Морис Дрюон
Законът на мъжете (19)

II. „ДА ПРЕДОСТАВИМ НА БОГА“

От двадесет и четири часа насам графиня Мао беше в плен на гнева си.

Тя даде воля на яростта и огорчението си пред Беатрис д’Ирсон, която й помагаше да се облече за кръщението на краля.

— Можеше да се очаква, че както се чувствуваше зле, Клеманс няма да износи докрай плода! И по-яки от нея помятат междувременно. Но не! Износи си го пълни девет месеца. Можеше да ни даде мъртвородено дете. Ни най-малко! Отрочето й е живо. Можеше да бъде поне момиче. Не! Трябваше да бъде момче. Заслужаваше ли си, клета моя Беатрис, да направим толкова много и да се изложим на такива големи опасности, които още не ни са се разминали, за да бъдем така жестоко изиграни от съдбата?

Защото сега Мао беше дълбоко убедена, че е отровила Вироглавия само за да даде на зет си френската корона. Тя кажи-речи съжаляваше, че не бе умъртвила и жената заедно с мъжа, и цялата й ненавист сега се насочваше към новороденото, което още не беше виждала, към бебето, на което само след миг щеше да бъде кръстница и чието едва разпукнало се съществуване обуздаваше амбициите й.

Тази деспотична жена, радваща се на огромна власт и богатство, имаше наистина престъпна природа. Убийството беше любимото й средство да склони съдбата в своя изгода. Обичаше да лелее планове, свързани с него, да си го спомня с наслада. Тя черпеше в него възбудата на тревогата, удоволствието от коварството, радостта от тайното тържество. Ако нечие убийство не й се беше напълно удало, тя започваше да обвинява съдбата в несправедливост, жалеше самата себе си и съвсем естествено започваше да търси новата глава, която й пречи и която би могла да премахне.

Изпреварила мислите на графинята, Беатрис д’Ирсон произнесе бавно, като сведе дългите си ресници:

— Аз съм запазила, госпожо… малко от онова хубаво брашно, което толкова ни помогна за сладката на краля тази пролет…

— Много добре си сторила, много добре си сторила — отвърна Мао. — Не е зле да имаме на наше разположение. Имаме толкова врагове!

Макар да беше снажна, Беатрис се повдигаше на пръсти, за да подреди якичката на графинята и да метне мантията върху раменете й.

— Вие ще държите детето, госпожо. Може би няма скоро да имате подобен случай… — поде тя. — Това е обикновен прах, който едва личи на пръста.

Тя говореше нежно, изкусително, като че ли ставаше дума за някое лакомство.

— А не! — извика Мао. — Не по време на кръщението. Това ще ни донесе нещастие!

— Мислите ли? Ще върнете на небето една безгрешна душа.

— Пък и бог знае как би приел подобно нещо моят зет. Не съм забравила още лицето му, когато му отворих очите за кончината на брат му и колко е студен с мен оттогава. Премного хора ме обвиняват полугласно. Един крал на година стига. Нека потърпим малко този, който току-що ни се е родил.

Малочислена, едва ли не негласна кавалкада замина за Венсен, за да направи християнин Жан I. Бароните, които бяха приготвили официалните си одежди в очакване да бъдат поканени на церемонията, останаха разочаровани.

Болестта на кралицата, обстоятелството, че раждането бе станало извън Париж, мрачният зимен ден и най-сетне не особено голямата радост на регента, че си има племенник, всичко допринасяше кръщението да се претупа набързо, като обикновена формалност.

Филип пристигна във Венсен, придружен от съпругата си Жана, от Мао, от Гоше дьо Шатийон и няколко щитоносци. Не беше сметнал за нужно да предупреди останалите членове от семейството. Впрочем Щарл дьо Валоа обхождаше именията си, за да събира пари, д’Еврьо беше останал в Амиен, за да ликвидира окончателно бунта в Артоа. Колкото до Шарл дьо Ла Марш, предната вечер Филип бе влязъл в остро пререкание с него. В чест на раждането на краля Ла Марш беше поискал от брат си да провъзгласи владението му за перство и да увеличи доходите му.

— Е, братко — беше отвърнал Филип, — аз съм само регент. Единствен кралят може да ви даде перска титла… при пълнолетието си.

