Морис Дрюон
Законът на мъжете (24)

VII. ТОЛКОВА РАЗБИТИ МЕЧТИ!

При възшествието си Филип Дългия не само прекрачи два трупа. Той остави зад себе си още две разбити съдби, две сломени жени: едната — кралица, другата — с по-скромен произход.

Още на другия ден след погребението на мнимия Жан I в Сен-Дени Клеманс Унгарска, макар всички да очакваха, че ще предаде богу дух, дойде на себе си и се върна към живота. Някое лекарство най-сетне бе подействало. Треската и инфекцията напуснаха тялото й, за да направят сякаш място на други страдания. Първото нещо, което кралицата каза, бе, че иска да види сина си: тя едва го бе зърнала. Спомняше си само едно голо телце, което разтриваха с розова вода и слагаха в люлка…

Когато й казаха най-предпазливо, че не могат веднага да й го покажат, тя прошепна:

— Мъртъв е, нали? Знаех го, почувствувах го в унеса си… И това трябваше да ми се случи…

Не посрещна тази вест с бурен изблик на отчаяние, както се опасяваха. Остана покрусена, но със сухи очи и по лицето й се долавяше трагичната ирония на човек, застанал пред димящото пепелище на изгорелия си дом.

Устните й трепнаха, сякаш щеше да се усмихне и в първия миг помислиха, че е обезумяла.

Нещастието беше връхлетяло много настървено върху нея. Част от душата й беше мъртва и съдбата можеше да нанася двойно по-тежките си удари, без да й причини страдание.

Когато беше с нея, Бувил се виждаше обречен на измамническата роля на безпомощен утешител. Всяка приятелска дума, която му отправяше кралицата, го раздираше от угризения.

„Детето й е живо, а не трябва да й кажа. Като си помисля, че бих могъл да й доставя такава радост!…“

Колко пъти жалостта и дори обикновената почтеност едва не взеха превес. Но като познаваше малодушието му, госпожа дьо Бувил никога не го оставяше сам с кралицата.

Той можеше поне да се утеши отчасти, като обвиняваше Мао, истинската виновница.

Кралицата подвигаше рамене. Какво значение имаше за нея ръката, с която си бяха послужили, за да я сразят?

— Бях благочестива, бях добра, поне смятам, че бях такава. Мъчех се да следвам повелите на религията и да правя по-добри хората, които ми бяха скъпи. Никому не съм пожелавала да му се случи нещо лошо. А бог си постави за цел да ме нарани повече от всяко друго свое създание… А виждам, че злите хора преуспяват във всичко.

Тя не се бунтуваше и не богохулствуваше, просто констатираше една безмерно голяма неправда.

Чума бе отнесла баща й и майка й, когато самата тя бе едва двегодишна. Докато всички принцеси от семейството й се изпоомъжиха още преди пубертета, тя бе чакала подходящ съпруг чак до двадесет и две години. Мъжът, който се яви най-неочавано, изглеждаше най-високопоставен в света. Тя бе пристъпила замаяна, зашеметена от нереална любов към този брак с френския крал, изпълнена с най-добри намерения. Но още преди да дойде в новото си отечество, насмалко не загина от морската буря. Само няколко седмици по-късно разбра, че се бе омъжила за убиец и бе заела мястото на една удушена кралица. След десет месеца остана вдовица с дете в утробата. Отстранена веднага от властта, тя бе затворена, уж за да бъде по-защитена. Цяла седмица се бори пред прага ца смъртта, за да узнае, едва излязла от този ад, че детето й е умряло, отровено навярно както мъжът й.

— Хората в моята страна вярват в лошата съдба. Те са прави. Аз съм прокълната. Не трябва вече да предприемам каквото и да било и не трябва да вярвам в нищо, дори в бога.

Любов, милосърдие, надежда, тя беше изчерпила всичките си запаси от добродетели, които притежаваше, и вярата я напускаше в същото време.

По време на боледуването си бе изтърпяла такива мъки и така силно бе преживяла агонията си, че самият факт, че е жива, че диша с лекота, че приема храна, че спира поглед по стените, мебелите, лицата, й се струваше изненадващ и й доставяше единствените вълнения, които все още можеше да изпита полуопустошената й душа. Ведно с бавното й възстановяване и с възвръщането на легендарната й красота у кралица Клеманс започваха да се забелязват вкусове на възрастна капризна жена. Като че ли под прекрасната външност, под златните коси, благородната гръд, изваяните крайници, които с всеки ден ставаха отново съблазнителни, изведнъж бяха протекли четиридесет години. Една вдовица с пищно тяло искаше от живота последните си радости. Щеше да ги иска в продължение на единадесет години.

