Морис Дрюон
Законът на мъжете (6)

V. ВРАТИТЕ НА КОНКЛАВА

Кардиналите са важни особи, които не могат да бъдат размесени с дребните риби от духовенството. За погребалната литургия в памет на Луи X граф дьо Поатие им отреди църквата при манастира на Грешните братя, наречена църквата на якобинците, най-хубавата, най-обширната след катедралата Сен-Жан и същевременно най-добре укрепената^[1].

Макар че бяха само двадесет и четирима, църквата беше пълна, тъй като всеки кардинал бе пожелал да пристигне тържествено, ескортиран от цялата си свита — капелан, секретар, ковчежник, млади духовници, непосветени в рицари благородници, прислужници, лакеи, придържащи краищата на мантията им и факлоносци. Почти петстотин души общо взето стояха между тежките бели колони.

Рядко погребална литургия е бивала изслушвана по-разсеяно. За пръв път от много месеци кардиналите, които живееха на котерии в различни резиденции, се намираха отново заедно. Някои от тях не се бяха виждали почти цели две години. Те се наблюдаваха едни други, изучаваха се, дебнеха се.

— Видяхте ли? — шепнеха помежду си. — Орсини току-що поздрави Фредол Младия… Стефанески разговаряше известно време с Мандагу. Дали ще се приближи до провансалците?… О! Дюез съвсем се е смалил. Много се е състарил…

И наистина Жак Дюез, чиято лека и скоклива походка обикновено изненадваше у човек на неговата възраст, този ден пристъпваше бавно, влачейки нозе, и отговаряше разсеяно на поздравите с уморено и отпаднало изражение.

Гучо Балиони, облечен като млад благородник, беше в свитата му. Беше уговорено, че не знае никакъв друг език освен италиански и че е дошъл направо от Сиена. „Може би щях да направя по-добре, ако бях потърсил закрилата на граф дьо Поатие. Защото днес щях да замина с него за Париж и да разбера какво става с Мари, от която нямам никаква вест от толкова дни. Докато сега тук завися за всичко от тази стара лисица; обещах, че вуйчо ми ще му отпусне заем и той няма да направи нищо за мен преди парите да пристигнат. А вуйчо ми не ми отговаря. При това казват, че в Париж имало размирици… Мари, Мари, моята хубава Мари!… Дали няма да сметне, че съм я изоставил? Може би вече ме ненавижда. Какво ли са направили с нея?“

Той си представяше Мари, затворена от братята си в Кресе или в някой манастир за разкаяни девици. „Ако мине още една седмица така, ще избягам в Париж.“

Когато стигна до мястото си, което беше сред столовете в хора, Дюез, превит надве, заоглежда дискретно съседите си и понякога обръщаше смаленото си лице към дъното на църквата. През два стола от него Франческо Каетани, с голям орлов нос на мършавото си лице и разпилени като бели пламъци коси около червената си шапчица, не скриваше радостта си. Погледите му, които се местеха от катафалката върху хората от свитата му, бяха победоносни. „Виждате ли, монсеньори — сякаш казваше той на всички около себе си, — какво става, когато си навлечеш гнева на фамилията Каетани, която е била могъща още по времето на Юлий Цезар. Небето се грижи за отмъщението ни.“

Двамата Колона, с тежки кръгли брадички, разделени от вертикална трапчинка по средата и напомнящи двама воини, предрешени като прелати, го измерваха от глава о пети с явна враждебност.

В нареждането си за тържествената литургия граф дьо Поатие не беше се скъпил за броя на псалтите. Те бяха най-малко сто, подсилени от гласа на органа, чието духало се поддържаше от четирима мъжаги. Гръмогласна, царствена музика се възнасяше под сводовете, насищаше въздуха с вибрации, обгръщаше плътно тълпата. Дребните духовници можеха безнаказано да бъбрят помежду си, а младите благородници да се подиграват с господарите си. Невъзможно беше да чуеш какво се казва на три крачки от теб, а още по-малко — какво става при вратите.

Службата завърши. Органът и псалтите млъкнаха, крилата на голямата врата се разтвориха. Но нито лъч светлина не проникна в църквата. За миг всички се стъписаха, стори им се, че някакво чудо бе затъмнило по време на литургията слънцето. После кардиналите разбраха и се чуха яростни крясъци.

Прясно изградена стена задръстваше централния вход.