Първите думи на Бувил, когато посрещна регента във външния двор на замъка, бяха: — Нали никой не носи оръжие, монсеньор? Нали никой не носи нож, кинжал или кама.

Не се знаеше дали безпокойството му се отнася до ескорта или до самите кръстници.

— Нямам навик, Бувил, да бъда охраняван от обезоръжени щитоносци.

Плах, но упорит, Бувил помоли щитонасците да останат в първия двор. Това прекалено усърдно благоразумие почна да дразни регента.

— Ценя загрижеността, която проявихте, докато кралицата беше бременна, Бувил. Но вече не сте попечител. Сега на мен лично и на конетабъла се пада да бдим над краля. Предоставяме това на вас, недейте да злоупотребявате с властта си.

— Монсеньор, монсеньор! — прошепна Бувил. — Съвсем не възнамерявах да ви оскърбя. Но какво ли не се говори в кралството… С една дума държа да видите сам, че изпълнявам вярно службата си и съзнавам каква чест е тя за мен.

Той не умееше да се преструва. Не можеше да не гледа крадешком Мао, като веднага свеждаше очи.

„Решително всеки ме подозира и се страхува от мен!“ — помисли си графинята.

Жана дьо Поатие се преструваше, че не забелязва нищо. Гоше дьо Шатийон, който беше съвсем непричастен към цялата тази история, строши леда, като възкликна: „Хайде, Бувил, въведете ни, ще измръзнем тук.“ Не отидоха в спалнята на кралицата. Новините, които им каза госпожа дьо Бувил, бяха много обезпокоителни: треската продължавала да измъчва болната, която се оплаквала от жестоко главоболие и час по час повръщала.

— Коремът й почна да се надува, сякаш не е раждала — обясни им госпожа дьо Бувил. — Не може да заспи, моли да спрем камбаните, които бият в ушите й; винаги ни говори, сякаш се обръща не към нас, а към баба си, Унгарската кралица, или към крал Луи. Сърцето ни се къса, като я чуваме да бълнува така, без да можем да я накараме да млъкне.

След като в продължение на цели двадесет години беше упражнявал функциите на шамбелан при Филип Хубави, Бувил имаше дълъг опит в кралските церемонии. Колко ли кръщения беше уреждал досега!

Раздадоха ритуалните предмети на присъствуващите. Бувил и двама благородници от охраната на кралицата закачиха на шиите си дълги бели кърпи, като държаха опнати напред двата им края, за да покрият купела, пълен със светена вода, празния купел и купата със солта.

Акушерката пое бялата шапчица, която щеше да се сложи на главичката на детето след помазването с миро.

После се появи дойката, носеща краля.

„О! Какво хубаво момиче!“ — помисли си конетабълът.

Госпожа дьо Бувил беше дала на Мари да облече рокля от розово кадифе с кожички около врата и китките и беше накарала младата жена продължително да повтаря жестовете, които трябваше да извърши. Бебето беше омотано в мантия, два пъти по-дълга от него самото, върху която бе закрепен воал от виолетова коприна, падащ чак до земята като шлейф.

Тръгнаха към параклиса на замъка. Най-отред вървяха щитоносци със запалени свещи. Сенешалът Жоенвил вървеше последен, той се олюляваше, макар че го крепяха. Все пак беше излязъл малко от обичайната си отнесеност, защото новороденото се наричаше Жан като него.

Гоблени покриваха стените на параклиса, а каменният бордюр на купелите беше покрит с виолетово кадифе. Встрани имаше маса, върху която бяха проснали покривка от сиви сибирски катерици, връз нея една тънка покривка, а най-отгоре копринени възглавници. Няколко мангала с разпалени въглища не бяха достатъчни, за да прогонят студената влага.

Мари сложи детето върху масата, за да го разповие. Внимаваше да не сбърка нещо. Сърцето й биеше и беше толкова развълнувана, че почти не различаваше лицата около нея. Дали тя, девойка, изгонена ог семейството си, би могла някога да си представи, че ще играе толкова важна роля при кръщаването на краля между регента на Франция и графиня Мао? Зашеметена от този обрат в съдбата си, тя сега беше изпълнена с благодарност към госпожа дьо Бувил и й бе поискала прошка за непокорството си в навечерието.

