Ендре Гьомьори
Свръхбогатите (11) (История на големите имущества)

ШПРИНГЕР — КРАЛЯТ НА ПЕЧАТА

Легенда и действителност. Флот и флагман.

Двумилиарден тираж. Един револвер, калибър 7,35.

Провалът с касетите.

Смъртта на престолонаследника.

Когато „Карл“ се свързва по телефона с щаба на Вътрешна служба Аксел Шпрингер на „Кохщрасе“ 65 в Западен Берлин, в инкубаторите на този най-голям западногермански тръст по печата винаги се радват. Защото „Карл“ е един от онези политици, които, примъкнали се до крайните редици на Социалдемократическата партия в Западна Германия или от малките кабинети на външното министерство на брега на Рейн, срещу добро заплащане извършват редовно агентурна и шпионска дейност в полза на Шпрингеровия тръст. Откакто се разгръща по-трезвата и различна от практиката на по-раншните години „Източна политика“, тези агенти доставят за печата на Шпрингер десетки фотокопия от протоколи на поверителни разговори.

Например, през месец юли 1970 г., като се публикува протоколът, се прави опит да бъдат торпилирани състоялите се в Москва съветско-западногермански преговори.

През месец юли 1971 г. се публикуват изказвания на участници, направени в поверителната част на четиристранните преговори по въпроса за Западен Берлин, като се набавят дори шифрованите телеграми на вашингтонския посланик във ФРГ.

Това не са нови методи на работа. Още през 1967 г. агентите на Шпрингер, снабдени с миниатюрни фотоапарати, получават задача да изготвят компрометиращи фотоматериали за сътрудниците от „Втората програма“ на западногерманската телевизия. (По това време Шпрингер се стреми да построи своя мрежа телевизионни предаватели.)

Агентурната офанзива претърпява политически провал. Печатът не успява да предизвика истерия и „керванът“ на разведряването продължава своя път.

Поражението обаче не променя факта, че господарят на Шпрингеровия концерн Аксел Цезар Шпрингер всъщност е „цезар на печата“ във Федералната република, а като такъв си остава икономически и политически влиятелна личност.

Шпрингер властвува над голям апарат за въздействие върху общественото мнение, но това съвсем не му пречи да създаде легендата за своята кариера.

Легендата отнася Аксел Шпрингер в 1945 година. Тогава той е неотдавна уволнен германски войник. Връща го между черните от дим стени на бомбардирания Хамбург, където в едно мазе при светлината на газена лампа той пише на машина първите уводни статии за дребното вестниче „Севернонемски тетрадки“.

Създателите на предания са сътворили и следния анекдот: През 1946 г. командуването на окупиралите Северна Германия английски войски е упълномощено да издаде разрешение за няколко вестника и с тази цел Аксел Шпрингер се явява при майора, който отговаря за тях. Тъй като английският офицер е свикнал всеки, който иска нещо от военното командуване, да се представя за „преследван член на съпротивата“, той и към Шпрингер се обръща със следния въпрос: „Искате разрешително за вестника? А кой ви преследва?“ Героят от преданието Шпрингер отговаря: „Жените, господин майор!“ И получава разрешително.

В действителност „приказката за добрата фея“ е много по-трезва, по-малко духовита, но по-разбираема. Бащата на Шприпгер притежавал скромно издателство за вестници и списания в Алтона, близо до Хамбург, а семейството имало доста добри връзки с главните местни нацистки главатари. (Така например дъщерята на обергрупенфюрера от СС Лоренц по-късно става трета съпруга на Аксел Шпрингер.) Наред с това, за да не се опростяват нещата, трябва да се каже, че самият Шпрингер не е бил нацист — просто опортюнист!

