Морис Дрюон
Законът на мъжете (20)

III. ХИТРИНИТЕ НА БУВИЛ

— Поддържайте много силен огън! — заповядваше Бувил на прислужниците. — Камините да пламтят буйно, та топлината да се разнесе и по коридорите.

Той отиваше от стая в стая уж за да ги подканя да бързат, а всъщност парализираше всички. Изтичваше при подвижния мост да инспектира стражата, заръчваше да посипят двора с пясък, а после нареждаше да го изметат, защото се превръщаше в кал, опитваше ключалки, които нямаше да потрябват. Цялото това суетене беше предназначено да залъже собствената му тревога. „Тя ще го убие! Тя ще го убие!“ — повтаряше си той.

В един коридор се сблъска с жена си.

— Как е кралицата? — попита я той.

Същата сутрин бяха дали на кралица Клеманс последното причастие и я бяха подготвили за смъртта.

Тази жена, която се славеше с красотата си в две кралства, лежеше обезобразена и изтощена от инфекцията. Носът й бе изтънял, кожата пожълтяла, изпъстрена с червени петна, големи колкото монета от две ливри. От нея се носеше отвратителна миризма. Урината й беше кървава. Дишаше все по-трудно и стенеше поради непоносимите болки в главата и корема. Изпаднала беше в унес.

— Родилна треска — каза госпожа дьо Бувил. — Акушерката смята, че ако изкара този ден, може да оцелее. Мао предложи да изпрати метр Пазили, личния си лекар.

— В никакъв случай! В никакъв случай! — извика Бувил. — Да не допускаме никой от хората на Мао да припари тук!

Майката умираща, детето застрашено и над двеста барони, които щяха да довтасат ведно със свитите си! Каква суматоха ще настане след малко и какъв удобен случай, за да се извърши престъпление!

— Детето не трябва да остане в стаята до спалнята на кралицата — поде Бувил. — Няма как да вкарам вътре достатъчно войници, за да го пазят и много лесно някой може да се пъхне зад стенните килими.

— Крайно време е да помислим за това. Къде искаш да го сложим?

— В спалнята на краля, защото всичките й врати могат да се завардят.

Те се спогледаха и си помислиха едно и също нещо: именно в тази стая беше умрял Вироглавия. — Заповядай да приготвят стаята и да засилят огъня — настоя Бувил.

— Добре, приятелю, ще те послушам. Само че и петдесет щитоносци да поставиш наоколо, няма да попречиш на Мао да държи в ръцете си краля, за да го представи на бароните.

— Ще бъда до нея.

— Ако тя е решила, ще го умъртви под носа ти, бедни ми Юг. И ти нищичко няма да забележиш. Дете на пет дни е безпомощно. Тя ще се възползва от навалицата, за да забие игла в малкия му мозък или да му впръсне отрова, или да го удуши с някоя връв.

— Но какво искаш да сторя? — извика Бувил. — Не мога все пак да заявя на регента: „Не искаме тъща ви да носи краля, защото се страхуваме да не би да го убие!“

— Е, да, не можеш! Остава ни само да молим бога! — каза госпожа дьо Бувил, преди да се отдалечи.

Съвсем объркан, Бувил отиде в стаята на дойката.

Мари дьо Кресе кърмеше едновременно двете деца. Еднакво лакоми и двете, те се вкопчваха в плътта й с меките си ноктенца и сучеха шумно. Мари предоставяше великодушно на краля лявата си гърда, защото се смяташе, че тя е по-млечна.

— Какво ви е, месир, изглеждате съвсем разстроен? — попита го тя.

Той стоеше пред нея, облегнат на дългата си шпага, с попадали по страните черни и бели кичури и с изопната върху корема ризница — същински добродушен шишкав архангел, натоварен с трудната охрана на едно дете.

— Тревожа се, защото нашият малък господар е толкова слаб, толкова слаб! — каза тъжно той.

— Но не, месир, той почна да наддава, напротив! Вижте сам, почти настигна моето бебе. И всички тия билки, с които ме тъпчат, изглежда много му понасят^[1], макар да ми се гади от тях.

Бувил посегна с ръка и погали внимателно главичката, по която бе покарал рус мъх.

— Напи разбирате, той не е крал като другите… — прошепна попечителят.

Старият служител на Филип Хубави сам не знаеше как да изрази онова, което чувствуваше. Колкото и далеч да се връщаше в спомените си, а и в спомените на баша си, монархията, кралството, Франция, всичко онова, което бе осмисляло функциите му и бе предмет на грижите му, се сливаше с дългата и здрава верига от възмъжали и силни крале, изискващи преданост и раздаващи почести.

