Морис Дрюон
Законът на мъжете (12)

XI. ГОДЕНИЦИТЕ ИГРАЯТ НА ГОНЕНИЦА

Обстоятелството, че е напуснал шумно някое политическо събрание в знак на несъгласие, никога не е попречило на протестиращия да седне после на една маса с противниците си.

Въпреки сутрешното си избухване, след като бе любезно помолен, Бургундският херцог прие да вземе участие в семейното угощение, което граф дьо Поатие предложи същия ден в замъка Венсен.

А френското кралско семейство, включително братовчедите и висшите сановници, наброяваше повече от сто души, които се преместиха от Сите във Венсен и насядаха в късния следобеден час, или с други думи към пет часа, около дългите, монтирани за случая маси, покрити с бели покривки.

Присъствието на Бургундския херцог правеше още по-осезателно отсъствието на Робер’Артоа.

— Моят син падна духом на излизане от двореца, толкова се разстрои от онова, което чу — казаБланш Бретанска.

— Наистина ли падна духом? — учуди се Поатие. — Надявам се, че не се е ударил зле, след като падна от толкова високо!

Но затова пък никой не се изненада от отсъствието на граф дьо Клермон, отведен набързо в дома му веднага след клетвата. Направиха комплименти на Луи Бурбонски за хубавото впечатление, което им бе произвел баща му, и изказаха съжаленията си, че заболяването му, между другото благородно заболяване, защото се дължеше на бойна злополука, не му позволява по-често да участвува в работите на кралството.

Вечерята започна с хубаво настроение. Конетабълът и Бурбонският херцог бяха поставени на такова разстояние, че огънят между тях да не пламне. Валоа бръщолевеше, без никой да се вслушва в думите му.

Най-удивителното на тази вечеря беше броят на децата. Тъй като Йод Бурбонски беше поставил едно условие: да присъствува и малката Жана, като компенсация за оскръблението, което бе понесла на събранието Граф дьо Поатие бе сметнал за необходимо да доведе трите си дъщери, Валоа пък — най-малките си издънки, граф д’Еврьо — сина си и дъщеря си, които още си играеха на куклен театър, а престолонаследникът на Виеноа — малкия „престолонаследник“ Гиг, годеника на третата дъщеря на регента, както и Луи Бурбонски — ония от децата си, които можеха да ходят… Не можеха да се оправят с малките имена: гъмжеше от Бланш и Изабел, от Шарл и Филип. Когато някой извикаше: „Жана!“, шест главички се обръщаха едновременно.

Всички тези братовчедчета бяха предназначени да се изпоженят помежду си в услуга на политическите комбинации на бащите си, които на свой ред също са били оженени така, в най-тясно кръвосмешение. Колко разрешения трябваше да искат от папата в името на териториалните интереси и в ущърб на декретите на религията! И колко нови хромави и нови безумни можеха да се очакват! Единствената разлика между потомците на Адам и на Капетите беше, че във френското кралско семейство все още избягваха да женят братя и сестри.

Престолонаследничето и годеницата му, малката Изабел дьо Поатие, която скоро щяха да наричат не иначе, а Изабел Френска, предлагаха гледката на най-разнежващо разбирателство. Те ядяха от една и съща чиния. Престолонаследничето избираше за бъдещата си съпруга най-хубавите парченца от задушената змиорка, като бъркаше усърдно в соса и й ги пъхаше насила в устата, като цапаше цялото и лице. Другите деца много им завиждаха, защото бяха вече узаконена двойка. Щяха да им отделят малък личен апартамент с конен и пеш прислужник и с камериерки.

Жана Наварска не ядеше нищо. Нейното присъствие на това угощение беше наложено и тъй като децата първи отгатват чувствата на родителите си и преувеличиват външния им израз, всички братовчедчета на нещастното сираче се отвръщаха от него. Жана беше измежду най-малките. Беше само на пет години. Като се изключат русите й коси, тя с много свои черти започваше да прилича на майка си — изпъкнало чело, високи скупи. Самотно дете, което не умееше да играе и живееше между слуги в огромните празни зали на Нелския дворец, тя никога още не беше виждала толкова много хора събрани заедно, нито беше чувала такъв шум от гласове и съдове. Затова гледаше със смесица от възхищение и страх разхищението на какви ли не храни, изсипвани безспир върху масите с щръкнали край тях чревоугодници. Тя чувствуваше, че не е обичана. Ако зададеше някой въпрос, никой не й отговаряше. Макар и да беше съвсем малка, беше вече достатъчно развита умствено, за да си помисли: „Баща ми беше крал, майка ми — кралица. И двамата умряха и вече никой не говори с мен.“ Тя никога нямаше да забрави тази вечеря във Венсен. Колкото по-високи ставаха гласовете, колкото по-дружно ехтяха смеховете, тъжното настроение на малката Жана, отчаянието й на това угощение на исполини, все повече я гнетяха. Луи д’Еврьо, който отдалеч видя, че всеки миг ще заплаче, подхвърли на сина си:

— Филип, погрижи се малко за братовчедка си Жана!

