Ендре Гьомьори
Свръхбогатите (12) (История на големите имущества)

ГЕТИ — САМОТНИЯТ ВЪЛК

Тайдуотърския нефт. Сътън Плейс.

Животът изисква да знаеш. Деца и внуци.

Смърт преди преместването.

Водещите финансови списания в света и преди всичко американското „Форчън“ от време на време изготвят статистика за най-богатите хора. Първото място в тази статистика преди няколко години заема не някой член на фамилиите Форд, Рокфелер или Ротшилд, а един сравнително непознат американски петролен магнат: Жан Пол Гети.

Пред журналист от „Форчън“ той прави следното изявление: „Онзи, който може да преброи парите си, няма и един милиард долара.“ Според статистиките, които си противоречат една на друга, Гети е разполагал със състояние от около три, три и половина милиарда долара. Точната сума не може да бъде определена, ако не поради друго, то — както е с всички „съвременни“ състояния — поради това, че парите са вложени в акции, а тяхната стойност естествено се мени. Първото място в листата на най-богатите хора не означава, че Гети има най-голяма финансова или икономическа власт в света. Също както в случая с Хауърд Хюс — втория най-богат американец, — и тук Гети се издига над големите фамилии-милиардери в резултат па еднолично владение и абсолютно самостоятелно стопанисване на имуществото.

Жан Пол Гети е потомък на семейство с ирландски произход. Роден е в град Минеаполис в САЩ. Неговият баща бил адвокат и бързо се включил в големите американски петролни сделки от началото на века. В началото на новото столетие той вече е бил милионер и в съответствие с това младият Гети учи в най-добрите американски и чужди университети. „Последната шлифовка“ той получава в Оксфорд малко преди Първата световна война.

Верен на семейните традиции обаче, Гети се интересува не толкова от науките, колкото от парите, като се оказва извънредно талантлив финансист. Преди повече от половин век, подобно на баща си, той се хвърля в петролния бизнес и е един от онези, които първи разкриват нефтените полета в щата Оклахома. Още тогава проличава, че Гети ще бъде нещо като „вълк единак“ в света на парите: обикаля петролните местности със своя стар „Форд“ и върши всичко сам — от геоложките проучвания и взривяването до уреждането на юридическите въпроси.

Той е двадесет и три годишен, когато за непълни две години, без помощта на баща си, печели своя първи милион долари. Оформянето на неговата характерна черта на „вълк единак“ през този ранен период до голяма степен се подпомага от това, че по-възрастният Гети не е съгласен да му отпуска заеми, които биха улеснили или поне ускорили спечелването на останалите милиони. Старият господин на смъртния си одър дори коригира завещанието си и оставя цялото състояние на своята съпруга.

Биографите на милиардера отбелязват, че тогава младият Жан Пол се обръща към майка си за кредит, но госпожата не му дава нито грош. По тази причина Гети в продължение на тридесет години не говори с майка си, а когато един журналист го запитва, как е успял да направи това, над осемдесетгодишният богаташ отговаря: „Майка ми е виновна, че не станах милиардер десет години по-рано.“

Всъщност пътя за спечелването на действително голямото богатство за Гети открива голямата икономическа криза, започнала през 1929 година. Противно на общоприетата ориентировка — в съответствие с която широк кръг капиталисти и спекуланти се стремят да се освободят от имотите си, — Гети забелязва, че този период предоставя особено благоприятна възможност за придобиване на относително евтино имущество. Решаващата стъпка той по всяка вероятност извършва, когато купува по-голямата част от акциите на нефтената компания „Тайдуотър Къмпани“. Тя разполага с големи петролни полета, рафинерия, както и бензиностанции, които обхващат цяла Америка, а тогавашната й стойност се преценява на 192 милиона долара. (Днес тя струва около шест пъти повече.)

За да придобие контрол над „Тайдуотър“, Гети трябва да се пребори със силен противник като династията Рокфелер. По-точно — със „Стандард Ойл“. Фактът, че след около петгодишна борба той успява да купи от един член на семейство Рокфелер голямата част от акциите на „Тайдуотър“, показва неговата извънредна сръчност, тактическо умение и не на последно място неговата агресивна упоритост. След това той трябва да се сражава още почти петнадесет години — от 1935 до 1950 г. — докато завладее пълния пакет акции.

