Морис Дрюон
Законът на мъжете (14)

II. ПАПСКИЯТ ЛОМБАРДЕЦ

В Лион кардиналите бяха все още затворени. Те си бяха въобразили, че регентът ще се умори. Затворничеството им продължаваше вече цял месец. Седемстотинте въоръжени мъже на граф дьо Форез все още стояха на стража около църквата и манастира на Грешните братя. И ако граф Савели, маршал на конклава, носеше постоянно със себе си ключовете, те не му вършеха особена работа, тъй като отключваха само зазидани врати.

С всеки изминат ден кардиналите престъпваха устава на Григорий и то без никакви угризения, след като спрямо тях прилагаха принуда и сила. Те не пропускаха да повтарят това всеки ден на граф дьо Форез, когато подадеше глава през тесния отвор, който служеше за подаване на храната, без да сваля шлема си. И той от своя страна всеки ден им отговаряше, че е длъжен да наложи закона на конклава. Този диалог между глухи можеше да продължава още дълго.

Кардиналите вече не живееха заедно, както предписваше уставът. Макар че корабът на църквата на якобинците беше обширен, много скоро стана невъзможно да го обитават почти сто души върху постели от слама. Най-вече заради вонята, която се носеше в лятната жега.

— Нима щом бог се е родил в обор, неговият викарий трябва непременно да бъде избран в кочина? — заявяваше един от италианските кардинали.

Така че прелатите бяха заели и свързания с църквата манастир, включен в същата сграда. Те изтласкаха монасите и криво-ляво се настаниха по трима в килия или в стая от странноприемницата, която очевидно беше затворена за пътници. Капеланите и младите благородници заемаха трапезариите.

И режимът с намалената дневна дажба не беше спазван. Пък и в противен случай скоро щеше да има събрание от скелети. Така че кардиналите си доставяха известни лакомства отвън, предназначени уж за абата и монасите. Прилагаха голямо умение и постоянство за нарушаване тайната на съвещанията си. Всеки ден конклавът пращаше или получаваше писма, пъхнати в хляба или между чиниите. Часът, когато донасяха яденето, беше станал час на пощата, и кореспонденцията, която „ръководеше“ съдбата на християнския свят, беше доста омазнена.

Граф дьо Форез уведомяваше регента за всички тези пропуски, а той изглеждаше доволен. „Колкото повече грешки и нарушения допуснат, толкова по-строго ще ги накажем, когато му дойде времето — заявяваше той. — Колкото до посланията, давайте им път, но ги отваряйте мимоходом възможно най-често, за да ми разкривате съдържанието им“.

Така те узнаха, че са били издигнати и почти веднага свалени четири кандидатури: най-напред на Арно Нувел, бивш абат дьо Фонфроад, за когото граф дьо Поатие бе казал недвусмислено посредством Жан дьо Форез, че „не намира този кардинал достатъчно добре разположен към френското кралство“. След него бяха пропаднали и кандидатурите на Гийом дьо Мандагу, на Арно дьо Палагрю и на Беранже Фредол старши. Гасконци и провансалци се проваляха взаимно. Стана известно също, че страшният Каетани беше започнал да омръзва на част от италианците и дори на собствения си братовчед Стефанески с долните си интриги и с налудничавите си безмерни клевети.

Та нали той предложил шеговито — знаеше се обаче стойността на подобни думи в неговата уста! — да се обърнат към дявола и да се допитат до него за избора на папа, щом бог като че ли не желае да им покаже на кого от тях се е спрял.

Дюез бе отговорил с едва чутия си глас:

— Не за първи път, монсеньор Франческо, сатаната ще заседава заедно с нас.

Ако случайно Каетани поискаше свещ, тутакси почваха да шушукат, че ще стопи восъка, за да направи магия.

До неочакваното им интерниране кардиналите се бяха опълчвали един срещу друг било поради теологични разногласия, било заради престиж или интерес. Но сега обстоятелството, че живеят вече цял месец заедно в едно ограничено пространство, беше породило помежду им ненавист поради лични, едва ли не физически причини. Някои бяха много небрежни към външността си, не се бръснеха, нито пък се миеха и се отдаваха свободно на естествените си потребности. Даден кандидат се опитваше вече да спечели гласове не с обещания за пари или привилегии, а споделяйки дневната си дажба с най-лакомите, нещо, изрично забранено. И тогава почваха да предават от ухо на ухо:

— Камердингът пак изяде три порции от своята партия…

Ако посредством подобни сделки успяваха да задоволят някак стомасите, съвсем не беше така с другите им апетити. Целомъдрието, на което някои кардинали много малко бяха свикнали, ги направи раздразнителни. Между провансалците се носеше следната игрословица:

— Ако д’Ок е готов на всичко, за да задоволи своето тяло, Колона пък не биха се отказали от ничие тяло.

