Морис Дрюон
Законът на мъжете (13)

I. ПРИСТИГАНЕТО НА ГРАФ РОБЕР

Дванадесетима конника, идващи от Дулан и водени от исполин в кървавочервена ризница, прекосиха в галоп селото Букмезон и спряха на сто тоаза оттам. От това място се разкриваше широко плато, засято с жито, прорязано от дерета и букови горички, което се спускаше терасовидно към залесения хоризонт.

— Оттук почва Артоа, монсеньор — каза един от конниците, месир Жан дьо Варен, като се обърна към водача на групата.

— Моето графство! Ето го най-сетне моето графство — възкликна исполинът. — Ето я славната ми земя, на която не съм стъпвал цели четиринадесет години!

Обедната тишина тегнеше над нивята, залени от слънце. Чуваше се само шумното дишане на уморените коне и жуженето на бръмбарите, пияни от жегата.

Робер д’Артоа скочи рязко от коня, като хвърли юздата на прислужника си Лорме, покатери се по крайпътния насип и влезе в първата нива. Другарите му останаха по местата си, защото не искаха да нарушат самотната му радост. Робер се придвижваше с крачки на колос през натежалите вече класове, които стигаха чак до бедрата му. Той ги галеше с ръка, както се гали косъма на покорен кон или русите коси на любовница.

— Моята земя, моето жито! — повтаряше той.

Внезапно той се хвърли в нивата, просна се и се затъркаля като обезумял в нея, сякаш искаше да се слее с житните стъбла. Захапваше класовете със зъби, за да стигне до сърцевината на зърното и да вкуси млечната му сладост един месец преди жътвата. Не усещаше, че разкървавява устните си от осилите на пшеницата. Опияняваше се от синьото небе, сухата пръст и мириса на скърцащите стъбла, като нанасяше сам толкова щети, колкото цяло стадо глигани. Изправи се, горд, с изпомачкани дрехи и се върна при спътниците си, стиснал в шепата си няколко грубо откъснати класа.

— Лорме — заповяда той на прислужника си, — откопчай ризницата ми и развържи бронята ми.

Когато нареждането му беше изпълнено, той пъхна шепата жито под ризата си, до самата кожа.

— Заклевам се, монсеньори — извика той гръмогласно, — че тези зърна ще останат до гърдите ми, докато не си възвърна цялото графство, до последната нива! А сега, на бой!

Той яхна отново коня си и препусна в галоп.

— Лорме — подвикна исполинът и вятърът понесе думите му, — нали земята тук кънти по-хубаво под копитата на конете ни?

— Естествено, естествено, монсеньор — отвърна му кръволокът с нежно сърце, който споделяше всяко мнение на барона. — Но ризницата ви е разхлабена, спрете за малко да ви я пристегна.

Те яздиха известно време в същото темпо. После платото внезапно се сниши и Робер съзря в една обширна ливада блесналата под слънчевите лъчи армия от хиляда и осемстотин мъже в брони, дошла да го посрещне.

— О, Варен! Каква хубава работа си свършил, братко! — извика Робер замаян.

Щом рицарите от Артоа го познаха, от всички редици се чуха мощни възгласи:

— Нека бъде добре дошъл нашият граф Робер! Дълъг живот на милия ни владетел!

И най-усърдните пришпориха конете си към него. Железните наколенници дрънчаха, копията се люшкаха като друга житна нива.

— Ах, ето Комон! Ето го и Суастр! Познавам ви по гербовете, другари мои! — мълвеше Робер.

През вдигнатите наличници на шлемовете им се виждаха лицата им, плувнали в пот, но искрящи от войнствено въодушевление. Много от тях, дребни селски феодали, носеха старомодни бойни доспехи, наследени от баща им или чичо им, пригодени криво-ляво за техния ръст. Преди да се мръкне, те щяха да протрият кожата им там, където се съединяват отделните им части и щяха да покрият телата им с кървящи рани. Затова всички носеха в багажа, поверен на оръженосците им, специален мехлем и платнени ивици, за да се превържат.

