Ендре Гьомьори
Свръхбогатите (5) (История на големите имущества)

„ШЕЛ“ — ПЕТРОЛ В МИДЕНА ЧЕРУПКА

Стар магазин за редки предмети.

Детердинг излиза на сцената. Петролна женитба.

Съветският петрол. Раждането на картела.

Кавказката мечта. Векът на безличност.

В Лондон на юг от Темза, се издига небостъргачът на петролната компания „Шел“ — „Ройъл Дъч Шел“, от върха на който се открива изключителна гледка към английската столица. „Гледката“ и от тапицираните работни кабинети също не е за пренебрегване. След най-големия гигант на Рокфелеровата империя — „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“, „Ройъл Дъч Шел“ заема второ място в редиците на големите петролни компании в света. В нея работят 174 хиляди души, тя има повече от 200 дъщерни предприятия, 74 рафинерии, 60 хиляди километра петролопроводи, а общият обем на флота за превозване на петрол е близо 20 милиона тона. Годишният оборот на „Ройъл Дъч Шел“ е към 18–20 милиарда долара, а чистият годишен доход възлиза на милиард и половина. От Венецуела до Малайзия и от Бруней до Съединените щати кладенците на десетки държави вливат земно масло в петролопроводите и танкерите на „Шел“.

Като проследим пътя на създаването на големите имущества, установяваме, че „Ройъл Дъч Шел“ е особено интересна тема. При раждането на имуществото и тук стоят способни, хитри и безмилостни пионери, по своему големи личности. Люшкането в борбата между монополите и редицата компромиси накрая преустроиха този колос така, че днес вече не може да се нарече компания на една, дори на две фамилии. Тъкмо на този преобразяващ процес се дължи разликата в историята на „Ройъл Дъч Шел“ и на предприятията, основани от „големите хищници“.

Във всеки случай началото на историята отговаря на „класическите“ правила.

Действието се развива в лондонския „Ист Енд“, където в седемдесетте години на миналия век един възрастен господин на име Самюъл Маркъс притежава специален магазин за редки и декоративни предмети. Забележително за магазинчето са кутиите, пълни с охлюви и миди, рамки за картини и декоративни предмети — в съответствие с викторианский вкус на епохата, Самюъл Маркъс и синът му в началото украсяват стоките с миди от британското крайбрежие. Търговията обаче с годините разцъфтява и се разраства. Търсят се все по-големи и по-разнообразни миди, които те доставят най-често от Индия, Индонезия, Китай и Япония. Така младият Самюъл Маркъс става пътуващ търговец на седеф и миди с много далекоизточни връзки. „Мида“ на английски е „шел“. Когато в края на седемдесетте години на миналия век Самюъл Маркъс основава предприятието под името компания „Шел“, то няма нищо общо с петрола. Петролът е включен в сделките няколко години по-късно, когато компанията „Шел“ т.е. компанията „Мидена черупка“, установява, че петролът, използван тогава предимно за осветление, предоставя огромни търговски възможности с Индия, Китай и Индонезия.

Когато „Шел“ започва да се занимава с петрол, той се сблъсква веднага с пословично упорития и безмилостен Рокфелер, с господаря на „Стандард Ойл“. В началото корабите на Маркъс превозват петрола на ротшилдовци и Нобел също така както продуктите на „Стандард“. По-късно обаче Рокфелер настоява корабите на Маркъс да превозват само неговите продукти. Това изискване е част от монополните планове на „Стандард“, но Маркъс решително се противопоставя на Рокфелер. Той прави много умен ход, насочва се към танкерите, които по това време са техническа новост. През 1892 г. е построен първият танкер „Шел“, който наричат „Мурекс“, научното латинско име на един охлюв. (Оттогава корабите на петролния флот на „Шел“ носят латинските имена на охлюви и миди.)

