Ендре Гьомьори
Свръхбогатите (3) (История на големите имущества)

КРУП — ОРЪДИЯТА НА ИМПЕРИЯТА

Чума в Есен. Оръдия и влакови колела.

Вила „Хюгел“. Берта и Густав. Родината на капитала.

Голямото грабителство.

Роби и червено вино. По нови релси.

През 1960 г.. в годината на голямата криза на Круп, генералният ръководител на концерна, Бертолд Байц, с огорчение казва на един западногермански журналист: „Сега пресъхва реката, най-после виждаме какво има на дъното: малко злато и стари бутилки.“

„Малкото злато“, разбира се, не е толкова малко. В момента на кризата главата на династията Алфрид Круп фон Болен унд Халбах все още е най-богатият човек в Европа и Круповата империя с повече от сто завода е едно от най-големите промишлени предприятия в света. Поне такова е мнението и днес на икономическите историци. Повече от едно столетие търговските книжа на фамилния тръст са недостъпни за очите на изследователите, никога не е публикуван истинският баланс и затова е трудно да се разграничи действителността от легендата.

Оттогава организационно много неща са се променили. Преди всичко „последният Круп“, Арнт, се отказва от истинското наследство. У този младеж вече нищо не е „стоманено“. Той предпочита да прекарва времето в спалнята пред тоалетната си масичка, на чието „оборудване“ би завидяла дори и някоя холивудска филмова звезда. Той с часове изпробва пред огледалото перуки и от време на време демонстрира най-новите си кафтани, изписани от Мароко, пред красиви, стройни младежи.

По време на споменатата вече криза на Круп през 1960 г. Арнт Круп фон Болен унд Халбах е принуден да се откаже от едноличната собственост на фантастичното имущество. През нощта на 15 срещу 16 септември в дома на Бертолд Байц се провежда разговор, чието точно съдържание и до днес никой не знае. Бащата на Арнт тогава е тежко болен. Затова възлагат на Байц неприятната имотна операция. Тъй като западногерманските големи банки са склонни да отворят огнеупорните си каси, за да подпомогнат борещия се със стопанските трудности концерн само ако той стане съвременно акционерно дружество. За това е нужен подписът на младия Арнт. Отказването, разбира се, не означава мизерия. Последният Круп получава годишен доход (след като се приспадне данъкът) около два милиона западногермански марки. Към това следва да се прибави и наследеното от баща му частно имущество, стойността на което се оценява почти на един милиард марки. Още през първата, 1967 г., Круповата издънка харчи два пъти колкото дохода си, или четири милиона марки. Естествено големи са режийните му разноски. Много средства поглъща поддържането на замъка Блюнбах със седемдесет и двете стаи и седемдесетте души прислуга, с второто по големина имение в Австрия. Скъпо е поддържането и на вилата в Мароко в един оазис край Маракеш; на мюнхенския дворец, на чиито стени висят картини от Рубенс и Ван Дайк; на луксозната яхта под името „Антоний II“ и на автомобилния парк — начело с „Ролс-Ройса“, цялата задна част на който е заета от един вграден трон…

Последният Круп не е първият, меко казано, който с особените си прищевки изненадва околните. Историята на фамилията е пропита с дъха на гниенето. Най-многото, което може да се прибави към това, е, че при предшествуващите го поколения безскрупулното печелене на богатства все още закрива от света действителността. Димът от мините и стоманените пещи потиска по-лошата миризма на частния живот.

Интересно е, че първият Круп, който пристига в Есен през 1587 г., също носи името Арнт. Историците на фамилията и до днес спорят за нейния произход. Според един от вариантите Круповци имат холандски произхрд, един век по-рано фамилното им име още е Кропен или Кроп. Това е сигурно, тъй като през 1587 г. въпросният Арнт собственоръчно вписва името си в градския регистър. Подписът му обаче е толкова нечетлив, че поколения немски историци спорят кое е името на фамилията: Круп, Крупе, Крип или Крипе.

Въпросният пра Арнт, макар и да не знае добре да пише, се оказва хитър делови човек. По това време град Есен — както и другите градове на Европа — е перио-дично заливан от опустошителни епидемии. Дванадесет години след като Арнт Круп се настанява в дома на търговците на есенския „солни пазар“, чума връхлита града. Есен е обхванат от паника, риданията на болните се смесват с крясъците на веселящите се, които продават къщите и земите си на първия явил се купувач, на прага на сигурната си гибел, за да погуляят още веднъж.

Арнт Круп обаче не плаче и не гуляе, а купува. Купува на безценица градини и пасища извън стените на тясното градче Есен. Земи, които по-късно струват съкровище и които четири века след есенската чума са собственост на династията Круп. През по-късните си години Арнт Круп се нарежда сред членовете на ковашкия цех, но той не строи работилници. Преди всичко е търговец, както показва и случаят с чумата, интересуват го по-скоро земята и градините.

През 1612 г. синът на Арнт, Антон Круп, осем години преди започването на тридесетгодишната война, която потапя цялата немска, земя в пламъци и кръв, се оженва за Гертруд Крьозен, чийто баща е собственик на една от двадесет и четирите оръжейни работилници в града. Този Антон е първият Круп, който произвежда оръжия. Той продава годишно хиляда оръдия, а през 1641 г, в протокола на есенския градски съвет се споменава за него вече като за „дълбокоуважавания патриот, благородния господин Антон Круп“. От това с основание може да се направи изводът, че търговията с оръжията се развива добре. Оттогава Круповци се нареждат сред най-богатнте граждани на Есен.

Американецът Уилям Манчестър, автор на най-съвременната и може би най-обширната семейна история на фамилията Круп, си спомня: „И така, има един Круп, който в областта Рур почти три века преди Вердюн и повече от три века преди Сталинград вече продава оръдия.“

После следва дълга пауза. Търговията с оръдия на Антон Круп обаче е зловещ сигнал: като оръдейният огън зад далечния хоризонт. Забогатяващите Круповци се занимават с много неща: имат магазин за хранителни стоки, месарница, бояджийски магазин и магазин за дрехи. Една от жените на фамилията Круп, извест-ната Елене Амалие Круп, през 1800 г. се обръща отново към въглищата, стоманата и работилниците. Тя купува за дванадесет хиляди талера една леярна на север от Есен — „Гутехофнунгсхюте“, която по-късно става една от най-гордите крепости на империята на Круповци. В работилницата най-напред се произвеждат тенджери, а по едно време — по поръчка на Прусия — и оръдейни гюллета. Седем години след купуването на работилницата госпожа Елене Амалие възлага ръководенето й на своя деветнадесетгодишен внук Фридрих Круп. От известните единадесет поколения Круповци той принадлежи към седмото, и досега неговото име (Фрид. Круп, Есен) стои на фасадата на Круповите заводи в целия свят.

