Морис Дрюон
Законът на мъжете (25)

VIII. ОТПЪТУВАНИЯ

Когато на другата сутрин в имението Кресе пристигна вестоносец с избродирана лилия на левия ръкав и кралски герб на яката, той предизвика силно вълнение. Нарекоха го „монсеньор“ и братята Кресе, обнадеждени от краткото писъмце, с което ги викаха спешно във Венсен, си въобразиха, че ще им бъде поверено комендантството на някое кралско владение или че вече са назначени за сенешали.

— Не бих се учудила — заяви дам Елиабел. — Най-сетне да са си спомнили за нашите заслуги и за вярната ни служба на кралството от двеста години насам. Струва ми се, че новият крал знае къде ще намери истински доблестни мъже! Вървете, деца мои. Стъкмете се колкото може по-добре и побързайте да отидете там. Трябва все пак да има малко справедливост на небето и това ще ни утеши за позора, който ни навлече сестра ви.

Тя още не се беше напълно възстановила от боледуването си през лятото. Беше натежала, липсваше й вече някогашната пъргавина и авторитетът й се проявяваше само в заяждане с прислужницата. Изоставила бе управлението на имението на синовете си, но и това не му помогна особено.

Така че двамата братя тръгнаха на път, изпълнени с амбициозни надежди. Конят на Пиер така силно сумтеше, когато пристигнаха във Венсен, че имаше опасност това да е последното му пътешествие.

— Трябва да поговоря по важни въпроси с вас, млади месир — им каза Бувил още щом ги прие.

И им предложи вино с подправки и разни сладка.

Двамата младежи седяха на крайчеца на столовете си като селски хлапаци и едва се осмеляваха да допрат до устните си високите сребърни чаши.

— Ах, ето че минава кралицата — забеляза Бувил. — Използва ясното време, за да вземе малко въздух.

Двамата братя с разтуптени сърца протегнаха шии, за да зърнат през зеленикавите стъкла едно видение в бяло с широка наметка, което бавно пристъпваше, следвано от няколко прислужници. После се спогледаха, поклащайки глава. Бяха видели кралицата!

— Искам да поговорим за младата ви сестра — поде Бувил. — Разположени ли сте да я приберете пак у вас? Трябва най-напред да ви уведомя, че тя кърмеше детето на кралицата.

И той им обясни само с няколко думи онова, което трябваше да знаят.

— Имам една добра новина за вас — продължи той. — Италианецът, от когото тя беше забременяла… да, тя не иска вече да го види, никога. Осъзнала е грешката си. Разбрала е, че едно момиче с благородна кръв не може да се принизи да стане жена на ломбардец, колкото и привлекателен да е външно. Защото не може да се отрече, че той е приятен младеж и с буден ум…

— Но в крайна сметка обикновен ломбардец — прекъсна го госпожа дьо Бувил, която този път присъствуваше на разговора, — човек, на когото не може да се разчита, нито да се вярва, както впрочем той сам доказа.

Бувил наведе глава.

„Ето! И на теб трябва да изменя, приятелю Гучо, мой мили спътнико! Нима трябва да свърша дните си, като се отричам от всички, които са изпитвали приятелски чувства към мен?“ — мислеше си той и млъкна, като остави на жена си грижата да проведе докрай акцията.

Братята бяха малко разочаровани, особено по-големият. Бяха очаквали какви ли не чудеса, а ето че пак ставаше дума само за сестра им. Никога ли няма да им се случи нещо, което да не е свързано с нея? Те едва ли не й завиждаха. Дойка на краля! И такива високопоставени лица като първия шамбелан се интересуват от съдбата й! Кой би могъл да си представи това?

Неспирното бъбрене на госпожа дьо Бувил не им оставаше време да размислят.

— Дълг на всеки християнин — казваше госпожа дьо Бувил — е да помогне на разкаялия се грешник. Покажете се добросърдечни благородници. Кой знае дали божията воля не се прояви в обстоятелството, че сестра ви роди точно когато трябваше, за съжаление без голяма полза, защото малкият крал умря. Но тъй или иначе тя му се притече на помощ.

За да засвидетелствува признателността си кралица Клемане щяла да отпусне на детето на дойката ежегодна рента от собственото си имущество, възлизаща на петдесет ливри. Освен това веднага ще бъде направено дарение от триста ливри. Сумата беше приготвена в голяма бродирана кожена чанта.