Непридирчива дотогава към яденето, било от религиозни задръжки, било от безразличие, тя бързо започна да проявява странни предпочитания към редки и скъпи храни. Отрупана от Луи X със скъпоценности, на които не бе обръщала особено внимание, сега лицето й се оживяваше пред касетките с бижута, тя броеше възбудено скъпоценните камъни, изчисляваше стойността им и преценяваше шлифовката и чистотата им. Внезапно решаваше да смени обковката им и водеше безкрайни разговори със златарите. Прекарваше дълги часове и с шивачките, караше да й купуват на най-високи цени ориенталски тъкани, поръчваше огромни количества парфюми.

Ако обличаше, когато излизаше от покоите си бялата вдовишка одежда, приближените й с изненада и смущение я виждаха сгушена край камината в спалнята й, под прекалено прозрачни воали.

Някогашната й щедрост бе оцеляла, само че под форма на безсмислено разхищение. Търговците се бяха сякаш наговорили, защото знаеха, че колкото и висока цена да поискат, няма да им се откаже. И прислугата стана алчна. О, безспорно, Клеманс беше много добре обслужвана! В кухните се караха кой да й занесе яденето, защото за всеки украсен десерт, мляко от лешници или наскоро изнамерената „златна вода“ — сок от нар с накиснати в него розмарин и карамфил, кралицата внезапно предлагаше цяла шепа монети.

Скоро й се дощя да й пеят или красиви уста да й декламират разкази, лирични поеми и романи.

Безразличният й поглед искаше вече да се спира само върху младежки лица. Един добре сложен странствуващ певец получи — само защото я бе забавлявал един час и очите му се бяха замъглили, когато зърна тялото й под кипърските воали, — толкова пари, че да може да пирува цял месец из кръчмите.

Бувил се тревожеше за прахосничеството и, но и той не се въздържа да го използва.

На първи януари, ден на пожелания и подаръци, макар в онази епоха годината да почваше официално на Великден, кралица Клеманс даде на Бувия бродирана торбичка с триста златни ливри. Бившият шамбелан възкликна:

— Не, ваше височество, за бога! Не съм ги заслужил!

Но не се отказва подарък на кралица, дори когато съзнаваш, че тя се разорява^[1].

В същия новогодишен ден Бувил бе посетен от месер Толомей. Банкерът намери, че бившият шамбелан е страшно отслабнал и побелял. Дрехите направо се въртяха около тялото му. Бузите му висяха от двете страни на лицето. В очите му се четеше тревога и той явно не беше в състояние да се съсредоточи.

„Някаква тайна болест разяжда този човек и не бих се изненадал, ако скоро легне на смъртно легло. Трябва да побързам да уредя работите на Гучо“ — помисли си Толомей.

Банкерът познаваше светските обичаи. Той бе донесъл по случай новата година едно парче плат за госпожа дьо Бувил.

— …за да й благодаря за грижите, които положи за благородната госпожица, дарила племенника ми със син…

Бувил не искаше да приеме и този подарък.

— Как не, как не — настоя Толомей. — Между другото бих искал да поговорим по този въпрос. Племенникът ми се връща от Авиньон, където светият отец, папата…

Толомей се прекръсти.

— …го задържаше сега във връзка с уреждането на личните му сметки. Гучо ще дойде да вземе младата си съпруга и детето си…

Бувил почувствува, че изстива.

— Само за миг, месер, само за миг — каза той. — Един вестоносец ме очаква и трябва да пратя бърз отговор по него. Бъдете така любезен да почакате.

И той изчезна с парчето плат под мишница, за да се посъветва с жена си.

— Съпругът пристига — каза й той.

— Какъв съпруг? — изненада се госпожа дьо Бувил.

— Съпругът на дойката!

— Че тя не е омъжена!

— Изглежда, че е била! Изглежда, че е била! Дойде Толомей.

— И какво иска?

— Момичето да излезе от манастира.

— Кога?

— Не зная, но скоро.

— Гледай да узнаеш и не обещавай нищо.

Бувил се върна при госта си.

— Та казахте, значи, месер Бувил?

— Казах, че племенникът ми Гучо пристига, за да вземе от манастира, където имахте добрината да ги приютите, жена си и детето си. Сега те вече няма от какво да се боят. Гучо носи препоръка от светия отец и поне за известно време ще се установи в Авиньон… Мен обаче много би ми се искало да ги задържа при себе си. Знаете ли, че още не съм видял внучето, което ми се е родило! Пътувах напоследък, обикалях канторите си и узнах тази новина от едно много радостно писмо на младата майка. Онзи ден, щом се върнах, пожелах да я видя. Но в манастира на ордена света Клара се натъкнах на затворени врати.

