Морис Дрюон
Законът на мъжете (11)

X. СЪБРАНИЕТО НА ТРИТЕ ДИНАСТИИ

От своите покои кралица Клеманс чу как „най-влиятелните хора“ отиват на събранието. Шумните им гласове отекваха под сводовете на двореца и в двора.

Четиридесетдневното й затворничество, предписано от траурния ритуал, бе завършило предната вечер. В наивността си Клеманс си беше въобразила, че са насрочили нарочно събранието за тази дата, за да й дадат възможност да присъствува. Затова тя се готвеше за тържественото си появяване в обществото и като че ли си възвръщаше вкуса към живота, защото отново изпитваше любопитство и дори нетърпение. Но в последната минута лекарски консилиум, в който участвуваха личните лекари на граф дьо Поатие и графиня Мао, й забрани да се излага на умора, която би могла да й навреди в нейното състояние.

Това решение всъщност удовлетворяваше различните партии в двора, защото никой не бе загрижен да защити правата на Клеманс за регентството. А при това, щом се ровеха с такова настървение в старите обичаи, за да издирят прецеденти, от които да се вдъхновят, те непременно се бяха натъкнали на Ан Киевска, вдовица на Анри I, която е разделяла с девер си Бодуен Фландърски тази функция, поради „ненакърнимото право, получено ведно с коронясването“. По-пресният пример на Бланш Кастилска не беше се още заличил от спомена им^[1].

Но престолонаследникът на Виеноа, зет на Клеманс и най-естествено неин вероятен защитник, се беше съюзил с Филип дьо Поатие.

Но Шарл дьо Валоа, макар да се представяше за най-искрен покровител на племенницата си, не мислеше да работи за някой друг освен за себе си.

Но Бургундският херцог Йод, дошъл, както сам казваше, за да отстои правата на племенницата си, дъщерята на Маргьорит, държеше преди всичко да бъде отстранена Клеманс.

Задържала се малко месеци на трона, преди да прояви качествата си и да упражни влияние върху бароните, хубавата анжуйка бе считана вече за оцелялата спътница на краткотрайно и смутно царуване, оказало се бедствено в много отношения.

— Не донесе щастие на кралството — казваха хората за нея.

И ако все още се съобразяваха с нея като бъдеща майка, явно й показваха, че бе престанала да съществува като кралица.

Затворена в уединеното крило на двореца, тя чу, че глъчката постепенно затихва. Започваше заседанието в залата на големия съвет и затваряха вратите.

„Боже мой, боже мой! — помисли си тя. — Да бях си останала в Неапол!“

И тя се разрида, като си спомни детството си, синьото море, гъмжащото, шумно, великодушно население, състрадателно към скръбта, нейния народ, който умееше да обича толкова красиво…

През това време Мил дьо Ноайе четеше на бароните правилника за наследяване на короната.

Граф дьо Поатие се бе погрижил да отстрани от себе си всички символи на кралското величие. Креслото му беше в средата на подиума, но той заповяда да не поставят балдахин над него. Облечен беше в тъмни дрехи без никакво украшение. Сякаш казваше с вида си: „Монсеньори, събрали сме се да работим.“ Единственият му отличителен знак бяха тримата сержанти, застанали прави зад него: той осигуряваше упражняването на върховната власт, без обаче да се счита облечен в нея.

Затова пък грижливо бе подготвил залата и бе накарал шамбеланите си да определят мястото на всеки присъствуващ, съгласно доста произволен, но строг церемониал, в който се разпознаваха методите на Филип Хубави.

Вдясно от Филип беше седнал Шарл дьо Валоа, а веднага след него конетабълът Гоше дьо Шатийон, за да наблюдава бившия константинополски император и да го изолира от групичката му. Филип дьо Валоа беше настанен през шест стола от баща си. От лявата си страна Поатие бе сложил чичо си Луи д’Еврьо, после брат си Шарл дьо Ла Марш, като по този начин не му даваше възможност да съгласува мнението си с Валоа по време на заседанието и да се откаже от дадената от тях двамата дума четири дни преди това.