Така въоръжен, начело на петролната компания „Шел“, Самюъл Маркъс се опитва да води борбата с рокфелеровци. Навярно бързо и катастрофално щеше да пострада в тази битка, ако не намери съюзник в лицето на Хенри Детердинг, по-изобретателен, по-ловък и по-безмилостен грабител и от Рокфелер — който също така има неприятности със „Стандард Ойл“…

Хенри Детердинг се ражда през 1865 г. в холандския град Амстердам. Фамилията му произхожда от Лайден и според старите хроники някога през XVII век един Детердинг бил сред най-известните производители на лалета. Говори се, че дори прочутият владетел Вилхелм Орански купува от него няколко специални луковици. Потомците на производителя на лалета са по-малко щастливи. Фамилията загубва имуществото си и бащата на Хенри Детердинг е капитан на малък товарен кораб. Корабът пътува между остров Суматра и холандските пристанища. Младият Детердинг е на десет години, когато баща му умира и спестеното с труд имущество на фамилията се разпилява бързо.

На десетгодишна възраст Хенри Детердинг става чирак при един ротердамски фирмописец, по-късно е разносвач при един от агентите за обмяна на пари в ам-стердамското пристанище, след това е чиновник в тъмната канцелария на една малка холандска банка. В тази канцелария той продължава да се мъчи шест години, докато успява да стане счетоводител.

В 1888 г. Детердинг спечелва конкурса за прокурист в Холандското търговско-акционерно дружество, което по това време вече има значителни петролни интереси на територията на далекоизточните холандски колонии, днешна Индонезия. Детердинг става ръководител на клон на предприятието и е един от онези, които изпращат в хиляди бидони петрол в Китай. Така всъщност и той се сблъсква със „Стандард Ойл“, раздаваща лампи в Китай, която се стреми да завладее китайския пазар. Тогава, разбира се, Рокфелер не знае, че в света живее човек на име Хенри Детердинг. По-късно е принуден да запомни това име…

Две години след като Детердинг започва да действува в Далечния Изток, един от ръководителите на Холандското търговско акционерно дружество, Аугуст Кеслер, в рамките на компанията създава Кралската холандска петролна компания. Това име, преведено на английски, звучи така: „Ройъл Дъч Ойл Коу“. По начало целта на новата компания е да направи нови проучвания в островния свят, обещаващ голяма плячка, и така да разшири експлоатираните петролни територии. Освен това да намери пазар за увеличаващото се производство. Детердинг става ръководител на търговския отдел на новата компания, което значи, че той най-непосредствено се сблъсква с агентите на „Стандард Ойл“, когато поиска да сключи сделка. В началните търговски битки Детердинг се оказва безмилостен и упорит и скоро става главен инспектор на „Ройъл Дъч“. Когато Кеслер умира, в „деловото си завещание“ предлага на дирекционния съвет на компанията да изберат Детердинг за негов заместник.

„Стандард Ойл“, познавайки силите си, смята, че може да се сражава на няколко фронта, и започва офанзива едновременно и независимо една от друга срещу „Шел“ и „Ройъл Дъч“. Използва метода, който така успешно прилага вътре в Съединените щати, наречен политика на превземане отвътре. Прави опит да закупи на борсата пакета акции на „Ройъл Дъч“. Детердинг обаче проучва грижливо съдбата на принудените да се предадат десетки малки петролни фирми в Америка. В решителния момент той пуска милион и половина от така наречените „акции с предимство“. Разпределят ги между сигурни финансови съюзници, които гарантират, че няма да продадат акциите, на агентите на Рокфелер. Така предотвратяват първата маневра на „Стандард“

Детердинг знае, че това е само първото сблъскване, и търси съюзник срещу по-силния от него противник. Дори и да не знае — има кой да го предупреди. Лондонската банка Ротшилд навреме предава по „жицата“ на Маркъс, шефа на фирмата „Шел“, която превозва петрол от царска Русия, а също и на Детердинг. Предупреждават ги, че трябва да се съюзят, ако искат да издържат на силната власт на „Стандард Ойл“.

Всъщност обединяването на „Шел“ и „Ройъл Дъч“ се дължи на банката Ротшилд.