Семейните връзки не са били едностранни. Старият Шпрингер например е бил приятел на социалдемократа Макс Брауер, някогашен кмет на Алтона, който прекарва войната като емигрант в Америка, а след завръщането си става първия кмет на Хамбург. През 1946 г. Аксел Шпрингер взима разрешителното просто с помощта на Брауер, а не с находчивата фраза, както твърди преданието. За правилната преценка на ситуацията трябва да се вземе предвид, че по това време на власт в Англия са лейбъристите, така че разрешителното за сина на приятеля на Макс Брауер има по-дълбок политически подтекст.

Снабдил се с разрешителното, първоначално Шпрингер основава седмичника за радиопрограми „Хьор цу“, който жъне фантастичен успех и за няколко години тиражът му достига три милиона. Започва следобедния булеварден вестник „Хамбургер Абендблат“, а по-късно илюстрованото списание „Дас Билд“, изпълнено — според станалата оттогава общоизвестна практика — с красиви момичета и отдалеч заобикалящо всеки истински проблем на победена Германия, която все още е в развалини. Подпомогнат от окупационните власти, този вестник се продава само за десет пфенига (една четвърт от цената на подобни издания) и по този начин за три години достига тираж три милиона броя.

За следващата стъпка идва ред, когато успоредно с началото на „студената война“ в Западна Германия се въвежда отделна парична реформа и с притока на чуждестранен капитал нараства конюнктурата в западногерманската икономика. По това време се създават неделното илюстровано списание „Билд ам Зонтаг“ и „Кристал“. И накрая: англичаните оказват съдействие на Аксел Шпрингер да закупи списанието „Ди Велт“ само за три милиона марки. Това в началото е полуофициален орган на английските окупационни власти в Западна Германия. Но и до днес „Ди Велт“ е флагман па „Шпрингеровия флот“. И макар че най-интелигентните и свободомислещи журналисти отдавна са го зарязали, това е единственият вестник на „цезаря“, който е на професионално равнище.

Що се отнася до „Ди Велт“ и фамилията Шпрингер, старите аристократични семейства в Хамбург и до днес смятат Аксел Шпрингер за временен притежател на вестници и за негово най-голямо огорчение въпреки милионите му не го приемат например в хамбургския голфклуб. И когато узнава, че „Хамбургер Фремденблат“, който десетилетия наред е „списанието на патрициите“, запада, той истински ликува. Купува го незабавно, слива го с „Ди Велт“, а под неговото заглавие с все по-дребни и по-дребни букви се появява надпис: „Хамбургер Фремденблат“.

По време на целия този период той е считан за „независим спътник“ на западногерманските социалдемократи и далеч не е — както днес — между организаторите и водачите на най-безочливите западногермански реваншистки стремежи.

Промяната, или метаморфозата, по характерен начин се обяснява не с политически или „идейни“ причини, а по чисто делови съображения.

През 1954 г. Шпрингер вече е между големите в печата на Западна Германия. Но той стига до мисълта, че от гледна точка на цялостната западногерманска политика Хамбург е все пак периферия и ако иска да бъде истински „крал“, трябва да стъпи и в Западен Берлин.

Случаят, който се представя, е достоен за френска комедия: главният акционер на крупното издателство „Улщайн“ избягва (вероятно в Южна Америка) с една русокоса бар-дама и сто милиона марки. Предприятието е доста разклатено не толкова поради парите, колкото поради скандала. Шпрингер се „промъква в цепнатината“ и закупува осемдесет и три процента от акциите на дружество „Улщайн“. (Оттогава акции те му се увеличават на деветдесет и три процента.) За него това означава право на собственост върху всекидневниците „Б. Ц. ам Митаг“ и „Берлинер Моргенпост“. И което е може би още по-важно: появява се база за западноберлинско издание на основания през това време в Хамбург „Билд Цайтунг“ — най-голямото в Западна Германия булевардно списание. (Тогава Шпрингер дава следното изявление: „Хората, които днес у нас печелят милиони, са неизброими. Един Шпрингер печели само милиарди.“)

