Морис Дрюон
Законът на мъжете (8)

VII. ВРАТИТЕ НА ДВОРЕЦА

Същата вечер граф дьо Поатие беше вече в замъка Фонтенбло, където щеше да прекара нощта: последният му етап преди Париж. Той довършваше вечерята си заедно с престолонаследника на Виеноа, Савойския граф и членовете на многобройната си свита, когато му съобщиха, че са пристигнали графовете дьо Валоа, дьо Ла Марш и дьо Сен-Пол.

— Нека влязат, нека влязат веднага — каза Филип дьо Поатие.

Но не прояви ни най-малка готовност да посрещне чичо си. И когато Валоа влезе с войнствена походка, вирната брадичка и изпрашени дрехи, Филип се задоволи да стане и зачака. Леко объркан, чичо му се спря няколко секунди на прага на вратата и изгледа присъствуващите. Тъй като Филип продължаваше да стои неподвижно, самият той трябваше да пристъпи към него. Всички наблюдаваха смълчани. Когато беше съвсем близо, граф дьо Поатие го улови за раменете и го целуна по двете страни; този жест би могъл да мине за израз на уважение от страна на добър племенник, но тъй изхождаше от човек, който не бе мръднал от мястото си, напомняше по-скоро кралско благоволение. Държането на Филип ядоса не само Валоа, но и Шарл дьо ла Марш. „Нима изминахме целия този път, за да бъдем приети така? — помисли си той. — В крайна сметка аз съм равен на брат си. Защо си позволява да се държи така отвисоко с нас?“

Горчиво, завистливо изражение леко загрози правилните черти на красивото му, но глупаво лице.

Филип му протегна ръцете си. Ще не ще, Ла Марш трябваше да приеме кратката прегръдка. Но тутакси каза, като посочи Валоа, и с тон, на който се опитваше да придаде властни нотки:

— Филип, пред вас е чичо ни, най-възрастният от семейството ни. Възхваляваме ви, че се съгласявате с него той да управлява. Защото кралството би било в голяма опасност, ако се разчита на дете, което още не е родено и следователно не би могло да управлява.

Тази двусмислена и надута декларация не можеше да бъде съчинена от Шарл дьо Ла Марш. Той очевидно повтаряше заучени думи. Краят й накара Филип да се намръщи. Думата регент не бе произнесена. Да не би Валоа да се домогва отвъд регентството до короната?

— И братовчед ни Сен-Пол е с нас — поде Шарл дьо Ла Марш, — за да ви увери, че това е мнението и на бароните.

Филип бавно прокара ръка по челото си.

— Много съм ви признателен, братко, за мнението ви — отвърна той хладно, — както и че сте изминали толкова път, за да ми го съобщите. Затова смятам, че сте уморен, както и самият аз. А правилни решения не се вземат, когато човек не е отпочинал. И така, предлагам да си легнем да спим и да решим утре, със свеж ум, в тесен състав на съвета. Лека нощ, монсеньори… Раул, Ансо, Адам, придружете ме, моля ви.

И излезе от залата, без да предложи на гостите си да се нахранят и дори без да се погрижи как ще се настанят за спане.

Последван от Адам Ерон, Раул дьо Прел и Ансо дьо Жоенвил, той се отправи към кралската спалня. Леглото, нито веднъж неизползвано откакто Железния крал бе издъхнал на него, беше готово, чаршафите бяха сменени. Филип държеше много да спи в тази стая. Той държеше главно да не я заеме някой друг.

Адам Ерон се готвеше да го разсъблече.

— Струва ми се, че няма да се събличам — каза му Филип дьо Поатие. — Адам, изпратете незабавно един бакалавър при месир Гоше дьо Шатийон с молба да ме чака в Париж утре призори при вратата Анфер. Освен това изпратете ми начаса бръснаря, защото искам да пристигна там свежо обръснат… Заповядайте също така да приготвят двадесет оседлани коне около полунощ. Нека ги оседлаят безшумно, щом чичо ми си легне… Вас, Ансо — добави той, като се обърна към сина на сенешал дьо Жоенвил, — натоварвам да предупредите за заминаването ми Савойския граф и престолонаследника, за да не се чудят и да не сметнат, че нямам доверие в тях. Останете тук до сутринта заедно с тях и когато чичо ми се събуди, оградете го с големи грижи и гледайте да го забавите. Не е зле и по пътя да загуби малко време.

Щом остана насаме с Раул дьо Прел, граф дьо Поатие като че ли потъна в дълбок размисъл, която легистът не посмя да прекъсне.

— Раул — промълви най-сетне той, — вие в продължение на дълги години сте работили за моя баща и сте го познавали най-отблизо. Как щеше да постъпи той в този случай?