Докато развиваше пелените, тя чу, че конетабълът се осведоми за името и произхода й. Мари почувствува, че се изчервява.

Капеланът на кралицата духна четири пъти върху телцето на новороденото като над кръст, за да изгони от него демона чрез силата на светия дух. После плюна върху показалеца си и намаза със слюнка ноздрите и ушите му, за да покаже, че то не трябва да слуша гласа на дявола, нито да вдъхва изкушенията на тоя свят и на плътта. Филип и Мао повдигнаха малкия крал, единият за крачетата, другият за раменете. Регентът се взираше с късогледите си очи в мъничкото членче на детето, това розово червейче, което проваляше цялата му така веща наследствена комбинация, този смешен символ на закона на мъжете, мъничко, но непреодолимо препятствие между него и короната.

„Тъй или иначе — мислеше си Филип за собствено утешение, — ще бъда регент петнадесет години. За петнадесет години много неща могат да се случат. Дали самият аз ще бъда жив след петнадесет години? А и детето ще живее ли дотогава?“

Само че регентство не е царуване.

По време на предварителните ритуали детето бе лежало доста спокойно и дори сънливо. Гласът му се чу едва когато го потопиха изцяло в студената вода. Но тогава то изрева така силно, че едва не се задуши. Докато другите кръстници — Гоше, Жана дьо Поатие, двамата Бувил и сенешалът простираха ръце над мъничкото му голо тяло, три пъти го потопиха в купела, най-напред с глава на запад, после на север, после на юг, за да очертаят кръст^[1].

Жан I се успокои веднага щом го извадиха от ледената баня и спокойно получи светото миро, с което намазаха челото му. После го положиха върху възглавниците и Мари дьо Кресе започна да го бърше, докато присъствуващите се струпаха около мангалите.

Внезапно гласът на Мари дьо Кресе отекна в параклиса.

— Господи! Господи! Той умира! — извика тя.

Всички се втурнаха към масата. Бебето-крал бе станало синьо и с всеки миг кожата му потъмняваше и ставаше едва ли не черна. Тялото му се беше вкочанило, ръчичките бяха сгърчени, през отворените му клепачи се виждаше само бялото на очите му.

Нечия невидима ръка задушаваше този неосъзнал се още живот, окръжен от трепкащи свещи и тревожно наведени чела. Мари дочу шепот:

— Тя е.

Тя вдигна очи и срещна погледите на съпрузите Бувил.

„Кой ли е извършил това, за да наклевети мен?“ — попита се тя.

Междувременно акушерката беше взела детето от треперящите ръце на Мари и се мъчеше да го съживи.

— Не е сигурно, че умира, не е сигурно — каза тя.

Почти две минути, които се сториха безкрайни, кърмачето остана така вкочанясало, опнато и потъмняло. После внезапно бе развижено от силни конвулсии и главата му се замята на всички страни. Крайниците му се гърчеха. Никога не би могло да се допусне, че подобна сила може да премине през толкова хилаво тяло. Акушерката беше принудена да го държи здраво, за да не се изплъзне от ръцете й. Шамбеланът се прекръсти, като че ли беше налице сатанинско знамение и почна да чете молитвата за умиращи. Детето кривеше лице, лигавеше се. Черният му цвят беше изчезнал и сега то беше придобило ледена белота, също така страшна. За миг сякаш се укроти изпика се върху роклята на акушерката и сметнаха, че е спасено. После главичката му внезапно клюмна. То омекна, отпусна се безжизнено и този път всички го помислиха истински мъртво. — Крайно време беше да го кръстим — изрече конетабълът.

Филип дьо Поатие чистеше от ръцете си топлите капки восък от свещите.

Но внезапно малкото трупче раздвижи крачка, и писка няколко пъти, слабичко, но по-скоро радостно и устните му се оживиха, засукаха. Кралят беше жив и искаше да суче.

— Доста се бъхта демонът, преди да излезе от тялото му — каза капеланът.

