Морис Дрюон
Законът на мъжете (17)

V. ВОЙНСТВОТО НА РЕГЕНТА ЗАЛАВЯ ЕДИН ПЛЕННИК

Загнилата неприбрана слама се сивееше по голите глинести ливади. Тежки облаци надвисваха в есенното небе и като че ли ей там, където свършваше платото, свършваше и светът. Остър вятър духаше на кратки пристъпи и оставяше зад себе си мирис на дим.

Пред селото Букмезон, точно там, където само преди три месеца граф Робер бе влязъл в Артоа, бе разгърната в боен ред армията на регента и триъгълните флагчета трепкаха по върховете на копията на челните редици, разпрострели се на повече от една левга.

Обкръжен от най-важните си военачалници, Филип дьо Поатие бе застанал в центъра, на няколко крачки от пътя. Беше скръстил ръцете си в железни ръкавици върху предната част на седлото си. Свалил бе шлема си. Един щитоносец го държеше зад него.

— Тук ли каза, че ще се предаде? — обърна се регентът към Робер дьо Гамаш, върнал се сутринта от мисията си.

— Точно тук, монсеньор — отговори втория щамбелан. — Той сам избра мястото… „В нивата до крайпътния камък с кръст отгоре…“ — каза. И ме увери, че ще бъде тук в третия час на деня.

— А сигурен ли си, че няма друг някой камък с кръст отгоре наблизо? Защото той е в състояние да ни изиграе някой номер и да се яви на друго място, като установи със свидетели, че не го чакам там. Наистина ли мислиш, че ще дойде?

— Така ми се струва, монсеньор, той изглеждаше много разколебан. Описах му подробно войнството ви. Изтъкнах му също, че конетабълът държи границите на Фландрия и градовете на север и затова ще бъде заклещен, без да може да избяга дори през вратите. Предадох му най-сетне писмото на граф дьо Валоа, който го съветва да се предаде без бой, защото напременно ще бъде бит, и го уведомяаа, че сте толкова разгневен срещу него, че ако го заловите с оръжие в ръка, може да му отсечете главата. Това като че ли доста го разстрои.

Регентът наведе леко дългата си снага към шията на коня. Той решително не обичаше да носи бойните доспехи: двадесетте ливри желязо тежаха на раменете му и той не можеше да се протегне.

— Тогава той се оттегли с бароните си — продължи Гамаш, — и наистина не зная какво са си казали. Но разбрах, че някои от тях го изоставили, а други го молели да не ги изоставя. Най-сетне той дойде при мен и ми даде отговора, който ви донесох, като ме увери, че изпитвал много голямо уважение към монсеньор регента, за да не се подчини.

Филип дьо Поатие си оставаше изпълнен с недоверие. Това много лесно постигнато подчинение го безпокоеше и го караше да се опасява от капан. Присвил очи, той оглеждаше безрадостната местност.

— Тук той много удобно би могъл да ни заобиколи и да ни нападне в гръб, докато седим да го чакаме. Корбей! Клиши! — обърна се той към двамата си маршали. — Изпратете няколко отреда да разузнаят откъм двете крила и претърсете долчинките, за да проверите дали някоя войскова част не се е притаила, или не се приближава към нас от обратната страна. И ако Робер не се яви, когато камбанарията зад нас удари девет часа — каза той на Луи д’Еврьо, — потегляме.

Но скоро сред редиците на феодалните опълчения се чуха викове:

— Ето го! Ето го!

Регентът пак присви очи, но не видя нищо.

— Точно отсреща, монсеньор — му казаха. — Точно срещу коня ви, ей там на билото!

Робер д’Артоа идваше без другари, без оръженоеец, дори без прислужник. Приближаваше се ходом, изправен върху огромния си кон и на фона на самотния пейзаж изглеждаше още по-едър. Високият му силует се открояваше, цял в червено, на неспокойното небе и върхът на копието му сякаш закачаше облаците.

— Пак е изнамерил начин да ви се надсмее, монсеньор, като идва сам пред вас.

— А, нека да се надсмива, да се надсмива колкото си ще! — каза Филип дьо Поатие.