Двамата братя Кресе не можаха да скрият вълнението си. Цяло богатство им падаше от небето, възможност да поправят порутената оградна стена на замъка си, да се хранят доволно цялата година и най-сетне изгледи да си купят бойни доспехи и да въоръжат неколцина от селяните си като оръженосци, за да могат да се появят с чест, когато ги свикат под знамената! Щеше да се заговори за тях по бойните полета!

— Искам да ме разберете правилно — уточни госпожа дьо Бувил. — Тези дарения се правят за детето. Ако се отнасяте зле с него или ако му се случи нещастие, доходите естествено ще секнат. Обстоятелството, че то е млечно братче на краля, му придава достойнство, което сте длъжни да уважавате.

— Естествено, естествено, ясно ми е… Щом Мари се разкайва — каза брадатият брат като вложи известна превземка в бързото си съгласие — и щом опрощението й ни се предлага от толкова висшестоящи лица като вас, месир, госпожо, ние сме длъжни да я приемем с отворени обятия. Закрилата на кралицата заличава прегрешението й. И дано никой занапред, благородник или вилан, не си науми да се подбива с нея пред мен. Ще му отиде главата.

— Ами майка ни? — попита по-младият.

— Аз се наемам да я убедя — отвърна Жан. — Нали съм глава на семейството след смъртта на баща ни, не бива да забравяш.

— Ще се закълнете над евангелието — поде госпожа дьо Бувил, — че няма да слушате, нито да повтаряте пред някого онова, което сестра ви би могла да ви каже, че е видяла, докато беше тук, защото това са неща, които засягат короната и трябва да останат в тайна. Между другото тя нищо не е видяла, кърмеше краля и толкова! Но тя е малко налудничава и обича да разказва небивалици. Доказала ви е тази си склонност… Юг, иди да донесеш евангелието!

Свещеното писание от една страна, кесията със златото от друга, кралицата, която минаваше в градината… Братята Кресе се заклеха, че ще пазят в тайна всичко около смъртта на крал Жан I, че ще пазят, хранят и закрилят детето на сестра си, както и че няма да допуснат в дома си мъжа, който я бе съблазнил.

— А, колкото до това, заклеваме се от все сърце! Само да има късмет да се появи! — извика по-големият брат.

По-малкият не се показа така закоравял в непризнателността. Той неволно си мислеше: „Все пак без Гучо…“

— Но да знаете, че ще следим дали спазвате клетвата си — предупреди ги госпожа дьо Бувил.

Тя предложи на двамата братя да ги придружи веднага до манастира на ордена света Клара.

— Няма смисъл да си правите този труд, госпожо, ние ще отидем сами — отвърна Жан дьо Кресе.

— Не, не, и аз трябва да дойда. Без моя заповед игуменката няма да пусне Мари.

Лицето на брадатия помръкна. Той се замисли.

— Какво иМао — попита госпожа дьо Бувил. — Затруднява ли ви нещо?

— Работата е там, че… Бих искал преди това да купя едно муле за сестра си.

Когато Мари беше бременна, той я бе накарал да язди зад него от Нофл до Париж. Но сега, когато ги обогатяваше, той държеше връщането й да бъде по-достолепно. Пък и мулето, което използваше майка им, беше умряло предния месец.

— Само това ли е? — възкликна госпожа дьо Бувил. — Ще ви дадем! Юг, заповядай да оседлаят едно наше муле!

Бувил придружи жена си и двамата братя до подвижния мост.

„Защо не умра, та да престанат вече тези лъжи и страхове“ — мислеше си клетият човек, отслабнал и треперещ, докато гледаше оголената гора.

„Париж!… Най-сетне Париж!“ — казваше си Гучо Балиони, когато мина през вратата Сен-Жак.

Париж беше начумерен и студен. Както всяка година след новогодишните празници, животът в него беше сякаш спрял, а особено през този януари, поради заминаването на двора.

