Морис Дрюон
Законът на мъжете (3)

II. ЕДИН КАРДИНАЛ, КОЙТО НЕ ВЯРВА В АДА

Юнската нощ почна да избледнява. На изток тънка сива ивица на хоризонта предизвестяваше зората, която скоро щеше да изгрее над Лион.

Беше часът, когато от съседките села тръгват каруци, за да донесат в града зеленчуци и плодове, часът, когато кукумявките замлъкват, а врабчетата не чуруликат още. Беше също часът, когато зад тесните прозорци на един от почетните апартаменти на абатството Ене кардинал Жак Дюез мислеше за смъртта.

Кардиналът никога не бе чувствувал голяма нужда от сън. Но с възрастта тази нужда постепенно намаляваше. Три часа сън му стигаха напълно. Малко след полунощ той ставаше и се настаняваше пред писалището си. Човек с бърз ум и удивителни познания, запознат с всички науки, той бе съчинил трактати по теология, право, медицина и алхимия, които се ценяха сред духовниците и учените на неговото време.

В онази епоха, когато добиването на злато беше голямата надежда на бедняка и на владетеля, разчитаха много на теорията на Дюез за еликсирите, които могат да преобразуват металите.

Така например в труда му, озаглавен „Еликсирът на философите“, можеха да се прочетат следните дефиниции, които будеха размисъл:

„От три неща може да се направи еликсир; седемте метала, седемте сублимата и другите неща… Седемте метала са слънце, луна, мед, калай, олово, желязо и живак; седемте сублимата са живак, сяра, амонячна сол, жълт арсенов сулфид, цинков окис, магнезий, марказит; а другите неща са живак, човешка кръв, кръв от косми и от урина, като урината е от човек…“

Или някои прости рецепти като например рецептата за „прочистване“ на детска урина: „Вземи я и я сипи в шише. Остави я да се утаи три-четири дни. После лекичко я прелей. Остави я още да се утаява, докато нищо не остане на дъното. Свари я добре и махай пяната, докато остане една трета от нея. Носле я прецеди през плъст и я съхранявай в добре затъкнато с кълчища шише, за да не се развали от въздуха.“

На седемдесет и две години кардиналът все още откриваше светски или духовни проблеми, по които не се беше изказал и допълваше творчеството си, докато себеподобните му спяха. Изразходваше сам толкова свещи, колкото цяло братство монаси.

През дългите нощи той се занимаваше също с огромната кореспонденция, която поддържаше с множество прелати, абати, юристи, учени, канцлери и владетели из цяла Европа. Секретарят и писарите му всяка сутрин заварваха готов материал за целия ден.

Той се навеждаше също често над хороскопите на съперниците си за папската тиара, сравняваше ги със собствения си хороскоп и се допитваше до планетите, за да разбере кой ще стане папа. Според изчисленията му собствените му най-големи изгледи за успех бяха между началото на август и началото на септември същата година. Ала ето че беше вече 10 юни, а нищо не се очертаваше…

После настъпваше мъчителният момент, преди да се зазори. Сякаш обсебен от предчувствието, че именно в този час някой ден ще напусне света, кардиналът изпитваше тогава смътна тревога, неясно неразположение, както телесно, така и духовно. Прибавяше се и умората; той правеше равносметка на извършеното. Спомените му възкресяваха неговата необикновена участ… Роден в буржоазно семейство в Каор и избрал духовното поприще, когато на четиридесет и четири години стана протопрезвитер, той си въобразяваше, че е на върха на кариерата, до която можеше разумно да се домогва. А щастието едва бе почнало да му се усмихва. Яви се случай да замине за Неапол заедно със своя чичо, който отиваше там по търговия. Пътуването, смяната на страната, откриването на Италия му въздействуваха необикновено. Няколко дни след пристигането си там установи връзка с наставника на кралските деца, стана негов ученик и се впусна в абстрактните науки с увлечение, бързина на ума и гъвкавост на паметта, за които биха му завидели най-надарени младежи. Не знаеше какво е глад, както нямаше нужда и от сън. Станал скоро доктор по църковно право, после доктор по гражданско право, името му започна да става известно. Неаполският двор се допитваше до мнението на отеца от Каор.

След жаждата за знания го обзе жаждата за власт. Съветник на крал Карло II Куция, дядо на кралица Клеманс, после секретар на тайните съвети и снабден с множество църковни бенефиции, десет години след пристигането си той бе назначен епископ на Фрежюс, а малко по-късно встъпи на длъжността канцлер на Неаполското кралство, или с други думи пръв министър на държава, която включваше Южна Италия и цялото графство Прованс.