Граф дьо Поатие бе заповядал да зазидат всички изходи по време на службата. Кардиналите бяха пленени.

Същинска паника обзе присъствуващите. Прелати, каноници, свещеници, прислужници, забравили достойнство или почит, се смесиха, заблъскаха, затичаха напред-назад като уловени в капан плъхове. Младите благородници, изкачили се на раменете на другарите си, надничаха през витражите и осведомяваха другите:

— Църквата е обкръжена от въоръжени мъже! Кардиналите викаха:

— Какво ще правим? Регентът ни изигра.

— Ето защо ни почете с толкова гръмка музика!

— Това е посегателство спрямо Църквата!

— Трябва да го отлъчим!

— Тъкмо навреме! Нали ще ни избие!

Двамата Колона и хората от тяхната партия се бяха вече въоръжили с тежки бронзови свещници, с пейки и жезли, решени да продадат скъпо живота си, докато около помещението за кръщаване няколко кардинала от различни партии се бяха счепкали.

— Colpa vostra, colpa vostra… Ваша е вината, ваша е вината — крещеше един италианец, като сочеше французите. — Ако ни бяхте послушали и не бяхте дошли в Лион… Знаехме си, че тук ни се готви лош номер.

— Ако бяхте избрали някой от нас, нямаше да бъдем тук сега! — отвръщаше един гасконец. — Вие сте виновни, лоши християни!

Само една врата не беше напълно зазидана. Оставили бяха малко място, колкото да мине един човек, но и тази тясна пролука бе задръстена от цял храст пики, стиснати от железни ръкавици. Пиките се вдигнаха и граф дьо Форез, в бойни доспехи, последван от Бермон дьо ла Вулт и още няколко брони, се вмъкна в църквата.

Посрещна го залп от ругатни.

Скръстил ръце върху дръжката на шпагата си, граф Форез изчака вълнението да стихне. Той беше силен и храбър мъж, безчувствен както към заплахите, така и към молбите. Беше дълбоко възмутен от разединението, продажността, интригантството на кардиналите през последните две години и напълно одобряваше решението на граф дьо Поатие да сложи край на този скандал.

През отвора на шлема му се виждаше суровото му набраздено с бръчки лице.

Когато кардиналите и хората им се навикаха на воля, той заговори ясно и натъртено и гласът му се понесе над главите чак към дъното на кораба.

— Монсеньори, тук съм по заповед на френския регент, за да ви уведомя официално, че сега трябва да се занимавате само с избора на папа и че няма да излезете оттук, преди той да бъде избран. Всеки кардинал ще задържи до себе си само един капелан и двама млади благородници или духовници по свой избор за личното си обслужване. Всички други могат да излязат.

Тази прокламация предизвика единодушно възмущение.

— Това е измама! — развика се кардинал дьо Пелагрю.

— Граф дьо Поатие ни се бе заклел, че дори няма да гласуваме при заключени врати и при това условие се съгласихме да дойдем в Лион.

— Граф до Поатие е говорил тогава от името на краля — отвърна граф дьо Форез. — Но кралят на Франция вече не е жив и аз ви говоря от името на регента.

Сега възмущението обединяваше представителите на трите партии и ругатните им на провансалски, френски и италиански се смесваха. Кардинал Дюез се бе строполил в една изповедалня, с ръка на сърцето, сякаш напредналата му възраст не можеше да понесе подобен удар и се преструваше, че се приобщава към протестите, като нечуто шепнеше нещо. Кардинал д’Албано, Арно д’Ок, същият, който някога бе дошъл в Париж, за да произнесе присъдата над темплиерите, пристъпи към граф дьо Форез и му заяви със заплашителен тон:

— Месир, не може да се избере папа при такива условия, защото вие нарушавате устава на Григорий IV, който задължава конклавът да се състои в града, където папата е умрял.

— Вие бяхте там, монсеньор, преди две години и се разотидохте, без да изберете папа, нещо, което противоречеше на устава ви. Но ако случайно държите да бъдете отведени в Карпантра, ще ви отведем там под силна охрана в затворени каляски.

— Ние не трябва да заседаваме под заплахата на силата!