Но младият конник, който се връщаше след шестмесечно отсъствие, не забелязваше нито вълмата мъгла, надвиснала по стрехите, нито редките премръзнали минувачи. За него градът бе залян от слънце и надежда, защото възкликът му „Най-сетне Париж!“, който си повтаряше като ликуващ рефрен, означаваше: „Най-сетне ще видя отново Мари!“

Гучо носеше подплатен кожух и пелерина за дъжд от камилска вълна. На колана му тежеше кръгла кесия, пълна със звънки ливри, носещи печата на папата. На главата си имаше елегантна шапка от червен филц, повдигната отзад и много заострена над челото. Едва ли някой можеше да бъде облечен по-привлекателно и едва ли някой можеше да изпитва по-голямо удоволствие от живота.

Влязъл в двора на Улицата на ломбардците, той скочи от седлото и като отмяташе напред все още схванатия си след злополуката в Марсилия крак, побърза да се хвърли в прегръдките на Толомей.

— Скъпи вуйчо! Скъпи вуйчо! Видяхте ли сина ми? Как изглежда? Ами Мари, мъчно ли е понесла раждането? Какво ви каза? Кога ще я видя?

Без да каже нито дума, Толомей му подаде писмото на Мари. Гучо го прочете два пъти, три пъти. При думите: „Знайте, че изпитвам голямо отвращение към прегрешението си и не желая никога вече да видя мъжа, причинил моя позор. Бих искала да изкупя този срам…“ той възкликна:

— Това не е вярно! Не е възможно! Тя не е писала тези редове!

— Не е ли нейният почерк? — попита Толомей.

— Нейният е.

Банкерът сложи ръка на рамото на племенника си.

— Щях да те предупредя навреме, ако можех. Но получих това писмо едва онзи ден, след като бях при Бувил…

С втренчен пламтящ поглед и стиснати зъби, Гучо не го слушаше. Той поиска адреса на манастира.

— Предградието Сен-Марсел? Отивам там!

Поиска да му приготвят коня, който току-що бяха избърсали от потта, прекоси отново града, без да вижда нищо, и позвъни на вратата на манастира. Там му отговориха, че госпожица дьо Кресе е заминала предната вечер, отведена от двама благородници, единият от които носел брада. Гучо напразно размахваше писмото с папския печат, напразно заплашваше и вдигате шум, не можа да научи нищо повече.

— Заведете ме при игуменката! Искам да видя игуменката!

— Мъже не се допускат вътре в манастира!

Най-сетне го заплашиха, че ще извикат сержантите от градската стража.

Запъхтян, с посивяло и променено лице, Гучо се върна на Улицата на ломбардците.

— Братята й, ония негодници братята й, са я прибрали! — каза той на Толомей. — Ах, много дълго ме нямаше! Хубаво ми се закле във вярност, а не издържа и шест месеца! Според романите благородните дами чакали десет години своя рицар, заминал на кръстоносен поход. Но кой ти чака ломбардец? Защото точно това е, вуйчо, причината и нищо друго. Препрочетете писмото й! Пълно е с оскърбления и презрение. Можели са да я принудят да не ме види повече, но не и да ми удря плесници по лицето… Какво да се прави, вуйчо! Притежаваме десетки хиляди флорини. Най-благородните барони ни умоляват да плащаме дълговете им, самият папа ме взе за свой съветник и довереник по време на конклава, а ето че тия селски голтаци ме заплюват по челото заради замъка си, който да го духнеш, ще падне. Тези крастави типчета само са се появили и сестра им се е отказала от мен. Колко се лъжем, като си въобразяваме, че дъщерята не е от същото тесто като близките си!

Мъката у Гучо бързо се превръщаше в гняв и оскърбената му гордост му помагаше да не изпадне в отчаяние. Беше престанал да обича, но все още се измъчваше.

— Никак не мога да разбера — мълвеше Толомей съкрушен. — Тя изглеждаше така влюбена, така щастлива, че е твоя… Никога не бих помислил… Сега разбирам защо Бувил изглеждаше толкова притеснен онзи ден. Той трябва да е знаел нещо. И все пак нейните писма… Наистина не проумявам. Искаш ли да отида пак при Бувил?

— Нищо не искам! Нищо вече не искам! — извика Гучо. И без това прекалено много досаждах на големите хора за тази жалка измамница. Та дори и на папата, от когото измолих да я покровителствува… Влюбена ли, казваш? Умилквала ти се е, когато е мислела, че е отритната от близките си и не е очаквала помощ от никого другиго. И все пак ние наистина бяхме женени! Защото макар да копнееше да ми се отдаде, тя не пожела да го стори без благословията на един свещеник. Ти ми каза, че прекарала пет дни при кралица Клеманс като дойка! Сигурно се е главозамаяла от тази длъжност, която би могла да заеме всяка камериерка вместо нея! И аз съм бил близо до кралицата и съм й служил, но другояче. Спасих я посред бурята…

Той не можеше да свързва мислите си, бълнуваше от озлобление и крачеше из стаята, като отмяташе напред крака си: сигурно измина половин левга така!