Такова баснословно издигане, независимо от дворцовите интриги, не бе постигнато само благодарение на таланта му на юрист и теолог. Една негова черта, позната на много малко хора, защото бе свързана едновременно с църковна и държавна тайна, показваше хитрината и самонадеяността, на която Дюез бе способен. Няколко месеца след смъртта на Карло II той бе изпратен със специално поръчение в папския двор, точно когато бе вакантно мястото за епископ в Авиньон, по онова време с най-голямо значение за целия християнски свят, тъй като там се намираше резиденцията на Светия престол. Все още канцлер, следователно пазител на печатите, гой изготвил най-невъзмутимо едно писмо, с което новият крал на Неапол, Роберто, уж искал за него, Жак Дюез, епископското кресло в Авиньон. Това станало през 1310 година. Климент V, който държал да си осигури подкрепата на Неапол, защото точно тогава имал неприятности с Франция, удовлетворил веднага искането. Малко по-късно, когато Климент приел на аудиенция Роберто, измамата била разкрита. Всеки от двамата бил неприятно изненадан от държанието на другия — папата, загдето не получил по-гореща благодарност за оказаното благоволение, кралят, загдето не бил уведомен за това назначение, което го лишавало от канцлер. Вместо да предизвикат излишен скандал, и двамата решили да се отнесат снизходително към провинения. Така било по-изгодно за всички. Сега Дюез беше кардинал в курията и съчиненията му се изучаваха във всички университети.

Но колкото и удивителна да е нечия съдба, тя изглежда такава само на ония, които я гледат отстрани. Изживените дни — запълнени или празни, бурни или безметежни — вече са отлетели, а пепелта на миналото тежи еднакво във всички шепи.

Какъв смисъл имаше да влага толкова плам, амбиция, енергия, щом всичко трябваше неизбежно да премине в отвъдното, което си остава неразгадаема тайна и за най-издигнатите умове, и за най-недостъпните човешки науки? Защо този стремеж да стане папа? Не би ли било по-разумно да се уедини в някоя обител, да се откъсне от всичко? Да се отърси и от гордостта на познанието, и от тщеславието на властта, да подири най-скромно смирение във вярата… да се подготви за смъртта… У кардинал Дюез дори подобна размисъл се превръщаше в абстрактна мисловна дейност и страхът му от смъртта вземаше формата на теологична дискусия.

„Докторите теолози ни уверяват — мислеше си тази сутрин той, — че душите на праведните веднага след смъртта се наслаждават на блаженото съзерцаване на бога, като това е тяхната награда. Да приемем, да приемем… Само че Свещеното писание ни казва, че при свършека на света, когато възкръсналите тела се съединят отново с душите си, всички ще бъдем изправени пред Страшния съд. Тук има голямо противоречие. Как бог, пълновластен суверен, всезнаещ и съвършен, би разглеждал два пъти един и същ случай пред собствения си съд и как би могъл да се произнесе повторно за собствената си присъда? Бог не може да греши. А да си представим двояка присъда от негова страна, следователно грешка, е светотатство и даже ерес… Впрочем не подобава ли душата да се радва на своя господ едва когато, съединена с тялото си, ще бъде съвършена?… Тогава… тогава докторите грешат. Не би могло да има нито блаженство, нито блажено съзерцание преди свършека на света и бог ще позволи да го съзерцават едва след Страшния съд. Но къде се намират дотогава душите на умрелите? Дали няма да чакаме sub altare dei, под онзи божи олтар, за който споменава свети Йоан в своя Апокалипсис?…“

Конски тропот, необичаен шум за този час, отекна край стените на абатството по облите камъчета, с които бяха павирани най-хубавите улици в Лион. Кардиналът се вслуша за миг, после се върна към доводите си, продиктувани направо от юридическата му подготовка. Последиците им щяха да изненадат него самия.

„…Защото щом раят е празен, това странно променя положението на ония, които обявяваме за светци или праведници… Но това, което важи за душите на праведните, важи непременно и за душите на грешните. Бог не би могъл да накаже злите, преди да е възнаградил добрите. Работникът получава надницата си в края на деня. При свършека на света ще бъдат окончателно отделени добрите хора от лошите. Това ще рече, че засега адът не съществува…“

Това заключение беше по-скоро успокоително за човек, който мисли за смъртта. То отдалечаваше срока на върховния съд, без да изключва перспективата за вечен живот и много добре се съгласуваше с присъщото на повечето хора убеждение, че смъртта е пропадане в безбрежно тъмно безмълвие, безконечна несъзнателност… очакване sub altare dei…

Естествено подобна доктрина, изповядвана гласно, не би могла да не предизвика бурни реакции както сред докторите теолози, така и сред вярващия народ. И един кандидат за светия престол би избрал много зле момента да проповядва, че раят е празен, а адът не съществува.

„Да изчакаме да мине конклавът“ — казваше си кардиналът.

Монахът-вратар прекъсна мислите му, като потропа на вратата му и му извести, че е дошъл куриер от Париж.

