Морис Дрюон
Законът на мъжете (15)

III. ДЪЛГОВЕТЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Регентът Филип държеше да присъствува на интронизацията на папата главно за да си даде вид на покровител на християнската църква.

— Изборът на Дюез ми коствува доста грижи и мъка. Справедливо е да ми помогне сега да закрепя властта си. Искам да бъда в Лион за интронизацията му.

Но новините от Артоа продължаваха да бъдат тревожни. Робер бе превзел лесно Арас, Авен, Теруал, като завладяваше областта. Шарл дьо Валоа го подкрепяше негласно в Париж.

Верен на обичайната си тактика на обкръжение, регентът съсредоточи усилията си върху съседните на Аргон провинции, за да предогврати разрастването на бунта писа на бароните от Ликардия, за да им напомни поетите задължения за вярност спрямо френската корона. Любезно им даде да разберат, че не би търпял ни най-малкото нарушение на задълженията им. В превотствата бяха изпратени войскови части и сержанти, за да надзирават областта. На фламандците, които още се подиграваха — макар да бе минала една година — с жалкия поход на Вироглавия, загубил цяла армия в калта, Филип предложи нов договор за мир при доста изгодни за тях условия.

— След като ни се налага да оправим тези бъркотия, няма как — ще загубим малко, за да запазим цялото — обясни регентът на съветниците си.

Макар зет му, Жан дьо Фиен, да беше един от първите помощници на Робер, Фландърският граф разбра, че едва ли друг път ще има по-добри условия за сключване на договор, съгласи се да преговаря и не се намеси в работите на съседното графство.

Така на практика Филип затвори вратите на Артоа. Чак тогава изпрати Гоше дьо Шатийон да преговаря направо с водачите на бунтовниците и да ги увери в добрите намерения на Мао.

— Разберете ме добре, Гоше. Вие изобщо не трябва да разговаряте с Робер — заръча той на конетабъла си, — защото това би означавало, че признавате правата, за които той претендира. Ще продължаваме да го смятаме лишен от права над Артоа, както е присъдил баща ми. Вие отивате там, за да уредите конфликта между графинята и васалите й, в който според мен Робер изобщо не участвува.

— Всъщност, монсеньор — осведоми се конетабълът, — напълно ли държите да наложите волята на тъща си?

— Ни най-малко, Гоше. Ни най-малко, ако е злоупотребила с правата си, както предполагам. Тя е много властна, нашата госпожа Мао, и смята, че всеки е роден специално, за да й служи до последния лиар в кесията си и до последната си капка пот! Искам мир, който да бъде справедлив за всички. Знаем, че гражданското население е добре настроено към графинята, защото то е винаги в разрив с благородниците, а благоредниците подкрепят каузата на Робер, за да намерят в негово лице опора за собствените си искания. Така че вижте кои оплаквания са основателни и се постарайте да ги удовлетворите, без да накърнявате прерогативите на короната. Същевременно помъчете се да откъснете бароните от размирния ни братовчед, като им дадете да разберат, че могат по пътя на правосъдието да получат повече от нас, отколкото от него по пътя на насилието.

— Вие сте мъдър, монсеньор, безспорно сте мъдър — отвърна конетабълът. — Не мислех, че на стари години ще ми е съдено да служа с такова удоволствие на толкова умен владетел, който е три пъти по-млад от мен.

В същото време регентът помоли чрез граф дьо Форез папата да забави малко интронизацията. Макар съвсем основателно да бързаше с утвърждаването на избора си, Йоан XXII се съгласи любезно да отложи церемонията с две седмици.

Но когато те изтекоха, смутовете в Артоа далеч не бяха стихнали, а договорът с фламандците щеше да бъде ратифициран едва на първи септември. Филип поиска, този път с посредничеството на престолонаследника на Виеноа, ново отлагане на церемонията. За изненада на регента този път Йоан XXII прояви внезапно твърдост и едва ли не грубост и я насрочи за 5 септември.

Той държеше на тази дата по много важни причини, които пазеше в тайна: между другото те не бяха известни на повечето хора. На 5 септември 1300 година той бе ръкоположен за епископ на Фрежюс. Пак в началото на септември 1309 година неговият покровител крал Роберто Неаполски бе коронясан. И ако едно подправено кралско писмо му бе дало възможност да получи епископска епархия в Авиньон, то тази маневра му се беше удала на 4 септември 1310 година.

Новият папа беше в добри отношения със звездите и умееше да използва съчетанията на слънцето с тях, за да осигури етапите на своя възход.