Първата стъпка към обединяването е тази, че Детердинг спечелва една вътрешна война в рамките на „Ройъл Дъч“. Някои от ръководителите на предприятието искат да преместят седалището на компанията в пристанището на Сингапур. Според тях така щели да бъдат още по-близо до китайския пазар. Детердинг разбира, че тези привидни и временни предимства биха били голяма тактическа грешка. Той се поучава именно от опитите на Рокфелер, че транспортните разходи и във връзка с това евтините морски тарифи играят решителна роля. А с големите транспортни компании от европейския център може най-добре да се преговаря и само Европа може да бъде база на един формиращ се крупен петролен флот. Спорът завършва с успех на Детердинг. Седалището на „Ройъл Дъч“ се премества, но не в Сингапур — цялата централа настаняват в Хага. Това решение се оказва историческо, то определя по-нататъшната съдба на фирмата.

Изборът на седалището е благоприятен за посредническата фирма Ротшилд да осъществи обединяването, голямата среща на Детердинг със Самюъл Маркъс. През 1903 г. в Лондон те стискат ръцете си. Впрочем тогава Маркъс е вече кмет на Лондон. По-късно му дават благородническа титла, лорд Бриърстенд. А малко по-късно под името сър Хенри Детердинг и синът на холандския капитан на кораб става британски благородник. На лондонската среща Детердинг и Маркъс изработват единен фронт срещу общия враг и създават така наречената Азиатска петролна компания. В нея вземат участие по равно „Ройъл Дъч“ на Детердинг, компанията „Мидена черупка“ на Самюъл Маркъс и банката Ротшилд. Четири години по-късно ротшилдовци продават по равно своята част на двамата си партньори. Така се създава сегашната структура на монопола. Ражда се „двуглавият гигант“: тръстът „Ройъл Дъч Шел“. От акциите 60 на сто притежават холандците в Хага, а 40 на сто — англичаните в Лондон.

Така натискът на един по-мощен от него противник принуждава предприятието „Ройъл Дъч Шел“ да излезе от рамките на фамилните, династичните интереси и да приеме по-модерна, по-съвременна структурна форма. Разбира се, при тогавашните условия самата битка се води още от първото поколение на „големите хищници“ с брутални средства. В тази борба пълководец на „Ройъл Дъч Шел“ с Хенри Детердинг. А сраженията стават в целия свят. В Китай, а по-късно и в Западна Европа двата състезаващи се петролни тръста са принудени да си разделят плячката. Такива споразумения през течение на годините се повтарят десетки пъти — от Мексико до Венецуела и от Близкия Изток до Индонезия — тогавашна Холандска Индия.

Във всеки случай Детердинг има и специални ударни карти. Такава е например хусарското нашествие в Съединените щати на „петролния флот“ на „Ройъл Дъч Шел“. Това нашествие е възможно благодарение на обстоятелството, че Детердинг малко по-рано от Рокфелер разбира възможностите на тексаските петролни полета и преди да се събуди „Стандард Ойл“, успява да постигне споразумение с няколко по-малки, независими производители. На американската борса с пълен успех Детердинг прилага бойните рецепти на „Стандард“ срещу Рокфелер. Една част от акциите са продадени на сигурни и добре платени пасивни съдружници, които Детердинг здраво държи в ръцете си и които са сигурна гаранция, че няма да продадат акциите на „Стандард Ойл“.

Рокфелер е силно разгневен, но не може да направи нищо. Американските петролни кладенци и днес принадлежат към най-големите „съкровища“ на „Ройъл Дъч Шел“.

Друга ефектна ударна карта на общата фирма Детердинг—Маркъс е английският флот. По това време британският кралски флот е най-големият военен флот в света и първият лорд на адмиралтейството, лорд Фишър, рано разбира стратегическата важност на петрола. На прага на Първата световна война, когато по-малко от три на сто от корабите в света използват за гориво петрол, почти половината от английския флот вече преминава към петролно гориво. (Главно по предложение на лорд Фишър доставчиците му на петрол, господата Маркъс и Детердинг, влизат в редовете на магнатите.)