Защото двамата Колона, чичото и племенникът, благородници с атлетическо телосложение, създадени много повече да носят ризница, а не расо, преследваха младите си придружители из коридорите на манастира, като им обещаваха пълно опрощение на греховете.

Постоянно си навираха в очи стари грешки:

— Ако не бяхте канонизирали Селестен… Ако не бяхте, се отрекли от Бонифаций… Ако не се бяхте съгласили да напуснем Рим… Ако не бяхте осъдили тамплиерите…

Обвиняваха се взаимно в недостатъчно милеене за църквата, в тщеславие и продажност. Ако човек чуеше какво разправят кардиналите едни за други, би решил, че никой от тях не заслужава да бъде дори селски викарий.

Единствен монсеньор Дюез изглеждаше безчувствен към неудобствата, интригите и злословията. От две години насам той така бе объркал отношенията между колегите си, че нямаше вече нужда да се намесва и можеше да остави подмолните си машини да се движат от само себе си. По природа и по навик непридирчив към яденето, слабата храна не го измъчваше никак. По собствен избор споделяше килията си с двама нормандски кардинали, присъединили се към провансалците, Никола дьо Фреовил, бивш изповедник на Филип Хубави, и Мишел дю Бек. Много слаби, за да образуват партия, те не бяха между „кандидатите“. Не се страхуваха от тях и съжителството им с Дюез не можеше да изглежда като заговор. Впрочем Дюез рядко биваше с тях. В определени часове той се разхождаше, във вътрешния двор на манастира, подпрян обикновено на ръката на Гучо, който постоянно му препоръчваше:

— Не вървете така бързо, монсеньор! Вижте, едва ви догонвам със схванатия си след падането в Марсилия крак. Нали знаете, че изгледите ви за успех — ако съдя по това, което чувам — ще бъдат толкова по-големи, колкото по-немощен ви смятат.

— Вярно, вярно — отвръщаше кардиналът и се мъчеше да превие врат, да огъне колене и да дисциплинира своите седемдесет и две години.

Останалото време той четеше или пишеше. Беше успял да си набави онова, което му беше най-необходимо на тоя свят — книги, свещи и хартия. Някой идваше да го предупреди, че ще има събрание в хора на църквата? Той се преструваше, че със съжаление става от стола си, а докато слушаше как колегите му се оскърбяват взаимно или се уязвяват вероломно, той само пошепваше едва чуто:

— Моля се, братя. Моля се бог да ни вдъхнови да изберем най-достойния.

Онези, които го познаваха по-отдавна, намираха, че много се е променил. Изглежда, че съзнателно умъртвяваше плътта си и служеше на всички за пример на благонамереност и милосърдие. Когато някой изтъкнеше това, той отговаряше скромно, като махваше примирено с ръка:

— Смъртта не е далеч… Крайно време е да се подготвя…

Той почти не се докосваше до-паницата с яденето си и караше да я отнесат на един или друг от съперниците му. И Гучо пристигаше с пълни ръце при камерлинга, който пращеше от здраве като угоен вол, и му казваше:

— Монсеньор Дюез ви изпраща това. Виждате му се отслабнал тази сутрин.

От деветдесет и шестте пленника Гучо сравнително най-лесно общуваше с външния свят. Всъщност той бе успял бързо да установи връзка с представителя на банката „Толомей“ в Лион. Той препращаше не само писмата на Гучо до вуйчо му, а и по-тайната кореспонденция на Дюез, предназначена за регента. На тези писма бе спестено неудоволствието от неприятния допир с мръсните чинии. Те минаваха, пъхнати в книгите, необходими за благочестивите занимания на кардинала.

Истината е, че Дюез нямаше друг доверен човек освен младия ломбардец, чиято находчивост с всеки ден му беше все по-полезна. Съдбата им беше тясно свързана, защото ако единият от тях искаше да излезе папа от този манастир, същинска пещ в лятната жега, другият копнееше час по-скоро да отпътува, снабден с мощен покровител, на помощ на любимата си. Все пак Гучо се беше поуспокоил за съдбата на Мари, откакто Толомей му бе писал, че бди над нея като роден вуйчо.