„Ако монсеньор регентът на Франция и Навара, когото ние много обичаме — отговори той — е възпрепятствуван от работите на кралството да бъде до нас на този тържествен ден, би ни било много мъчно. Но в такъв случай, за да не го караме да пътува много дълго, ще вземем тиарата в град Авиньон.“

Филип дьо Поатие подписа договора с фламандците сутринта на първи септември. На пети призори той пристигна в Лион, придружен от графовете Валоа и Ла Марш, които не искаше да остави в Париж без надзор, както и от Луи д’Еврьо.

— Накарахте ни да препускаме като вестоносци, племеннико — каза му Валоа, щом слязоха от конете.

Едва имаха време да облекат специално приготвените одежди за тържеството, които бе поръчал ковчежникът Жофроа дьо Фльори. Регентът носеше отворена мантия в прасковен цвят, подплатена с двеста двадесет и шест кожички от северна катерица. Шарл дьо Валоа, Луи д’Еврьо, Шарл дьо Ла Марш, както и Филип дьо Валоа, който също беше поканен, получиха като подарък копринени мантии със същата подплата.

Лион, целият в знамена, гъмжеше от безчислени тълпи, дошли да се любуват на шествието.

Йоан XXII пристигна в съборната църква Сен-Жан на кон, предшествуван от френския регент. Всички камбани на града биеха звънко. Поводите на папския кон държаха от едната страна граф д’Еврьо, а от другата — граф дьо Ла Марш. Френската монархия тясно бе обградила папската власт. Зад тях вървяха кардиналите с червената кардиналска шапка над мантията, завързана под брадичката. Митрите на епископите искряха на слънцето.

Кардинал Орсини, потомък на римски патриции, сложи тиарата върху челото на Жак Дюез, син на коарски буржоа.

Гучо, застанал на видно място в катедралата, се любуваше на господаря си. Дребният старец с мършава брадичка и тесни рамене, който изглеждаше едва ли не умиращ само преди месец, с лекота носеше тежките жречески атрибути, с които беше отрупан. Фараонският ритуал на безкрайната церемония, която го възвисяваше толкова много над себеподобните му и го превръщаше в символ на божеството, му въздействуваха почти без той да съзнава и разливаха по лицето му неочаквано, завладяващо величие, което ставаше все по-забележимо по време на литургията. Все пак той неволно се усмихна леко, когато му обуха папските сандали.

„Пантофко! Наричаха ме Пантофко… кардинала с малките обувки… — мислеше си той. — Представяха ме за син на обущар. Малките пантофки са сега на краката ми… Господи! Вие ме издигнахте толкова високо, че няма вече какво да желая. Остава ми само да се постарая да управлявам добре вашата църква.“

Този тщеславец, задоволил всичките си амбиции, този измамник, провел успешно всичките си измамничества, беше сега готов за усъвършенствуване във висшата църковна магистратура.

Същия ден регентът даде благородническо звание на брат му Пиер Дюез. Съгласно традицията семейството на папата ставаше благородно. Но актът, продиктуван лично от Филип, независимо от предназначението си да отдаде почит на светия отец чрез брат му, изразяваше същевременно доста нетрадиционната мисъл и отношение на младия владетел спрямо правото на благородство. „Не семейните имущества — беше писано в документа, — нито богатството в момента, нито другите благоволения на съдбата имат някакво значение в съвкупността от нравствените качества и похвалните прояви. Те са неща, които случайността дарява както на заслужаващи, така и на незаслужаващи, които се падат както на достойните, така и на недостойните… В замяна на това всеки се утвърждава като син на собствените си дела и на собствените си заслуги и никак не е важно откъде произлизаме, ако знаем поне от кого произлизаме…“

Валоа трепереше от раздразнение, като слушаше тези мисли, подривни и скандални според него.

Но регентът не бе извървял толкова път и не бе засвидетелствувал такава почит на новия папа, без да получи нещо в замяна. Между тези двама мъже с половин век разлика във възрастта — „вие сте зората, монсеньор, а аз съм залезът“ — казваше Дюез на Филип — съществуваше известно духовно сродство и тънко взаимно разбиране. Йоан XXII не бе забравил обещанията на Жак Дюез, нито регентът — думите на граф дьо Поатие. Щом Филип заговори за църковните привилегии, чийто първи едногодишен доход трябваше да бъде в полза на държавното съкровище, новият папа заповяда да донесат готовите за подпис документи. Но преди да ги подпечатат, Филип проведе разговор насаме с Шарл дьо Валоа.

— Имате ли някакво оплакване срещу мен, чичо?

— Не, племеннико — отвърна бившият константинополски император.

Нима можеш да отговориш на някого, че единственото нещо, което имаш против него, е самото му съществуване?…

— Защо тогава, чичо, щом нямате от какво да се оплачете, ми вредите? Аз ви уверих, когато ми предадохте ключовете от държавното съкровище, че няма да ви се иска сметка, и спазих обещанието си. Докато вие ми се заклехте във вярност, а не спазвате клетвата си, чичо, защото подкрепяте каузата на Робер д’Артоа.

