жоенвил се поизкашля, зд да проясни гласа си, и най-сетне се реши да произнесе сериозно и доста отчетливо:

— Месир, вижте краля! Вижте краля, месир!

— Да живее кралят! — отговориха бароните, като най-сетне дадоха воля на възгласа, който сдържаха още от погребението на Вироглавия.

Мао отиде право при регента и при членовете на кралското семейство, застанали около него.

— Ами че той е юнак… Какъв е розовичък… И пълничък — казваха бароните, докато тя минаваше сред тях.

— Какви ни разправяха, че бил хилав и нямало да живее? — прошепна Шарл дьо Валоа на сина си Филип.

— Ами! Френската династия винаги е била устойчива — заяви Шарл дьо Ла Марш, за да бъде в тон с чичо си.

Детето на ломбардеца бе добре, дори много добре според Мао. „Не би ли могъл да закрещи, да се погърчи малко?“ — мислеше тя и тайно се опитваше да го ощипе през мантията. Но пелените бяха плътни и детето само гукаше доста радостно. Гледката, предложена на отскоро отворените му сини очички, като че ли му харесваше. „Виж го ти, малкият обесник, след миг ще запее. Но тази нощ няма да му е до песни… Освен ако прахът на Беатрис е изветрял…“

От дъното на залата се дочуха викове:

— Не го виждаме! Искаме да му се полюбуваме!

— Поемете го, Филип — каза Мао на зет си, като му подаде бебето. — Вашите ръце са по-дълги от моите, покажете краля на васалите му.

Регентът прихвана малкия Жан окъм гръбчето и го издигна над главата си, за да може всеки да го разгледа на воля. Внезапно по ръцете му потече топла и лепкава течност. Детето захълцука и повърна млякото, което бе изсукало половин час преди това, но то бе станало зеленикаво и примесено с жлъчка. Лицето му също позеленя, после много бързо потъмня и придоби неопределен, обезпокоителен цвят, докато самото то извиваше глава назад.

Общ вик на тревога и разочарование се чу сред бароните.

— Господи! Господи! — извика Мао. — Пак почна да се гърчи!

— Дръжте го! — изрече бързо Филип. И тикна бебето в ръцете й като опасен вързоп.

— Знаех си! — обади се някой.

Беше Бувил. Лицето му бе пурпурночервено, а погледът му гневно се местеше от графинята към регента.

— Да, имахте право, Бувил — каза регентът. — Много рано бе да представяме това болно дете.

— Знаех си, знаех си… — повтори Бувил.

Но жена му бързо го дръпна за ръкава, за да не извърши непоправима глупост. Погледите им се срещнаха и Бувил се овладя. „Какво щях да направя? Обезумял съм! Нали имаме истинския!“

Но ако бе комбинирал всичко, за да насочи престъплението към друга глава, той не бе предвидил нищо в случай че престъплението наистина бъде извършено.

И Мао бе изненадана от бързия ефект. Не очакваше, че отровата ще подействува така мигновено. Умишлено каза няколко успокоителни думи:

— Не се тревожете, не се тревожете! И онзи ден помислихме, че ще умре, а после, сами видяхте, се съвзе. Това е детска болест, страшна наглед, но не трае дълго. Акушерката! Повикайте акушерката! — прибави тя, готова да поеме риск, но да докаже своята добронамереност.

Регентът държеше изцапаните си ръце далеч от тялото си. Гледаше ги с боязън и погнуса и не смееше да се докосне до нищо.

Бебето бе посиняло и се задушаваше. В суматохата и тревогата, които последваха, никой вече не знаеше ясно какво прави, нито какво точно става. Госпожа дьо Бувил се втурна към спалнята на кралицата, но още преди да стигне до вратата, се спря, защото в миг й мина през ума: „Ако повикам акушерката, тя не може да не види, че сме сменили детето и че то няма белег от щипци. Най-важното, най-важното е да не махнат шапчицата му!“ И тичешком се върна, докато всички присъствуващи се стичаха към кралската спалня.

Детето вече не се нуждаеше от грижите на никоя акушерка. Все още загърнато в бродираната с лилии мантия, с кукленската си коронка, килната на една страна, то лежеше с потъмнели устни, замърсени пелени и разкъсани вътрешности посред огромното легло с копринена покривка. Бебето, който току-що бе представено на всички като френски крал, бе приключило земния си път.