Пред погледа на Робер бяха изложени всички образци на военната мода от един век насам, всички видове шлемове и старинни островърхи каски. Някои дълги ризници и тежки шпаги датираха от последния кръстоносен поход. Провинциалните контета се бяха накичили с пера от петел, фазан или паун. Други бяха втъкнали в шлемовете си позлатен дракон, а един дори бе закрепил бюст на гола жена, който много го отличаваше от другите.

Късите им щитове бяха прясно пребоядисани и на тях личаха в ярки цветове семейните им гербове, по-прости или по-сложни в зависимост от степента на благородническото им старшинство, като най-скромните принадлежаха естествено на най-старите родове.

Жан дьо Варен представяше рицарите на Робер:

— Ето Сен-Вьонан, ето Лонвилер, ето Недоншел…

— Ваш васал, монсеньор, ваш васал — казваше всеки, щом произнесоха името му.

— Васал Недоншел… Васал Байианкур,… Васал Пикини… — отвръщаше Робер, като минаваше пред тях.

Той обеща на няколко младока, изпънали тела и много горди с облечените за пръв път военни доспехи, че лично той ще им даде рицарско звание, ако се покажат храбри в предстоящите схватки.

После реши още начаса да назначи двама маршали, както в кралската войска. Най-напред се спря на месир дьо Опонлийо, който бе положил големи старания да събере това шумно благородническо опълчение.

— И освен вас… ще взема… теб, Бовал! — обяви Робер. — Регентът си има за маршал един Бомон, аз пък ще имам Бовал!

Дребните феодали, жадни за игрословици и каламбури, акламираха със смях Жан дьо Бовал, който бе избран заради името си.

— Монсеньор Робер — обърна се към д’Артоа Жан дьо Варен, — накъде искате да поемем сега? В Сен-Пол ли ще отидем най-напред или право в Арас? Цялото Артоа е ваше, остава ви само да изберете.

— Кой път води за Есден?

— Този, по който сте тръгнали, монсеньор. Той минава през Фреван.

— Отлично. Искам да отида право в замъка на дедите си.

Трепет на безпокойство премина през редиците на рицарите. Истинска беда беше, че още с пристигането си Робер пожела да отиде право в Есден.

Месир дьо Суастр, същият, който бе забучил една гола жена на шлема си и който много се бе отличил предишната есен по време на размириците, каза:

— Страхувам се, монсеньор, че замъкът не е в състояние да ви приюти.

— Защо? Още ли е зает от месир Брос, когото моят братовчед Вироглавия настани там?

— Не, не, ние прогонихме Жан дьо Брос, само че опустошихме малко нещо замъка.

— Опустошихте? Но нали не сте го изгорили?

— Не, не, монсеньор, стените си стоят.

— Само че сте го поограбили, така ли, момчета? Ех, ако е само това, добре сте направили. Всичко, което принадлежи на Мао измамницата, на Мао свинята, на Мао мръсницата, е ваше монсеньори, и можете да го разпределите помежду си!

Как да не обичаш такъв щедър владетел? Съюзниците му закрещяха отново, че желаят дълъг живот на милия граф Робер и бунтовническата армия потегли към Есден.

Пристигнаха късно следобед пред четиринадесетте кули на укрепения град на графовете Артоа. Само замъкът заемаше площ от дванадесет „мери“ — или приблизително пет хектара.

Колко данъци, мъки и пот бе струвала на хорицата от околността тази приказна сграда, предназначена, както им бяха казали, да ги пази от бедствията на войната! Междувременно войните се редуваха една след друга, а закрилата на замъка беше доста нереална. И тъй като обикновено боевете се водеха главно за превземане на замъка, населението предпочиташе да се свира в къщурките от кал и слама, молейки бога лавината да мине встрани от тях.

По улиците почти не се виждаха хора, излезли да приветствуват господаря Робер. Понесли щетите от грабежа, извършен предната нощ, жителите се спотайваха.