— Точно затова седемстотин въоръжени мъже, монсеньор, ви охраняват отвън, свикани от властите на града, за да осигурят закрилата и усамотението ви… както предписва уставът. Тук присъствуващият месир дьо ла Вулт е натоварен да бди за това. Месир регентът ви уведомява също, че ако на третия ден не успеете да постигнете съгласие, ще получавате само по едно ядене на ден, а след деветия ще бъдете оставени само на хляб и вода… както също се казва в устава на Григорий. И най-сетне, ако и постът не ви донесе просветление, той ще заповяда да разрушат покрива, за да можете да го получите направо от небето.

Беранже Фредол Стария се обади:

— Месир, поемате отговорност за човекоубийство, като ни подлагате на подобен режим, защото измежду нас има хора, които няма да могат да го понесат. Вижте например монсеньор Дюез, който вече е съвсем отпаднал и се нуждае от грижи.

— Ах, наистина! Ах, наистина! — промълви тихо Дюез. — Няма да мога да го понеса!

— Ясно ни е, че имаме работа с вонящи и жестоки зверове! — извика Каетани. — Знайте обаче, месир, че наместо да изберем папа, ще ви отлъчим вас и вашия клетвопрестъпник.

— Ако проведете заседание за отлъчване, монсеньор Каетани — отвърна невъзмутимо граф дьо Форез, — регентът би могъл да съобщи на конклава имената на някои баячки и магьосници, които би трябвало да заемат челно място сред отлъчените.

— Не виждам — каза Каетани, който тутакси би отбой, не виждам защо трябва да се говори за магьосничество, когато ще избираме папа.

— Е, монсеньор, вярвам, че се разбрахме. Благоволете да отпратите хората, които са излишни, защото не бихме могли да изхраним всичките.

Кардиналите разбраха, че всяка съпротива би била напразна и че тази броня, която им предаваше с рязък глас заповедите на граф дьо Поатие, няма да се огъне. Вече зад граф дьо Форез започнаха да се вмъкват един по един, с пики в ръка, въоръжени мъже и да се строяват в дъното на църквата.

— Ще се преборим с хитрост, ако не можем със сила — прошепна Каетани на италианците. — Да се покорим привидно, тъй като засега не можем да направим нищо друго.

Всеки избра от свитата си тримата си най-добри служители — онези, които считаше за най-верни или най-ловки, или най-годни да се грижат за него при трудните материални условия, в които щяха да изпаднат. Каетани задържа при себе си клерка Андрийо, монаха Бост и свещеника Пиер — хората, които бяха замесени в магията над Луи X. Предпочиташе да ги види затворени заедно с него, отколкото да се изложи на опасността да се разприказват било за пари, било при разпит. Двамата Колона задържаха при себе си четирима млади благородника, които можеха с юмруците си да убият вол.

Факлоносци, лакеи, придържащи краищата на мантиите, млади духовници и каноници, които не бяха избрани, излизаха един по един пред живия плет от въоръжени хора. Господарите им мимоходом им шепнеха поръчения:

— Предупредете брат ми, епископа… Пишете от мое име на братовчед ми… Веднага заминете за Рим…

Гучо Балиони се канеше да се нареди зад излизащите, когато Жак Дюез протегна хилавата си ръка извън изповедалнята, където се беше свлякъл, и хвана младия италианец за дрехата:

— Останете, мое момче, останете до мен — прошепна той. — Сигурен съм, че ще ми бъдете полезен.

Дюез знаеше, че могъществото на парите не е за пренебрегване при каквито и да било обстоятелства, и смяташе, че има интерес да задържи при себе си един представител на ломбардските банки.

Само след час в църквата на якобинците бяха останали само деветдесет и шест души, обречени да бъдат там дотогава, докогато не постигнат помежду си съгласие един от тях да бъде избран за папа. Преди да се оттеглят войниците нахвърляха направо върху каменните плочи на пода наръчи слама за постеля на най-висшите духовници на света и донесоха няколко легена, както и големи делви, пълни с вода. После зидарите зазидаха под надзора на граф дьо Форез малка пролука, като оставиха само четвъртит отвор, прозорче, достатъчно, за да се подават яденетата, но не и да се провре човек. Войниците около църквата подновиха охраната си, разположени на шест метра един от друг в две редици: едната облегната на зида и обърната към града, другата, обърната към църквата и нейните стъклописи.

Около пладне граф дьо Поатие тръгна на път за Париж. Той взе в свитата си престолонаследника на Виеноа и сина му, който занапред щеше да живее във френския двор, за да свикне с петгодишната си годеница.

В същия час кардиналите получиха първото си ядене. Тъй като този ден се постеше, те не ядоха месо.