Семейната легенда на Круповци представя Фридрих Круп като мъж, който притежава блестящи качества, у него талантът е съчетан с енергия. Истина е, че на Фридрих Круп не му липсва енергия и че страстно търси нови методи в областта на чугуно- и стоманолеенето, но той не е добър търговец. По това време над Европа се появява сянката на Наполеон. След смъртта на баба си Фридрих Круп ce колебае — дали да сътрудничи в търговията с французите, или не? Накрая решава да им сътрудничи — тъкмо тогава, когато голямата Наполеонова армия потегля на изток, за да бъде постепенно разгромена в неизмеримите руски равнини. Поглеждайки назад в далекогледа на миналото, този факт изглежда комичен: Фридрих Круп на служба при Наполеон, окупирал Рейнската област, копае траншеи край стените на Есен. Траншеи срещу прусите, които, преследвайки разбитите войски на Наполеон, се приближават към границите на града!

Вярно е, че дори след поражението на Наполеон Фридрих Круп остава в града, но търговията му и тогава не процъфтява. Преди всичко защото след голямото поражение на императора английската стомана се появява отново на континента. Работилницата на Фридрих Круп, която наричат „Стоманолеярна фабрика“ (Gusstahlfabrik), наистина не е повече от селска ковашка работилница. През 1824 г. той е принуден да продаде дори и градската си къща, в която фамилията живее повече от двеста години. Близо до работилницата си построява много по-проста и по-малка къща. Тази къща в подножието на нарасналите грамадни фабрични сгради съществува до 1944 г., когато изгаря от запалителни бомби на Втората световна война.

(Възкръсващата империя на Круп построява на същото място ново копие на къщурката, за да се съживи и легендата.)

Действителността все пак е тази: Фридрих Круп умира на тридесет и девет години на креват със сламеник, преселва се в гроба един претърпял несполука, честолюбив провинциален майстор-ковач.

На 8 октомври 1826 г. новият глава на семейството най-възрастният син, Алфред Круп, пристига за погребението на баща си. Той прави „баланс“. Балансът е твърде плачевен. Наследството на четиринадесетгодишния нов глава на семейството се състои от една работилница със седем работника, семейна къща на стойност едва 700 талера, една крава и няколко свине. Алфред Круп се оказва роб на стоманолеенето, но през първите години, изглежда, претърпява несполука както баща си. След двадесетгодишен живот работилницата работи само с пет работници и с цената на най-големи трудности получава поръчки, колкото да просъществува.

Безспорен обрат донася обстоятелството, че в малката си работилница Алфред Круп започва да произвежда стоманена сплав, която се заварява много по-лесно и в същото време е по-твърда и по-еластична. През 1834 г. Алфред Круп обикаля големите германски градове с мостра от тази стомана и се връща с дузини поръчки. След една година работилницата на Круп вече работи с тридесет работници, а след две години с шестдесет.

Решителният търговски скок не се дължи просто на „гениалността“ на Алфред, както твърдят поколения наред придворните историци на династията. Истина е, че произвежданата стомана в малката работилница на Круп е с отлично качество, но тя не надминава на времето си най-качествената английска стомана. За увеличаването на поръчките допринася също и политиката на немската митническа уния, която Прусия подкрепя с цялата си енергия и която е икономическият предвестник на по-късната немска империя. Немската митническа уния създава онези търговски условия, при които новата стомана на Круп може да конкурира вносната английска стомана.

Опирайки се на тази политика, Алфред Круп обикаля цяла Европа: сключва сделки от Варшава до Прага, от Париж до Брюксел, а във френската столица посещава дори и Джеймс Ротшилд. С помощта на Ротшилд той се стреми да се сдобие с поръчка от френския монетен двор, който да използва стоманени инструменти тип Круп.

И до днес не е ясно защо Алфред Круп се връща към производството на оръжия. Факт е, че за пръв път в 1836 г. работилницата на Круп започва да прави опити за производство на оръдия и в 1843 г. произвежда първото стоманено оръдие. Историците на фамилията не говорят много за това, но е доказано, че Алфред се опитва първо да продаде стоманените оръдия на англичаните. В писмото си до британското правителство той се позовава на това, че в сравнение с досегашните бронзови и чугунени оръдия неговите са несравнима по-добри. Англичаните обаче му отказват с любезно писмо, а и пруското военно министерство не проявява по-голямо разбиране.

След като години наред Алфред Круп бомбардира с писмата си хората на берлинското военно министерство, в 1844 г. той получава първата поръчка, но едва три години по-късно, в 1847 г., доставя оръдието. Когато оръдието пристига в оръжейния склад в Шпандау, никой не помисля, че то ще пише история. Това е първото Крупово оръдие на Прусия…

Цели две години оръдието на Алфред Круп събира праха в арсенала и едва в 1849 г. го изпитват. След това изпращат писмо в Есен. Някакво „писмо с недомлъвки“: оръдието не е лошо — пишат, — но е много по-скъпо от произвежданите досега бронзови и чугунени оръдия, не може да се конкурира с тях. А по-късно Алфред пише на един свой приятел, че началникът на берлинския арсенал му казал открито: „Не искам и да чуя за стоманени оръдия, защото Уелингтън и с бронзови оръдия побеждава Наполеон при Ватерло.“

Тогава Алфред Круп отново се обръща към англичаните и в 1851 г. на изложбата в лондонския „Кристален дворец“ излиза едно стоманено оръдие. Оръдието предизвиква голяма сензация — но не се явява купувач. На няколко пъти той го предлага на английското правителство, предлага го на французите, предлага го и на царския двор в Русия — но оръдието не е нужно на никого. Само един единствен човек се интересува: това е херцог Вилхелм от Хохенцолернската династия, по-късният Вилхелм I. Той дори посещава есенската работилница и окачва на гърдите на Алфред ордена „Червен орел“, четвърта степен.

Вилхелм обаче все още няма никаква власт в Европа — а истинските величия продължават да отхвърлят предложенията на Круп. Специалистите на цар Александър II изпитват изпратеното им стоманено оръдие и учудени установяват, че то може да стреля четири хиляди пъти, без да се пръсне. Като знак на признание те поставят оръдието в артилерийския музей на Петропавловската крепост — и продължават да използват старите оръдия.

Историческа шега е, че Наполеон III — чиято власт по-късно Круповите оръдия разбиха — едва не купува 300 Крупови оръдия. Той се отказва от сделката по настояване на френските „ковачи на оръжие“, фамилията Шнайдер. Смята, че е патриотично задължение да подкрепя произведенията на новата фабрика Шнайдер в градчето Льо Крьозо.

Круповият завод расте бавно: в 1857 г. вече работи с хиляда души и стоманата Круп е призната в цяла Европа. Но големите сделки, истинският скок към бо-гатството и властта се бавят. По това време най-доходното произведение, моторът на развитието на фабриката още не е оръжието, а са влаковите колела. Железницата е един от символите на промишлената революция на XIX век и Алфред Круп е един от първите, който може да произвежда стоманени колела, без да се заваряват. Тогава заводите Круп избират за своя емблема три колела, преплетени едно в друго. И днес тези три колела са фабричната запазена марка.

