Морис Дрюон
Законът на мъжете (2)

I. БЯЛАТА КРАЛИЦА

За кралиците белият цвят е символ на траур.

Бяло е тънкото платно, което обвива шията и брадичката чак до долната устна, като оставя открита само средната част на лицето. Бял е воалът, който се спуска над челото и веждите. Бяла е затворената, стегната при китките рокля, дълга чак до петите. Такова едва ли не монашеско одеяние носеше на двадесет и три години и навярно до края на живота си Клеманс Унгарска, вдовицата на Луи X.

Никой нямаше вече да види прекрасните й златни коси, нито съвършения овал на лицето й, нито блестящия й тен и несравнимата ведрина, с които се славеше красотата й. Кралица Клеманс беше вече жива погребана.

И все пак под диплите на роклята й се зараждаше един нов живот, като същевременно я преследваше мисълта, че съпругът й никога няма да види детето, което тя очаква.

„Да бе доживял поне да го види родено! Пет месеца, само още пет месеца! Колко щеше да се радва, особено ако е син… Как не забременях още през брачната ни нощ!…“

Тя извърна уморено глава към граф дьо Валоа, който се разхождаше из стаята като угоен петел.

— Но защо, чичо, защо смятате, че са го отровили така грозно? — попита тя. — Не беше ли възможно най-благороден? Защо търсите винаги човешко вероломство там, където може би се проявява само божията воля?

— Само вие приписвате на бога онова, което явно изхожда от арсенала на дявола — отвърна Шарл дьо Валоа.

С островърха качулка, отметната назад, месест нос, пълни, червендалести страни, щръкнал напред корем и все същата наметка от черно кадифе, украсена с опашки от белки и сребърни токи, която развяваше преди осемнадесет месеца на погребението на брат си Филип Хубави, монсеньор дьо Валоа пристигаше от Сен-Дьони, където бе присъствувал на погребението на Луи. Впрочем и тази церемония не мина без няколко предварителни трудности: за пръв път, откакто съществуваше ритуал за кралските погребения, след възклика: „Кралят е мъртъв!“ дворцовите сановници не можеха да добавят „Да живее кралят“! и се чудеха пред кого да изпълнят жестовете, предназначени за новия суверен.

— Че какво толкова! Ще счупите жезъла си пред мен! — беше заявил Валоа на първия шамбелан Матийо дьо Три. — Аз съм най-възрастният от семейството и най-подходящ.

Но брат му по баща, граф д’Еврьо, се възпротиви на странното му искане.

— Ако тълкувате така широко правото на предимство по възраст, не вие, Шарл, го имате, а чичо ни Робер дьо Клермон, синът на Луи Свети. Забравяте ли, че той още е жив?

— Знаете отлично, че клетият човек е луд и никак не можем да разчитаме на изветрелия му ум! — отвърна Валоа, като повдигна рамене.

В края на краищата след погребалното угощение, устроено в абатството, първият шамбелан счупи емблемата на длъжността си пред едно празно кресло…

Клеманс поде:

— Нима Луи не даваше милостиня на нещастните? Не отлагаше ли, доколкото бе възможно, наказанията на затворниците? Мога да свидетелствувам за великодушието и благочестието му. А колкото до старите му грехове, той се разкайваше…

Явно не беше уместно да постави под съмнение добродетелите, с които кралицата се опитваше да украси съвсем пресния спомен за мъжа си. Обаче Шарл дьо Валоа не можа да скрие раздразнението си.

— Зная, племенничке, зная, че влиянието ви над Луи беше много благотворно, и че е бил доста щедър… спрямо вас. Но не се управлява само с „отче наш“, нито обсипвайки с подаръци любимите същества. А и разкаянието не е достатъчно, за да обезоръжи ненавистта, която си посял.

Клеманс си помисли: „Ето… Ето този, който така ухажваше Луи, а сега се отрича от него. Сигурно скоро и мен ще упрекват заради подаръците, които ми е правил. Станах вече чужденката…“

Много изнемощяла, премного съсипана от безсънните нощи и дните, изпълнени със сълзи, за да намери сили да спори, тя само добави:

— Не мога да повярвам, че Луи е бил толкова ненавиждан, че да са искали да го убият.

— Ваша работа, не вярвайте, племенничке, но фактът си е факт! — извика Валоа. — Кучето, близало кърпите, в които балсаматорите били сложили вътрешностите на Луи, и умряло един час след това, го доказва!