— Не се случва често децата да бъдат обзети от гърчове толкова рано — каза акушерката. — Сигурно е заради щипците. Понякога съм виждала това. Пък и няколко часа минаха, преди да дойде дойката…

Мари дьо Кресе се почувствува виновна. „Ако вместо да се карам с госпожа дьо Бувил, бях изтичала веднага…“ — помисли си тя.

Никой разбира се не би сметнал, че това се дължи на потапянето в студената вода, нито на някой наследствен недостатък — хромавост, лудост, епилепсия, каквито се срещаха редовно в семейството.

— Мислите ли, че ще страда и от други пристъпи? — попита Мао.

— Има голяма опасност, госпожо — отвърна акушерката. — Никога не се знае кога ще го прихване, нито как ще свърши.

— Горкото дете! — каза Мао доста високо.

Върнаха краля в замъка и се разделиха без настроение.

Филип дьо Поатие не отвори уста по целия път. Когато се прибраха в двореца, той не отпрати тъща си и се затвори с нея.

— Преди малко едва що не станахте крал, синко — каза тя.

Филип не отговори.

— Всъщност след всичко, което видяхме, никой не би се учудил, ако умре тия дни — поде тя.

Регентът продължаваше да мълчи.

— Ако се случи да издъхне, вие все пак ще трябва да чакате пълнолетието на Жана Наварска.

— Съвсем не, майко, съвсем не — отвърна живо Филип. — Занапред не сме вече свързани с правилника от месец юли. Наследството на Луи е приключено. Тогава би се открило наследството на малкия Жан. Между брат ми и мен ще е имало вече един крал и аз ще бъда наследник на племенника си.

Мао го погледна с възхищение. „Той бе обмислял това по време на кръщението!“

— Винаги сте мечтали да бъдете крал, Филип, признайте си. Още като дете чупехте клони, за да си правите скиптри!

Той повдигна малко глава и й се усмихна, като не каза нищо. После стана отново сериозен.

— Трябва да знаете, майко, че Изабел дьо Фериен е изчезнала от Арас, както и хората, които бях пратил да я отвлекат и да й отнемат възможността да се разприказва. Изглежда, че е затворена тайно в някой замък в Артоа и се говори, че тамошните ви барони са се похвалили.

Мао се попита какво ли означава това предупреждение. Дали Филип искаше просто да я предупреди за опасността, която я грози? Или да й докаже, че се грижи за нея? Дали по този начин повтаряше забраната си да използва друг път отрова? Или пък напротив, като намекваше за доставчицата, й даваше да разбере, че ръцете й са развързани?

— Още един такъв пристъп може прекрасно да го отнесе! — наблегна Мао.

— Да предоставим на бога, майко, да предоставим на бога! — каза Филин и прекъсна разговора.

„Предоставя на бога или предоставя на мене? — помисли си графинята. — Толкова е благоразумен, че се пази да не омърси и душата си, но ме разбра правилно…

Този дебел наивник Бувил най-много ще ме затрудни.“

От този миг въображението й заработи. Пред нея се очертаваше възможност за престъпление и обстоятелството, че бъдещата жертва беше новородено бебе, подхранваше възбуждението й не по-малко, отколкото ако се касаеше за най-върлия й враг.

Предпазливо пусна в ход подмолни слухове: кралят бил роден нежизнеспособен. Тя повтаряше това на всеки срещнат и описваше със сълзи на очи мъчителната сцена при кръщаването.

— Всички сметнахме, че ще умре пред очите ни и за малко това не стана. Попитайте по-скоро конетабъла, който присъствуваше, както мене. Никога не съм виждала месир Гоше толкова блед… Впрочем всеки сам ще се убеди в хилавостта на краля, когато го представят на всички барони, както е редно. Кой знае, може вече да е умрял, а крият това от нас. Защото много се бавят с представянето, без да ни казват причината. Изглежда, че месир дьо Бувил се противопоставял, защото нещастната кралица… Бог да я закриля!… била в безнадежно състояние. Но тъй или иначе кралицата не е кралят!

Приближените на Мао бяха натоварени да разпространяват тези нейни думи.

Бароните започнаха да се вълнуват. Защо всъщност се отлага тържественото представяне? Кръщаването, направено набързо, мнимите увъртания на Бувил, пълното мълчание около Венсен, всичко им изглеждаше мистериозно.