Естествено в забогатяването роля играе и късметът — защото първият пакет акции на „Тайдуотър“ носи на Гети и правото на контрол над концерна „Спартан“, почти непозната фирма за авиочасти. Това е едно от дъщерните предприятия на „Тайдуотър“. Когато Съединените щати влизат във Втората световна война, с малки реорганизации заводите „Спартан“ стават едни от най-големите доставчици на учебни машини и резервни части за американските военновъздушни сили.

Разпростирането на „собствената империя“ на Гети извън границите на САЩ започва след избухването на Втората световна война. Като осъзнава скритите възможности в близкоизточния петролен бизнес, през 1949 година той само за дванадесет и половина милиона долара придобива концесията за половината от неутралната зона, разположена между Кувейт и Саудитска Арабия. Тази област и днес дава две на сто от цялото производство на нефт в капиталистическия свят, което, разбира се, означава за Гети приказен доход. Впрочем с петролния бизнес е свързано и — може да се каже — единственото негово поражение в деловата дейност. Още през 1934 г. той получава от тогавашното правителство на Ирак както се казва, за „лула тютюн“, предложение да приеме една по-голяма концесия. Той обаче го отхвърля, защото преценява, че рискът е твърде голям. Веднъж в интервю, дадено на редакцията на „Форчън“, той казва: „Ако тогава не бях страхливец, сега щях да съм с тридесет процента по-богат.“

Следващата спирка в трупането на богатство е свързана със Суецката криза през 1956 г. и агресията на Англия, Франция и Израел срещу Египет. По-малките американски концерни, които имат интереси в Близкия изток, поддържат мнението, че външната политика на САЩ трябва да подпомага тази интервенция. Известно е, че „Стандард Ойл“ (преди всичко поради огромните си интереси в Саудитска Арабия) е на друга позиция. В съответствие е това тогавашният кормчия на американската дипломация Джон Фостър Дълес, който поддържа тесни връзки с рокфелеровци, взима решение против присъединяването към интервенцията. Нещо повече, с надеждата за по-нататъшно увеличаване на американското влияние той на практика възпрепятствува нейното разгръщане. В периода на тази голяма криза Гети се изтегля в сянката на „Стандард Ойл“ и не се включва към настроените в полза на интервенцията. По-късно това му носи много печалби: Либия и дори Алжир отварят врати пред концерна „Тайдуотър“, притежание на Гети.

(Между другото Гети рядко демонстрира подобна политическа мъдрост. Както голямото мнозинство от американските бизнесмени, той също страстно мрази Рузвелт и е възхитен — тук вече има малко съмишленици дори и в деловите среди — от Хитлер и Мусолини. Според неговите биографи той през 1937 г. нарича в дневника си Хитлер „голямата фигура на германизма“, а през лятото на 1939 г. отбелязва за Мусолини, че е „най-великият син на Италия от времето на император Август“.)

Все пак факт е, че на практика Гети и неговите интереси — противно на други американски петролни милиардери, като например тексасецът Хънт — не играят роля във влиянието нито върху международната, нито върху вътрешната политика. Дори след своята седемдесетгодишнина той посвещава цялата си енергия на печеленето на пари. Организира танкерен флот, а в американския щат Делауер с 200 милиона долара инвестиции строи и до днес най-добре автоматизираната рафинерия в света. В последните години дейността му се разпространява и в Западна Европа. В Италия строи голям нефтопреработвателен завод и това става базата за големия делови успех, който по-късно в Западна Европа жънат продуктите с марка „Вицдол“

По такъв начин се образува империята Гети, в пладнето на която, през 1960 г., той от Калифорния се премества в Англия, в замъка Сътън Плейс, намиращ се в графство Съри. Всъщност Гети, винаги уединен и подозрителен, попада в центъра на вниманието след преместването си, като по това време започват и атаките на западните илюстровани списания спрямо него. До този момент той никога не е разговарял с журналист, а веднъж плаща на информационната агенция „Асошиейтед Прес“ 10 000 долара само за да унищожи една фотография, на която той е показан в компанията на крал Сауд и кувейтския шейх да разисква по петролните сделки до един поднос с фурми.

Възможността да бъде спазвано инкогнито е намалена и поради това, че купеното имение доста бие на очи. Сътън Плейс някога е било владение на херцог Съндърланд; в него има петвековен замък с 34 спални и 14 бани. Когато запитват Гети защо е купил имението и замъка, той отговаря, че по време на пътуванията си из Европа харчи прекалено много за хотели. Този отговор е подозрителен най-малкото заради това, че магнатът плаща на херцога един милион долара и харчи още петстотин хиляди за ремонт на стария замък. Много по-убедителен е един неотдавна публикуван доклад на американското финансово министерство, според който Гети не само получава безплатно приказния замък, но дори печели от него. Защото факт е, че промяната на неговото местожителство от САЩ във Великобритания го поставя в благоприятно положение от гледна точка на американската данъчна система. От този „курс“ той печели доста повече, отколкото му струва „митото“ — цената на английския замък.