Клеманс стисна облегалките на креслото си, за да не се олюлее пред гледката, която й налагаха. Тясната й патетична маска със затворени очи стана бледа като кърпата и воала, които я обграждаха. Трупът, балсамирането, изтръгнатите вътрешности, кучето, което бродеше наоколо и ближеше кървавите кърпи… Възможно ли е това да се отнася за Луи, мъжа, който бе спал до нея цели десет месеца?

Монсеньор дьо Валоа продължаваше да излага злокобните си умозаключения. Кога най-сетне ще млъкне тази неспокойна, властна и тщеславна личност, която, облечена ту в синьо, ту в червено, ту в черно, се появяваше във всеки важен или трагичен час, откакто бе дошла във Франция, за да я напътствува; да я оглушава с думите си и да я насилва да постъпва против волята й? Още сутринта в сватбения й ден… И Клеманс си спомни своята сватба в Сен Лие. Видя мислено пътя за Троа, селската църква, стаята в малкия замък, набързо нагласена за брачно ложе… „Съумях ли да се порадвам на щастието си? … Не, няма да плача пред него“ — каза си тя.

— Ние не знаем още кой е автор на това ужасно престъпление — продължаваше Валоа, — но ще го открием, племенничке, обещавам ви тържествено… разбира се, при условие, че ми се даде тази възможност. Ние, кралете…

Валоа никога не пропускаше случая да напомни, че е носил две корони макар и чисто номинално, които все пак го поставяха на равна нога с истинските владетели. — Ние, кралете, имаме врагове, които са не толкова против личността ни, колкото против властта ни. Не липсват хора, които са имали интерес да останете вдовица. Най-напред тамплиерите… колко пъти съм повтарял, че много сбъркаха, като унищожиха ордена им!… Те образуваха тайна лига и се заклеха да погубят нашата династия. Брат ми умря, първородният му син го последва! На второ място, римските кардинали. Припомнете си, че кардинал Каетани се опита да омагьоса Луи и девера ви Филип с явното намерение да ги прати на онзи свят. Каетани може да се е опитал да нанесе удара по друг начин. Какво искате? Не можеш да махнеш папата от трона на свети Петър, както постъпи брат ми, без да си навлечеш непоправимо озлобление. Тъй или иначе, Луи умря… Не можем да не подозираме и бургундските си роднини, които не се примириха, че Маргьорит бе затворена и още по-малко, че вие я заместихте. Какви ли не гадости разпространиха по този повод…

Клеманс го погледна право в очите. Шарл дьо Валоа се смути и леко се изчерви. Разбра, че Клеманс знае. Но младата кралица не каза нищо. Тя докрай щеше да избягва да говори по този въпрос. Чувствуваше се обременена неволно с едно престъпление. Защото съпругът, чиято добродетелност възхваляваше, все пак бе накарал, със съучастничеството на Валоа и д’Артоа, да удушат първата му жена, за да може да се ожени за нея, племенницата на неаполския крал.

— И после, да не забравяме графиня Мао, вашата съседка, тя не е жена, която ще се спре пред някое престъпление, макар и най-грозно — побърза да промени темата Валоа.

„По какво ли се отличава от вас? — помисли си Клеманс, без да посмее да му го каже. — Изглежда, че в този двор убиват без много-много да се колебаят.“

— А Луи само преди месец й конфискува графството Артоа, за да я принуди да сведе глава.

Клеманс се запита за миг дали като посочва толкова евентуални виновници, Валоа не се опитва да я насочи по погрешна следа и дали сам той не е извършил престъплението. Тази мисъл, която впрочем не можеше да почива на нищо разумно, я ужаси. Не, тя си забраняваше да подозира когото и да било. Искаше й се Луи да е умрял от естествена смърт… Но въпреки това погледът на Клеманс несъзнателно се плъзна през отворения прозорец на юг от Венсенската гора към замъка Конфлан, резиденция на графиня Мао… Няколко дни преди смъртта на Луи графинята заедно с дъщеря си Жана дьо Поатие беше дошла на гости на Клеманс. Много любезно посещение. Любуваха се на тапицериите в спалнята й…

„Няма нищо по-унизително от това да си представиш някой измамник с обкръжението му — помисли си Клеманс — и да почнеш да търсиш предател във всяко лице.“