— Той би постъпил като вас, монсеньор, уверявам ви. И не ви казвам това от ласкателство, а защото мисля така. Премного обичах нашия милостив владетел Филип и премного мъки изтърпях, откакто него го няма, за да служа днес на принц, който не би ми напомнял във всичко за него.

— Уви, уви! Раул, какво съм аз в сравнение с него? Той можеше да следва сокола си, без да го изгуби от очи, а аз съм късоглед. Той извиваше с лекота конска подкова с пръстите си. Не ми е завещал нито войнската си сила, нито достолепното си лице, което веднага показваше на всички, че е крал.

Докато говореше, той гледаше упорито леглото. В Лион се беше почувствувал регент, изпълнен с абсолютна сигурност. Но колкото повече се приближаваше до столицата, тази увереност малко му изменяше, макар да не се издаваше с нищо. Раул Дьо Прел каза, сякаш в отговор на неизказаните въпроси:

— В миналото изобщо не е имало положение, подобно на това, в което се намираме, монсеньор. Достатъчно умувахме през последните дни. При сегашната слабост на кралството властта ще бъде взета от онзи, който съумее да я вземе. Ако това бъдете вие, Франция няма да страда.

Малко след това той се оттегли, а Филип се излегна, вперил очи в малката лампа, окачена между завесите на леглото. Никак не го притесняваше, нито му бе неприятно да лежи на постелята, върху която преди него бе лежал един труп. Напротив, той черпеше сила от нея.

Струваше му се, че се влива в бащината си форма, че взема нейното място и размери. „Татко, върнете се в мен!“ — молеше се той и лежеше неподвижно, скръстил, ръце на гърдите, като предлагаше на отлетялата преди година и осем месеца душа своето тяло, за да се превъплъти в него.

Чу стъпки в коридора, гласове, а неговият шамбелан отговори, вероятно на някого от свитата на Шарл дьо Валоа, че граф дьо Поатие спи. Замъкът потъна в тишина. Малко по-късно пристигна бръснарят с принадлежностите си. Докато го бръснеше, Филип дьо Поатие си припомни произнесените в същата стая пред кралското семейство и двора последни напътствия на баща си към Луи, който толкова малко бе държал сметка за тях: „Преценете, Луи, какво значи да си крал на Франция. И осведомете се възможно най-скоро за състоянието на кралството си.“

Около полунощ Адам Ерон дойде да го предупреди, че конете са готови. Когато граф дьо Поатие излезе от спалнята, той имаше чувството, че двадесетте месеца са се заличили и че той поема нещата в онова състояние, в което са били при смъртта на баща му като че ли го наследяваше пряко.

Луната съучастнически осветяваше пътя. Юлската нощ, цялата в звезди, напомняше наметалото на богородица. Гората ухаеше на мъх, пръст и изтравничета. Тя се оживяваше от потайното движение на животните. Филип дьо Поатие яздеше великолепен кон и се любуваше на мощния му ход. Прохладният въздух щипеше страните му, по-чувствителни след бръсненето.

„Много жалко би било — мислеше си той — да се остави толкова хубава страна в лоши ръце.“

Малката група изскочи от гората, прекоси в галоп Понтиери и спря на зазоряване в падината при Есон, за да отморят конете и да похапнат нещо. Филип яде с голяма охота, седнал на един крайпътен камък, Изглеждаше щастлив. Не беше навършил още двадесет и пет години, походът му заприличваше на завоевание и той разговаряше дружелюбно и жизнерадостно с участниците в приключението си. Веселото му настроение, рядко при него, окончателно ги окуражи.

Малко след шест часа той пристигна при вратата на Париж под острия звън на камбаните на околните манастири. Завари там Луи д’Еврьо и Гоше дьо Шатийон, които го чакаха. Конетабълът беше мрачен като в дни на неуспех. Той тутакси предложи на Филип дьо Поатие да отиде в Лувъра.

— А защо да не отида направо в двореца в Сите? — попита Филип.

— Защото нашите монсеньори Валоа и Ла Марш са завзели двореца със своята охрана. В Лувъра ще разполагате с кралските войски, които са изцяло под моя власт, следователно напълно предани на вас, заедно със стрелците с арбалети на месир дьо Галар… Само че трябва да действуваме бързо и решително — добави конетабълът, — за да изпреварим нашите двама Шарловци. Ако ми заповядате, монсеньор, ще превзема двореца.

Филип знаеше, че всяка минута е ценна. Все пак той смяташе, че има шест-седем часа преднина.

— Не искам да предприема нищо, без да зная дали ще бъде погледнато с добро око от гражданите и населението на Париж.

И още с влизането си в Лувъра изпрати да повикат в приемната за граждани метр Кокатри, метр Жансиен и няколко други градски първенци, както и превото Гийом дьо Ла Мадлен, който от месец март бе сменил превото Плоабуш.