Но вниманието на граф дьо Поатие бе насочено главно към братовчед му Бургундския херцог, настанен от другата страна на подиума и ограден от графиня Мао, престолонаследника на Виеноа, Савойския граф и Ансо дьо Жоенвил.

Филип знаеше, че младият херцог ще говори от името на майка си, херцогиня Анес, която като дъщеря на Луи Свети се ползваше с голям престиж сред бароните. Всичко, което беше свързано със спомена за Луи Свети, беше обект на почит. Малцината останали живи, които можеха да кажат, че са го виждали или са му служили, които бяха разговаряли с него или се бяха радвали на обичта му, бяха едва ли не свещени.

Достатъчно би било Йод Бургундски да каже: „Майка ми, дъщеря на владетеля ни Луи Свети, който я благословил и я целунал по челото, преди да потърси смъртта си в поганската земя…“ и всички присъствуващи щяха да се развълнуват.

За да обезсили подобна маневра, Филип дьо Поатие беше вмъкнал в играта си една много важна и съвсем неочаквана фигура: Робер дьо Клермон, другия жив потомък от единадесетте деца на канонизирания крал, шестия и най-малък негов син. Държаха на всяка цена на благословията на Луи Свети? Чудесно, Поатие им я поднасяше!

Освен това присъствието на Робер дьо Клермон не мина незабелязано, а направи голямо впечатление, защото от много отдавна вече той не се мяркаше в двора. Беше се появил за последен път преди около пет години. Бяха го почти забравили и когато си спомняха за него, никой не се осмеляваше да говори високо.

Всъщност чичо Робер беше луд, откакто едва двадесет и четири годишен го бяха праснали с боздуган по главата. Буйна, но рядко проявяваща се лудост с дълги периоди на затишие, които бяха дали възможност на Филип Хубави да го използва понякога за показни мисии. Старецът не беше опасен с приказките си: той почти не говореше. Беше опасен с евентуалните си постъпки, защото нищо не предвещаваше пристъпа на криза, а прихванеше ли го, той се нахвърляше с меч в ръка срещу близките си. Тогава предлагаше мъчителната гледка на шестдесетгодишен барон, не само с величествена външност, а и с благородно потекло, който внезапно почва да троши мебели, да раздира завеси и да преследва прислужничките, превърнали се за него в противници на турнири.

Граф дьо Поатие беше наредил той да седне на другия край на естрадата, точно срещу Бургундския херцог, при това близо до една врата. Двама грамадни оръженосци стояха недалеч от него, натоварени да го обезвредят при най-малка опасност. Презрителният, отегчен и отсъствуващ поглед на Робер дьо Клермон блуждаеше по лицата на присъствуващите, спираше се внезапно на някое от тях, изпълнен с мъчително безпокойство поради изплъзващия се спомен, после угасваше.

Непосредствено до лудия бе седнал синът му, Луи Бурбонски, той пък куц. Това обстоятелство като че ли открай време му бе пречило да атакува, но не и да бяга, както бе показал при Куртре. Отпуснат, недъгав и боязлив, Луи Бурбонски за сметка на това не беше лишен от прозорливост. Затова по стар навик се беше присъединил към по-силната партия.

От тези двама феодални владетели, единият поразен в главата, а другият — в краката, щеше да води началото си дългата Бурбонска династия.

Така че на това събрание на 16 юли 1316 година се бяха събрали и трите клона на Капетите, които цели пет века щяха да царуват над Франция. Този ден трите династии можеха да се любуват било в залеза или в изгрева си: Капетите по права линия скоро щяха да угаснат с Филип дьо Поатие и дьо Ла Марш. Династията Валоа щеше да ги последва с тринадесет крале, като се почне със сина на Шарл. И най-сетне Бурбонската династия щеше да се появи на трона едва след изчезването й, когато още веднъж щеше да се наложи да се търси пак потомък на Луи Свети за крал. Всяко прекъсване на някоя от трите династии щеше да бъде съпътствувано с изтощителни, опустошителни войни. И всяка династия щеше да завърши с трима братя…

Сложното съчетание между постъпките на хората и непредвидените им съдби винаги ще предизвиква удивление. Цялата история на френската монархия в продължение на пет века, ведно с величието и драмите, е обусловена от правилника за наследяване на короната, прочетен на прословутия 16 юли от Мил дьо Ноайе, бивш маршал на войските и съветник в съда, пред „първите хора на кралството“.