И околността на замъка не предлагаше по-весела гледка. Кралският гарнизон, избесен по зъбците на крепостните стени, започваше вече да вони на мърша. Подвижният мост пред парадния вход, носещ името „Пилешка врата“, беше спуснат. Вътрешността носеше явни следи на разорение: от мазите течеше виното от изтърбушените бъчви, мъртви птици се търкаляха кажи речи навред, от оборите долиташе злокобното мучене на неиздоените крави, а върху тухлите, с които бе застлан вътрешният двор — рядък лукс — бе записана историята на неодавнашното клане с големи локви засъхнала кръв. Жилищните постройки на владетелите на Артоа включваха петдесет апартамента. Нито един не бе пощаден от славните защитници на Робер. Всичко, което не можеше да бъде отмъкнато, за да украси съседните имения, бе изпочупено на самото място.

От параклиса беше изчезнал големият кръст от позлатено сребро, както и бюстът на Луи IX, съхраняващ част от кост и няколко косъма на светия крал. Изчезнала бе и голямата златна чаша, присвоена от Фери дьо Пикини и продадена малко по-късно от един парижки търговец. Изпарили се бяха дванадесетте тома от библиотеката. Задигната беше шахматната масичка от яспис и ахат. С роклите, пеньоарите и бельото на Мао дребните феодали се бяха снабдили с хубави подаръци за възлюбените си. Разграбили бяха дори запасите от черен пипер, джинджифил, шафран и канела от кухните^[1]…

Стъпваха по изпотрошени чинии и разкъсани брокати. На всяка крачка — смъкнати завеси от балдахини, изпочупени мебели, скъсани гоблени. Водачите на бунта, леко смутени, придружаваха Робер в огледа му. Но при всяка нова находка исполинът избухваше в толкова буен и сърдечен смях, че те скоро се ободриха.

В залата с гербовете Мао бе поръчала да поставят изправени до стените каменните статуи на графовете и графините на Артоа от началото до нея. Всички лица си приличаха малко, но общото впечатление беше величествено.

— Тук, монсеньор — заяви Пикини, — решихме да не пипаме нищо.

— И сте сбъркали, братко — отвърна Робер, — защото забелязвам сред тези статуи поне една глава, която никак не ми се харесва. Лорме, дай един боздуган!

И като сграбчи тежкото оръжие, подадено му от прислужника, той го размаха три пъти и го стовари със страшна сила върху статуята на Мао. Тя се олюля върху цокъла си, главата се откъсна и се изтърколи върху плочите.

— Дано стане така и с живата глава, след като всички съюзници на д ’Артоа се изпикаят обилно върху нея — извика Робер.

За човек, който обича да руши, достатъчно е да започне. Железният боздуган с остри шюшве се люшкаше застрашително в ръката на исполина.

— А! Мръсна моя лельо, вие ми отнехте Артоа, защото ей този тук, който ме роди…

И Робер откъсна главата на статуята на баща си; граф Филип.

— …има глупостта да умре преди онзи там…

И той строши главата и на дядо си, граф Робер II — Да не мислите, че ще седна да живея сред тези статуи, които сте поръчали, за да си присвоявате честта, на която нямате право? Долу, долу, прадеди мои! Ще почнем всичко отначало!

Стените трепереха. Каменни отломки покриваха пода. Бароните от Артоа се бяха умълчали, сдържайки дъх пред тази буйна ярост, която далеч надхвърляше собственото им вилнеене. Как, наистина как да не се подчинят с любов на подобен предводител?

Когато завърши обезглавяването на предците си, Робер запрати боздугана през витражите на един прозорец и се протегна.

— Сега можем да си поговорим на воля… Месир, мои васали и другари, искам преди всичко във всеки град, превотство или замък, които ще освободим от игото на Мао, да се води точен списък на злодеянията й, за да мога да го изпратя на зет и месир Затворени врати… защото той затваря всичко, щом се появи някъде — градовете, конклава, държавното съкровище… на месир Късоокия, или с други думи Филип Късогледия, който се провъзгласява за регент и стана причина преди четиринадесет години да ни се отнеме това графство, та той да може да се угоява от Бургундия! Нека пукне мръсното животно, като се удуши със собствените си черва!