В началото на последната седмица на юли, когато Дюез се убеди, че колегите му са много уморени, много изтерзани от горещината и непоправимо наежени един срещу друг, той реши да им представи замислената комедия, грижливо подготвена от Гучо.

— Достатъчно ли влачих крак? Достатъчно ли постих? Достатъчно лошо ли изглеждам? — попита той временния си паж — и дали колегите ми достатъчно са се отвратили от себе си, та да са склонни от умора да вземат някакво решение?

— Така ми се струва, монсеньор. Струва ми се, че са узрели за това.

— В такъв случай, млади момко, време е, струва ми се, да поработите с езика си. А пък аз ще си легна и повече няма да ставам.

Гучо почна да се мярка сред служителите на другите кардинали. Той разправяше, че монсеньор Дюез бил много изтощен, че като че ли е болен от нещо и има опасност, поради напредналата си възраст, да не излезе жив от този конклав.

На другия ден Дюез не се появи на ежедневното събрание и кардиналите коментираха това, като всеки повтаряше слуховете, разпространени от Гучо.

На следващия ден кардинал Орсини, който току-що се беше скарал остро с двамата Колона, срещна Гучо и го попита дари наистина кардинал Дюез се чувствува толкова немощен.

— Ами да, монсеньор, и сърцето ми се къса от мъка — отвърна Гучо. — Знаете ли, че добрият ми господар престана дори да чете? Това означава, че не след дълго ще престане и да живее.

После с дръзкото си и същевременно наивно изражение, което си придаваше съвсем уместно, той добави:

— Ако бях на ваше място, монсеньор, много добре знам какво щях да направя. Бих избрал монсеньор Дюез. По този начин ще можете най-сетне да излезете от този конклав и да свикате нов, веднага щом кардиналът умре, което, пак ви повтарям, няма много да се забави. Това е една възможност, която може би само след една седмица ще загубите.

Още същата вечер Гучо видя, че Наполеон Орсини се съвещава със Стефанески, Алберти де Прато и Гийом дьо Лонжи — все италианци, благосклонно настроени към Дюез. На другия ден същата групичка се образува като от само себе си във вътрешния двор на манастира, само че уголемена от испанеца Лука де Флиско, несъщински брат на Жак П Арагонски и на Арно дьо Пенарю, водача на гасконската партия.

Като мина покрай тях, Гучо чу, че именно той каза:

— Ами ако не умре?

— Все ще бъде по-малкото зло, отколкото, ако останем тук още половин година, както има опасност, ако пропуснем този случай да изберем един умиращ.

Гучо тутакси предаде едно писмо за вуйчо си, в което го съветваше да изкупи от компанията Барди всички полици на името на Жак Дюез. „Лесно ще ги получите на половин цена, защото длъжникът минава за умиращ и кредиторът ще ви сметне за луд. Изкупете ги макар по осемдесет ливри за сто, сделката ще бъде добра или да не се казвам вече ваш племенник.“ Той посъветва освен това Толомей да дойде сам в Лион при първа възможност.

На 29 юли граф дьо Форез предаде официално на кардинала камерлинг писмо от регента. Жак Дюез благоволи да стане от сламеника си, за да чуе съдържанието му. Отнесоха го кажи-речи на ръце дотам.

Писмото на граф дьо Поатие беше строго. В него се изреждаха подробно всички нарушения на правилника на Григорий. Припомняше се, че ще бъдат разрушени покривите на църковните сгради. Регентът укоряваше кардиналите за разногласията им и им внушаваше да поверят папската тиара на най-възрастния измежду тях, щом не могат да се споразумеят. А най-възрастният беше Дюез.

Щом чу тези думи, той размаха ръце съвсем изнемощял и прошепна:

— Най-достойният, братя, най-достойният! За какво ви е пастир, който няма сили да води самия себе си и чието място е по-скоро на небето, ако бог пожелае да го прибере, а не тук долу?

И помоли да го върнат в килията му, легна на постелята си и се обърна към стената.

След два дни Дюез малко се пооживи: непрекъснатото омаломощение би могло да събуди подозрения. Но когато пристигна препоръка и от неаполския крал в подкрепа на предложението на граф дьо Поатие, старецът се разкашля така, че да ти стане жално. Трябва да беше много зле, щом можа да изстине в такава жега.