— Да беше отишъл да се помолиш на кралицата…

— Нито на кралицата, нито на когото и да било другиго! Нека Мари се върне в калното си селце, където затъваш до глезените в тор. Навярно са й намерили някой съпруг, някой порядъчен съпруг, подобен на братята й голтаци, който ще й направи други деца… Дори да дойдеше да се влачи сега пред краката ми, не бих я взел вече, чуваш ли, не бих я взел!

— Струва ми се, че ако тя влезеше, ти би държал съвсем друг език — каза кротко Толомей.

Гучо побледня и скри очи в ръцете си. „Моята хубава Мари!…“ Той я видя отново в стаята в Нофл. Видя я съвсем отблизо. Различаваше златните точици в тъмносините й очи. Как подобни очи можеха да крият такава измяна?

— Ще замина, вуйчо.

— Къде? Ще се върнеш в Авиньон?

— С какви очи ще се върна? Та аз разгласих на всичко живо, че ще пристигна със съпругата си. Украсих я с всички добродетели. Самият свети отец пръв ще ме пита за нея…

— Бокачо ми казваше оня ден, че Перуци щели да събират както изглежда данъците в Каркасон…

— Не! Нито в Каркасон, нито в Авиньон!

— Нито в Париж, разбира се… — каза тъжно Толомей. За всеки човек, колкото и да е егоистичен, настъпва време в залеза на живота му, когато вече му дотяга да работи само за себе си. След като бе очаквал присъствието на хубава племенница и на едно щастливо смейство в дома си, банкерът виждаше внезапно собствените си надежди разбити и на тяхно място се очертаваше перспективата за дълга самотна старост.

— Не, вуйчо. Искам да замина. Няма какво да търся вече в тази Франция, която се угоява от нас и ни презира, защото сме италианци. Какво спечелих във Франция, питам те? Едни вдървен крак, четири месеца в болницата, месец и половина в една църква и накрая… това! Би трябвало да зная, че тази страна няма да ми предложи нищо хубаво. Припомни си! Още на другия ден след пристигането си едва не съборих на улицата крал Филип Хубави. Това не беше добро знамение! А да не говорим за морските ми пътувания, по време на които насмалко не загинах, и за времето, загубено в броене на пари на селендурите от Нофл, защото си въобразявах, че съм влюбен.

— Ще ти останат все пак няколко хубави спомена — забеляза Толомей.

— Ами! На моята възраст човек няма нужда от спомени. Ще се прибера в родния си град Сиена, където не липсват красиви девойки, дори най-красивите, както ми казват всички, щом спомена, че съм сиенец. И не толкова долни все пак, както тук! Баща ми ме изпрати при тебе да изуча занаята. Вярвам, че научих доста.

Толомей повдигна левия си клепач. Под него се беше събрала малко влага.

— Прав си, може би — каза той. — Мъката ти ще се разнесе по-бързо, когато бъдеш далече. Но не съжалявай за нищо, Гучо. Опитът, който натрупа, няма да ти навреди. Поживя, попътува, опозна несгодите на простолюдието и откри слабостите на големците. Видя отблизо четирите двора, които господствуват над Европа — Парижкия, Лондонския, Неаполския и Авиньонския. На малцина се е случвало да бъдат затворени в конклав! Обигра се в сделките. Ще ти дам твоя дял. Сумата е завидна. Любовта те накара да извършиш няколко глупости. Оставяш едно незаконнородено дете зад себе си, като всеки, който много е пътувал… И си едва двадесетгодишен. Кога искаш да заминеш?

— Още утре, вуйчо, още утре, ако нямате нищо против… Но ще се върна! — добави Гучо разярен.

— Ех, надявам се, момчето ми! Надявам се, че няма да оставиш стария си вуйчо да умре без да го видиш още неднъж!

— Ще се върна някой ден и ще отвлека детето си. Защото в крайна сметка то е мое, колкото и на Кресе!