— Е да, правилникът там е много строг — отвърна Бувил. — Пък и по ваше искане бяхме дали стриктни нареждания.

— Но нали нищо лошо не се е случило?

— Не… не, месер, нищо, доколкото зная. Щях веднага да ви предупредя. Кога пристига племенникът ви?

— Чакам го след два-три дни.

Бувил го погледна уплашено.

— Още веднъж ви моля да ме извините — каза той, — но внезапно си спомних, че кралицата ме беше пратила да взема нещо, а не й го занесох. Веднага се връщам.

И той пак се измъкна.

„Болестта го е ударила явно в главата — помисли си Толомей. — Голямо удоволствие наистина да разговаряш с човек, който час по час хуква нанякъде! Дано сега пък не ме забрави мен тука!“

Той приседна върху един сандък и се зае да приглажда кожата на ръкавите си.

— Ето ме! — обади се Бувил, като се показа изпод една тежка завеса. — Разказвахте ми за племенника си, нали? Знаете ли, той съвсем ме спечели. Какъв прекрасен спътник беше по време на пътуванията ни в Неапол! Неапол… — повтори той и се разнежи. — Нима можех да предположа тогава!… Горката кралица! Горката кралица!

Той се отпусна върху сандъка до Толомей и избърса с грубите си пръсти сълзите, събудени от спомена.

„И таз добра! Сега пък се разхленчи!“ — помисли си банкерът и прибави гласно:

— Не ви казах нищо за случилите се напоследък нещастия. Представям си колко много са ви разстроили. Мислех си все за вас.

— Ах, Толомей, да знаехте само!… Беше много по-лошо, отколкото бихте могли да си представите! Самият демон се намеси…

Зад гоблена на стената се чу леко изкашляне и Бувил рязко прекъсна опасните си откровения.

„Виж ти! Някой ни подслушва“ — каза си Толомей й побърза да добави:

— Все пак в тази голяма горест имаме поне една утеха: добрият ни крал.

— Безспорно, безспорно, имаме добър крал — повтори Бувил не особено възторжено.

— Опасявах се — поде банкерът, като се опита да завлече събеседника си по-далеч от подозрителната завеса — да не би новият крал да има лошо отношение към нас, ломбардците. Ни най-малко. Изглежда даже, че е поверил събирането на данъците в някои сенешалства на хора от нашите сдружения… Колкото до моя племенник, който, трябва да кажа, е работил много добре, бих искал да го възнаградя за усилията му, като завари хубавицата си и наследника си настанени в моя дом. Приготвям вече стаята на симпатичните съпрузи. В наши дни много се злослови за младите. Смята се, че не били способни за искрени чувства и вярна обич. Но моите двама се обичат пламенно, уверявам ви. Достатъчно е да прочетете писмата им. Ако женитбата им не е била извършена съгласно всички правила, какво от това? Ще ги оженим повторно и ще ви помоля даже, ако това не ви е неприятно, да бъдете техен свидетел.

— Голяма чест за мене, напротив, месер, голяма чест! — отвърна Бувил, загледан в гоблена, сякаш бе забелязал паяк по него. — Но да не забравяме семейството.

— Какво семейство?

— Как какво? Семейството на дойката.

— Дойка ли? — повтори Толомей съвсем озадачен.

За втори път зад завесата се чу лекото изкашляне.

Бувил побледня, запъна се и запелтечи.

— Защото, месер… Така де, исках да кажа… Да, исках да ви уведомя веднага, но… като все трябва да правя нещо, пропуснах… Ами, да, сега трябва да ви кажа… Вашата… жена на племенника ви, щом са омъжени, както ме уверявате… Ние й поискахме… Виждате ли, затруднени бяхме да намерим дойка и доброволно, съвсем доброволно, по молба на жена ми, тя кърмеше малкия крал… през краткото време, уви, докато той живя.

— Значи тя е идвала тук? Вие сте я извадили от манастира?

— И я върнахме там! Не ми беше удобно да ви призная това… Но нали разбирате, нямаше време да търсим друга. Пък и всичко стана толкова бързо!