Прехвърлянето на Аксел Шпрингер от северногерманския център в неговата западноберлинска база същевременно означава и задължителна политическа метаморфоза. По германския въпрос платната на флота трябва да се ориентират в съответствие с ветровете — по онова време това е единствено посоката на американския вятър на „студената война“. Шпрингер действува с присъщата за него лекота и приспособяемост, като сключва политически брак с Аденауер, Щраус и САЩ. И за да бъде ефектът пълен, той с недвусмислено провокационна цел строи в центъра на Берлин, в непосредствена близост до държавната граница на ГДР, небостъргача „Шпрингер“ — за да управлява своята империя оттам, от оборудвания на осемнадесетия етаж кабинет със светлоотразителни стъкла на прозорците.

А през това време империята бързо се разраства. Шпрингер — в името на сключения политически брак с Щраус — се пресяга и в Мюнхен, където купува издателството с голямо минало „Киндлер унд Ширмайер“. Притежание на издателството е и литературното списание „Браво“, излизащо в почти милионен тираж. Следват редица луксозни списания, предназначени за различни възрастови групи на западногерманската „задоволена буржоазия“: „Твен“ — за читатели между двадесет и тридесет години, „Елтерн“ — за по-възрастни, „Жасмин“ — за онези, които без оглед на годините нямат нищо против, ако раздавачът пусне в пощенската им кутия и една по-голяма доза секс.

В този момент продукцията на Шпрингеровата империя се издава вече в двумилиарден тираж. Чистата печалба достига милион и половина марки годишно. В ръцете на Шпрингер са 88 процента от неделните издания, 81 процента от илюстрованите списания, 91 процента от изданията за младежи от различни възрасти, както и повече от половината вестници-програми, занимаващи се с радиото и телевизията. Взето като цяло, това означава повече от една трета от целия западногермански печат. И тази значителна манипулаторска сила — начело с „Билд Цайтунг“, излизащия в най-голям тираж и събуждащия най-долни политически и човешки инстинкти булеварден вестник в страната — недвусмислено служи на интересите на „студената война“, възпрепятствува разумните решения по европейските проблеми.

Разбира се, във върха владее характерният предизвикателен Шпрингеров и на няколко новомилиардери стил на живот. В началото този стил се характеризира със слаба англомания. Денят започва със закуска при обслужване на прислужника с английски маниери Хайнц, после преглед на лондонския „Таймс“, а след това — понякога шивашки проби. (В повечето случаи облеклото пристига от Лондон готово. Естествено не защото е конфекция, а защото на „Савил Роу“, в ателието на най-добрия шивач на тази патинирана улица за мъжка мода има точно копие от фигурата на Аксел Шпрингер, върху което се извършват пробите по зададените образци материали.

Открито трябва да се каже, тъй като все пак нищо не е безплатно, че зад този царствен стил на живот се крият здрава работа и големи организаторски спо-собности (Закуската сервира в 6 часа и 15 минути, а годишно Шпрингер провежда 25–30 хиляди делови заседания!)

По-късно деформациите в начина на живот излизат на преден план. На плажа на Зилт „острова на милиардерите“ в Северно море, Шпрингер пръска с хеликоптер хиляди рози за берлинската манекенка, която ухажва в момента. А общата площ на неговите замъци и владения лека-полека се приближава до територията на княжество Монако.

Списъкът е следният: три подобни на дворци луксозни вили в Хамбург; един средновековен замък в Шлезвиг—Холщайн; една по размери колкото замък „ергенска квартира“ на улица „Бербадот“, в най-представителната част на Западен Берлин; една романтична вила, обзаведена с мебели от времето на Луи XIV, на брега на Ванзее: един дворец в Уест Енд в Лондон („Ъпърбрук Стрийт“ 48). И най-накрая. „Клендерхоф“ на остров Зилт. Тук са разположени няколко малки дворци, построени и обзаведени в груб селски стил. В странична сграда е монтирана една от най-съвременните телефонни централи в Западна Германия, която дава възможност на собственика или неговите гости да влизат незабавно в пряка връзка с де-ловите си партньори в целия свят. Представителствата на Шпрингер в Западен Берлин, Хамбург, Хесен, Мюнхен, Лондон и Ню Йорк се обаждат с обикновено натискане на бутон. Имението естествено има площадка за кацане на хеликоптери. И още по-естествено: има специално игрище за голф — да напомня за времената, когато хамбургските патриции не приеха Аксел Цезар Шпрингер в най-добрия голфклуб…