Рицарите, изпратени да разузнаят околностите, се върнаха в галоп и заявиха, че всичко е съвсем спокойно.

— Смятах, че ще прояви повече упорство в отчаяното си положение! — забеляза регентът.

Друг на негово място, за по-голям ефект, навярно би излязъл сам пред редиците срещу този мъж, идващ сам. Но Филип дьо Поатие имаше друго схващане за кралското достойнство и за него беше важно да извърши не рицарски, а кралски жест. Затова той изчака, без да направи ни крачка, Робер д’Артоа да се спре пред него, цял изкалян и запъхтян.

Войнството сдържаше дъха си и се чуваше само звънтенето на юздите в конските уста.

Исполинът запрати копиего си на земята. Регентът се загледа в копието върху сламата и не каза нищо.

Робер откачи от седлото шлема си и дългата си шпага и с две ръце ги запрати при копието си.

Регентът продължаваше да мълчи. Още не бе вдигнал очи към Робер. Заковал бе поглед в оръжията, сякаш очакваше още нещо.

Робер д’Артоа се реши: той слезе от коня, пристъпи две крачки напред и, цял треперещ от гняв, най-сетне коленичи, за да срещне погледа на регента.

— Мили братовчеда!… — извика той, като разпери ръце.

Но Филип пресече рязко порива му.

— Не сте ли гладен, братовчеде? — попита го той.

И тъй като Робер, който очакваше бурна сцена с размяна на благородни реплики, подкана да стане, рицарска прегръдка, го гледаше смаян, Филии добави:

— Хайде, качете се отново на коня и да отидем по-скоро в Амиен, където ще ви продиктувам мирните условия. Ще яздите до мен и ще хапнем по пътя… Ерон! Гамаш! Приберете оръжията на братовчед ми!

Робер д’Артоа не бързаше да яхне коня си и гледаше около себе си.

— Какво търсите? — попита го регентът.

— Нищо не търся, Филип. Гледам просто тази нива, за да не я забравя.

И той сложи ръка на гърдите си, там, където през бронята можеше да напипа кадифената торбичка, в която бе скрил като реликви класовете, превърнали се вече в прах, откъснати на същото това място в един летен ден. По устните му се плъзна горчива усмивка.

Когато пое в тръс край регента, той си възвърна обичайната самоувереност.

— Хубава войска сте събрали, братовчеде, за да уловите само един пленник — подхвърли той подигравателно.

— Вземането на двадесет знамена, братовчеде — отвърна му Филии в същия тон, — нямаше да ми направят такова удоволствие днес, както вашата компания… Но кажете ми между другото какво ви накара да се предадете толкова бързо? Дори ако численото превъзходство е на моя страна, зная отлично, че не ви липсва смелост!

— Помислих си, че ако встъпим в сражение, ще пострадат мнсго бедни хорица.

— Колко чувствителен сте станал внезапно, Робер — подхвърли Филип дьо Поатие. — Не ми бяха докладвали, че напоследък сте дали доказателство за подобно милосърдие.

— Светият отец, новият папа, си даде труд да ми пише, за да ми покаже правилния път.

— Ето ви вече и благочестив! — възкликна регентът, — Тъй като неговите доводи напомняха напълно вашите наставления, разбрах, че не мога да се боря едновременно срещу небето и земята и реших да се проявя като лоялен поданик и добър християнин.

— Сърдечност, набожност, честност! Наистина много сте променен, братовчеде!

В същото време Филип поглеждаше изпод очи широката брада на исполина и си казваше: „Подигравай се, подигравай се! Няма да ти бъде толкова весело подир малко, когато узнаеш какъв мирен договор ще ти наложа!“

Но пред свикания веднага след пристигането им в Амиен съвет Робер запази същото държане. Прие всичко, което поискаха от него, без да се бунтува, без да увърта, като че ли не чуваше договора, който му четяха.

Той се задължаваше да върне „всеки замък, крепост, владение или нещо друго, взето или окупирано от него“. Гарантираше лично за връщането на всяка завзета от неговите сподвижници територия. Сключваше примирие с Мао до идния великден. През този срок графинята трябваше да изяви желанията си и събранието на перовете щеше да се произнесе за правата на двете страни. Засега регентът ще управлява пряко Артоа и ще назначи такива пазачи, длъжностни лица и кастелани, каквито му е угодно. Най-сетне до окончателното решение на перовете доходите от графството ще бъдат получавани от граф д’Еврьо и от граф дьо Валоа.