Малко след покупката на замъка поради дребен скандал Гети влиза в центъра на вниманието. Той устройва празненство по случай придобивката, на което са поканени стотици гости от елита. Изваден е неоценимият златен сервиз за храна, който някога е бил собственост на английския крал. Репортер на голямо английско издание желае да направи фотографии на развличащите се, но една млада графиня го удря по главата с модерния тогава остър ток на обувката си и той заедно със скъпо струващия си фотоапарат пада в съвсем новия басейн, за който са похарчени 80 хиляди долара. Забавата свършва призори, но илюстрованото списание дава Гети под съд, а това дело до такава степен нарушава инкогнитото чрез печата, че всякакви по-нататъшни тайни стават безсмислени.

(Между другото на прага на заседателната зала един журналист задава на Гети въпроса: как е могъл да похарчи за празненството по откриването 30 хиляди долара; милиардерът отговаря: „Това не е разхищение. Вечерта струваше 30 хиляди долара. Тя продължи осем часа, а аз пресметнах, че за същото време моите интереси ми носят печалба от 67 хиляди долара.“)

От този момент в клюкарските рубрики и рубриките за висшето общество често се срещат новини за стила на живот на Гети и семейството му. Те, макар по произход да са лов на сензации, все пак като цяло дават картина, която не може да се нарече безинтересна от обществена и човешка гледна точка.

Преди всичко тези сведения за Гети говорят, че той трепери при мисълта за старост и болести и по тази причина се храни, общо взето, само с варени моркови, смокини и фурми, понякога от златен поднос. Пълни, богати обяд и вечеря яде най-много два пъти месечно. Преди хранене провежда дихателни упражнения на йога. По съвет на лекаря си той дъвче всеки залък по тридесет и три пъти. Когато излиза на разходки в парка, крачкомер, монтиран на крака му, отбелязва броя на предписаните от лекаря и „консумираните“ километри…

Част от този „пълен с радости“ живот е и това, че Гети е общоизвестен скъперник. Онези, които са имали случай да гостуват във вълшебния замък, разказват, че в него има всичко две телефонни линии. Една пряка линия за Гети, друга за гостите — тя обаче действува с монета.

Може да се предположи, че тези черти от характера му играят роля за несполуките в личния му живот. Според група негови биографи той се е женил пет пъти, а според друга — седем. Разводите винаги са тихи и без скандали, а отхвърлените съпруги явно получават присъщото в такива случаи последно удовлетворение. Макар броят на браковете му да е несигурен, то няма съмнение, че от различните съпруги се раждат всичко пет деца. Те обаче не носят много радост за милиардера.

Интересно е и е характерно, че връзката на Гети с неговите деца е отровена от същата причина, от която и връзката между Жан Пол Гети и неговата майка — парите.

През 1970 г. Гордън Питър Гети, третият син на милиардера, завежда дело срещу баща си, като настоява той да му прехвърли 44 милиона фунта от семейната база, реализирана още от волевата баба. Тази семейна база е създадена през 1934 г. в ценности на стойност около десет милиона фунта. Но тъй като става дума за петролни акции, стойността й се оценява на 160 милиона фунта. Младият Гети иска от баща си — мултимилиардер — да му прехвърли полагащата се за него част от дивидентите на акциите. Гети е точно толкова твърд със сина си, колкото навремето майка му с него. Той не желае да плати. Английският съд взима решение в негова полза и от този момент синът му не говори с него, така както навремето той не говореше с майка си.

Една година по-късно вторият син, младият Пол Гети, се замесва в история от друг характер и доста по-объркана. През 1964 г. той се запознава с млада дама на име Талита, манекен в първокласни модни салони в Рим и Париж, която благодарение на един благосклонен режисьор от време на време получава малки филмови роли. Две години по късно младият Гети я взима за съпруга. Възрастният приема този брак крайно неодобрително, но не преустановява финансовата помощ на младите. Вследствие на това те без затруднения заемат двата най-горни етажа, с висящи градини, на един ренесансов дворец в Рим.