— Но, месер, няма защо да се чувствувате неудобно. Постъпили сте много добре. Тази хубава Мари! Значи тя е кърмила бедничкия крал! Ето ти изненадваща новина и толкова ласкава! Жалко само, че не е имала възможност по-дълго да го кърми — каза Толомей, който вече съжаляваше за всичките изгоди, които можеше да извлече от подобно положение. — В такъв случай няма да ви бъде трудно да я измъкнете от манастира.

— Уви не е така! За да напусне окончателно манастира, е необходимо съгласието на семейството й. Виждали ли сте оттогава близките й?

— Нито веднъж. Братята й, които вдигнаха толкова голям шум, като че ли с удоволствие се отърваха от нея и повече изобщо не се мярнаха.

— Къде живеят те?

— У тях си, в Кресе.

— Кресе… Къде се намира това имение?

— Близо до Нофл, където имам кантора.

— Кресе… Нофл… много добре.

— Странен човек сте наистина, монсеньор, ако смея да ви кажа! — възкликна Толомей. — Поверявам ви едно момиче, разказвам ви всичко за него, вие отивате да я повикате, за да кърми детето на кралицата, тя живее тук цяла седмица, десет дни…

— Пет — уточни Бувил.

— Пет — поде Толомей — и вие не знаете откъде е и как се казва дори!

— Зная, знаех — измънка Бувил, като се изчерви. — Но понякога паметта нещо ми изневерява.

Той не можеше за трети път да изтича при жена си. Защо не дойдеше да му помогне, ами оставаше скрита зад гоблена, та да го хока след малко, ако извърши някоя глупост? Сигурно си имаше своите основания. „Този Толомей е единственият човек, от когото се страхувам в цялата тази бъркотия — беше му казала тя. — Нюх на ломбардец струва колкото тридесет ловджийски кучета. Ако те види насаме, какъвто си наивник, по-малко подозрения ще събудиш у него и аз пбсле по-лесно ще изведа играта до успешен край.“

„Какъвто си наивник… тя има право, станах голям наивник — казваше си Бувил. — И все пак неотдавна бях в състояние да разговарям с краля и да се занимавам с техните работи. Та нали аз уговорих женитбата на госпожа Клеманс? Нали аз трябваше да се занимавам е конклава и да хитрувам с Дюез?…“ Тази мисъл го спаси.

— Нали ми казахте, че племенникът ви носи препоръка от светия отец? — поде той. — Чудесно! Това ще уреди всичко. Гучо сам трябва да отиде да вземе жена си, като покаже това писмо. Така всички ще бъдем неуязвими и ще избегнем всякакви упреци и разправии. Светият отец! Че какво повече може да се иска!… Той ще се върне след два-три дни, нали? Да се надяваме, че всичко ще се развие възможно най-добре. И гореща благодарност за хубавия плат. Сигурен съм, че жена ми много ще го хареса. Довиждане, месер, винаги на вашите услуги.

Той се чувствуваше по-изтощен, отколкото, ако бе провел бойна атака.

На излизане от Венсен Толомей си мислеше: „Или ме лъже поради неизвестна на мен причина, или съвсем се е вдетинил. Няма що. Да изчакаме Гучо.“

Но госпожа дьо Бувил не го изчака. Тя заповяда да приготвят носилката й и бързо се отправи към предградието Сен-Марсел. Там тя се затвори с Мари дьо Кресе. След като бе причинила смъртта на детето й, сега тя бе дошла да накара Мари да се откаже и от любовта си.

— Вие се заклехте над евангелието да пазите тайна — каза й тя. — Но ще бъдете ли в състояние да я спазите пред този мъж? Ще имате ли сила да живеете с вашия съпруг… — сега тя беше готова да удостои Гучо с това име — …като му оставите илюзията, че е баща на дете, което не е негово? Грях ще бъде да скривате нещо толкова сериозно от другаря в живота си! Ами когато ни се удаде истината да възтържествува и дойдат да потърсят краля, за да го възкачат на трона, какво ще кажете? Вие сте много честна девойка и в жилите ви тече много благородна кръв, за да можете да допуснете толкова грозна постъпка!

Мари сама си бе задавала всички тези въпроси и то стотици пъти в своето усамотение. Тя не мислеше за нищо друго. Стигаше до полуда. И отлично знаеше отговора! Знаеше, че щом падне в обятията на Гучо, ще й бъде невъзможно да се преструва и да мълчи; съвсем не, защото това „е грях“, както разправяше госпожа дьо Бувил, защото любовта нямаше да й позволи да го излъже така жестоко.

— Гучо ще ме разбере, Гучо ще ми прости. Той ще знае, че това е станало против волята ми и ще ми помогне да понасям това бреме. Гучо няма да каже нищо, госпожо, мога да се закълна за него, както за себе си!