Насядали по пейките или облегнати на стените, барони, прелати, висши сановници, доктори, юристи и делегати на парижките граждани го бяха изслушали внимателно. Филип дьо Поатие ги гледаше, присвил очи, за да преодолее късогледството си, което замъгляваше леко лицата и размазваше очертанията на групите.

„Имам син, имам син — казваше си той, преизпълнен от щастие, — а те ще узнаят това едва утре. Готвеше се да посрещне атаката на Бургундския херцог, но тя дойде от другаде.“

На това събрание присъствуваше един мъж, когото нищо не можеше да уплаши: благородната кръв не му правеше впечатление, защото беше от възможно най добро потекло; не се прекланяше пред силата, защото беше в състояние да тръшне на земята вол и не се поддаваше на никакви комбинации, защото мреше да крои най-всевъзможни самият той. Този мъж беше Робер д’Артоа. Той именно стана веднага, след като Мил дьо Ноайе прочете правилника, за да започне битката, без да е съгласувал изказването си с когото и да било.

Тъй като всички в този ден се перчеха със семействата си, и той бе довел майка си, Бланш Бретанска, съвсем дребна женица с тясно лице, бели коси и крехки крайници, която като че ли никога не можеше да се начуди как е родила този чутовен исполин.

Разперил лакти и пъхнал пръсти в сребърния си колан, Робер изтърси:

— Смаян съм, монсеньори, че ни се предлага нов правилник за наследяване на короната, измайсторен изцяло с оглед на обстановката, макар че вече съществува правилник, продиктуван от покойния ни крал.

Всички очи се обърнаха към граф дьо Поатие и някои присъствуващи се попитаха тревожно дали не са потулили някак част от завещанието на Луи X.

— Не ми е ясно, братовчеде, за какъв правилник говорите. Вие сте присъствували на последните минути на врат ми заедно с много други барони, които са тук, и никой не ми е споменавал, че той е изказал някакво желание по този въпрос.

— Затова пък, братовчеде — отвърна подигравателно Робер, — когато казвам „последния ни крал“, не говоря за брат ви Луи X, бог да го прости!…, а за баща ви, любимия ни повелител Филип Хубави… бог да прости и него!… Та крал Филип, значи, бе решил, написал и бе накарал перовете да се закълнат, че ако той самият умре, преди синът му да е достатъчно голям, за да царува, кралските функции и регентската длъжност трябва да бъдат дадени на брат му, монсеньор Шарл, граф дьо Валоа. Така че, братовчеде, тъй като никакъв друг правилник не е бил изготвян междувременно, струва ми се, че трябва да приложим именно него.

Бланш Бретанска одобряваше с кимане на глава, усмихваше се с беззъбата си уста и местеше наоколо живите си блестящи очи, като подканяше с поглед съседите си да одобрят изявлението на сина й. Не можеше този бърборко да каже нещо, този заядливец да заведе дело, този злосторник да извърши някое насилническо или измамническо действие, без тя да се възхищава като на откровение или чудо. Граф дьо Валоа й благодари безмълвно, като сведе клепачи.

Филип дьо Поатие, облакътен на едната облегалка на креслото си, бавно махна с ръка.

— Възхищавам ви се, Робер, възхищавам се, че така ревностно сте готов да изпълните волята на баща ми, а неохотно се покорявахте на справедливите му нареждания, докато беше жив. Започвате да имате по-добри чувства с възрастта, братовчеде! Бъдете спокоен. Именно волята на крал Филип се стараем да зачетем. Нали така, чичо? — обърна се той към Луи д’Еврьо.

Луи д’Еврьо, който от месец и половина насам се противопоставяше на маневрите на Валоа и Робер д’Артоа, взе думата.