Защо да им го оставя? За да го отгледат в конюшнята си като куче от долна порода? Ще го отвлека, чуваш ли, и това ще бъде наказанието на Мари. Нали знаеш как казваме в нашия край: отмъщение на тосканец…

Страшна врява в партера прекъсна думите му. Къщата с дървени греди се затресе върху основите си, сякаш двадесет натоварени каруци бяха влезли в двора. Вратите шумно се захлопваха.

Вуйчото и племенникът се приближиха до извитото стълбище, в което отекваше тропот, сякаш някой щурмуваше. Чу се гръмък глас:

— Банкере! Къде си, банкере! Трябват ми пари!

И монсеньор Робер д’Артоа се появи на горните стъпала.

— Погледни ме хубавичко, приятелю банкере, току-що излизам от затвора! — извика той. — Би ли повярвал? Моят сладък, лицемерен и късоглед братовчед… кралят, искам да кажа, защото изглежда, че е крал… най-сетне си спомни, че клеча в зандана, където ме бе хвърлил, и милото момче ме пусна на свобода!

— Бъдете добре дошъл, монсеньор — отвърна Толомей не особено възторжено.

И се наведе над стълбището, защото все още се съмняваше, че бурното нашествие е било дело само на един човек.

Като наведе глава, за да не се удари в рамката на вратата, д’Артоа влезе в кабинета на банкера и се запъти право към едно огледало.

— Охо! Ами че аз съм заприличал на мъртвец! — възкликна той, като опипа с две ръце бузите си. — Трябва да се признае, че човек там би залинял и за по-малко време. Седем седмици, представяш ли си, да виждаш светлината само през едно прозорче, препречено от дебели железа! Два пъти дневно една помия, от която те заболява корем, преди да си я изял. За щастие моят Лорме ми доставяше яденета, приготвени по неговия си начин, иначе сега да не съм жив. И спането беше толкова лошо, колкото и храната. От уважение към кралската ми кръв ме бяха удостоили с легло. Принудих се да строша едното табло, за да мога да се побера! Търпение, всичко това ще му бъде вписано в сметката на моя скъп братовчед.

Всъщност Робер не бе отслабнал нито с една унция и затворничеството малко се беше отразило на здравата му природа. Ако руменината на лицето му бе понамаляла, в замяна на това пък сивите му, с цвят на кремък очи блестяха по-злобно, откогато и да било.

— С чудесна свобода ме дариха!

— Свободен сте, монсеньор — продължи исполинът, като подражаваше на коменданта на замъка, — …само че не можете да се отдалечавате на повече от двадесет левги от Париж; само че кралските сержанти трябва да знаят къде ще се установите; само че комендантството на Еврьо трябва да бъде уведомено, ако се отправите към вашите земи. Или с други думи: „Стой тук, Робер, и ходи по улиците под окото на стражата или пък мухлясвай в Конш! Но нито крачка към Артоа или към Реймс! Не те щат на коронацията, особено там! Би могъл да изпееш някой псалм, който няма много да допадне на всички уши!“ И много хитро избраха в кой ден да ме пуснат. Нито прекалено рано, нито прекалено късно. Целият двор е заминал. Няма жива душа нито в двореца, нито при Валоа… И този мой братовчед ме изостави! Така че, ето ме сега в един мъртъв град, без нито един лиар в кесията, за да вечерям днес и да намеря някоя мома, за да изразходвам любовния си плам! Защото цели седем седмици, представяш ли си, банкере?… Не, ти не можеш да разбереш. Сигурно тази работа отдавна вече не те безпокои. Отбележи, отбележи, аз доста блудствувах в Артоа, та да остана спокоен известно време. Там навярно ще пръкнат не малко ратайчета, които никога няма да узнаят, че произхождат от Филип Август. Но аз установих нещо странно, върху което докторите и философите, тези книжни плъхове, би трябвало да се замислят. Защо човек е дарен с един орган, който, колкото повече работа му даваш, толкова повече иска?

Той се изсмя гръмко, седна на един дъбов стол, който изпращя под тежестта му и като че ли едва тогава забеляза Гучо.

— Ами вие, хубавецо, как върви любовта? — попита той: това обръщение беше равнозначно на „добър ден“ в неговата уста.

— Любовта ли? Да не говорим, монсеньор! — отвърна Гучо, недоволен от този по-бурен изблик на гняв, който бе пресякъл неговия.