Филип им обясни с няколко думи какво значение отдава на гражданите на Париж и на хората, които ръководят манифактурата и търговията. Гражданите се чувстваха почетени и главно успокоени от подобно изявление, каквото не бяха чули след смъртта на Филип Хубави. А колко съжаляваха сега за този крал, против когото така охотно злословеха, докато ги управляваше! Отговори му Жофроа Кокатри, комисар за фалшивите монети, събирач на безвъзмездните помощи и субсидии, ковчежник по време на война, снабдител на гарнизоните, инспектор на пристанищните и пътни такси, управител на Сметната камара. Всички тези постове му бяха поверени от Филип Хубави, който му бе отпуснал и наследствен доход като на висшите служители на короната. При това никога не беше давал сметка за работата си. Той се страхуваше да не би Шарл дьо Валоа, открай време враждебен към издигането на граждани на високи длъжности, да му ги отнеме, за да го лиши от огромното богатство, което бе спечелил. Кокатри увери граф дьо Поатие, наричайки го поне десет пъти „месир регент“, в предаността на населението на Париж. Неговата дума струваше скъпо, защото той беше всемогъщ в приемната на гражданите и достатъчно богат, за да плати, в случай на нужда, на всички мошеници в града и да ги прати да се бият.

Новината за връщането на граф дьо Поатие се беше разпространила бързо. Благосклонно настроените към него барони и рицари побързаха да дойдат в Лувъра.

Предупредена лично, Мао д’Артоа се яви между първите.

— Как се чувствува милата ми Жана? — попита тъща си Филип, като я прегърна.

— Очакваме да роди всеки ден.

— Веднага ще отида при нея, щом завърша работата си.

После той проведе съвещание с граф д’Еврьо и с конетабъла.

— Сега, Гоше, можете вече да атакувате двореца. Постарайте се, ако може, да свършите до обяд. Но гледайте да мине без кръв, доколкото е възможно. Въздействувайте по-скоро със заплаха, отколкото със сила. Страшно ще съжалявам, ако трябва да вляза в двореца, като прекрачвам трупове.

Гоше застана начело на дружините, които бе свикал в Лувъра, и се отправи към Сите. Същевременно изпрати превото да повика от квартала Тампъл най-добрите дърводелци и ключари.

Вратите на двореца бяха затворени. Застанал до началника на стрелците с арбалети, Гоше подкани охраната да отвори вратите. Офицерът от охраната му отговори от едно прозорче над главната врата, че не може да отвори без разрешението на граф дьо Валоа или граф дьо Ла Марш.

— Трябва все пак да ми отворите — заяви конетабълът, — защото искам да вляза и да подготвя двореца да приеме регента, който идва след мен.

— Не можем.

Гоше дьо Шатийон се наежи, без да слиза от коня.

— Тогава ще си отворим сами — заяви той.

И направи знак на метр Пиер от Тампъл, кралски дърводелец, и на работниците му, които носеха триони, клещи и железни лостове. В същото време стрелците получиха заповед да поставят стрели в арбалетите си. Те обърнаха надолу арбалетите, запънаха единия им край в нещо като стреме, за да могат да ги държат подпрени на земята, докато обтягат въжетата. После сложиха стрелите в жлебовете и се прицелиха в бойниците и амбразурите. Стрелците и копиеносците съединиха щитовете си и образуваха огромна броня около и над дърводелците. В съседните улици се трупаха зяпачи и гаменчета — на почтително разстояние, — за да наблюдават обсадата. Предлагаше им се такова развлечение, за което щяха да говорят дълги дни. „Истина е, както е истина, че съм тук! Видях как конетабълът извади голямата си шпага… Над две хиляди, сигурно, над две хиляди бяха!“

Най-сетне Гоше извика през повдигнатия наличник на шлема си така гръмогласно, както командуваше на бойното поле:

— Ей вие вътре, господа, вижте майсторите дърводелци и ключари, които ще разбият вратите. Вижте и стрелците с арбалети на месир Галар, които обкръжават двореца от всички страни. Никой от вас няма да може да се измъкне. Подканвам ви за последен път да ни отворите, защото, ако не се предадете доброволно, главите на всички ви ще бъдат отрязани. Регентът ще бъде безпощаден.

После той смъкна наличника — доказателство, че няма повече да преговаря.

Изглежда, че вътре цареше страшна паника, защото работниците още не бяха успели да пъхнат лостовете под вратите и те сами се отвориха. Гарнизонът на граф дьо Валоа се предаваше.

— Крайно време беше да се подчините на разума — каза конетабълът, като влезе в двора на двореца. — Приберете се по домовете си или в жилищата на господарите си. Не се събирайте на групи и няма да ви се случи нищо лошо.