Дребничкият Жерар Киерез, особено вещ по съдебната процедура, който бе защитил пред кралското правосъдие каузата на бароните от Артоа, взе тогава думата и заяви:

— Има едно оплакване, монсеньор, което се отнася не само до Артоа, но до цялото кралство. Готов съм да се обзаложа, че на регента няма да му бъде безразлично, ако се разкрие как е умрял брат му Луи X.

— Дявол го взел! Жерар, и ти ли подозираш това, което подозирам аз? Имаш ли доказателство, че и в тази работа има пръст лошотията на леля ми?

— Доказателство, доказателство, монсеньор, лесно е да се каже! Но затова пък безспорно съмнение, което може да се подкрепи със свидетелски показания. Познавам една дама в Арас, която се нарича Изабел дьо Фериен, и сина й Жан. И двамата продават разни магьоснически работи и са доставили на някаква си придворна госпожица Беатрис д’Ирсон…

— Онази ли? Някой ден ще ви я подаря, другарчета — заяви Робер. — Виждал съм я няколко пъти и само по вида и отгатвам, че си я бива за онази работа!

— Та двамата Фериен й доставили за госпожа Мао отрова за убиване на елени две седмици преди да умре кралят. Което може да се използва срещу елени, би могло да послужи и срещу крал.

Бароните хлъцнаха от удоволствие и показаха, че са оценили по достойнство тази игра на думи.

— Било е във всеки случай отрова за рогоносец! — подсили игрословицата Робер. — Бог да прости рогоносеца, братовчед ми Луи!

Смеховете се засилиха.

— А това изглежда още по-вярно, месир Робер, защото тази Фериен се хвалела миналата година, че приготвила еликсира, който одобрил месир Филип, когото вие наричате Късогледия, и госпожа Жана, дъщерята на Мао…

— …развратница като майка си! Сбъркахте, мои барони, че не удушихте тази усойница, когато беше затворена тука миналата есен — каза Робер. Тази Фериен и синът й ми са нужни. Погрижете се да ги задържите, щом пристигнем в Арас. Сега да похапнем, защото ужасно изгладнях през този ден. Заколете най-големия вол в обора и го опечете цял-целеничък. Изловете в езерото всички шарани на Мао и донесете виното, което не сте успели да изпиете.

Два часа след това, когато се мръкна, гордата дружина беше мъртво пияна. Робер изпрати Лорме, който доста добре понасяше смесването на разни вина, да потършува в града заедно с една солидна свита и да доведе момичетата, необходими за веселото настроение на бароните. Не придирваха много дали жените, които извличаха от постелите им, бяха девойки или майки. Лорме подкара към замъка цяло стадо по нощници, блеещо от ужас. Опустошените спални на Мао се превърнаха тогава в поле на пикантна борба. Виковете на жените възбуждаха още повече похотта на рицарите, които ги вземаха с пристъп, както биха атакували неверниците, съревноваваха се по постижения в развлечението и се нахвърляха по трима на една и съща плячка. Робер дръпна за косите, лично за себе си, най-добрите парчета, без да се церемони да ги разсъблича. Тъй като тежеше над двеста ливри, жертвите му не можеха да гъкнат под него. В същото време месир дьо Суастр, загубил красивия си шлем, се беше превил на две с ръце на сърцето и повръщаше като олук при буря.

После нашите храбреци захъркаха един след друг. Един-единствен човек би бил достатъчен тази нощ, за да изколи без мъка цялото благородничество на Арас.

На другия ден една армия с омекнали крака, надебелели езици и размътени мозъци потегли за Арас. Единствен Робер изглеждаше свеж като току-що, извадена от реката щука и това му спечели окончателно възхищението на войниците му. Правеха почивки по пътя, защото Мао притежаваше няколко други замъка в околността, чийто вид вдъхна смелост у бароните.

Но когато в деня на света Магдалена Робер се настани в Арас, напразно търсеха споменатата Фериен. Тя беше изчезнала.