Едва през есента на 1859 г., когато възхищаващият се от стоманените оръдия Вилхелм Хохенцолернски става владетел на Прусия, оръдията започват да се произвеждат на колела. Изведнъж Круп получава поръчка за 312 стоманени оръдия и пруското военно министерство веднага превежда половината от стойността, сто хиляди талера. От този момент Круповци са под пруско знаме и новият владетел в писмо до Алфред Круп хвали патриотизма на династията, като казва, че те „последователно са отказвали чуждестранните поръчки на оръдия“ (И всичко това идва, след като от десетилетия Алфред Круп напразно предлага стоманени оръдия на руския цар, и… на Наполеон III.).

Патриотичната поза е още по-странна, защото в резултат на пруските поръчки фабриката получава грамадни чуждестранни поръчки. По това време все още Руската империя е най големият клиент на Круповци. В 1863 г генералите на Александър II правят поръчка на стоманени оръдия в Есен за един милион талера — пет пъти по-голяма, отколкото генералите на Вилхелм!! Династията дължи името си „крале на оръдията“ на руските царски поръчки. По онова време в един берлински вестник се съобщават подробности за руската сделка на Круп за един милион талера, в тази статия за пръв път наричат Круп „крал на оръдията“.

Успехът не променя Алфред — оръдейният крал от време на време се държи особено. Още за неговия баща Фридрих са характерни пристъпите на депресии. Понякога дни наред той лежи на леглото, с лице към стената и не отронва нито дума на никого. Докато изгражда оръжейната си империя, Алфред страда от безсъние и мания, че го преследват. През живота си написва повече от петдесет хиляди бележки — повечето от тях на малки листчета. Според хроникьорите на фамилията голяма част от тях се отнасят до личната му безопасност (Един пример: „Смятам, че трябва да се ангажира още един пазач, който да контролира сегашния телохранител, а дори и трети, който да наблюдава втория.“)

Дори и замъкът на фамилията Круп в Есен, вилата „Хюгел“ носи белезите на тази странна обремененост. Вила „Хюгел“ която играе такава мрачна роля в исто-рията на Германия, се проектира повече от пет години и се строи цяло десетилетие. След като Алфред Круп се страхува не само от „преследващите“ го, но и от пожар, строителите на вилата са изправени пред много тежка задача. Сградата (която изкуствоведите още тогава наричат смесица от „главна гара и околийски съд“) трябва да изградят така, че да не се използва дървото като строителен материал, което по онова време не е лесна задача. Разбира се, и дума не може да става да поставят газопровод: газът е избухлив. По онова време Алфред Круп и без това няма особена нужда да използва газови лампи, защото записва нощните си бележки на тъмно. Той добре може да пише на тъмно, както и на дневна светлина. За да си осигури безопасност от пожар, Алфред Круп затваря работния си кабинет с тройна желязна врата от външния свят. Кралят на оръдията се страхува не само от пожар, а и от течение, затова изисква във вила „Хюгел“ да не може да се отваря нито един прозорец. Проветряването става със специални канали, които едновременно с това доставят на Алфред Круп така необходимата му миризма на тор.

Този факт се нуждае от известно обяснение. Една от характерните особености на краля на оръдия е, че той още от младежките си години придава вълшебно значение на различните миризми. Дели ги на „благотворни“ и „вредни“, а от благотворните най-много цени миризмата на пресния конски тор. В една от бележките си пише, че когато усеща тази миризма, „се успокоява и му идват творчески мисли“.

Във вила „Хюгел“ този въпрос е разрешен така: работният кабинет на Алфред Круп е разположен на височина два етажа над конския обор и в затворената с три врати стая по специална, сравнително къса вентилационна тръба му се доставя „ароматът“.

Явно е, че има нещо нередно в състоянието на краля на оръдия. Оръдията обаче са в ред и в 1870 г. в пруско-френската война те наистина разбиват артилерията на Наполеон III. Стоманените оръдия на Круп стрелят два пъти по-далеч от френските бронзови оръдия и освен това много по-бързо и по-точно. Навремето военните специалисти са принудени да признаят, че оръдията на Круп са „най-голямата военна изненада“ в пруско-френската война.

Военната победа, разбира се, донася огромен търговски успех на Круп. Цяла Европа купува оръдията на Круп. Турция защитава Босфора с оръдията на Алфред Круп, а в далечен Китай по онова време най-влиятелният феодален военен господар, Ли Хунгчанг поръчва 270 полски оръдия Круп за армията си. Дори и малката Андора купува оръдия Круп — макар че не може да ги използва, защото херцогството е толкова малко, че ако стрелят с някое оръдие, гранатата ще падне или на испанска, или на френска територия.

От 1870 г. в продължение на десетилетие и половина броят на работниците на Круп на всеки три години се удвоява.

Напълно е естествено, че кралят на оръдията принадлежи към най-бесните врагове на германските работници. В германската едра промишленост (в заводите на Круп) се въвежда за пръв път черен списък на работниците. Когато разберат, че някой работник е член на Социалдемократическата партия, веднага го изхвьрлят от завода. В 1877 г. Алфред Круп произнася реч пред работниците си. „Радвайте се на това, което имате — казва той. — След свършване на работата бъдете при семействата си, с жените и децата си, със старите си родители. Занимавайте се с домакинска работа. Тя да бъде вашата политика. Тогава ще бъдете щастливи. Щадете се от вълненията, свързани с големите въпроси на националната политика. Те изискват повече време и знания, отколкото един работник може да притежава…“

Немските работници, разбира се, не обръщат внимание на тази Крупова теория и в 1877 г. — за пръв път — изпращат дванадесет социалдемократически народни представители в немското Национално събрание. В отговор на това канцлерът Бисмарк, създава прочутия закон против социалистите, с който поставя извън закона Социалдемократическата партия. Както свидетелствуват бележките в архивата на Круп, Алфред, „ликувайки, приветствува решението на канцлера“.

В заводите Круп въвежда свой закон против социалистите, като налага желязна дисциплина на своите работници.

Бележките, предназначени за завода, обикновено започват с обръщението „Скъпи Заводе!“, сякаш пише писмо до един-единствен човек. В една от тези бележки той предписва всички работници в завода Круп да носят върху дрехите си нашивка с обозначение на ранга и колко време работят в завода. В друга своя бележка той отбелязва, че „особено в по-низшите класи разкошът все повече се увеличава“, затова нарежда — след като „децата на всеки порядъчен човек ходят с налъми“, в Круповите училища не са нужни подове в учебните стаи. Измисля десетки наказания и затова полицаите в завода са повече от работниците. Всеки, който поиска дори само за няколко минути да напусне работното си място, трябва да иска писмено разрешение от началника на цеха, дори и тогава, когато иска да отиде до тоалетната. Макар че отдавна от завода са изгонени членовете на Социалдемократическата партия, в една от прочутите си бележки Алфред Круп нарежда: всяка вечер заводската полиция да преглежда кофите с отпадъци, дори и изнесената домакинска смет пред работническите жилища. Може би ще попадне на следите на забранена литература. Специален инспектор следи окачените по стените хартии в заводските тоалетни — да не би да са откъснати от забранена литература. Такъв е кралят на оръдията, най-богатият човек в Германия, когато умира през 1887 г. в спалнята си зад тройна желязна врата и миризма на тор. Синът му, Фридрих Алфред Круп, още по времето на баща си се смята за „външен министър“ на завода. Той обикаля световните столици от Пекин до Сантяго и още като младеж е един от най-опитните хора на „професията“ фабрикант на оръдия.