Един час по-късно Филип дьо Поатие се бе настанил вече в кралските покои. Той взе веднага предохранителни мерки. Дворът на двореца, обикновено достъпен за тълпата, бе затворен и охраняван, а посетителите бяха грижливо проверявани. Търговците, които имаха привилегията да продават стоките си в голямата галерия, бяха поканени да затворят магазинчетата си през този ден.

Когато Валоа и Ла Марш пристигнаха в Париж, разбраха, че са изгубили играта.

— Филип подло ни измами — казаха те. И тъй като нямаха друг изход, и двамата побързаха да отидат в двореца, за да се опитат да получат нещо срещу покорството си. Завариха около граф дьо Поатие множество благородници, градски първенци, духовници, сред които епископ Марини, винаги бързащ да се нареди на страната на властта.

Като забеляза с неудоволствие присъствието на Кокатри, Жансиен и няколко граждани, Валоа прошепна полугласно на Ла Марш:

— Брат ви няма да се задържи. Не се чувствува много сигурен, щом трябва да се опира на хора от простолюдието.

Все пак той си придаде най-любезно изражение, пристъпи към Филип и го помоли да го извини за инцидента с вратите.

— Моите оръженосци от охраната не са знаели. Бяха получили строги нареждания… заради кралица Клеманс…

Той очакваше да бъде сериозно скастрен и почти желаеше това, за да може да влезе в открит конфликт с Филип. Но Поатие го лиши от предимството да се скара с него и му отговори също така любезно:

— Бях принуден, при това с голямо съжаление, да постъпя така, за да предотвратя домогванията на бургундския ни братовчед: вашето заминаване му бе оставило свободно поле за действие. Бях уведомен през нощта във Фонтенбло и не исках да ви будя.

В желанието си да омаловажи поражението си Валоа се престори, че приема това обяснение и дори се помъчи да любезничи с конетабъла, когото смяташе истинския виновник за хитро скроения план.

Не толкова ловък в преструвките, Шарл дьо Ла Марш не обели нито дума.

Тогава граф д’Еврьо внесе предложението, което бе уговорил с Филип. Докато в дъното на залата граф дьо Поатие се преструваше, че разговаря по служебни въпроси с конетабъла и Мил дьо Ноайе, Луи д’Еврьо заяви:

— Благородни сеньори и вие господа, предлагам за благото на кралството и за да се избягнат гибелните смутове, нашият любим племенник Филип да поеме управлението с единодушното ни съгласие и да изпълнява кралските обязаности от името на племенника си, когото очакваме да се роди, ако бог пожелае кралица Клеманс да добие момче. Предлагам също възможно най-скоро да свикаме събрание, съставено от всички висши сановници на кралството, ведно с перовете и бароните, което да одобри решението ни и да положи клетва пред регента.

Това беше точният отговор на декларацията на Шарл дьо Ла Марш, направена предния ден във Фонтенбло в полза на Валоа. Само че този път сцената беше подготвена от по-добри артисти. Присъствуващите — повечето верни хора на Поатие — одобриха с акламации предложението. Луи д’Еврьо тутакси положи ръце в ръцете на Филип.

— Заклевам ви се във вярност, племеннико — каза той и прегъна коляно.

Филип го повдигна и като го целуна, му прошепна на ухото:

— Всичко се развива чудесно. Много ви благодаря, чичо.

Шарл дьо Валоа мърмореше вбесен:

— Крал… Та той се държи също като крал!

Но в същия миг Луи д’Еврьо се обърна към него:

— Прощавайте, братко, че минах преди вас, макар че сте по-възрастният.

На Валоа не му оставаше нищо друго освен да се подчини. Той се приближи с протегнати ръце. Но граф дьо Поатие не ги пое веднага.

— Ще ми окажете милостта, чичо, да участвувате в моя съвет.

Валоа пребледня. До предната вечер той подписваше заповедите и ги подпечатваше със собствения си печат. Днес му предлагат като голяма чест едно място в съвета, в който той участвуваше по право.

— Ще ми предадете също ключовете от държавната хазна — прибави Филип, като сниши глас. — Знам, че вътре има само паяжини. Но аз отговарям занапред и за малкото, което е останало.

Валоа неволно отстъпи крачка назад. Искаха от него да се откаже от всякаква власт.

— Не мога, племеннико. Трябва да накарам да препишат сметките на чисто.

— За миг не си позволявам, чичо, да се усъмня, че не са чисти! — възкликна Филип с едва доловима ирония. — Моля ви, не ме карайте да ви оскърбявам, като наредя да ги проверят. Дайте ми просто ключовете и ще ви смятаме свободен от отговорност.

Валоа разбра угрозата.

— Така да бъде, племеннико, ключовете ще ви бъдат донесени начаса.

Едва тогава Филип протегна ръце, за да приеме клетвата за вярност на най-могъщия си съперник.

И френският конетабъл пристъпи на свой ред.

— Сега, Гоше, трябва да се занимаем с бургундеца — прошепна му Филип.