Тогава малкият Филип се опита да подражава на престолонаследничето и напъха между устните на съседката си едно парче чига с портокалов сос, което тя изплю презрително върху покривката.

Тъй като виночерпците пълнеха безспир високите чаши, скоро стана очевидно, че тези дечурлига, облечени в брокат, ще се изпоразболеят и още след шестото ядене ги пратиха да играят в дворовете; Така че и с кралските деца се случи онова, което се случва с всички деца по света по време на празничните вечери: бяха лишени от любимите си неща — сладкишите, тортите и плодовете.

Веднага щом свърши пиршеството, Филип дьо Поатие хвана подръка Бургундския херцог и му каза, че би желал да разговаря насаме с него.

— Да хапнем захаросаните фъстъци и бадеми другаде, братовчеде. Елате и вие с нас, чичо — добави той, като се обърна към Луи д’Еврьо.

Поатие извика и Гийом дьо Мело, съветник на херцога, та двете страни да бъдат представени по равно. Филип заведе тримата мъже в една малка съседна зала, където, докато им поднасяха подсладено вино и захаросани бадеми, той започна да обяснява колко желае да стигне до споразумение и какви са предимствата на правилника за регентството.

— Именно защото знаех, че сега духовете са възбудени — каза той, — нарочно отложих окончателното решение до пълнолетието на Жана. Дотогава ще са минали десет години, а вие знаете не по-зле от мен, че за десет години мненията доста се променят, макар само за това, че хората, които са защищавали най-крайните, могат случайно да умрат. Така че смятах, братовчеде, че служа на вашата кауза, като постъпвам по този начин, а ми се струва, че зле разбрахте намеренията ми. Тъй като Валоа и вие засега не можете да постигнете съгласие, защо да не се споразумеете поотделно с мен?

Бургундският херцог си оставаше намръщен. Той не беше умен. Винаги се опасяваше да не би да го изиграят и все пак това му се случваше доста често. Херцогиня Анес, която не беше заслепена от майчинската си обич, го бе натъпкала с наставления преди заминаването му.

— Внимавай главно да не те измамят. Не говори преди да си помислил, а ако няма какво да кажеш, мълчи и остави да говори месир дьо Мело, който е по-проницателен от тебе.

Поел на двадесет и две години титлите и функциите на херцог, Йод Бургундски живееше все още в страх от майка си и трепереше да не би да се наложи да се оправдава пред нея. Не се осмели да отговори веднага на предложенията на Филип. — Майка ми ви прати едно писмо, братовчеде, в което ви казва …какво казваше тя в писмото си, месир дьо Мело?

— Госпожа Анес искаше госпожа Жана Наварска да бъде поверена отново на нейните грижи и се учудваше, че вие още не сте й отговорили.

— Но как бих могъл, братовчеде? — отвърна Филип, като се обръщаше само към Йод, като че ли Мело им бе служил за преводач от чужд език. — Това решение е от компетентността на регента. Едва днес мога да се произнеса по това искане. Какво ви доказва, братовчеде, че смятам да откажа? Мисля, че ще отведете племенницата си с вас.

Съвсем изненадан, че среща толкова малко съпротива, херцогът погледна Мело и изражението му ясно го вореше: „Но с този човек можем да се разберем!“

— При условие — поде граф дьо Поатие, — при условие, братовчеде, разбира се, че племенницата ви няма да бъде омъжена без мое съгласие. Това е ясно. Нейната женитба засяга отблизо френската корона и не бихте могли, без да се допитате до мнението ни, да изберете съпруг на девойка, която може един ден да стане френска кралица.

Завършекът на изречението пробута началото му. Йод наистина повярва, че Филип възнамерява да короняса Жана за кралица, ако Клеманс не роди син.

— Естествено, естествено, братовчеде — каза той. — По тази точка сме напълно съгласни с вас.

— В такъв случай нищо повече не ни разделя и ще под пишем ползотзорен договор — заяви Филип.

Без да губи време, той поръча да извикат Мил дьо Ноайе, който се отличаваше с хубавото си перо при съставяне на подобни договори.

