Морис Дрюон
Законът на мъжете (18)

I. ДОЙКА ЗА КРАЛЯ

Жан I, крал на Франция, посмъртен син на Луи X Вироглавия, се роди през нощта на 13 срещу 14 ноември 1316 година във Венсенския замък.

Тази вест беше веднага провъзгласена и бароните облякоха копринените си дрехи. Скитниците и пияниците, за които всяко събитие е повод да се наливат, започнаха още от пладне да се напиват и да се дерат из кръчмите. А търговците на изтънчени артикули, златарите, продавачите на коприна, производителите на скъпи тъкани и пасмантерия, на подправки, на редки риби и отвъдморски стоки, потъркваха ръце, мечтаейки за доставки за народните увеселения.

Улиците бяха усмихнати. Минувачите се спираха, сякаш ободрени, и възкликваха:

— Е, друже, имаме си крал!

Радостта проникна дори в манастирите, където абати и свещеници разнасяха и коментираха събитието.

В странноприемницата на манастира на ордена света Клара Мари дьо Кресе бе добила преди четири дни едно момченце, което тежеше не по-малко от осем ливри, обещаваше да бъде русо като майка си и сучеше със затворени очички, лакомо като малко кученце.

Послушничките с бели касинки на глава час по час влизаха в килията на Мари, за да наблюдават как повива детето си, за да се любуват на лъчезарното й лице, докато го кърмеше, и на розовата й пищна гръд, за да се възхищават — самите те обречени на доживотна девственост — на чудото на майчинството в плът и кръв, а не изобразено по витражите.

Защото ако понякога се случеше някоя монахиня да прегреши, това не ставаше толкова често, колкото твърдяха злите езици в песните си, и новородено в манастир на ордена на света Клара не беше все пак често явление.

— И кралят се нарича Жан като моето дете — казваше Мари. — В моето семейство открай време обичаят изисква първородният син да се нарича така.

Тя виждаше в това съвпадение щастливо предзнаменование. Ново поколение момчета щеше да носи малкото име на краля, още по-очебийно, защото беше ново за монархията. След всички малки филиповци, след всички малки Луи в кралството щяха да се появят безброй малки жановци. „Моят е първият“ — мислеше си Мари.

Ранният есенен здрач се спускаше вече, когато една млада монахиня влезе в килията й.

— Мари, майката игуменка ви вика в приемната. Някой ви чака там.

— Кой?

— Не зная, не видях. Но струва ми се, че ще си отидете.

Кръв заля страните на Мари.

— Трябва да е Гучо! Гучо! Бащата… — обясни тя на послушничките. — Съпругът ми идва да ни вземе навярно.

Тя затвори отвора на блузата си, прибра бързо косите си, като се огледа в прозореца, чието стъкло й служеще за тъмно огледало, метна наметката върху раменете си и се поколеба за миг пред сложената на земята люлка. Трябваше ли да свали детето, за да достави тутакси на Гучо тази чаровна изненада?

— Вижте как си спи, ангелчето — казаха младите послушнички. — Недейте го събужда, да не би да го простудите! Изтичайте! Ние ще го пазим.

— Не го вадете от люлката, не го пипайте!

Като слизаше по стълбите, вече се измъчваше от майчина тревога. „Дано само да не си играят с него и да не го изпуснат!“ Но краката й я носеха бързо към приемната и тя се учудваше колко лека се чувствува.

В бялата зала, украсена само от голямо разпятие и осветена от две свещи, които удвояваха всички предмети и всички форми с огромни сенки, майката игуменка, пъхнала ръце в ръкавите си, разговаряше с госпожа дьо Бувил.

Като зърна жената на попечителя, Мари изпита не само разочарование. Внезапно и необяснимо доби абсолютната сигурност, че тази суха жена с набраздено от вертикални бръчки лице й носи нещастие.