Като чу последната клауза, Робер разбра на каква цена беше купена измяната на главния му съюзник. Но дори и тогава той не трепна и подписа всичко.

Тази изключителна покорност почваше да тревожи регента. „Какъв ли удар подготвя изневиделица?“ — казваше си той.

Тъй като бързаше да се върне в Париж за раждането на кралицата, той повери на двамата си маршали грижата да сменят с част от наемните войски конетабъла в Артоа и да бдят на самото място за изпълнението на договора. Робер наблюдаваше усмихнат заминаването на маршалите.

Сметката му беше много проста. Като дойде да се предаде сам, той избягна обезоръжаването на войските си, Фиен, Суастр, Пикини и другите барони щяха да продължават да вдигат тук-там бунтове и да изтощават кралските войски. Регентът не можеше всеки две седмици да провежда подобна експедиция: държавното съкровище нямаше да му стигне. Така че Робер разполагаше с няколко спокойни месеца. Засега предпочиташе да се върне в Париж и смяташе, че моментът е много подходящ. Защото може би не след дълго нямаше да ги има вече нито регентът, нито Мао.

Всъщност — и това беше истинската причина за усмивката му — Робер беше успял да издири онази хубостница Фериен, доставчицата на отрова на графиня д’Артоа. Намерил я беше, като бе наредил да проследят двама шпиони на регента, които също я търсеха. Изабел дьо Фериен и синът й бяха арестувани в момента, когато продаваха необходимите съставки за правене на магия. Хората на Робер очистили шпионите на регента и сега магьосницата, след като бе направила много хубаво и пълно признание, беше пазена под стража в един замък в Артоа.

„Ще те видя какво лице ще направиш, братовчеде, когато заповядам на Жан дьо Варен да ми доведе онази жена и когато я представя на съвета на перовете, за да разкаже как твоята тъща е успяла да умъртви брат ти за твоя сметка! И миличкият ти папа няма да може да направи нищо!“

По време на цялото им пътуване регентът не се отдели от Робер. При почивките те се хранеха на същата маса. Нощем в манастирите или в кралските замъци спяха врата срещу врата и многобройните служители на регента следяха отблизо Робер. Но когато пиеш, ядеш и спиш край своя неприятел, не можеш да не изпиташ известни братски чувства към него. Двамата братовчеди никога не бяха живели в такава близост. Регентът като че ли не беше особено сърдит на Робер за умората и разходите, които беше причинил. Той като че ли се забавляваше дори от просташките шеги на исполина и от привидно искреното му държане.

„Още малко и наистина ще ме обикне, обесникът! — казваше си Робер. — Ех, как хубавичко го разигравам, как хубавичко го разигравам!“

На сутринта на 11 ноември, когато стигнаха пред вратите на Париж, Филип внезапно спря коня си.

— Драги братовчеде, онзи ден в Амиен вие лично гарантирахте, че всички замъци ще бъдат предадени на маршалите ми. А ето че с огорчение узнавам, че няколко ваши приятели не се подчиняват на сключения договор и отказват да предадат крепостите.

Робер се усмихна и разпери ръце в знак на безпомощност.

— Нали гарантирахте — повтори Филип.

— Ех да, братовчеде, аз подписах всичко, което искахте. Но тъй като ми отнехте всякаква власт, нека маршалите ви да наложат вашата воля.

Регентът безмълвно погали шията на коня си.

— Вярно ли е, Робер, че сте ми измислили прякора Филип Затворените врати?

— Вярно, братовчеде, вярно! — отговори смеешком Робер. — Защото много използвате вратите, за да управлявате.

— Добре тогава, братовчеде, ще се настаните в затвора в Шатле и ще останете там, докато и последният замък в Артоа не ми бъде предаден.

За първи път, откакто се беше предал, Робер леко побледня. Целият му план рухваше и магьосницата Фериен нямаше да му потрябва скоро.