— Благоволете, месир — каза му той, — да ни напишете следното върху веленова хартия: „Ние, Филип, пер и граф дьо Поатие, регент на двете кралства по божия милост, и нашият възлюблен братовчед, великият и могъщ феодал Йод IV, пер и херцог Бургундски, се заклеваме върху свещеното писание да поддържаме честно приятелство и да си оказваме вярно услуга…“ — В този дух общо взето бих искал… „И като се заклеваме в приятелство, решихме, че госпожа Жана Наварска…“

Гийом дьо Мело дръпна херцога за ръкава и му каза няколко думи на ухото: херцогът разбра, че се е оставил да бъде подведен.

— А, чакайте, братовчеде! — извика той. — Майка ми не ме беше упълномощила да ви призная за регент!

Разговорът им скоро стигна до задънена улица. Филип не се съгласяваше да даде детето, преди херцогът да приеме правилника за регенството. Той му предложи различни гаранции. Но Йод се инатеше. Искаше изрична уговорка относно правата на Жана върху короната.

„Ако го нямаше този Мело, който е хитър — мислеше си граф дьо Поатие, — Йод щеше вече да е капитулирал.“ Той се престори на уморен, изопна дългите си крака, преметна ги един връз друг и потърка брадичката си.

Луи д’Еврьо наблюдаваше и се питаше как ли ще се измъкне племенникът му. „Виждам вече да се размахват копия откъм Дижон“ — казваше си благоразумният граф. Той се канеше да се намеси и да го посъветва: „Хайде, нека отстъпим относно правата над короната“, когато Филип внезапно попита бургундеца:

— Е, какво, братовчеде, не ви ли се иска да се ожените?

Херцогът отвори широко очи: отначало си въобрази, тъй като не беше особено съобразителен, че Филип смята да го сгоди с Жана Наварска:

— Тъй като току-що се заклехме във вярно приятелство — поде Филип, като че ли смяташе за нещо придобито няколкото реда, останали недописани — и този ваш жест, скъпи братовчеде, е голяма опора за мен, бих искал на свой ред да се покажа любезен към вас и с удоволствие бих удвоил нашите сърдечни връзки с по-тясно роднинство. Защо не се ожените за първородната ми дъщеря Жана?

Йод погледна Мело, после Луи д’Еврьо, после Мил дьо Ноайе, който чакаше с вдигнато перо.

— Но, братовчеде, на колко години е тя?

— На осем, братовчеде — отвърна Филип и като помълча малко добави: — Тя може да има и Бургундското графство, което ни е донесла майка й.

Йод вдигна глава като кон, подушил овес. Обединяването на двете Бургундии, херцогството и графството, та това беше мечтата на наследствените херцози още от времето на Робер I, внук на Юг Капет! Дворът в Дол да се присъедини към Дижонския, да се слеят териториите от Оксер до Понтарлие и от Макон до Безансон, едната ти ръка да е във Франция, а другата към Свещената империя, тъй като графството имаше право да участвува в избора на император, нима този мираж се превръщаше внезапно в действителност? Пътят към империята бе отворен, ведно със стария престиж на Каролингите…

Луи д’Еврьо неволно се възхити от племенника си. В игра, която изглеждаше изгубена, Филип наистина направи крупен реланс. Но ако се погледне по-отблизо, не беше трудно да се проследи разсъждението на Филип. В крайна сметка той предлагаше само земите на Мао. Бяха й дали Артоа, за сметка на Робер, за да остави тя графството. Бяха предоставили графството на Филип като зестра на жена му, за да може да се кандидатира за император. Сега Филип се домогваше до френската корона или най-малкото до регентство в продължение на десет години. Така че графството не беше вече толкова важно за него, при условие че отиде в ръцете на негов васал, както беше в случая.

— Мога ли да видя госпожа дъщеря ви? — попита Йод тутакси, без и да помисли вече да се допитва до майка си.

— Вие я видяхте преди малко на вечерята, братовчеде.

— Разбира се, но не я видях добре… искам да кажа, не я гледах с тези очи…

Изпратиха да повикат най-голямата дъщеря на графа, която в този миг играеше на гоненица с другите деца.

— Защо съм им? Да ме оставят да се посмея — каза момиченцето, което тъкмо гонеше престолонаследничето към конюшните.

— Монсеньор баща ви ви вика — й казаха.

Тя догони малкия Гиг, извика: „Ти гониш!“, като го удари по гърба и чак тогава тръгна сърдита и недоволна с шамбелана, който я улови за ръка.