Фридрих Алфред намира достоен партньор в лицето на новия немски император. Когато Вилхелм I умира, наследникът Фридрих III е известен като мекошав и либерален. Той управлява само 99 дена — умира от рак.

Войнолюбивият му син Вилхелм II се възкачва на престола и става най-големият закупчик — извън Хитлер — на оръжейните заводи на династията Круп и едновременно патрон на фамилията.

По това време в коридорите на вила „Хюгел“ се редят на опашка най-талантливите откриватели на епохата, от конструктора на двигателя, наречен на негово име, Рудолф Дизел, до предлагащия бездимен барут Нобел. Този барут и няколко десетки други нови изобретения бързо модернизират Круновите заводи. Тогава вече пещите на Фридрих Алфред произвеждат 320 хиляди тона стомана годишно и оръдейната му империя наброява 43 хиляди работници. Почти целият Есен е в ръцете на Круп. В града той има двадесет и два магазина за хранителни стоки, много пекарни, мелници, леярна за свещи, фабрика за облекло и обуща. Дори и черковните тържествени свещенически дрехи, библиите и разпятията носят надписа: „Buwegliche Habe Fried Krup“ („Лична движимост на Фридрих Круп“).

През седемте години след смъртта на баща му личният доход на Фридрих Алфред Круп се утроява. В германската империя той плаща най-големия данък върху дохода. С развитието на германския милитаризъм Берлин е най-големият клиент на Круп. През 1887 г. 33 на сто от търговския оборот на завода е с императорското правителство — а седем години по-късно става 67 на сто. В същото време Круп е не само главният оръжеен доставчик на подготвящия се за авантюра германски императорски двор, а едновременно с това и член на международния картел за въоръжаване. Най-големите производители на оръжия (Круп, английският Викърс—Армстронг, френският Шнайдер, американският Карнеги) сключват договор за размяна на лицензи. Докато Фридрих Алфред обвинява германските работници, че им липсва патриотизъм, и в същото време въоръжава армията на императора, той получава комисиона 45 долара на тон за броните, които произвеждат по патента на Круп доставчиците на оръжия за бъдещата война — Викърс-Армстронг, Шнайдер и Карнеги. Още по-точно казано: Круп печели и от онези императорски оръдия, които по-късно убиват френските, английските и американските войници, и от онези френски, английски и американски оръдия, които масово избиват войниците на Вилхелм II.

Със сделките отново всичко е в ред. Но със следващия Круп отново нещо не е в ред. Фридрих Алфред покорно се оженва, раждат му се две дъщери: Барбара и Берта. Но той изпитва истинско възхищение само от красиви младежи. Първият берлинчанин, който разбира, че кралят на оръдията на императора обича момчетата, е Конрад Ул, собственикът на берлинския хотел „Бристол“. Повод за това му дава обстоятелството, че винаги при пристигането си в Берлин Фридрих настанява жена си в друг хотел. А по-късно Круп осведомява Ул да не се изненадва, когато от време на време при него в хотел „Бристол“ се явяват с препоръчително писмо италиански момчета. Ул трябва да ги приеме официално на работа — но те ще „работят“ само тогава, когато Фридрих Алфред пребивава в хотела, като месечната си заплата ще получават от Круп.

Властта на Круп е огромна — и все пак Ул се страхува, защото член 175 от закона на Вилхелмовата империя заплашва със строг тъмничен затвор мъжете-хомосексуалисти. Така че в страха си Ул уведомява началника на берлинската полиция и с това започва из-вестното „дело Круп“, което разклаща и трона на самия Вилхелм II.

Разбира се, Круп не е единствен с такъв вкус. Всеизвестно е, че в генералния щаб на армията хомосексуализмът е извънредно много разпространен. Всички адютанти на Вилхелм II са хомосексуалисти. Най-близкият личен приятел на императора, херцог Ойленбург-Хертефелд е „любовник“ на военния комендант на Берлин, генерал Молтке. Записано е, че в едно от именията на херцог Фюрстенберг при увеселение началникът на военния кабинет на императора се явил пред Вилхелм II в розова балетна пола с розов венец на главата. Естествено и дума не може да става полицията да посегне на такива величия, независимо от това, какво предписва чл. 175 от закона. Партньорите в играта на Фридрих Алфред Круп обаче не са херцози и генерали, а безлични италиански момчета и това повишава опасността. Затова полицейският началник на Берлин нарежда на собственика на хотел „Бристол“ да съобщи на краля на оръдията, че италиански момчета по-вече не могат да работят в хотела.

Така и става — и истинският скандал едва тогава започва. Разочарован от постъпката на Ул, Фридрих Алфред започва все по-често да пътува из Италия, отсяда в двореца си на остров Капри и развращава с дузини децата на тамошните рибари. Накрая се вдига такъв голям скандал, че италианското правителство предупреждава краля на оръдията да напусне земите на Италия и никога да не се завръща! Този скандал вече не може да се потули и на страниците на английските и италианските вестници се появяват грамадни статии.

Във вила „Хюгел“ скандалът избухва едва тогава, когато „непознати благожелатели“ изпращат статиите от италианските и английските вестници на жената на Круп. Тя се обръща за съдействие към Вилхелм II, той обаче смята, че преди всичко трябва да се запази семейното достойнство на Круповци срещу нападките на една истерична жена. Затова затварят жената на Фридрих Алфред в лудница с мотивировката, че „има умствено смущение и се нуждае от продължително лечение“. Всичко това обаче не може да спре лавината. В Германия социалдемократическият вестник „Форвертс“ съобщава за случилото се под заглавие „Круп на остров Капри“ и обръща внимание на държавния прокурор, че чл. 175 от Наказателния закон е валиден и за кралете на оръдия.

Седмица след появяването на статията Фридрих Алфред вечеря с двете си дъщери Берта и Барбара в трапезарията на вила „Хюгел“. След вечерята той се оттегля в стаята си и никой повече не го вижда жив. Официалното съобщение за смъртта му, е кръвоизлив в мозъка, а според слуховете — самоубийство. Загадъчната смърт на Фридрих Алфред Круп и до днес не е обяснена. Няколко часа след настъпването на смъртта поставят тялото му в ковчег, чийто капак пломбират, за да не могат и най-близките членове на фамилията да видят трупа му.

След смъртта на Фридрих Алфред Круп освобождават от лудницата госпожа Круп. Сега обаче в политическата битка на страната на династията Круп твърдо застава императорът. Той взема участие в погребението на „ковача на оръжията на империята“ и произнася реч, в която обвинява социалдемократите в „извършване на убийство чрез клевета“, после добавя: „Онова странно обстоятелство, при което последва тъжното събитие, накара мене, владетеля на германската империя, да дойда тук и да издигна над този дом щита на германския император.“

След това Вилхелм II придружава ковчега до гроба. Около него пристъпват шестима адютанти — всички хомосексуалисти.

Когато в Райхстага един депутат-социалдемократ иска да порицае безсрамното използване на погребението на Круп за целите на императорската политика, отнемат му думата.