За първи път тази империя е разтърсена от взрив през 1968 г., когато на западноберлинската „Курфюрстенщрасе“ един двадесет и три годишен бояджия на име Йозеф Бахман, въодушевен почитател на Хитлер, дава три изстрела и ранява с опасност за живота Руди Дучке, тогавашен водач на Социалистическия студентски съюз. По възгледите на Дучке, които клонят към анархизъм, би могло да се спори, но явно този спор не трябва да бъде решен с куршумите от револвера калибър 7,35 на един фашистки атентатор. Съвсем явно е и това, че в подготовката на атмосферата на атентата решаваща роля има Шпрингеровият печат, който в продължение на седмици преди произшествието отправя груби нападки срещу Дучке и изобщо против студентството. Двадесет и четири часа по-късно представителствата на Шпрингеровия тръст в големите градове във Федералната република са обсадени от хиляди демонстранти и Шпрингер намира за по-добре да се оттегли със специален самолет в швейцарското си имение.

Няколко седмици по-късно той се връща и изготвя „контраплан“, състоящ се от две фази. Първата част се състои в „тактическо оттегляне“. Защото Шпрингер си дава сметка за това, че поради засилващите се настроения на обществеността срещу него в западногер-манския парламент също се поставя въпросът: „Доколко за съществуващия в момента политически механизъм на Федералната република представлява опасност, ако Шпрингер монополизира печата?“ Така че той предава издателството „Киндлер унд Ширмайер“, като по този начин изпуска от контрол четириъгълника „Браво“ „Елтерн“, „Жасмин“ „Твен“. По-късно тези издания западат.

След 1969 г. обаче започва настъпление. И то на онзи фронт, който потенциално представлява най-голяма опасност: сферата па електронизираните осведомителни средства. В борбата за придобиване на монопол върху печата в Западна Германия най-голямата слабост на Шпрингер е, че не успява да разкъса връзките на телевизията със структурата на държавата. Това означава, че той не съумява да изгради собствена телевизионна мрежа. Начин да бъде преодоляно това изоставане се представя, когато на международния пазар се появява „телевизионната касета“. Според Шпрингер, ако успее да придобие монопол върху производството й, той би могъл да проникне в областта на електронизираните осведомителни средства, без да притежава телевизионна предавателна станция.

С тази цел той започва преговори с фирмата „Бертелсман—Коенлехнер“. Тя е една от най-големите разпространителки на печатни произведения в Европа, която всеки ден доставя сто хиляди книги, грамофонни плочи или касети с телевизионни филми за четвърт милион абонати от ФРГ, Австрия, Холандия, Швейцария, Испания и Франция. По мнение на специалистите по този начин компютрите на фирмата разполагат със струваща цяло състояние адресна регистратура и посредством съюза Шпрингер—Бертелсман в ръцете на западногерманския крал на печата би попаднала мрежа, която по-късно той би могъл да използва за масово разпространение на касети.

В тази битка Шпрингер не постига резултат, тъй като се разбира, че за истинско разгръщане на бизнеса с телевизионните касети са нужни огромни технически възможности. Така че това става ловна територия на големите американски и японски тръстове в електрониката.