Още задъхана, с влажни от пот страни и нападали по лицето коси, с рокличката си от брокат, цялата изпрашена, тя застана пред братовчед си Йод, който беше четиринадесет години по-възрастен от нея. Малко момиченце, още нито грозно, нито хубаво, слабичко, то нямаше представа, че в този миг съдбата й се преплита със съдбата на Франция… При някои деца отрано може да се отгатне как ще изглеждат като възрастни. Лицето на Жана не предричаше нищо. Около него, като ореол, се виждаше само графството Бургундия.

Една провинция е хубаво нещо, но все пак е необходимо жената да не е саката. „Ако краката й са прави, приемам“ — си каза херцогът. Той имаше основание да се страхува от подобен род изненади, защото втората му сестра, по-малка от Маргьорит, омъжена за Филип дьо Валоа, беше с два нееднакво дълги крака. Този недостатък, който не фигурираше в брачния договор, имаше дял в сегашната неприязън на графовете Валоа към Бургундия! Затова херцогът поиска да повдигнат полите на детето, за да прецени дали краката му са в ред. Никой не се учуди на искането му. Бедрата и прасците на момиченцето не бяха пълнички, то беше наследило баща си. Но костите бяха съвсем прави.

— Имате право, братовчеде — каза херцогът. — Така най-добре ще закрепим приятелството си!

— Видяхте ли? — каза Поатие. — Не е ли по-добре така, отколкото да се караме? Занапред искам да ви наричам свой зет.

Той разтвори обятията си. Зетът беше кажи-речи на същата възраст като тъстът: разликата им беше две години и половина.

— Хайде, моето момиче, целунете годеника си — каза Филип на детето.

— А, той ли ми е годеник? — И момиченцето се изправи гордо.

— О, ами че той е по-голям от престолонаследничето!

„Колко хубаво постъпих миналия месец — помисли си Филип, — като дадох на престолонаследника на Виеноа третата си дъщеря и запазих първата, която може да разполага с графството!“

Наложи се Бургундският херцог да повдигне бъдещата си съпруга до лицето си, за да може тя да долепи мокрите си устни до страните му. Щом отново докосна земята, момиченцето изтича на двора, за да съобщи надменно на другите деца:

— Аз съм годена!

Играта бе преустановена.

— И не за такъв малък годеник като твоя! — каза тя на сестра си, като посочи престолонаследничето. — Моят е голям като нашия татко.

После зърна Жана Наварска, която се цупеше малко по-настрана от тях, и й подхвърли:

— Сега ще ти бъда леля.

— Защо пък леля? — попита сирачето.

— Защото ще се оженя за вуйчо ти.

Една от най-малките дъщери на граф дьо Валоа, вече дресирана да донася за всичко, се втурна в замъка, намери баща си, който заговорничеше заедно с Бланш Бретанска и няколко феодали от своята партия и му предаде какво бе чула. Шарл стана, отметна стола си назад и се втурна с главата напред към стаята, където се намираше регентът.

— А, драги чичо, добре дошъл! — възкликна Филип дьо Поатие. — Тъкмо се канех да пратя някого да ви повика, за да бъдете свидетел на договора ни.

И той му подаде договора, който Мил дьо Ноайе беше завършил със следните думи:

„…за да подпишем заедно с всичките си роднини съглашението, което сключихме с добрия ни бургундски братовчед и по което сме напълно съгласни.“

Горчива седмица за бившия константинополски император. Не му оставаше нищо друго освен да преглътне и тази неприятност. Луи д’Еврьо, Мао д’Артоа, престолонаследникът на Виеноа, Амеде Савойски, Шарл дьо Ла Марш, Луи Бурбонски, Бланш Бретанска, Ги дьо Сен-Пол, Анри дьо Сюли, Гийом д’Аркур, Ансо дьо Жоенвил и конетабълът Гоше дьо Шатийон сложиха след него подписите си под сключеното съглашение.

Късната юлска вечер се спускаше над Венсен. Земята и дърветата бяха още пропити от дневната жега. Повечето гости си бяха отишли.

Регентът излезе да се поразходи под дъбовете заедно с най-преданите си приближени, които го придружаваха още от Лион и бяха осигурили тържеството му. Те се пошегуваха малко по повод дървото на Луи Свети, което не можеха да намерят. Внезапно регентът каза:

— Монсеньори, сладка радост изпълва сърцето ми. Моята добра съпруга днес ми роди син.

И дълбоко, с щастие и наслада пое дъх, сякаш въздухът на френското кралство беше негова собственост.

Той седна върху мъха. Облегнал гръб на ствола на едно дърво, наблюдаваше капризните очертания на листата върху все още розовото небе, когато конетабълът Гоше дьо Шатийон се приближи до него с широки крачки.

— Нося ви лоша новина.

— Толкова скоро! — промълви регентът.

— Братовчед ви Робер е поел преди малко за Артоа.