— Правилникът, на който се позовавате, Робер, е в сила по отношение на заложения в него принцип, но не може да важи безкрайно за едно и също лице. Ако нещо подобно се случи с френската корона след петдесет или сто години, няма да търсят брат ми Шарл, за да го направят регент на кралството… колкото и дълго да му пожелавам да живее. Бог не е създал Шарл вечен специално за тази цел. Като постановява, че регентството се пада на по-възрастния брат, правилникът посочва именно Филип и затова онзи ден положихме клетва пред него. Така че не поставяйте отново на обсъждане въпрос, който вече е решен.

Можеше да се сметне, че Робер е бит. Малко го познаваха тогава. Той наведе леко глава, като изложи на струящите през витражите слънчеви лъчи бакърените си коси, навити на руло върху мощния му врат. Сянката му се разстилаше застрашително по плочите чак до краката на граф дьо Поатие.

Последните желания на крал Филип не включваха никакво разпореждане относно кралските дъщери, нито че трябва да се откажат от правата си, нито че решението зависи от събранието на перовете.

Трепет на одобрение раздвижи редиците на феодалите от Бургундия и Шампания, а самият херцог Йод извика от естрадата:

— Добре го казахте, братовчеде, и точно това щях да питам и аз!

Бланш Бретанска отново метна около себе си искрящи погледи. Конетабълът се размърда на стола си. Чу се доволното му мърморене и хората, които го познаваха добре, предвиждаха, че ще избухне.

— Откога е въведена тази новост в нашите обичаи? — продължи младият херцог, като се изправи. — От вчера, струва ми се! Откога дъщерите би трябвало да бъдат лишени от владенията и от короната на бащите си, щом случийно липсват мъжки наследници?

И конетабълът стана на свой ред.

— Откакто — отвърна той умишлено бавно — една от тия дъщери не предлага на кралството гаранция, че действително е родена от бащата, когото искат тя да наследи. Узнайте най-сетне това, което се говори навсякъде и което братовчед ни Валоа лично е повтарял доста често в Тесния съвет. Франция е премного хубава и премного голяма страна, месир херцог, за да може, без да бъде обсъдено от перовете, да се даде короната на принцеса, за която не се знае дали е дъщеря на крал, или на оръженосец.

Събранието притихна. Йод Бургундски стана смъртно бледен. Помислиха, че ще се нахвърли срещу Гоше дьо Шатийон, който чакаше, готов за бой като стар воин. Но гневът на бургундеца се насочи към Шарл дьо Валоа.

— Значи вие, братовчеде, който избрахте за жена на първородния си син едната ми сестра, точно вие позорите другата, която е мъртва?

— Е, приятелю — обади се Валоа, — ако става дума за опозоряване, сестра ви Маргьорит… нека бог прости греховете й… не се нуждае от моята помощ!

И прибави тихо на Гоше дьо Шатийон:

— Защо трябваше да замесвате и мен?

— Ами вие, братко, чрез брака ви — продължи Йод, като посочи с ръка Филип дьо Валоа, — одобрявате ли мерзостите, който чувате?

Филип дьо Валоа, чувствуващ се неловко поради високия си ръст и търсещ напразно с очи съвет от баща си, повдигна безпомощно ръце и се задоволи да каже:

— Не може да се отрече, братко, че се вдигна голям скандал.

Присъствуващите зашумяха. От дъното на залата долитаха гласовете на спорещите. Някои барони поддържаха, че Жана е незаконнородена, други, че е законна дъщеря на Луи X. Изтерзан, бледен, Шарл дьо Ла Марш бе навел глава, както всеки път, когато ставаше дума за тази злощастна история. „Маргьорит умря и Луи умря — казваше си той. — Но жена ми Бланш е все още жива и аз продължавам да нося на челото си своя позор.“

В този миг граф дьо Клермон, на когото никой вече не обръщаше внимание, показа известни признаци на вълнение.

— Предизвиквам ви на бой, месир, предизвиквам ви всички! — извика той внезапно.

— По-късно, татко, по-късно ще отидем на турнира — каза му Луи Бурбонски, стараейки се да говори спокойно и непринудено.

Същевременно той подкани с жест двамата оръженосци да бъдат готови в случай че се наложи да обкръжат лудия.

Очарован от себе си, Робер д’Артоа се любуваше на бъркотията, която бе предизвикал.