— Кой го праща? — попита кардиналът.

Гласът на Дюез беше задавен, приглушен, напълно лишен от тембър, макар и доста отчетлив.

— Граф дьо Бувил — отвърна вратарят. — Трябва да е карал много бързо, защото изглежда страшно уморен. Докато отида да му отворя, беше почти заспал, облегнал чело до вратата.

— Доведи го веднага.

И кардиналът, който няколко минути преди това размишляваше върху суетата на амбициите в този свят, си помисли тутакси: „Дали не е във връзка с избора? Дали френският двор ще подкрепи открито кандидатурата ми? Или ще се пазарят с мен?…“

Чувствуваше се много възбуден, изпълнен с любопитство и надежди и се заразхожда из стаята с малки бързи крачки. Дюез беше на ръст колкото петнадесетгодишно момче, с миша муцуна под гъсти бели вежди и с крехки кости.

Небето розовееше зад стъклата на прозорците. Не можеше още да се угасят свещите, но виделината навън разтваряше вече сенките. Лошият час бе отминал…

Вестоносецът влезе. Кардиналът от пръв поглед разбра, че не е професионален куриер. Най-напред всеки истински пратеник тутакси би коленичил и би подал кутията с писмото, вместо да остане прав и да каже, скланяйки глава: „Монсеньор…“ Освен това, когато изпращаше пощата си, френският двор избираше юначаги с яко телосложение, опитни в сраженията, подобно на едрия Робен-ки-сьо-Мариа, използван специално като куриер между Париж и Авиньон, а не такъв младок с вирнат нос, който явно с мъка държеше отворени очите си и се олюляваше от умора върху обутите си в ботуши нозе.

„Мирише на дегизировка — си каза Дюез. — Пък и съм виждал вече някъде това лице…“

Той строши печатите на писмото с късата си малка ръка и скоро се разочарова. Не ставаше въпрос за избора, молеха го да окаже закрила на самия пратеник. При все това Дюез бе склонен да изтълкува благоприятно тази молба: винаги когато Париж искаше някаква услуга от духовните власти, обръщаха се все към него.

— И така, вие се казвате Гучо Балиони? — попита той, като прочете писмото.

— Да, монсеньор.

— Граф дьо Бувил ви препоръчва пред мен, за да ви взема под своя закрила и да ви спася от преследванията на враговете ви.

— Ако благоволите да ми окажете тази милост, монсеньор.

— Изглежда вие сте имали някакво неприятно приключение, което ви е принудило да избягате под тази ливрея — продължи кардиналът с бързия си беззвучен глас. — Разкажете ми. Бувил ми казва, че вие сте били в свитата му, когато отведе кралица Клеманс във Франция. Наистина сега си спомням. Зърнах ви край него… Та значи вие сте племенник на месер Толомей, капитана на ломбардците в Париж. Много добре, много добре. Разкажете ми вашия случай.

Той беше седнал и си играеше машинално с големия въртящ се пюпитър, върху който бяха поставени книгите, които използваше при заниманията си. Напрежението му бе спаднало, той се чувствуваше спокоен и готов да поразвлече мисълта си с дребните хорски проблеми.

Гучо Балиони бе изминал за четири дни сто и двадесет левги. Не усещаше вече крайниците си. Гъста мъгла изпълваше съзнанието му и той би дал какво ли не, за да се изтегне, макар направо на земята и да спи… да спи…

Успя да се овладее. Сигурността му, любовта му, бъдещето, всичко изискваше да преодолее поне още за миг умората си.

— Ето, монсеньор. Ожених се за девойка с благороден произход — отвърна той.

Стори му се, че тези думи излизат от устата на друг. Той би желал да започне съвсем различно. Би желал да обясни на кардинала, че безпримерно нещастие го бе сполетяло, че той е най-смазаният, най-изтерзаният човек във вселената, че заплашват живота му, че е бил принуден да се отдалечи може би завинаги от жената, без която не може да диша, че тази жена ще бъде затворена, че събитията бяха връхлетели върху тях от една седмица така бурно, така внезапно, че времето сякаш бе изгубило обичайните си измерения и самият той, Гучо, се чувствува подобен на камък, влачен от буен поток… А цялата му драма, когато се опита да я разкаже, се сведе до това късо изречение: „Монсеньор, аз се ожених за девойка от благороден произход.“

— А, така ли… Как се казва тя?

— Мари дьо Кресе.

— Кресе… Не я познавам.

— Само че трябваше да се оженя тайно за нея, монсеньор. Семейството й беше против.

— Защото сте ломбардец? Естествено. Още са малко изостанали във Франция. В Италия, разбира се… И така, вие искате да получите анулиране на брака? Е… щом женитбата ви е била тайна…

— О не, монсеньор, аз я обичам, тя ме обича — възкликна Гучо. — Но близките й откриха, че е бременна и братята й ме погнаха, за да ме убият.