Носеха се противоречиви слухове. Кралят бил недъгав и затова не искали да го покажат. Граф дьо Валоа го бил отвлякъл тайно, за да бъдел на сигурно място. Болестта на кралицата била само преструвка: тя и детето й в момента пътували към Неапол.

— Ако е умрял, нека ни го кажат — говореха недоволно някои.

— Регентът го е пратил на оня свят! — твърдяха други.

— Какви ги дрънкате! Регентът не е такъв човек. Само че той няма доверие във Валоа.

— Не е регентът, а Мао. Тя подготвя престъпното си дело, ако не го е извършила вече. Прекалено високо тръби, че кралят нямало да го бъде!

Докато над двора отново повя лош вятър, докато хората се терзаеха от грозни предположения и гнусни подозрения, с които всеки се чувствуваше заклеймен, регентът си оставаше непроницаем. Беше изцяло погълнат от управлението на кралството и ако го заговореха случайно за племенника му той от своя страна заговорваше за Фландрия, Артоа или за събирането на данъците.

Тъй като възбудата растеше, една делегация от много барони и висши магистрати дойде при Филип на 19 ноември сутринта и го гюмоли настойчиво и енергично да се съгласи кралят да им бъде представен. В очите на онези, които очакваха отрицателен или уклончив отговор, вече припламваха злостни пламъчета.

— Но и аз искам това, монсеньори, и аз искам не по-малко от вас да ни го представят — отвърна регентът. — Противопоставят се и на самия мен. Граф дьо Бувил не е съгласен.

После той се обърна към Шарл дьо Валоа, който се бе върнал два дни преди това от графството си Мен и го по пита:

— Да не би вие, чичо, с оглед интересите на племенницата си Клеманс да забранявате на Бувил да ни покаже краля?

Бившият император на Константинопол не разбра откъде му е дошло това обвинение, той цял пламна и извика:

— Но бог да ми е свидетел, племеннико, как ви хрумна подобна мисъл? Никога нито съм заповядвал, нито съм искал такова нещо! Не съм дори виждал Бувил и нямам никакви вести от него вече няколко седмици. Та аз се прибрах специално за това представяне. Бих искал, напротив, то да стане и да спазим обичаите на дедите си. И без това много се забавихме.

— В такъв случай, монсеньори — заяви регентът, — всички сме единодушни в мислите и желанията си… Гоше! Нали вие присъствувахте на раждането на брат ми… На първата ли кръстница се пада задължението да представи кралското дете на бароните?

— Естествено, естествено на първата кръстница — отвърна Валоа, засегнат, че се допитват относно церемониала до друга компетентна личност, а не до него. — Аз съм присъствувал на всички представяния, Филип. И на вашето, което беше по-скромно, тъй като бяхте втори син, както и на представянето на Луи, а после и на Шарл. Винаги кръстницата.

— Тогава — поде Филип — ще известя веднага на графиня Мао, че след малко й предстои това задължение и ще заповядам на Бувил да ни отвори Венсен. По пладне ще отидем там на коне.

За Мао това беше очакваният случай. Тя задържа само Беатрис при себе си, за да й помогне да се облече и сложи на главата си корона. Едно убийство на крал си струваше това.

— Колко време според теб ще е необходимо твоят прах да подействува на дете на пет дни?

— И аз не зная, госпожо… — отвърна почетната госпожица. — При елените от вашите гори резултатът се появи за една нощ. Крал Луи се бори почти три дни…

— Тъй или иначе ще имам за прикритие онази дойка, която видях преди два дни! — каза Мао. — Хубаво момиче, бога ми, но не се знае нито откъде е дошла, нито кой я е поставил на тази служба. Навярно съпрузите Бувил…

— Аха! Разбирам мисълта ви — каза Беатрис усмихната. — Ако смъртта не им се стори естествена… биха могли да хвърлят обвинението върху това момиче и да го осъдят на разчекване…

— Реликвата ми, къде е реликвата ми? — възкликна Мао разтревожена, като докосна гърдите си. — Ах, да, добре, тука е.

Когато излизаше от стаята, Беатрис й прошепна:

— Внимавайте главно, госпожо, да не се обършете случайно с кърпичката.