— Всеки може да се кълне само за себе си, мое дете. Пък и при това ломбардец! Представяте си как ще мълчи, нали? Та той ще гледа да вземе дори лихва от тази тайна!

— Вие го оскърбявате, госпожо!

— Не го оскърбявам, момичето ми, просто познавам хората. Вие се заклехте да не издадете тайната, дори при изповед. Поверен ви е кралят на Франция и няма да бъдете освободена от клетвата си освен когато удари часът.

— Милост, госпожо, вземете си краля и ме освободете!

— Не аз ви го дадох, а божията воля. Поверен ви е свещен залог! Бихте ли предали господа Христа, ако ви го бяха оставили да го пазите, когато Ирод е избил невинните дечица?… Това дете трябва да живее. Моят съпруг трябва да има възможност да бди и над двама ви и във всеки миг да дойде при вас, а не да заминете за Авиньон, както става дума.

— Аз ще измоля от Гучо да живеем, където на вас е угодно. Уверявам ви, че той няма да проговори.

— Той няма да проговори, защото няма изобщо да го видите!

Словесният двубой, прекъсван от сученето на малкия крал, продължи целия следобед. Двете жени се бореха като два звяра в клетка. Но дребната госпожа дьо Бувил имаше по-яки зъби и нокти.

— И какво ще направите с мене тогава? Нима ще ме затворите тука за цял живот? — стенеше Мари.

„Точно това бих искала — мислеше си госпожа дьо Бувил, — само че оня ще довтаса с писмото на папата…“

— Ами ако вашите близки се съгласят да ви вземат при тях? — предложи тя. — Струва ми се, че месир Юг ще успее да убеди братята ви.

Да се върне в Кресе при враждебно настроените си близки с дете, което щеше да бъде смятано за дете на греха, когато то беше най-достойно за почит от всички деца във франция… Да се отрече от всичко, да остарее с едно едничко занимание — мисълта за чудовищната си орис, за отчайващото разбиване на една любов, която нищо не би трябвало да накърни! Толкова рухнали мечти!

Мари се разбунтува. Намери отново в себе си силата, която я бе накарала да се отдаде на избрания от нея мъж въпреки законите и въпреки семейството си. Тя рязко отказа.

— Ще се видя с Гучо, ще му принадлежа, ще живея с него! — извика тя.

Госпожа дьо Бувил бавно забарабани с пръсти по облегалката на креслото си.

— Изобщо няма да видите вече този Гучо, защото, ако само се приближи до манастира или до всяко друго, по-добре защитено място, където бихме ви затворили и ако поговорите само една минута с него, тя ще бъде последната за него. Съпругът ми, вие го познавате, е енергичен и страшен, когато става дума за запазването на краля. Ако толкова много държите да видите отново този мъж, ще можете да му се любувате, но с втикната между раменете му кама.

Мари клюмна.

— Не стига ли детето — прошепна тя, — та трябва да убиете и бащата?

— Само от вас зависи — отвърна госпожа дьо Бувил.

— Не мислех, че във френския двор човешкият живот има толкова малка цена! Няма що, прекрасен двор, който цялото кралство тачи. Трябва да ви кажа, госпожо, че ви ненавиждам.

— Несправедлива сте, Мари. Задачата ми е тежка, аз ви браня срещу самата вас. А сега ще напишете това, което ще ви продиктувам.

Победена, объркана, с пламнали слепоочия и замъглен от сълзи поглед Мари с болка написа думи, които никога не би повярвала, че може да напише. Писмото щеше да бъде отнесено на Толомей, за да го предаде на племенника си.

В него Мари заявяваше, че изпитва непреодолим срам и ужас от греха, който е извършила. Че иска да се посвети на детето, негов неволен плод, и никога вече да не се поддава на заблудите на плътта, и че презира мъжа, тласнал я към тях. Забраняваше на Гучо да се опита когато и да било да я види отново, независимо къде се намира тя.

Мари пожела поне да добави накрая: „Заклевам ви се, че в живота ми никога няма да има друг мъж, нито ще дам дума другиму“. Но госпожа дьо Бувил не се съгласи.

— Той не трябва да си помисли, че още го обичате. Хайде, подпишете се и ми дайте писмото.

Мари дори не забеляза, че дребната жена си беше отишла.

„Той ще ме намрази, той ще ме презре и никога няма да узнае, че съм написала това писмо, за да спася живота му!“ — помисли си тя, когато чу, че вратата на манастира се захлопна.