Шестнадесетгодишната Берта Круп става наследница на много фабрики, стоманени заводи и мини. Тъй като Фридрих Алфред няма син, юридически фирмата се реорганизира в „акционерно дружество“. Новият устав на фирмата приема Берта Круп за „собственик и ръководител на семейното имущество“ и така утвърждава по-раншния закон на династията, че винаги цялото имущество става собственост на „най-възрастния наследник“. Според немските закони по онова време едно акционерно дружество трябва да има най-малко петима членове. Фирмата Круп отпечатва 160 хиляди акции. От тях една получава вуйчото на Берта, една — Барбара и три получават тримата членове на дирекционния съвет. Другите 159 995 акции остават в ръцете на Берта Круп.

В 1906 г., когато Берта навършва двадесет години, императорът решава, че нейното моминство трябва да бъде принесено пред олтара на империята. За съпруг на Берта Круп Вилхелм II избира един нисък дипломат с безкръвни устни, бивш аташе в пруското посолство във Ватикана. Годеникът се нарича Густав фон Болен унд Халбах. Той е с шестнадесет години по-възрастен от годеницата. Сватбата, разбира се, става във вила „Хюгел“. Лично императорът завежда Берта пред олтара, а в ъгъла на черковния салон стои цялото правителство. Със специална заповед императорът урежда годеникът да получи името Круп. Така че от деня на сватбата съпругът на Берта започва да се нарича Густав Круп фон Болен унд Халбах. Това име запазват и следващите поколения.

Новият пришълец прибавя няколко достойни качества към дотогавашните черти на „истинските“ Круповци. Изглежда, че инстинктът на Вилхелм II е непогрешим. Густав се оказва едва ли не най-големият педант на земното кълбо. На гостите, поканени във вила „Хюгел“, съобщават, че закуската ще бъде сервирана в 7 часа и 15 минути и че не може да се закъснява. Ако някой гост случайно се появи в 7 часа и 16 минути, той ще намери вратата на трапезарията затворена и няма земна сила, която да я отвори пред него. Според Густав закуската може да продължи само 15 минути, семейната вечеря — 50 минути. Съгласно предварителните предписания в 22 часа и 15 минути Густав и Берта са в брачното легло. Точността дава своите плодове. Девет месеца и 28 дена след сватбата се ражда първият им син. Алфрид Круп фон Болен унд Халбах, по-късният военен престъпник.

Оттогава с извънредна точност се появяват децата: шест момчета и две момичета.

Любимото четиво на пришълеца във фамилията Густав е железопътното разписание. Ако случайно открие грешка и някое разписание, той пише гневно писмо до дирекцията на железниците. Галерията на третия етаж на вила „Хюгел“ е заета от грамадна железница-играчка.

Всяка седмица по един час децата на Круп се учат на точност в тази галерия. Баща им с хронометър в ръка застава до железницата-играчка и контролира движението на малките локомотивчета н вагончета.

Хронометри работят и на други места: така например новият господар на дома дава нареждане, когато на обед или вечеря той е привършил с едното блюдо, чиниите пред всички трябва да бъдат събрани. При Густав Круп фон Болен унд Халбах не може да се яде бавно.

Госпожа Берта е достойна партньорка. Тя играе благородната роля на моралистка. Нарежда прозорците на вилата, които са вече преустроени да се отварят, нощно време да стоят отворени, независимо колко е студено навън. Това — разсъждава тя — ще попречи на буйните камериери и камериерки да ходят от стая в стая. Раабира се, мъжкият и женският персонал са настанени в отделни крила на сградата. Двете крила обаче са съединени с един пасаж от желязна конструкция. Нощем госпожа Берта, запита в дебел шал, се появява в мрачните коридори и наблюдава пасажа. Когато забележи на него камериерка, камериер, коняр или готвачка, незабавно ги изгонва.

Скоро започват да наричат съпруга на госпожа Берта, който се оказва „по-голям Круп от Круповци“, „Железния Густав“. Когато в 1912 г. чествуват стогодиш-нината на фирмата, в Есен се организира рицарско тържество. Видните личности на фирмата вземат участие в него, облечени в редновековни дрехи и доспехи. Госпожа Берта облича дрехите на някаква господарка на крепост, Алфрид, „престолонаследникът“, в кадифени дрехи с хермелинови кантове язди своето пони, а „Железният Густав“ е в стоманените доспехи на средновековен рицар. На стогодишното тържество присъствува целият генерален щаб, разбира се, и самият император Вилхелм, който в тържествената си реч заявява, че „оръдията на Круп дават силата на германската армия и флот“.

Патриотичното рицарско тържество не променя положението, че „родината“ на капитала е печалбата. Вярно е, че след юбилейното тържество награждават Густав с „Железния кръст“. Независимо от това той продължава несмущавано да доставя оръдия на онези страни, за които всеки знае (най-добре Круп), че в една наближаваща война ще бъдат противници на Германия. Така например Англия, Франция и царска Русия получават редовно най-модерните оръдия на Круп, а по време на германо-английското надпреварване в морското въоръжаване корабостроителниците на Круп доставят годишно по осем военни кораба на английския флот! Тъкмо в годината на стогодишния юбилей, само няколко месеца след „рицарското тържество“, се разбира, че агентите на Круп са откраднали повече от хиляда тайни документи от хранилището на германското военно министерство. Документите те предават на французите и френският печат ги използва за засилване на нападките срещу Германия. Щурмът на парижките вестници срещу Берлин носи пари за Круповите заводи. Колкото повече крещят френските вестници, толкова по-големи стават поръчките на военното министерство на императора. И до днес не е ясно по какъв начин полицията се е добрала до тази афера. Факт е обаче, че арестуват двама директори на фирмата Круп и няколко седмици се е очаквало „процесът Круп“ да се разрасне в най-големия скандал в кайзерова Германия. Но лично императорът потулва аферата. По нареждане на двора месеци наред във вестниците не се появява нито дума за скандала Круп, освобождават и задържаните директори. Тогава в германския Райхстаг Либкнехт произнася прочутата си реч против Круп: „Тази чествувана фирма използва системно имуществата си, за да съблазни офицерите от генералния щаб да издават военни тайни. Но, изглежда, у нас не може да се произнесе името Круп, без да изпеем в бирариите и офицерските дружества модните патриотични маршове.“

Германската десница, разбира се, се нахвърля озверена върху Либкнехт, един от нейните водачи, Хугенберг, казва, че „в действителност няма афера Круп, а само афера Либкнехт“.

След речта на известния ръководител на германското социалистическо движение обаче се налага поне формално да се заведе съдебен процес и затова генералните директори на фирмата „Круп“ заедно с няколко офицери са отново арестувани. Процесът — явно по указание на кайзера — завършва със смешни присъди. Генералщабните офицери са осъдени на четири до шест месеца затвор, а директорите на Круповите заводи — да заплатят по 1200 марки парична глоба. Тъкмо по средата на процеса „Железният Густав“ получава от императора пруския орден „Червен орел“ II степен с дъбово клонче…

Две години след това поучително събитие избухва Първата световна война. В дните преди обявяването на войната в Круповите заводи работят 80 хиляди работници. Броят на работниците за няколко месеца нараства на 150 хиляди и през първата година на войната са построени 36 нови Крупови заводи само в Есен и околностите му.