Друга жена би си помислила просто, че не обича госпожа дьо Бувил. Но у Мари дьо Кресе всички чувства придобиваха страстна окраска и нейните симпатии и антипатии й се струваха съдбовни поличби. „Сигурна съм, че идва да ми напакости!“ — каза си младата жена.

Госпожа дьо Бувил я оглеждаше от глава до пети с лишен от благожелателство остър поглед.

— Само четири дни, откакто сте родила — извика тя, — и ето ви розова и свежа като шипков цвят! Моите поздравления, хубавице, човек би казал, че сте готова да започнете отначало. Наистина бог е много снизходителен към ония, които не зачитат неговите заповеди и праща изпитанията си на най-добродетелните. Защото ще ми повярвате ли, майко — продължи госпожа дьо Бувил, като се обърна към игуменката, — че клетата ни кралица се мъчи повече от тридесет часа? Виковете й още проглушават ушите ми. Кралят се беше обърнал в утробата й и се наложи да го измъкнат с щипци. За малко не умря, както и майка му. Сигурно нещастието, което госпожа Клеманс изживя с мъжа си, е причина за всичко. Цяло чудо е, според мен, че детето се роди живо. Но намеси ли се съдбата, нищо не може да й попречи! Ето че Йодлин, перачката… нали знаете?…

Игуменката кимна дискретно. Беше й поверено в манастира, сред малките послушнички, едно единадесетгодишно момиченце, което беше незаконнородена дъщеря на Вироглавия и Йодлин.

— …тя много помагаше на кралицата, госпожа Клеманс искаше тя да бъде все до леглото й — продължаваше госпожа дьо Бувил. — Но ето на! Йодлин си счупи ръката, като падна от някакво столче. Трябваше да я откарат в болницата Отел-Дийо. А сега, като връх на всичко, на дойката, която бяхме избрали и която стоеше там вече цяла седмица, й спря млякото. Да ни направи такова нещо в такъв момент! Защото кралицата, разбира се, не е в състояние да кърми: хвана я треската. Бедният ми Юг се въртй насам-натам, крещи и не знае какво да прави, защото това не са мъжки работи. Колкото до месир Жоенвил, който вече нито вижда, нито помни нещо, най-многото, което можем да искаме от него, е да не ни издъхне в ръцете. С други думи, майко, само аз трябва да се грижа за всичко.

Мари дьо Кресе тъкмо се питаше защо ли споделят пред нея кралските драми, когато госпожа дьо Бувил, без да прекъсва дърдоренето си, се приближи до нея:

— За щастие имам мозък в главата и си спомних тъкмо навреме, че момичето, което доведохме тук, навярно вече се е освободило. Сигурно кърмите и детето ви е добре?

Тя сякаш упрекваше младата майка за цветущото й здраве.

— Да видим по-отблизо — прибави тя.

И тя опипа компетентно гърдите на Мари, сякаш претегляше в длан плодове на пазара. Мари отскочи назад от неприятния допир.

— Чудесно, ще можете да храните и две — поде госпожа дьо Бувил. — Значи ще дойдете с мене, моето момиче, и ще кърмите краля.

— Не мога, госпожо! — извика Мари, преди да е намислила как да оправдае отказа си.

— И защо да не можете? Заради вашия грях? Все пак вие сте от благородно потекло, пък и грехът не ви пречи да имате много мляко. По този начин ще го изкупите малко.

— Аз не съм съгрешила, госпожо, омъжена съм!

— Единствена вие го казвате, клето момиче! Първо, ако бяхте омъжена, нямаше да бъдете тук. И освен това, не е важно. Трябва ни кърмачка…

— Не мога именно защото очаквам съпруга си, който скоро ще дойде и папата му е обещал…

— Папата!… Папата!… — извика жената на попечителя. — Но тя е изгубила ума си, бога ми! Въобразява си, че е омъжена, въобразява си, че папата се тревожи за нея. Престанете да ни занимавате с глупостите си и не оскърбявайте името на светия отец. Ще дойдете незабавно във Венсен!