Валоа тръсна в знак на отрицание глава.

— Лоша сметка си правите — продължи Филип, — защото Робер ще ви струва много скъпо. Той няма пари Единственият му източник са доходите, които му отпуска държавното съкровище, а аз тия дни ги отрязах. Значи той ще поиска парична помощ от вас. Откъде ще я вземете, щом не разполагате вече с финансите на кралството? Хайде, не са наежвайте и не пламвайте, нито пък си позволявайте ругатни, за които ще съжалявате, тъй като аз ви желая доброто. Дайте ми дума, че повече няма да подпомагате Робер и аз от своя страна ще поискам от Светия отец анатите от Валоа и Мен да ви се изплащат направо на вас, а да не влизат в държавното съкровище.

Сърцето на граф дьо Валоа се поколеба за миг между ненавистта и алчността.

— На каква сума възлизат те? — попита той.

— Десет-дванадесгт хиляди ливри, чичо, защото трябва да включим и привилегиите, които не са били получени през последните месеци от царуването на баща ми, както и през цялото царуване на Луи.

За Валоа, вечно отрупан с дългове, тези десет-дванадесет хиляди ливри, които щеше да получи през същата година, бяха добре дошли като по чудо.

— Вие сте добър племенник и разбирате нуждите ми. Ще накарам Робер да се сдобри с вас и ще го предупредя, че ако упорствува, ще го лиша от подкрепата си.

На връщане Филип се отби на много места, за да уреди пътем различни държавни работи. Накрая се спря и във Венсен, за да предаде на Клеманс благословията на новия папа.

— Щастлива съм — каза кралицата, — че приятелят ни Дюез е взел името Жан, защото аз избрах същото име за моето дете, когато дадох обет по време на бурята върху кораба, който ме доведе във Франция.

Тя изглеждаше все още чужда на проблемите за властта и заета единствено със съпружеските си спомени или грижите около майчинството. Пребиваването й във Венсен се бе отразило благотворно на здравето й. Беше в седмия месец. Лицето й пак се беше разхубавило и изопнало от напълняването, като по него се четеше спокойствието, което някога съпътствува края на тежка бременност.

— Жан съвсем не е кралско име за Франция — забеляза регентът. — Никога не сме имали крал Жан.

— Братко, повтарям ви, че се заклех да го кръстя така.

— В такъв случай ще зачетем обета ви… Ако родите момче, то ще се нарича Жан Първи…

Филип завари в двореца в Сите жена си напълно щастлива. Тя се занимаваше с малкия Луи-Филип, който крещеше колкото има сила едно двумесечно бебе.

Но щом я предупредиха, че зет й се е върнал, графиня Мао пристигна от двореца Артоа със запретнати ръкави, пламнали страни и яростен поглед.

— О! Веднага ми изменят, синко, щом вас ви няма! Знаете ли какво върши в Артоа вашият мизерник Гоше?

— Гоше е конетабъл, майко, и доскоро съвсем не ви се струваше мизерник. Какво ви е направил?

— Той се е обявил против мен! Изкарал ме е виновна във всичко! — иззика Мао. — Вашите пратеници са се разбрали както крадци на панаир с моите васали. На своя глава са заявили, че нямало да се върна в Артоа… чувате ли? Да ми забранят да се върна в собственото си графство!… Преди да е подписан онзи неизгоден мир, който не приех миналия декември при Луи… И отгоре на всичко искат да съм им върнела не знам какви си данъци, които според тях съм била получила неправилно!

— Всичко това ми е струва справедливо. Моите пратеници са следвали точно предписанията ми — отвърна невъзмутимо Филип.

От изненада Мао замря за миг със зяпнала уста и облещени очи. После поде с още по-висок тон:

— Справедливо било да се разграбват замъците ми, да се бесят сержантите ми, да се тъпчат житата ми! Това са значи вашите заповеди да поддържате враговете ми! Вашите заповеди! Хубаво ми се отплащате за всичко, което направих за вас!

Една дебела тъмносиня вена се изду на челото й.

— Освен че ми дадохте дъщеря си, не виждам какво друго сте направили за мен, майко, та да трябва да ощетявам поданиците си и да излагам на опасност заради вашата изгода мира на цялото кралство.

Мао се поколеба за миг между благоразумието и гнева. Но думата „поданици“, употребена от зет й, изречена с кралски тон, я прободе като с остен. И тайната, която пазеше толкова грижливо от десет седмици насам, се отприщи от гневния й изблик.

— А че пратих на онзи свят брат ти, е нищо, нали? — каза тя, като пристъпи към него.