Круповите оръдия, подводници и кораби са моторите на германската военна машина. Най-грубото оръдие на завода — „Дебелата Берта“, наречено на името на мършавата Берта, играе решителна роля при пожънатите първи германски военни успехи на Западния фронт.

Круп произвежда прочутото „Парижко оръдие“, с което германците обстрелват френската столица.

Войната донася по-големи успехи на Круповите заводи и на династията, отколкото на Германия и на генералния щаб. Когато надмощието на съюзниците започва да се чувствува все повече, генерал Лудендорф извиква при себе си „Железния Густав“ и го информира за действителното положение на фронта. Моли го да разговаря с кайзера и да го убеди да започне преговори за примирие. Круп обаче е по-войнствен и от Лудендорф, навярно защото в търговските книги на заводите „Круп“ войната недвусмислено е „победоносна“.

От месец август 1914 г. печалбата на Круповите заводи е 432 милиона марки — фантастична сума в тогавашна Германия.

Непосредствено след разгрома на Германия изглежда, че ще настъпят мрачни дни за Круповите заводи. На Версайските мирни преговори „Железния Густав“ фигурира в списъка на военните престъпници. Предшествуват го само кайзерът, престолонаследникът и адмирал Тирпиц. Дори Хинденбург и Лудендорф са след него. Този списък не обезпокоява особено „Железния Густав“. Много повече го плаши фактът, че революционните вълни, които заплашват Германия, нахлуват и в есенските цехове, нещо повече — едва ли не и във вила „Хюгел“. (Веднъж един от бронираните автомобили на рурската работническа милиция нахълтва до прага на вилата.)

Круповата династия преживява тежките месеци в едно от фамилните имения, в замъка Блюнбах, скрит в полите на австрийските Алпи, чиито кули и водосточни тръби са украсени с миниатюрни оръдия, разположени с голям вкус. От този замък „Железния Гусгав“ заедно с други едри индустриалци финансира онези реакционни „свободни отряди“, които по-късно убиват двамата големи ръководители на германската работническа класа Роза Люксембург и Карл Либкнехт.

След няколко години Круп усилено работи за тай-ното превъоръжаване на Ваймарската република, като през това време подновява връзките си с едрите ан-глийски, американски и френски оръжейни заводи. В 1926 г. английският тръст. „Викърс“ плаща на Круп 40 хиляди фунта „такса за използване и обезщетение“ за онези патенти в производството на оръдия, които използва през войната.

Що се отнася до въоръжаването, агентите на американската тайна служба още в 1921 г. установяват, че 26 от най-новите патенти на Круп се отнасят за нов вид артилерийски прицелни конструкции, 17 за полски оръдия и 14 за тежки оръдия. В документите на Круп официално тези конструкции получават значително по-невинни имена. Между 1921 и 1930 г. в огнеупорните каси на германския генерален щаб се крие „Крупов речник“. От него компетените хора разбират, че изразът „селскостопански влекач на трактор“ означава танк, а „самоходен трактор“ — тежко оръдие, монтирано на железопътен вагон.

Това тайно въоръжаване се улеснява и от чуждестранните сделки на Круповци. Така например още в началото на двадесетте години Круп се сдобива с пакета от акции на шведските заводи „Бофорс“ и от този момент шведските заводи произвеждат открито и масово в Есен нови типове оръжия. Подобни предприятия Круп имя и в Холандия.

На хоризонта на германската политика тогава вече се появяват нацистите. В изборите през 1930 г. партията на Хитлер печели 107 мандата в Райхстага, в следващата година престолонаследникът на фамилията Круп, Алфрид, вече влиза в хитлериската партия. През февруари 1933 г., седем дни преди запалването на Райхстага, самият „Железен Густав“ застава начело на делегацията на едрия капитал, която се среща с Хитлер в сградата на Имперското събрание, в кабинета на Гьоринг. (Тогава Гьоринг е председател на Имперското събрание.) На срещата Хитлер произнася програмна реч, а от името на едрите индустриалци го поздравява „Железния Густав“, като уверява нацистите в подкрепа на германския едър капитал.

След речта на Круп Шахт, върховният финансов и икономически специалист на нацистите, се провиква: „А сега, господа да преминем към касата!“ Отново Круп е първият. Предлага на Хитлер един милион марки за политическите му цели, по-точно за финансиране на терористичните избори през 1933 г., докато другите едри капиталисти, участвуващи в срещата — на брой двадесет и четирима — дават общо два милиона марки. Хитлер наистина не може да е недоволен от щедростта на „Железния Густав“.

След завземането на властта от нацистите Круп се хвърля с всички сили в новата сделка за въоръжаване. (Но не може да се откаже изцяло от старите „кайзерови обичаи“ и за известно време дава следното нареждане на берлинския си шофьор: когато той, Густав Круп, излезе от някое съвещание с партньорите си, шофьорът да следи ръцете му. Ако Круп държи ръкавиците в дясната си ръка, шофьорът да застане мирно, да чукне петите си и да козирува според традициите на старата кайзерова армия. Но ако Круп държи ръкаавиците в лявата си ръка тогава шофьорът трябва да поздрави с вдигната напред ръка, по нацистки.) Всичко това, разбира се, не е друго освен игра. През април 1933 г. Густав Круп, вече нарежда на всички членове на дирекционния съвет да влязат в нацистката партия. През август в заводите въвежда задължително нацисткия поздрав и който не е склонен да вдигне високо ръка незабавно го уволняват.

Госпожа Берта повече държи на имперските обичаи, отколкото съпругът и, когото кайзерът изтегля от посолството при Ватикана и поставя начело на династията Круп. Записано с, че когато Густав дава нареждане да снемат имперското знаме от вила „Хюгел“ и вместо него да издигнат знамето с пречупения кръст, госпожа Берта казва ядосано на мъжа си: „Толкова ли дълбоко затънахме?“ Густав и отговаря: „Фюрерът винаги е прав.“

През двете години след завземането на властта Хитлер и нацистката партия получават 12 милиона марки от династията Круп. Това не е лошо и за сделките, защото завземането на властта от нацистите засилва темпа на въоръжаването, а с това се увеличава и ползата за фирмата „Круп“. Нищо чудно, че когато в 1936 г. Хитлер за пръв път посещава заводите в Есен, според записките Густав Круп носи не една, а две ленти с пречупения кръст.

След Втората световна война синът му Алфрид разказва, че за времето от идването на власт на Хитлер до връхната точка на войната (следователно между 1933 и 1943 г.), за едно десетилетие, имуществото на Круп се утроява.

През това време атеросклерозата на „Железния Густав“ все повече се развива и за късо време се появява опасност да възникне вътрешна война между Алфрид и братята му за подялба на семейното имущество.

Хитлер лично се намесва в спора: той писмено подчертава, че концернът „Круп“ е от решаващо значение за неговата система, и в резултат на тази намеса през 1943 г. Алфрид става единствен ръководител на империята Круп.