— Могат да го направят. Обичайното право е на тяхна страна. Поставили сте се в положение на похитител… Кой ви венча?

— Монахът Виченцо, от августинците.

— Фра Виченцо… не го познавам.

— Най-лошото, монсеньор, е, че този монах умря. Така че аз не мога дори да докажа, че наистина сме женени… Но не си мислете, че съм подлец, монсеньор. Готов бях да се бия. Но вуйчо ми се обърна към месир дьо Бувил…

— Който ви посъветва мъдро да офейкате.

— Но Мари ще бъде затворена в манастир! Мислите ли, монсеньор, че ще можете да я измъкнете оттам? Мислите ли, че ще я видя отново?

— А! Едно по едно, драги синко — отвърна кардиналът, като продължаваше да върти пюпитъра. — В манастир ли? Че какво, къде би могла да бъде по-добре засега?… Надявайте се на безкрайната благост на бога, от която всички толкова се нуждаем…

Гучо наведе глава изтощен. Черните му коси бяха съвсем прашни.

— В добри ли търговски отношения е вуйчо ви с Барди? — продължи кардиналът.

— Разбира се, монсеньор, разбира се… Барди са вашите банкери, струва ми се.

— Да, те са моите банкери. Но напоследък ми се виждат… не така общителни както по-рано. Те са такова крупно сдружение! Къде ли нямат кантори. И за най-малкото искане все се допитват до Флоренция. Бавни са като църковен съд… Вуйчо ви има ли много прелати сред клиентите си?

Мисълта на Гучо беше много далеч от банковите въпроси. Мъглата се сгъстяваше зад челото му, клепачите му пареха.

— Не, ние имаме главно барони. Граф дьо Валоа, граф д’Артоа… Бихме били много почетени, монсеньор — промълви той с несъзнателна любезност.

— Ще поговорим по-късно. Засега вие сте в безопасност в този манастир. Ще минете за човек на моя служба. Може да ви дадат някое расо… Ще видим това с моя шамбелан. Можете да свалите тази ливрея и да поспите спокойно — явно имате голяма нужда.

Гучо се поклони, измърмори няколко думи за благодарност и се запъти към вратата. После се спря и каза:

— Не мога още да сваля ливреята, монсеньор. Трябва да предам още едно послание.

— На кого? — попита Дюез, тутакси изпълнен с подозрение.

— На граф дьо Поатие.

— Поверете ми писмото. Ще го пратя веднага по някой монах.

— Само че, монсеньор, месир дьо Бувил ми поръча…

— Знаете ли дали това послание е във връзка с конклава?

— Ни най-малко, монсеньор. То се отнася до смъртта на краля.

Кардиналът подскочи от стола си.

— Крал Луи е умрял? Но защо не го казахте по-рано?

— Нима това не се знае тук? Мислех, че сте уведомен, монсеньор.

Всъщност той не мислеше нищо. Собствените му беди, умората го бяха накарали да забрави това толкова важно събитие. Тъй като бе препускал все напред още от Париж, като бе сменял конете в манастирите, посочени като спирки, като бе ял набързо, без да разговаря с когото и да било, той бе изпреварил, без да знае, официалните вестоносци.

— От какво е умрял?

— Именно това иска да съобщи граф дьо Бувил на граф дьо Поатие.

— Престъпление ли? — пошепна Дюез.

— Според граф дьо Бувил, кралят е бил навярно отровен.

Кардиналът размисли за миг.

— Това може да промени много неща — промълви той. — Определен ли е регент?

— Не зная, монсеньор. Когато тръгвах, много се говореше за граф дьо Валоа…

— Много добре, синко, идете да си отдъхнете.

— Но, монсеньор… ами граф дьо Поатие?

Тънките устни на прелата очертаха бегла усмивка, която можеше да мине за благосклонна.

— Не би било разумно да се показвате из града, пък и отгоре на всичко едва се държите от умора. Дайте ми писмото. За да ви спестя всеки укор, ще го предам лично аз.

Няколко минути по-късно, придружен от един прислужник и от един секретар, кардиналът от курията излезе от абатството Ене, разположено между Сона и Рона и тръгна из тъмните улички, често стеснени от купищата смет. Слабичък, хилав, той вървеше, подскачайки леко, и почти тичаше въпреки седемдесет и двете си години. Полите на пурпурната му одежда сякаш танцуваха между стените.

Камбаните на двадесетте църкви и четиридесет и двата манастира биеха за утринна. Разстоянията бяха кратки в този град със скупчени къщи, наброяващ двадесетина хиляди жители, половината от които се занимаваха с търговия за култа, а другата половина бяха отдадени на култа към търговията. Кардиналът скоро пристигна в жилището на консула Варе, у когото бе отседнал граф дьо Поатие.