— Ето защо, скъпа ми племенничке — поде Валоа, — трябва да се приберете в Париж, както настоявам аз. Знаете колко ви обичам. Баща ви беше мой шурей. Послушайте ме, както бихте послушали него, ако бог ни го беше запазил. Ръката, която порази Луи, може да продължи отмъщението и спрямо вас и срещу плода, който носите. Не бих могъл да ви оставя така, посред гората, изложена на посегателствата на злосторници, и няма да бъда спокоен, докато не сте настанена най-близо до мен. От един час Валоа се мъчеше да убеди Клеманс да се прибере в двореца в Сите, защото бе решил да се настани там самият той. Това съставляваше част от замисления от него план с оглед да се наложи за регент. Всеки, който се разпорежда като господар в двореца, създава илюзията, че е крал. Само че, ако се настанеше сам, Валоа се излагаше на опасността да бъде обвинен от противниците си в преврат или узурпаторство. Докато напротив, ако влезеше в Сите подир племенницата си Клеманс като неин най-близък роднина и покровител, никой не можеше с основание да се противопостави и съветът на перовете щеше да бъде изправен пред свършен факт. Утробата на кралицата беше в настоящия момент най-сигурният залог за престиж и най-ефикасното оръдие за власт.

Клеманс вдигна очи, сякаш за да поиска подкрепа, към едно трето лице, сивеещия вече шишко, който, изправен до нея със скръстени върху дръжката на дългата си шпага ръце, следеше безмълвно разговора.

— Какво трябва да сторя, Бувил?… — прошепна тя.

Бившият главен шамбелан на Филип Хубави, назначен за попечител на утробата веднага след смъртта на Вироглавия, гледаше не само сериозно, а и трагично на новите си функции. Този добродушен благородник, образцов служител на кралския дом, бе съставил свита от двадесет и четири грижливо подбрани благородници, които се сменяха на екипи от шестима пред вратата на кралицата. Сам той бе навлякъл бойните си доспехи и в юнската жега беше вир вода под ризницата си. Стените, дворовете, подстъпите де Венсен бяха окичени със стрелци. Всеки прислужник в кухнята беше непрекъснато придружаван от някой сержант. Дори придворните дами биваха претърсвани, преди да влязат в кралските покои. Никога човешки живот не е бил така отблизо охраняван, както животът, който дремеше в утробата на френската кралица.

Бувил споделяше функциите си със стария дьо Жоенвил. Но наследственият сенешал на Шампания, съратникът на Луи Свети, беше сега на деветдесет и две години и вероятно беше доайенът на френските благородници. Беше полусляп и копнееше главно да отиде както всяко лято в замъка си Васи на Марна, където живееше охолно от дотациите, отпуснати му от трима крале. Всъщност той дремеше повечето време и всички задачи се струпваха върху Бувил.

За Клеманс той въплътяваше щастливите й спомени. Посланик, дошъл най-напред да иска ръката й, а после да я отведе от Неапол чак във Франция, той беше неин довереник и може би единственият й истински приятел в двора.

Бувил разбра, че Клеманс не желае да напусне Венсен.

— Монсеньор — обърна се той към Валоа, — аз мога да осигуря по-добре охраната на кралицата в този плътно ограден със стени замък, отколкото в големия дворец в Сите, достъпен за кого ли не. А ако ви тревожи съседството с графиня Мао, мога да ви уведомя, тъй като ме държат в течение на всяко придвижване в околностите на замъка, че в момента товарят колите й, защото заминава за Париж.

Валоа не можеше да не се дразни от нарасналия авторитет на Бувил, откакто бе назначен за попечител, както и задето неотстъпно стоеше до кралицата, облегнат на дългата си шпага.

— Месир Юг — му каза надменно той, — вие сте натоварен да бдите над утробата, а не да решавате къде ще живее кралското семейство, нито пък да защищавате сам цялото кралство.

Бувил отвърна невъзмутимо:

— Трябва ли освен това да ви обърна внимание, че кралицата не бива да се показва преди да изминат четиридесет дни от траура й?

— Благодаря ви, но и аз познавам добре обичаите, Бувил. Кой ви е казал, че кралицата ще се покаже? Ще я преведем в затворена колесница… Е, какво, племенничке! — извика Валоа. — Не би ли помислил човек, че се каня да ви изпратя отвъд моретата и че Венсен е на хиляди левги от Париж!