В действителност Алрид Круп доста по-рано поема от болния си баща фактическото ръководство. Инициалите А. К. все по-често фигурират на най-важните вътрешни тайни нареждания на фирмата. Една седмица преди Хитлер да нападне Полша в 1939 г. специален пратеник заминава в Есен и без да обръща внимание на борещия се с атеросклерозата Густав, информира Алфрид Круп за предстоящото нападение. След войната между документите на Круп е намерено поверителното нареждане с инициалите А. К.: „Всички доставки за Полша да бъдат незабавно преустановени. Договорите трябва да бъдат анулирани. На полските клиенти, настояващи за ускоряване на доставките, да се дават уклончиви, забавящи отговори.“

В пожънатите нацистки военни успехи през първите години ма войната Хитлер не забравя кои са „ковачите на оръжие“ в империята. През 1940 г. той лично идва в Есен, за да предаде на Круповци „Нацисткото златно знаме“ и ордена „Националсоциалистически трудов завод“. На тържеството Хитлер прегръща едва пристъпващия „Железен Густав“, докато Алфрид се от-дръпва скромно назад. Като награда старият Круп получава ордена „Орел на Германската империя“ с надпис: „Германски стопански ръководител“.

Докато нацистите заливат Европа, по следите на армията непрекъснато върви Алфрид Круп. Той пътува с изтребител, означен със специален знак, и включва най-ценните фабрики в окупираните територии към концерна „Круп“. Има специално пълномощно да ограбва: не е нужно одобрението на никаква цивилна или военна власт за поемането на някой завод или мина.

Докато „Железния Густав“ получи втори мозъчен кръвоизлив и с това да стане неизбежно назначаването на Алфрид, Хитлер само утвърждава едно съществуващо от години фактическо положение. През ноември 1943 г. пратеници на Хитлер вземат участие в една доста неприятна церемония, която но особен начин символизира действителното положение не само на Круповите заводи в още грабещата, но вече плъзгаща се към поражение Германия — а и наближаващия край на нацистката система.

Генералите от СС, пратеници на гестапо и хората от генералния щаб се събират пред три кресла в големия салон на вила „Хюгел“. В едно от тях седи госпожа Берта, в другото Алфрид, а в третото старият Густав. Но това трето кресло е поставено до подвижен клозет, разположен зад параван, защото старият господар вече не само не може да контролира заводите „Круп“, а и действията на собствените си черва. До това кресло стоят четирима камериери, готови при потрепване на ръката на „Железния Густав“ да го отнесат зад паравана. Нацистките пратеници предават личното нареждане на Хитлер, а после госпожа Берта тържествено заявява, че се отказва от владеенето на фамилното имущество в полза на сина си Алфрид.

След това новият наследник произнася: „Съгласен съм с декларацията на майка си — изречено тихо — да поема семейното имущество и неговото ръководство.“ Преди да може да завърши речта си, старият Густав е принуден да наруши сцената. При нервното потреп-ване на ръката му слугите изтичват с него зад паравана. Пратениците на нацистката партия, гестапо, СС и генералния щаб, облечени в парадни дрехи, и току-що назначеният собственик на империята Круп мълчаливо и смутено се споглеждат, докато зад плюшените завеси се чува шумът на водата.

По това време на Източния фронт бронираните части на Съветската армия в историческата Курска битка доказват и техническото превъзходство над танковете на Круп. И докато в салоните на вила „Хюгел“ участвуващите в тържеството смутено се гледат, зад Източния фронт директорите на заводите, заграбени от Алфрид и присъединени към имуществото на Круп, щурмуват нацисткото военно командуване за железопътни вагони, за да демонтират и докарат на запад машините от тези заводи…

Алфрид Круп — както подобава на член на СС от 1931 г. — продължава да служи вярно и при наближаващата катастрофа. Естествено всекидневните трудности не го засягат. Любимото му питие, шотландското уиски, никога не се свършва в мазето, както и цигарите „Кемъл“ в златната му табакера.

Бомбардировките „отхапват“ все по-големи части от тялото на империята „Круп“ в Есен. Както един от биографите на династията отбелязва: за това дори не е нужно човек да знае да се прицелва. В границите на града Круповци владеят пет милиона квадратни метра заводска площ, седем пъти по-голяма от площта на вътрешната част на града. Към края на 1944 г. около четиридесет на сто от тази площ е опустошена.

Всичко това обаче не променя начина на живот на Алфрид Круп и вила „Хюгел“. В книгата си за историята на фамилията Манчестър описва такава случка: чрез една декемврийска вечер на 1944 г., когато върху масата, подредена със сервиз от масивно злато, поднасят на Круп вечерята, за бифтека камериерът налива бяло рейнско вино. Това е непростимо — Алфрид Круп добре знае, че в мазето на вила „Хюгел“ има качествено френско вино. На въпроса му камериерът със заекване съобщава, че преди няколко дни бомба паднала близо до замъка и повредила водопроводната мрежа. Поради това два дена нямало вода в крилото за персонала и когато по някаква немарливост там избухнал пожар, изгасили огъня с червено вино. Според Манчестър в този ден от последната зима на войната Алфрид Круп казва: „Това все пак е прекалено!“ — и като прави гримаса, изпива с бифтека рейнското бяло вино.

Докато в крилото за персонала на вила „Хюгел“ гасят пожар с френско червено вино, Алфрид Круп иска от СС нови и нови концлагеристи за работници. Останали са безброй писма и нареждания, които свидетелствуват за тесните му връзки и в последния период на войната със създадените нови заводи на Круп в окупирана Полша и аушвицкия лагер на смъртта^[1]. Алфрид Круп е този, който в едно от писмата си до Хитлер използва израза „унищожаването чрез труд“, доказвайки, че много по-полезно е концлагеристите, годни за работа, да се трудят до смърт, отколкото просто да се избиват. Робският труд в икономически смисъл на думата, разбира се, не е пълноценен, но е от огромна полза за заводите „Круп“. Плащат 4 марки дневно на СС за всеки работник лагерист, от които удържат 70 пфенига за „прехраната“. Дори и сметките, останали от 1943 г., доказват тази адска сделка.

Що се отнася до прехраната на концлагеристите в заводите „Круп“, „поднасят“ я преди всичко с волски жили и гумени палки. Един от близките сътрудници на Алфрид Круп, фон Бюлов, в писмата си, написани на бланките на фирмата „Круп“ от есента на 1944 г., негодува, че волските и гумените палки са много малко, и от името на фирмата изисква нови доставки от складовете на СС …

Когато нацистката империя рухва и е потърсена отговорност, един американски патрул арестува Круп във фоайето на вила „Хюгел“. Той попада в следствен затвор, но не могат да го привлекат в големия процес на главните военни престъпници в Нюрнберг. И то защото обвинителите от американската и английската армия поначало искат да привлекат под отговорност бащата на Алфрид, „Железния Густав“. За тях Алфрид е престьпник с второстепенно значение, защото формално той едва през 1943 г. е поел ръководството. Главният английски съдия Лорънс обаче е принуден да признае, че „Густав Круп фон Болен боледува от старческа атеросклероза и не може да се яви пред международния съд“.