Животът им в Рим става все по-объркан. Бие на очи, може да се каже, дори и това, че когато през 1969 г. младата госпожа ражда син, дават му име Галакси Грамофон. Най-богатият човек в света приема факта отрицателно. У него не будят радост и онези съобщения, според които Талита участвува в сборищата на римските хипита при Испанските стълби и в тези моменти носи внука на петролния милиардер на гърба си, увит в кърпа. Накрая, когато научава, че на известния с красотата си площад „Навона“ неговият син и наследник се е появил на демонстрация на „ултралевите“ с червено знаме и маоистки лозунг, той заплашва, че ще прекрати редовната си финансова подкрепа.

След тези епизоди, през юли 1971 г., домашният лекар на семейство Гети (в общи линии милиардерите имат семейни лекари във всички големи западни градове) е повикан в двореца, където в една от стаите лежи мъртва Талита Гети. Римската полиция възбужда следствие, тъй като предполага, че младата жена евентуално е жертва на отравяне с наркотици. Няколко дни по-късно обаче влизат в действие адвокатите на семейството и следствието се прекратява без много шум.

По-късно петролният милиардер още на два пъти застава в светлината на международните скандални хроники. И двата случая обогатяват с нови черти силуета на неговия характер.

Едното събитие е свързано с шестнадесетгодишния внук на Жан Пол Гети, който по обичая в елитния финансов свят е наречен Пол Гети III, също като потомците на някогашните владетели. Младежът живее в Рим и тъй като разполага в изобилие с пари за харч-лък, има доста другари. В приятелските среди го наричат с прозвището „Златното хипи“. През юли 1973 г. младият безделник изчезва, а след няколко дни майка му получава от сина си писмо. В него Пол III пише, че е отвлечен и е затворен в една яхта, която плава край остров Сардиния. Похитителите му искат откуп от десет милиона долара и той моли майка си да изплати бързо тази скромна сума. Когато майката на Пол III се обръща по този въпрос към милиардера, той отговаря следното: „Няма да дам нито грош. Имам четиринадесет внуци и ако платя за този, по всяка вероятност ще отвлекат и останалите тринадесет.“ Както по-късно става ясно, хитрият милиардер е заподозрял, че любимото му семейство — по-точно Пол III и неговата майка — са инсценирали отвличането, за да откъснат от него известна сума в наличност. Господарят на Сътън Плейс отказва да плати откупа дори и тогава, когато след няколкоседмично изчакване похитителите изпращат в колет до майката на Пол III отрязаното ухо на пленника и заплашват с нови осакатявания.

Междувременно тогава дядото строи на калифорнийския бряг музея „Ж. Пол Гети“. Сградата струва десет милиона долара и е точно копие на една огромна римска вила близо до Неапол, останките на която историците са открили неотдавна. Приказната мозайка на пода в музея е доставена в Калифорния от мястото на едни разкопки в Северна Африка, а дългата повече от сто метра колонна зала е уредена с най-добрите образци от колекцията на Гети — гръцки и римски антики, барокови картини, френски мебели от XVII век, тапети и източни килими. Когато кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ посещава музея за първи път, той казва, че „в целите Съединени щати по-богати са само музеят «Метрополитен» и Градският музей в Бостън“.

След всичко това един журналист посещава Ж. Пол Гети, който живее сам ( с изключение на няколко телохранители) в тридесетте и четири спални и четиринадесетте бани на Сътън Плейс. Той пита домакина: „Какво още иска от живота най-богатият човек в света?“ Отговорът звучи: „Искам и в бъдеще да се занимавам с търговски сделки.“

И той продължава. Навъсен, с болки в стомаха, като ръфа варени моркови от златния си поднос, увеличава състоянието си; направлява своите милиарди във все по сложния либиринт на петролния бизнес. Според един негов френски биограф той се усмихва само веднъж в годината — когато за Коледа кани в Сътън Плейс сто сирачета от околността. Тогава слага на главата си островърха клоунска шапка и с гладни очи гледа как децата гризат празничната торта, от която той не може да хапне.

По-късно той все по-трудно понася влажния английски климат. Издава разпореждане: да се опаковат картините, които украсяват стените на Сътън Плейс (Тинторето, Тициан, Рубенс, Реноар, Дега, Моне), като заедно с тях желае да се премести в скънчевото си имение на калифорнийския бряг, където е построен музеят „Гети“. Картините пристигат, но Гети умира между стените на Сътън Плейс — през ранното лято на 1976 г., в един дъждовен юнски ден, на осемдесет и три годишна възраст. Надживяват го неговото предприятие, тримата му каращи се помежду си синове и шестнадесет внуци, които го мразят — единият с едно ухо.