Бургундският херцог заяви на Шарл дьо Валоа:

— Разбира се, че и аз моля бог да прости греховете на Маргьорит, ако действително е съгрешила. Но не го моля така горещо да прости на убийците й!

— Давате ухо на лъжи, Йод — отвърна Шарл дьо Валоа. — Знаете отлично, че сестра ви умря само от срам и угризения в затвора.

Сега когато граф дьо Валоа и Бургундският херцог бяха много сериозно скарани и нямаше никакви изгледи да обединят каузите си в близко бъдеще, Филип дьо Поатие простря ръце към тях в знак на помирение.

Но Йод не искаше мир, а тъкмо обратното.

— Наслушах се днес на оскърбления срещу Бургундия, братовчеде — каза той. — Противопоставям се на признаването ви за регент и потвърждавам, и поддържам пред вас пълните права на племенницата си Жана.

После, като кимна на бургундските феодали да го последват, той излезе от залата.

— Монсеньори, месир — каза граф дьо Поатие, — тъкмо това се постараха да избегнат нашите легисти, като възложиха на съвета на перовете да реши по-късно, ако се наложи, въпроса за правата на дъщерите. Защото ако кралица Клеманс роди момче, цялата тази разправия е безпредметна.

Робер д’Артоа продължаваше да стои прав пред естрадата с ръце на хълбоците.

— Аз запомних само едно от вашия правилник, братовчеде — извика той, — че занапред по създаден във Франция обичай се оспорва на жените правото да наследяват бащите си. В такъв случай искам да ми се върне моето графство Артоа, дадено несправедливо на леля ми Мао. И докато не ми въздадете справедливост по този пункт, няма да се появя в съвета ви.

С тези думи той също се отправи към изхода, следван от майка си, която заситни зад него, горда от сина си и от самата себе си.

Графиня Мао вдигна ръце — жест, който красноречиво казваше: „Ето, нали ви казах!“

Преди да премине прага, стигнал до граф дьо Клермон, Робер му пошепна вероломно на ухото:

— Вземете копията, братовчеде, вземете копията!^[2]

— Срежете въжетата! Обявете сражението! — извика Клермон и се изправи.

— Престъпна свиня, дяволът да те изтърбуши! — прошепна Луи Бурбонски на Робер.

После каза на баща си:

— Останете още малко с нас. Още не са изсвирили тръбите.

— Така ли? Не са ли още изсвирили? Добре тогава. Нека свирят вече! Късно е — каза Клермон.

Той зачака с празен поглед и разперени ръце.

Луи Бурбонски се запъти, накуцвайки, към граф дьо Поатие и го помоли тихичко да ускори церемониала. Филип кимна в знак на съгласие.

Луи Бурбонски се върна при болния, хвана го за ръка и му каза:

— Клетвата, татко, сега трябва да положите клетвата.

— А, разбира се, клетвата.

Хромият поведе лудия и прекосиха естрадата.

— Монсеньори — признесе Луи Бурбонски, — най-старият потомък на Луи Свети, който одобрява във всичко правилника, признава месир Филип за регент и му се заклева във вярност.

— Да, месир, да… — промълви Робер дьо Клермон.

Филип изтръпна пред онова, което чичо му можеше да прибави. „Ще ме нарече «госпожо» и ще поиска шала ми“.

Но Клермон продължи с укрепнал глас:

— Признавам ви, Филип, като най-подходящ по право и като най-мъдър. Нека бди над вас от небесата свещенатата душа на баща ми и да ви помогне да осигурите мир на кралството и защита на святата ни вяра. Трепет на радостна изненада премина по редиците на бароните. Какво ставаше в главата на този човек, за да може да се люшне така без преход от безумното бълнуване до разумната реч, от комичното до величието?

Много бавно и много изтънчено той коленичи пред племенника си, простря напред ръце. Когато се изправи и се обърна, след като Филип го прегърна и целуна, големите му сини очи плуваха в сълзи.

Всички присъствуващи станаха прави и продължително акламираха двамата графове.

Филип бе утвърден като регент от цялото кралство с изключение на една провинция, Бургундия, и на един човек, Робер д’Артоа.