— Опитайте се да ме разберете, чичо — отвърна уморено Клеманс. — Имението Венсен е последният подарък, който съм получила от Луи. Подари ми го няколко часа преди да умре тук… Струва ми се, че още не си е отишъл напълно. Разберете ме… Тук именно имахме…

Само че монсеньор дьо Валоа не разбираше нито сърдечните копнежи, нито скръбните спомени.

— Вашият съпруг, за когото се молим, скъпа племенничке, принадлежи вече на миналото на кралството. Но вие, вие носите в себе си бъдещето. Излагайки собствения си живот, вие излагате живота на детето си. Луи, който ви вижда от небето, няма да ви прости.

Този път той улучи точно и без да каже нещо, Клеманс се смали леко в креслото си.

Но Бувил заяви, че не може да се вземе никакво решение без съгласието на месир дьо Жоенвил и изпрати бързо да го повикат. Почакаха няколко минути. После вратата се отвори, но се наложи да почакат още малко.

Най-сетне, облечен в дълга копринена дреха, каквито се носеха по време на кръстоносния поход, с треперещи крайници, с кожа на петна, подобна на дървесна кора, сълзящи очи и избледнели зеници, се появи съратникът на Луи Свети, влачейки нозе, подкрепян от щитоносец, почти така беловлас като него. Настаниха го да седне с дължимото внимание и Валоа започна да му обяснява намеренията си относно кралицата. Старецът слушаше, поклащайки сериозно глава, явно доволен, че все още играе някаква роля. Когато Валоа завърши, сенешалът потъна в размисъл, който никой не посмя да наруши. Очакваха решаващите думи, които щяха да се отронят от устата му. А Жоенвил внезапно попита:

— Но между впрочем, къде е кралят?

На лицето на Валоа се изписа отчаяно изражение. Толкова усилия, изразходвани напразно, когато разполага с толкова малко време! Дали сенешалът разбира все още какво му се казва?

— Хубава работа! Кралят е мъртъв, месир, и тази сутрин го погребахме. Знаете отлично, че сте назначен за попечител…

Сенешалът надипли чело и явно напрегна мисълта си. Все повече губеше спомен за непосредствено близките събития. Отдавна вече страдаше от тази слабост. Така например не беше забелязал, диктувайки на осемдесет години прословутите си „Мемоари“, че повтаря почти дословно на края на втората част онова, което е разказал в първата…

— Ах!… Нашият млад господар Луи — възкликна най-сетне той, — Мъртъв… На него посветих голямата си книга. Знаете ли, че той е… четвъртият крал, който умира пред очите ми?

Той произнесе тези думи, сякаш се касаеше за подвиг.

— Впрочем, щом кралят е мъртъв, кралицата е регентка — добави той.

Монсеньор дьо Валоа стана пурпурно червен. Той бе сметнал, разчитайки на оглупяването на единия и на предаността на другия, че ще може да използува двамата попечители както си иска. Сметката му излезе погрешна. Прекалената старост и прекалената добросъвестност сякаш се съюзяваха, за да му създадат затруднения.

— Кралицата не е регентка, месир сенешал, тя е бременна! — извика той. — Вижте състоянието й, нима тя може да се справя със задачите на кралството!

— Знаете, че почти не виждам — отвърна старецът.

Опряла чело на ръката си, Клеманс си мислеше само:

„Но кога ще свършат? Кога ще ме оставят на мира?“ Жоенвил се зае да обяснява при какви условия, когато умрял Луи VIII, кралица Бланш Кастилска поела регентството за всеобщо задоволство.

— Шушукаха, че госпожа Бланш не била вода ненапита, каквато я представят. Изглежда, че граф Тибо, баща ми беше много близък с нето, й служел дори в леглото…

Трябваше да го оставят да се изкаже. Ако забравяше станалото предния ден, сенешалът помнеше съвсем точно клюките, които се бяха разпространявали през ранната му младост. Намерил беше аудитория и се възползваше от случая. Ръцете му, раздвижени от старческо треперене, непрестанно стържеха копринената му роба при коленете.

— И дори когато светият ни крал замина на кръстоносен поход, където и аз бях с него…

— Кралицата остана в Париж през това време, нали? — прекъсна го Шарл дьо Валоа.

— Естествено… естествено… — измънка сенешалът.