С многозначителна гримаса Толомей даде на граф д’Артоа да разбере, че този сюжет никак не е уместен.

— Че какво! — извика д’Артоа с обичайната си нетактичност. — Някоя красавица ви е изоставила? Дайте ми бързо адреса й и отивам право при нея! Хайде, не правете такова печално лице. Всички жени са развратници!

— О, да, точно така, монсеньор! Всичките, до една!

— Какво тогава?… Да се забавляваме поне със същинските развратници! Банкере, трябват ми пари! Сто ливри. И ще отведа племенника ти да вечеря с мен, за да прогоня от главата му тези черни мисли. Сто ливри!… Да, да, зная, дължа ви вече много и си казвате, че никога няма да ви платя, но грешите. Много скоро ще видите Робер д’Артоа по-могъщ, откогато и да било. Нашият Филип може да нахлупи короната чак до носа си; бързо-бързо ще му я сваля. Защото ще ти кажа нещо, което струва повече от сто ливри и ще ти бъде особено полезно, за да знаеш на кого даваш заем… Как се наказва цареубийството? С обесване, отсичане на главата, разчекване? Скоро ще присъствувате на забавно зрелище: дебелата ми леля Мао, гола като уличница, дърпана от четири коня, като мръсните й черва ще се валят в праха. А онази невестулка, зет й, ще й прави компания! Ще бъде жалко само, че няма да може да ги изтезават два пъти. Защото тези престъпници са убили двама крале! Нищо не казах, докато бях в Шатле, за да не дойдат някоя нощ да ми източат кръвта като на прасе. Но ме държаха в течение. Лорме… все моят Лорме. Ах, какъв славен човек!… Слушайте.

След толкова седмици принудително мълчание страшният бъбривец си наваксваше сега и си поемаше дъх, само за да може да говори още.

— Слушайте внимателно — продължи той. — Първо: крал Луи конфискува владенията на Мао в Артоа, където моите привърженици надигат глава. Тутакси Мао го отравя. Второ: за да се подсигури, Мао поддържа кандидатурата на Филип за регент срещу Валоа, който е готов да защити правата ми. Трето: Филип пробутва своя правилник за наследяване на короната, който изключва жените, но не и при наследяване на феодално имение, нали ви е ясна картинката? Четвърто: след като е утвърден за регент, Филип може да свика войска, за да ме изгони от Артоа, макар че вече почти изцяло това графство беше в мои ръце. Да не съм луд? Предавам се сам. Но кралица Клеманс ще ражда. Искат да имат свобода на действие. Бутат ме в затвора. Пето: кралицата ражда син. Малка грешка! Затварят Венсен, скриват детето от бароните, разпространяват слуха, че не е жизнеспособно, свързват се с някаква акушерка или дойка, която заплашват или подкупват, и убиват и втория крал. После отиват да се коронясат в Реймс. Ето, приятели, как се печели корона. И всичко това само за да не ми върнат моето графство!

При думата „дойка“ Толомей и Гучо се спогледаха тревожно.

— Това са неща, които всеки си мисли — завърши д’Артоа, — но никой не смее да изкаже високо, понеже липсват доказателства. Но затова пък аз имам! Сега ще изкарам на бял свят дамата, доставила отровата. А после ще трябва да принудят Беатрис д’Ирсон, която е била помощничка на дявола в тази хубава игра, да попее мъничко в дървените обувки. Време е да я приключим, иначе, виж, че всички сме отишли.

— Петдесет ливри, монсеньор, мога да ви дам само петдесет ливри.

— Скъперник!

— Само толкова мога!

— Така да е. Ще има да ми даваш още петдесет. Мао ще ти плати всичко, ведно с лихвите!

— Гучо — каза Толомей, — ела да ми помогнеш да отброим петдесет ливри за монсеньора.

И той отиде в съседната стая с племенника си.

— Вуйчо, мислите ли, че има нещо вярно в това, което разправя?