В продължение на двадесет години той бе отмествал креслото пред монарх, от когото целият християнски свят трепереше. Никога не си бе представял, че тази верига може толкова бързо да се сведе до това розово бебе с изцапана с мляко брадичка, до това звено, което може да бъде строшено с два пръста!

— Вярно е, че се е оправил. Ако го нямаше белегът на челото, който вече се заличава, той малко се различава от вашето дете.

— О, месир, моето е по-тежко. Нали, Жан II, нали ти си по-тежък?

Тя внезапно се изчерви и поясни:

— Понеже и двамата се казват Жан, аз наричам моя Жан II. Може би не би трябвало?

Бувил, свикнал да бъде любезен, несъзнателно погали и главичката на второто бебе. Той неволно докосна гърдите на Мари. Тя изтълкува погрешно жеста му, както и втренчения поглед на дебелия благородник и още по-силно се изчерви. „Кога най-сетне ще престана да се червя за щяло и нещяло? — упрекна се тя. — Нима е срамно или предизвикателно да кърмиш детето си?“

Всъщност Бувил сравняваше двете бебета.

В този миг влезе госпожа дьо Бувил с дрешките, които трябваше да облекат на краля. Бувил я дръпна в един ъгъл на стаята и й прошепна:

— Струва ми се, че измислих едно средство.

Те поговориха шепнешком няколко мига. Госпожа дьо Бувил клатеше глава, разсъждаваше. На два пъти погледна към Мари.

— Питай я сам — каза тя най-сетне. — Аз не съм й приятна.

Бувил се върна при младата жена.

— Мари, мое дете, вие ще направите голяма услуга на нашия малък крал, към когото явно сте много привързана. Ето че бароните ще дойдат, за да им бъде представен. Но ние се опасяваме от студа заради конвулсиите, които го обзеха при кръщаването му. Представяте ли си какво ще бъде, ако внезапно почне да се гърчи, както онзи ден? Веднага ще повярват, че няма да живее дълго, както разправят враговете му. Ние, бароните, сме воини и ни се иска кралят да се покаже издръжлив още като съвсем малко дете. Вашето дете, както ми казахте преди малко, е по-пълничко и по-хубаво на вид. Ние бихме желали да го представим на негово място.

Леко обезпокоена, Мари погледна госпожа дьо Бувил, която побърза да каже:

— Аз нямам пръст в тази работа. Това е идея на мъжа ми.

— А не е ли грях това, месир? — попита Мари.

— Защо грях, детето ми? Добро дело е да предпазиш своя крал. Пък и не за първи път ще покажат на народа едно яко дете вместо хилавия наследник — увери я Бувил, като излъга в името на похвалната си кауза.

— Дали няма да забележат?

— Че как биха забелязали? — извика госпожа дьо Бувил. — И двечките са руси. На тази възраст всички деца си приличат и се променят с всеки ден. А и кой познава краля? Месир дьо Жоенвил, който изобщо не вижда, регентът, който почти не вижда и конетабълът, който разбира повече от коне, отколкото от новородени!

— Ами дали графиня д’Артоа няма да се изненада, че вече не му личи белегът от щипците?

— Как ще го види под шапчицата и короната?

— А и денят е мрачен. Ще трябва може би да запалим свещи — добави Б увил, като посочи през прозореца безрадостния ноемврийски ден.

Мари престана да възразява. Всъщност идеята за тази замяна доста я ласкаеше, пък и тя приписваше на Бувил само добри намерения. С удоволствие облече детето си като крал, пови го в коприна, сложи му синята мантия, осеяна със златни кремове и мъничката коронка — приготвени още преди раждането му заедно с другите му дрешки.

— Колко хубав ще бъде моят Жано! — радваше му се Мари. — И корона, господи! Корона! Ще трябва да я върнеш на своя крал, да знаеш! Ще трябва да му я върнеш!

Тя въртеше детето си като кукла пред люлката на Жан I.

— Вижте, господарю, вижте млечния си брат, малкия ви служител, който ще заеме вашето място, за да не се простудите.

И тя си мислеше: „Ех, като разкажа всичко това на Гучо… Като му кажа, че синът му е бил представен на бароните… Колко странен е нашият живот! Не бих го сменила за ничий друг! Колко хубаво направих, че се влюбих в моя ломбардец!“

Радостта й беше прекъсната от дълъг стон, долетял от съседната стая.

„Боже мой, кралицата!… — помисли си Мари. — Забравих кралицата!“

Влезе един щитоносец и извести, че регентът и бароните са вече близо. Госпожа дьо Бувил грабна детето на Мари.

— Ще го отнеса в спалнята на краля и ще го оставя там след церемонията, докато дворът си отиде. А вие, Мари, не мърдайте оттук, преди да се върна, и ако някой влезе въпреки стражата, която ще поставим, кажете, че детето, което е с вас, е ваше.