Филип нито подскочи, нито извика. Първата му реакция беше да затвори вратите. Заключи, извади ключовете, пъхна ги в колана си. Той обичаше да се сражава само на затворена арена. Мао се изплаши, особено като видя лицето му:

— Значи вие сте направили това — изрече полугласно той — и онова, което се шушука в кралството, е вярно!

Мао се изпъчи, вярна, на нападателната си природа.

— Че кой искате да е, синко? На кого си въобразявате, че дължите удоволствието да бъдете регент и да можете някой ден да си присвоите короната? Хайде! Не се правете на толкова наивен! Брат ви ми конфискува Артоа. Валоа го насъскваше против мен, а вие бяхте в Лион, за да се занимавате с папата… все този папа ми мъти водата! Недейте се прави на толкова благ, че да ми кажете, че съжалявате за Луи! Вие никак не го обичахте, много ви беше приятно, че ви поднесох съвсем топличко неговото място, като подправих малко сладката му и без да ви тежи на съвестта. Но не очаквах да ви видя по-зле настроен към мен от него.

Филип беше седнал и, скръстил дългите си ръце, разсъждаваше.

„Рано или късно трябваше да му го кажа — мислеше Мао. — В известен смисъл е може би добре: сега го държа в ръцете си.“

— Жана знае ли? — попита внезапно Филип.

— Тя не знае нищо.

— Кой тогава знае освен вас?

— Беатрис, придворната ми.

— Това е вече много — забеляза Филип.

— А! Не я докосвайте! — извика Мао. — Тя има много влиятелни роднини!

— Разбира се! Роднини, заради които много ви обичат в Артоа! А освен тази Беатрис? Кой ви е доставил… подправката, както наричате това?

— Една магьосница от Арас, която никога не съм виждала, позната на Беатрис. Престорих се, че искам да се отърва от елените, които мърсят парка ми. Между другото се погрижих да умъртвя доста много от тях.

— Би трябвало да се издири тази жена — каза Филип.

— Разбирате ли сега, че не можете да ме изоставите? Защото ако сметнат, че ми отказвате подкрепата си, неприятелите ми ще надигнат глава, клеветите ще плъзнат с нова сила…

— Злословията, майко, злостовията — поправи я Филип.

— …а ако ме обвинят в това, което знаете, тежестта ще падне върху вас, защото непременно ще кажат, че съм го направила за ваша изгода, което си е вярно. А мнозина ще си помислят, че съм действувала дори по ваша заповед.

— Зная, майко, зная. Току-що си помислих всичко това.

— Помислете си, Филип, че изложих на опасност спасението на душата си с това начинание. Не бъдете неблагодарен.

— Филип се изсмя саркастично, после избухна в гняв, който скоро овладя.

— А! Вие прекалявате, майко! Скоро ще поискате да ви целувам краката, задето сте отровили брат ми! Ако знаех, че това е цената на регентството ми, никога не бих го приел! Аз съм против убийствата. Никога не е необходимо да убиеш, за да постигнеш целта си. Това е лош политически способ и ви заповядвам, докато аз съм ваш сюзерен, да не го използувате никога вече.

За миг го изкуши мисълта да постъпи честно. Да свика съвета на перовете, да разобличи престъплението, да поиска наказание… Мао, която отгатна какви мисли го вълнуват, изживя няколко мъчителни мига. Но Филип никога не следваше поривите си, дори добродетелните. Ако постъпеше, както възнамеряваше, той щеше да събуди недоверие към жена си и към самия себе си. А и на какви ли обвинения не би била способна Мао, за да се защити или за да погуби ведно със себе си и онзи, който не я е защитил? Около правилника за регентството неизбежно щяха да избухнат отново разногласия. Филип беше направил вече премного за кралството и премного беше мечтал какво ще направи тепърва, за да се изложи на риска да бъде лишен от власт. Пък и брат му Луи в крайна сметка беше лош крал и освен това убиец… Може би провидението бе пожелало да накаже убиеца с убийство и да повери Франция в по-добри ръце.

— Бог ще ви съди, майко, бог ще ви съди. Бих желал само пламъците на преизподнята да не близнат приживе всички ни по ваша вина. Ще трябва да плащам вашето престъпление и тъй като не мога да ви хвърля в затвора, наистина ще бъда принуден да ви поддържам… Добре сте комбинирали ходовете си. Още в други ден Гоше ще получи други инструкции. Не скривам от вас, че това ми тежи.

Мао се опита да го прегърне. Той я отблъсна.

— Само че запомнете добре: занапред всяко мое ядене ще бъде опитвано три пъти и при първите стомашни болки часовете ви ше са броени. Така че молете се за здравето ми.

Мао наведе глава.

— Така вярно ще ви служа, синко, че накрая пак ще ме обикнете.