— Не, госпожо, няма да дойда — отвърна Мари упорито.

Дребната госпожа Бувил кипна. Тя сграбчи Мари за яката на роклята й и я разтърси.

— Я вижте неблагодарницата! Блудства, забременява, грижиш се за нея; спасяваш я от правосъдието, настаняваш я в най-хубавия манастир и когато идваш да я викаш за дойка на френския крал, тази глупачка се противи! Чудесна поданица, няма какво да се каже! Знаете ли, че ви се предлага чест, която най-високопоставените дами в кралството биха си оспорвали ожесточено?

— Е, госпожо — изтърси Мари право в лицето й, — защо не се обърнете тогава към тези високопоставени дами, които са по-достойни от мен?

— Защото не са съгрешили точно в подходящия момент, глупачките! О, какво ме принуждавате да казвам! Стига приказки, тръгвайте с мен!

Ако вуйчо Толомей или самият граф дьо Бувил бяха отправили същото искане към Мари, тя сигурно щеше да приеме. Беше великодушна и би предложила да кърми всяко изпаднало в беда дете. Още повече детето на кралицата, защото щяха да я стимулират не само добротата, а и гордостта и интереса. Ако тя бъде дойка на краля, а Гучо придружител на папата, всичките им трудности щяха да се оправят и щастието щеше да им се усмихне. Но жената на попечителя не беше я подхванала както трябва. Щом се отнасяха с нея не като с щастлива майка, а като с престъпница, не като с жена, заслужаваща уважение, а като с робиня и защото тя продължаваше да вижда в лицето на госпожа дьо Бувил пратеничката на нещастието, Мари не разсъждаваше и се инатеше. Страх и възмущение изпълваха с блясък тъмносините й очи.

— Ще запазя млякото си за собствения си син — заяви тя.

— Ще видим, проклетнице! Щом не искате да ми се подчините доброволно, ще повикам щитоносците, които ме чакат отвън, и те ще ви отведат насила.

Майката игуменка се намеси. Манастирът беше убежище, тя не можеше да допусне то да бъде нарушено.

— Не че одобрявам поведението на своята роднина — каза тя, — но тя е поверена на мен…

— От мен, майко игуменко! — извика госпожа дьо Бувил.

— Това не е основание, за да я изгоня насила от тези стени. Мари ще излезе оттук само по собствена воля или по заповед на Църквата.

— Или по заповед на краля. Защото вие сте кралски манастир, недейте да забравяте. Аз действувам от името на мъжа си. Ако държите да получите заповед от конетабъла, който е опекун на краля и току-що се върна в Париж, или пък заповед от самия регент, месир Юг ще съумее да я издействува. Ще загубим три часа, но ще се подчините на желанието ми.

Игуменката се дръпна настрана с госпожа дьо Бувил и й каза тихичко, че думите на Мари относно папата не са лишени от истинност.

— Че какво от това? Трябва да осигуря живота на краля и имам само нея подръка!

Тя излезе, извика хората от ескорта и им заповяда да хванат непокорната.

— Вие сте ми свидетелка, госпожо — каза игуменката на госпожа дьо Бувил, — че не съм дала съгласието си за това отвличане.

Мари се забъхта в двора между двамата щитоносци, които я отвеждаха, и завика:

— Детенцето ми! Искам си детенцето!

— Вярно — каза госпожа дьо Бувил, — трябва да я оставим да си вземе детето. С бунтуването си ни накара да забравим всичко!

Няколко минути по-късно, събрала набързо дрехите си и притиснала до гърдите си новороденото, Мари прекоси, хълцайки, вратата на манастирската странноприемница.

Отвън чакаха две носилки.

— Вижте само! — извика госпожа дьо Бувил. — Идват да я вземат с носилка като принцеса, а тя крещи и ти създава какви ли не главоболия.