Клеманс първа се отказа от борбата.

— Е, добре! Така да бъде, чичо — каза тя. — Ще изпълня волята ви и ще се прибера в Сите.

— Ето най-сетне едно мъдро решение, което месир Жоенвил сигурно одобрява.

— Естествено… естествено…

— Ще взема необходимите мерки. Свитата ви ще бъде командувана от сина ми Филип и братовчед ни Робер д’Артоа…

— Много ви благодаря, чичо, много ви благодаря — каза Клеманс. — Но сега бих искала да ме оставите да се помоля.

Един час по-късно, в изпълнение на заповедите на граф дьо Валоа, в замъка Венсен цареше пълен безпорядък. Изваждаха колите от навесите, камшици плющяха по задниците на едрите першеронски коне. Слуги преминаваха тичешком. Стрелците бяха оставили оръжията си, за да помагат на конярите. Откакто бе обявен траур, всички се чувствуваха задължени да говорят тихо и всеки сега намираше случай да извика.

Вътре в замъка откачаха бродираните тапицерии, разглобяваха покъщнината, пренасяха масичките за сервиране, етажерките, сандъците. Придворните служители на кралицата и почетните й дами се суетяха около собствения си багаж. Разчитаха, че най-напред ще заминат двадесет коли, които сигурно трябваше да направят още два тура, за да пренесат всичко.

Клеманс Унгарска бродеше от стая в стая в дългата си бяла рокля, неотстъпно следвана от Бувил. Навсякъде прах, пот, вълнение и присъщото на всяко пренасяне впечатление за грабеж. Ковчежникът с опис в ръка надзираваше опаковането на съдовете и на ценните предмети, които бяха отрупани върху плочите на една зала: чинии за ядене, метални кани, дванадесетте високи чаши от позлатено сребро, които Луи бе поръчал за Клеманс, както и златното ковчеже за реликви, съдържащо парче от истинския кръст, толкова тежко изделие, че носачът, който трябваше да го пренесе, се задъха под него, сякаш се качваше на Голгота.

В спалнята на кралицата перачката Йодлин, първата любовница на Вироглавия наглеждаше опаковането на дрехите.

— Какъв смисъл има… какъв смисъл има да вземам всички тези рокли, щом няма да ми трябват вече! — промълви Клеманс.

А и бижутата, скътани в кутийки, се трупаха в железни ковчежета; всички тези колиета, токи, пръстени, тези редки камъни, с които Луи я бе дарил щедро по време на краткотрайния им брак, й се струваха занапред съвсем излишни. Дори трите корони, целите в смарагди, рубини и перли, бяха много високи и прекалено украсени за вдовица. Обикновен златен обръч с дребни лилии, поставен направо върху воала, беше единственото украшение, на което тя щеше да има право занапред.

„Ето че станах бяла кралица като баба си, Мария Унгарска, и трябва да се държа като нея. Само че баба ми беше навършила шестдесет години и бе дала живот на тринадесет деца… А съпругът ми дори няма да види своето…“

— Госпожо — попита я Йодлин, — трябва ли да дойда с вас в двореца? Никой не ми е заповядал…

Клеманс погледна тази хубава руса жена, която, забравяйки всяка ревност, й беше такава опора през последните месеци и особено по време на агонията на Луи. „Той е имал дете от нея и го е отдалечил, затворил го е в манастир…“ Чувствуваше се приемница на всички прегрешения, извършени от съпруга й, преди да я е познавал. Имаше на разположение целия си живот, за да плати на бога със сълзи, молитви и милостиня тежкия откуп за душата на Луи.

— Не — прошепна тя, — не, Йодлин. Не идвай с мен. Тук трябва да остане някой, който го е обичал.

После, като отстрани дори Бувил, тя се уедини в единствената тиха стая, единствената, която бе останала непокътната, стаята, в която Луи бе умрял.

Завесите бяха спуснати и вътре беше тъмно. Клеманс коленичи до леглото и долепи устни до брокатената покривка.

Внезапно чу стържене с нокът по плат. Почувствува тревога, която би могла да й докаже, че все още има желание да живее. За миг застина неподвижно, сдържайки дъха си. Стърженето зад гърба й продължаваше. Тя извърна предпазливо глава. Сенешал дьо Жоенвил дремеше в едно кресло с високо облегало в очакване да тръгнат.