Съветският главен пркурор, а в началото дори американският и френският прокурор, са на мнение, че Алфрид всъщност е военен престъпник от първостепенно значение, така че мястото му е на подсъдимата скамейка в големия Нюрнбергски процес. В спора най-напред американският, а по-късно и френският проку-pop променят мнението си и решават, че щом като в списъка на главните военни престъпници фигучира Густав, не може да бъде „заменен“ с друг обвиняем, колкото и виновен да е той.

Така че едва през 1947 г. Алфрид Круп е изправен пред един американски военен съд. През тези две години обаче се случват редица неща. Американското правителство започва да преминава към „студената война“. През септември 1946 г. американският външен министър Бърнс, пътува с някогашния специален влак на Хитлер за Щутгарт, където се среща с представителите на германския едър капитал, и в речта си, произнесена в градския театър, говори за значението на новото организиране на германската едра промишленост. Докато започне процесът на Алфрид Круп в 1947 г., действителните ръководители на амариканската политика го смятат за бъдещ съюзник. Самата присъда, която произнасят през юли 1948 г., е привидно строга. В мотивировката се подчертава, че между Круп и германското имперско правителство, и особено генералния щаб, съществува действителен съюз и развитието на фирмата „Круп“ се дължи до голяма степен на личната подкрепа на Хитлер.

Осъждат Круп на дванадесет години затвор и „конфискация на личното му имущество“, макар че още от началото е неясно и неопределено дали смятат концерна „Круп“ за лично имущество на Алфрид.

От дванадесетте години Алфрид Круп излежава едва две и половина. Макклой тогавашният американски всевластен диктатор на американската зона в Германия (юрисконсулт на банката на Рокфелер — Чейс Манхатън), на 31 януари 1951 г.само с един подпис анулира присъдата на Круп и поставя край на споровете около тълкуването на конфискацията на имуществото. Той заявява, че Круп получава обратно цялото си имущество, защото „конфискацията на имуществото противоречи на принципите на американското правораздаване“.

Тези две и половина години също не са някакво голямо изпитание. Бюлов, който настоява пред СС да пратят бързо гумени палки и който е в затвора заедно с Круп в бележките си пише, че теи две и половина години са „единствената слънчева ваканция“. Алфрид Круп получава разрешение да се съвещава в затвора с директорите си. На тези дирекционни заседания зад решетките на затвора се пушат холандски пури, белят се портокали и банани, докато трезво се спори за финансовите баланси на реорганизираните заводи „Круп“. Когато Алфрид Круп излиза от затвора, на отсрещния тротоар са наредени членовете на дирекционния съвет на фирмата. На ъгъла на улицата ги чака нает бял микробус „Фолксваген“. На едната му страна е изписана фирмата на пералня. Не във вътрешността на колата се крие най-новият модел спортна кола „Порше“.

Това е подарък от членовете на дирекционния съвет за Алфрид по случай излизането му от затвора. Скриват я в наетата кола, за да не направят голямо впечатление. Но след няколко сгради „Поршето“ се изтъркулва от „Фолксвагена“ и така процесията пристига в есенската дирекция на фирмата, където с френско шампанско поздравяват Алфрид.

По време на „студената война“ съществуват всички възможности за Круп да стане отново първокласна сила в Германия. Но защо това не е така — но е от липса на желание, а поради законите за развитието на капиталистическата икономика. Ясно е, че промишлеността в технологическото развитие не търпят вече онази династична господствуваща форма, която повече от век и половина се запазва в империята Круп. Затова по върховете на концерна не могат да вземат разумни решения. Така например поради погрешните сметки и разсъждения на Алфрид Круповци не се освобождават навреме от онези мини и металургични заводи, които по-късно се превръщат в най-големия им товар и накрая предизвикват финансова криза. (Например Флик, чийто концерн с с подобен характер, в края на войната навреме се освобождава от нерентабилните предприятия и реорганизира модерно своята империя.)

Трудностите се увеличават все повече. По-голямата част от стоте големи заводи и дъщерни предириятия на Круп (предимно мини, металургични заводи, заводи за строителни и корабостроителни машини) стават губещи. Когато през 1960 г. избухва кризата Круп, годишният оборот на „империята“ все още е пет милиарда марки. Но по големина тя е вече едва на девето място в редицата на западногерманските концерни и всичките и задължения надхвърлят три милиарда марки. Тогава западногерманеките едри банки се раздвижават, за да спасят концерна Круп. Цената обаче е висока. Правителството на Федерална република Германия поема гаранция за задълженията на фирмата към банките и за получените нови кредити за експорт.

Срещу това то поставя условието концернът „Круп“ да престане да бъде „семейна фирма“ и да се преустрои в акционерно дружество или в дружество с ограничена отговорност. Алфрид е принуден да приеме този ултиматум. Разбира се, необходимо е и Арнт да ce откаже от наследството срещу богато обезщетение, съгласно онзи известен нощен разговор на четири очи с Байц. Докато всичко това се уреди, не само семейният концерн „Круп“, а и самият Алфрид е вече смъртно болен. На 30 юли 1967 г. той умира от рак. (Арнт открито заявява: „Навярно това ще прозвучи ужасно, но едва сега може да се движа свободно.“)

На погребението на Алфрид заводският духов оркестър свири мелодията „Миньоре, напред с щастието!“, която не подхожда много за един крал на оръдията и за един хитро, предсрочно освободен военен престъпник. С този псевдосвещен акорд приключва историята на империята Круп, която в същото време е в пълния смисъл на думата история и на германската имперска експанзия, притискала Европа в продължение на няколко поколения. Заглавието на репортажа на хамбургското списание „Шпигел“ за погребението се отнася не само за личността на Алфрид, а и за съвременното отношение на силите в Европа: „Кралят вече беше мъртъв, преди да умре.“

От този момент фирмата Круп тръгва по нови релси. Да се прави преценка на новия период е още рано. Предприятията се оформят в акционерни дружества, като голяма част от акциите се намират в ръцете на така наречената „фондация Круп“, пръв председател на която става Байц. Непосредственото ръководство на концерна се извършва от дирекционен съвет. През първите две години този съвет вече „похабява“ трима генерални директори. От това отчасти може да се направи заключение, че между фондацията и върховете на дирекционния съвет бушува борба за власт. А също и че западногерманските големи банки не провеждат достатъчно последователно реорганизацията. Вярно е, че Круп се освобождава от дефицитния си завод за товарни коли и от няколко мини. В разделения на шест отрасъла концерн стоманената и металната промишленост продължават да играят решаваща роля, обаче в най-модерните технологични отрасли Круп не е представен достатъчно.

Все пак трите преплетени колела продължават да бъдат емблемата на един от гигантите на западногерманската промишленост. Вила „Хюгел“ обаче вече не е център на най-голямата власт. И ако последната Крупова издънка се появи на карнавала в Рио в костюм на някой ацтекски император, украсен с цветни пера и струващ 6000 долара, малцина ще си спомнят за океана от кръв, сълзи и омраза, причинени някога от тази фамилия.