— Не зная, момчето ми, не зная; Но ми се струва, че съвсем основателно искаш да заминеш. Не е хубаво да се забъркваш прекалено в тази история, която не мирише на хубаво. Необяснимото държане на Бувил, внезапното бягство на Мари… Вярно е, че не можем да вземаме за чиста монета всички бълнувания на този лудньо. Но често съм забелязвал, че налучква истината, когато става въпрос за злодеяния. Той е майстор в тях и отдалеч ги надушва. Припомни си прелюбодеянието на принцесите. Нали пак той го бе открил и ни бе обадил за него. Твоята Мари… банкерът разпери в недоумение ръце — може би не е толкова наивна и искрена, колкото изглеждаше. Явно тук се крие някаква тайна.

— След вероломното й писмо можем да вярваме във всичко — каза Гучо, чиито мисли блуждаеха във всички посоки.

— Не вярвай в нищо, не проучвай нища, заминавай! Това е единственият правилен съвет.

Когато монсеньор д’Артоа получи петдесетте ливри, той не миряса, докато Гучо не се съгласи да сподели с него малкото пиршество, което смяташе да си предложи, за да отпразнува освобождението си. Необходим му беше другар и беше готов да се напие с коня си само и само да не остане сам.

Той толкова настояваше, че накрая Толомей прошепна на Гучо:

— Иди, иначе ще го обидим. Но дръж си езика!

И така Гучо завърши този отчайващ ден в една кръчма, чийто съдържател плащаше известен налог на офицерите от градската стража, за да му разрешат да търгува с леки жени. Всичко, което се кажеше там, биваше донасяно на началника им.

Монсеньор д’Артоа се показа в най-добрия си вид: неутолим при пиенето, с баснословен апетит, неуморим в крясъците, циничен, преливащ от нежност към младия си сътрапезник и повдигащ полите на леките момичета, за да покаже на всеки истинското лице на леля си Мао.

Обзет от дух на съревнование, Гучо не устоя на виното. С бляскал поглед, разрошени коси и несигурни движения, той крещеше:

— И аз знам немалко неща… Охо, ако седна да говоря…

— Говори де, говори!

Но и в опиянението у Гучо оставаше известен проблясък на благоразумие.

— Папата… — каза той. — Охо! Какви ги знам за папата!

Внезапно той се разрида и сълзите му закапаха в косите на една уличница, на която после удари плесница, защото тя олицетворяваше за него цялото женско коварство.

— Но аз ще се върна и ще го отвлека!

— Но кого? Папата ли?

— Не, детето й!

Вечерта главите им бяха съвсем размътени, погледите блуждаещи, а жените, доставени от кръчмаря, нямаха вече дрехи върху себе си. Точно тогава Лорме се приближи до Робер и му каза на ухото:

— Навън има някакъв мъж, който ни следи.

— Затрий го! — отвърна нехайно исполинът.

— Добре, монсеньор.

Така госпожа дьо Бувил загуби един свой прислужник, натоварен от нея да върви по петите на италианеца. Гучо никога не узна че поради жертвата на Мари той не завърши може би дните си с изтърбушен корем във вълните на Сена.

Върху една постеля със съмнителна чистота легнал върху гърдите на момичето, което беше ударил и което беше отзивчиво спрямо огорченията на мъжете, Гучо продължаваше да оскърбява Мари и си въобразяваше, че си отмъщава на нея, като мачкаше плътта на продажната жена.

— Имаш право! И аз хич не обичам жените! Всичките са лъжкини! — казваше уличницата на Гучо. Никога след това той не можа да си припомни нейните черти.

На другия ден, нахлупил шапка до очите, с уморени крайници и еднакво отвратен и тялом, и духом, Гучо пое към Италия. Той отнасяше със себе си хубавичко състояние под форма на менителница, подписана от вуйчо му, която представляваше делът му от печалбите от извършените от него сделки в продължение на две години.

Същия ден крал Филип V, жена му Жана и графиня Мао пристигнаха в Реймс заедно с всички свои придворни.

Вратите на замъка Кресе се бяха вече затворили зад красивата и неутешима Мари, за която животът щеше да се превърне във вечна зима.

Истинският френски крал щеше да израсне там като незаконородено дете. Щеше да направи първите си стъпки в калния двор сред патиците, щеше да се търкаля в ливадата с жълти перуники на брега на Модр, същата ливада, където при всяка своя разходка Мари щеше да изживява наново кратката си и трагична любов. Тя щеше да остане вярна на клетвата си, на всички свои клетви — пред Гучо и пред кралството, щеше да опази тайната, всички тайни, чак до смъртния си одър. Изповедта й един ден щеше да развълнува Европа.