След поражението си в този експеримент Шпрингер отново реорганизира предприятието. Положението в средата на седемдесетте години се характеризира с това, че наред с „Улщайн“ той купува още две книгоиздателства, голям брой печатници и две информационни агенции, които заливат печата със статии в Шпрингеров дух. Наред с това засилва позициите на своите най-важни вестници. Тиражът на „Билд Цайтунг“ доближава пет милиона. Това и до днес остава всекидневната „отровена“ прес-дажба на средния западногермански гражданин. „Берлинер Цайтунг“ и „Берлинер Моргенпост“ монополизират почти напълно печата на Западен Берлин, а в годините за разведряването чрез тези вестници Шпрингер прави всичко само и само да не заздравеят раните, получени при по-раншните „берлински кризи“.

Огромни печалби за Шпрингер носят радио- и телевизионните програмни издания („Хьор цу“, „Функ ур“), които са седмичниците с най-голям тираж в западногерманския печат. „Политическият флагман“ на Шпрингеровия концерн „Ди Велт“ излиза в значително по-малък тираж (250 000). Но това е така нареченото „висококачествено издание“, което и до ден днешен остава най-важният глашатай на олицетворявания от Щраус крайно десен курс в западногерманския печат.

В началото на осемдесетте години процентът на участие на Шпрингеровия концерн във Федералната република е малко по-малък в сравнение с най-изострения период на „студената война“. Но и така той владее двадесет и пет на сто от тиража па ежедневните издания и шестдесет на сто от неделните. В предприятието са ангажирани дванадесет хиляди души, а годишният оборот е близо два милиарда долара.

Веднъж — много по-рано, още през 1961 г. — Шпрингер посещава САЩ и желае да се срешне с Кенеди.

По това време американският президент вече провежда по-разумна политическа линия и отговаря на молбата явно преднамерено, с възможно най-обиден тон. Той пита секретаря си: „Who is Mr. Springer?“

Тоест: „Кой е този мистър Шпрингер?“

След това се постарава тази забележка да се „просмуче“ в американския печат. Тогава Шпрингер със зачервени уши се оттегля от околностите на Белия дом. Но на въпроса, кой е той ясно отговаря дори „Цюрихер Вохе“ — либерален буржоазен швейцарски седмичник. Като коментира реорганизацията, проведена през седемдесетте години, той пише: „Шпрингер търгува със «студената война»; ако зависеше от него, той вероятно би търгувал и с горещата. Ако кажем за него, че е опасен човек, май ще се изразим прекалено благосклонно.“

В началото на осемдесетте години и една лична трагедия дава да се разбере, че, изглежда, опасността от търговията със „студена война“ прозират и хора, с които го свързват кръвни връзки. Най-възрастният син на Шпрингер, младият Аксел Шпрингер, от началото на седемдесетте години в продължение на девет години не разговаря с баща си, отрича политическата линия на неговите издания и не желае да играе ролята на „наследник на трона“.

Върху младия Шпрингер лежи огромен товар. Стареещият крал на печата се е женил четири пъти. Младият Аксел, който през 1980 г. е тридесет и осем годишен, е от втория брак. Освен това има и една дъщеря от първия брак на баща му, която нищо не разбира от бизнес. Раймунд Александер Шпрингер, потомък от четвъртия брак, е едва на седемнадесет години и е още ученик.

От 1978 г. „цезарят“ използва широка гама методи — от финансови шантажи до заплахи, — за да принуди сина си да се върне в тръста. Накрая наследникът е сломен. Макар и с нежелание, той приема поста заместник-главен редактор в неделното издание на „Ди Велт.“

Работи тук само две седмици.

В една ледена утрин на месец януари 1980 г., на една алея в Хамбург намират младия Аксел Шпрингер мъртъв. До него е захвърлен револвер. Според съдебния лекар: самоубийство; изстрел в челото.

По желание на бащата следствието е спряно. На погребението може да присъствува само тесен семеен кръг.

Така по свой начин младият Аксел Шпрингер произнася присъда за най-голямата империя на печата във Федералната република.