Пазарлъците продължаваха неотстъпно, защото някои все още хранеха надежди.

Но граф дьо Форез започна да става по-груб. Сега той заповядваше да претърсват по-щателно храната, сведена до едно блюдо на ден и конфискуваше писмата или караше да ги хвърлят вътре.

На 5 август Наполеон Орсини успя да спечели за Дюез не друг, а страшния Каетани, както и няколко членове на гасконската партия. Провансалиците подушиха победата.

На 6 август установиха, че монсеньор Дюез може да разчита на осемнадесет гласа, тоест с два повече от прословутото абсолютно мнозинство, което в продължение на две години и три месеца никой не бе успял да постигне. И последните противници, убедили се, че въпреки тях изборът ще се състои и опасявайки се да не би да бъдат наказани заради упорството си, се съгласиха да признаят високите добродетели на кардинал-епископа от Порто и заявиха, че са готови да гласуват за него.

На другия ден, 7 август 1316 година, решиха да гласуват. Определиха четирима броители. Дюез се появи, носен от Гучо и другия си придружител.

— Не тежи много — прошепна Гучо на кардиналите, които ги проследяваха с очи и им правеха почтително път: държане, което издаваше направения вече избор.

Само след няколко минути Дюез бе провъзгласен единодушно за папа и двадесет и тримата му колеги го акламираха.

— Щом вие, господи, искате това, щом вие, господи, искате това… — издума с мъка Дюез.

— Какво име си избираш? — го попитаха.

— Йоан… Ще нося името Йоан… Йоан XXII.

Гучо се приближи, за да повдигне хилавия старец, станал върховен повелител на вселената.

— Не, не, синко — каза новият папа. — Ще се помъча да ходя сам. Дано бог ме крепи.

Глупаците тогава си въобразиха, че е станало чудо, докато останалите разбраха, че са били измамени. Те мислеха, че дават гласовете си за един труп, а ето че избраникът им се движеше с лекота между тях, пъргав и свеж като пъстърва. Само че още не можеха да си представят колко горчив щеше да направи живота им цели осемнадесет години!

Междувременно камерлингът вече изгори в камината книжата от гласуването и белият дим възвести на света, че е избран духовен глава. Почти веднага отекнаха и удари с кирка по стената, която зазиждаше главния портал. Но граф дьо Форез беше благоразумен. Щом отворът стана достатъчно широк, той лично се вмъкна в църквата.

— Да, да, синко, мен избраха — му каза Дюез, който бързо заситни към него.

Тогава майсторите сринаха до основи зидарията. Отвориха двете крила на портала и за пръв път от четиридесет дни насам слънцето проникна в църквата на якобинците.

Многочислена тълпа чакаше на площадчето пред нея — граждани, хора от простолюдието, консули, феодали, наблюдатели от чуждите дворове. Всички се струпаха и коленичиха, когато се зададоха кардиналите и конклавистите, наредени в процесия. Един дебел мъж с тъмен тен, застанал в първите редици до граф дьо Форез, улови края на дрехата на новия папа, когато Дюез мина край него, и долепи устни до, ръба й.

— Вуйчо Спинело! — извика Гучо Балиони, който вървеше зад папата.

— А, вие ли сте вуйчото? Много обикнах вашия племенник, синко — каза Дюез на коленичилия шишко, като му кимна да се изправи. — Той ми служи вярно и искам да го задържа при себе си. Целунете го, целунете го!

Капитанът на ломбардците се изправи и Гучо го прегърна.

— Изкупих всичко, както ми препоръча, при това на стойност шест за десет — пошепна Толомей на ухото на Гучо, докато Дюез благославяше множеството. — Този папа ни дължи сега няколко хиляди ливри. Чудесна сделка, моето момче! В жилите ти наистина тече моя кръв!

Един друг човек зад тях удължаваше недоволно лице, подобно на кардиналите: синьоре Бокачо, главен представител на фирмата Барда.

— Ах, ти си бил вътре, обеснико! — каза той на Гучо. — Ако знаех, никога нямаше да продам полиците.

— Ами Мари? Къде е Мари? — попита тревожно Гучо вуйчо си.

— Твоята Мари е добре. Тя е толкова хубава, колкото ти си хитър и ако малкият ломбардец, който издувакорема й, наследи по нещо от вас двамата, ще си пробие път в живота! Върви, върви бързо, моето момче! Не виждаш ли, че светият отец те вика?