Друскана цял час в тъмната нощ от подкараните бързо мулета, затворена в дървен сандък, облицован с гоблени, и със завеси, през които нахлуваше ноемврийският студ, Мари беше благодарна сега на братята си, че я бяха принудили да вземе голямата си наметка, като тръгнаха от Кресе. Колко много се измъчи тогава през летния зной под тежката вълнена дреха, когато пристигна в Париж! „Изглежда, че не мога да напусна никое място без мъка и сълзи — казваше си тя. — Нима съм заслужила така да се настървяват срещу мен?“

Кърмачето спеше, загърнато в дълбоките дипли на наметката. Като усещаше това малко и несъзнаващо нищо създанийце, сгушено до гърдите си, Мари бавно се опомняше. Щеше да види кралица Клеманс, щеше да й говори за Гучо. Щеше да й покаже медальона. Кралицата беше млада, хубава и жалостива към нещастните… „Кралицата… Та аз ще кърмя детето на кралицата!…“ — мислеше си Мари и най-сетне си даде сметка за странното си и неочаквано приключение, което бе видяла отначало под толкова омразна светлина поради властния и нападателен тон на госпожа дьо Бувил…

Скърцане на подвижния мост, който сваляха, заглушен тропот на конски копита по дървените греди, после чаткане на подковите им по паветата на двора… Поканиха Мари да слезе, тя мина между войници с оръжие в ръка, тръгна по каменен зле осветен коридор, видя някакъв дебел мъж с броня и позна, че това е граф дьо Бувил. Мари дочу около себе си шушукалия. Неколкократно произнесоха думата „треска“. Направиха й знак да стъпва на върха на пръстите си. Повдигнаха тежка завеса.

Въпреки болесттта в стаята на родилката бяха спазени обичаите. Само че тъй като беше минал сезонът на цветята, бяха пръснали по пода пожълтели късни листа, загниващи вече под стъпките на влизащите. Около леглото бяха наредени столове за посетителите, които нямаше да дойдат. Една акушерка, изправена до леглото, стриваше между дланите си ароматни билки. В камината върху пиростии вряха някакви сивкави отвари.

От люлката, поставена в единия ъгъл, не долиташе никакъв шум.

Кралица Клеманс лежеше по гръб, със свити от болка колене, които издуваха завивките. Скулите й бяха червени, очите блестяха. На Мари й направи най-силно впечатление огромната златна коса, пръсната по възглавниците и пламтящият поглед, който като че ли не виждаше онова, което гледаше.

— Жадна съм, много съм жадна… — стенеше кралицата.

Акушерката прошепна на госпожа дьо Бувил:

— Цял час я тресе. Зъбите й тракаха и устните й бяха посинели като на труп. Помислихме, че умира. Разтрихме силно цялото й тяло. Тогава кожата й запламтя, както я виждате сега. Толкова силно се изпоти, че би трябвало да сменим дори чаршафите й, но не можем да намерим ключовете от помещението с чаршафите, бяха у Йодлин.

— Ще ви ги дам — отговори госпожа дьо Бувил.

Тя отведе Мари в съседната стая, където също беше запален огън.

— Ще се настаните тук — каза тя.

После донесе кралската люлка. Кралят едва се забелязваше сред пелените, които го обвиваха. Имаше мъничко носле, дебели, затворени клепачи и дремеше, отпуснат неподвижно, хилав. Трябваше да се доближи много близо, за да се увери, че диша. От време на време бегла гримаса, мъчителна спазма, подчертаваше леко чертите му.

Пред това мъничко същество, чийто баща бе умрял и чиято майка щеше може би да умре, като самото то едва даваше признак за живот, Мари дьо Кресе бе обзета от безгранична жалост. „Ще го спася — помисли си тя. — Ще го направя здрав, и силен.“

Тъй като в стаята имаше само едка люлка, тя положи собственото си дете до краля.