Руският петрол изиграва голяма роля в историята на „Ройъл Дъч Шел“ и особено за личната кариера на Детердинг. През 1907 г. ротшилдовци продават участието си в Азиатската петролна компания; със своя фантастичен нюх те, изглежда, са почувствували наближаващото сътресение в царска Русия… През 1912 г., пет години преди Октомврийската революция, Лондонската банка Ротшилд се оттегля от бакинските петролни полета и продава своите царски петролни акции.

Преди да настъпи на руската земя световноисторическият обрат, „Ройъл Дъч Шел“ има възможност да сключи крупни сделки през Първата световна война.

През годините на войната химиците на „Ройъл Дъч Шел“ откриват взривното вещество тринитротолуол, необходимо при производството на дълбокоморските мини, използвани най-вече срещу подводниците. Това донася фантастична печалба на предприятието. Разбира се, и при „Ройъл Дъч Шел“ се повтаря добре известната история. Знаем, че капиталът няма родина. Докато мините, съдържащи новия взривен материал, унищожават германските подводници, през Швеция „Ройъл Дъч Шел“ продава петрол на Германия на цена, петнадесет пъти по-висока от тази на международния пазар… Според изчисленията през Първата световна война „Ройъл Дъч Шел“ реализира чиста печалба 69 милиона фунта, което означава, че фирмата получава по два фунта печалба за всеки загинал във войната. (Като „смекчаващо обстоятелство“ заслужава да се спомене, че Рокфелер, големият съперник, спечелва още повече, над сто милиона английски фунта по тогавашния курс.) Въоръжен с тази печалба, начело на „Ройъл Дъч Шел“, Детердинг посреща бурята па Октомврийската революция.

След октомври 1917 г. германците правят опит (с турска помощ) да завладеят бакинската петролна област; след капитулацията на Берлин обаче англичаните вече се появяват на сцената. И англичаните са онези, които издигат високо знамето на „Ройъл Дъч Шел“. Акостиралите в пристанището на Баку английски ко-раби, когато виждат щурма на Червената армия, се от-теглят обратно. Революционната армия разгромява белогвардейците на Кавказкия фронт и през юли 1920 г. англичаните първо трябва да напуснат Баку, а след това и петролното пристанище на Батуми. Преди да се оттеглят окончателно белогвардейците, инженерите на Детердинг извършват крупен саботаж. Те вдигат във въздуха голяма част от огромния петролопровод, а кладенците запълват със стоманобетон.

Детердинг обаче живее с надеждата. Този финансов мангат с извънредно остър ум, но заслепен от политическа омраза, е така твърдо убеден в провала на съветската власт, че заминава за Париж и срещу злато купува кавказките петролни акции от избягалите във френската столица руски аристократи и капиталисти.

Хвърляйки поглед от далечината на историческите десетилетия, заслужава да отбележим, че Детердинг е имал възможност да сключи благоприятно търговско споразумение със съветското правителство. Москва, икономическите интереси на която диктуват по-бързо да се съвземе тласнатата в мизерия страна, предлага на няколко пъти сключване на взаимно изгодно споразумение. За свое нещастие обаче Детердинг избира борбата. Омразата па петролния магнат до голяма степен се разпалва и от втората му жена, дъщеря на руския царски генерал Кондаяров По това време тя се движи сред парижката емиграция на царската аристокрация и от леглото на един много богат петролен спекулант, арменеца Гулбенкиян, скача в прегръдките на Детердинг… Крайният резултат днес вече е история, записана с главни букви, в която името на Детердинг е отбелязано е дребен шрифт под линия. Броените на емигрантите жълтици пропадат напразно. Руската следа, меко казано, не може да се впише в златната книга на „Ройъл Дъч Шел“.

На пораженията Детердинг реагира с ожесточен гняв и през следващите години сляпо подкрепя всички противосъветски политически опити. Първият опит е конференцията в Генуа през 1922 година. На това съвещание на масата на международната конференция за пръв път присъствуват представители на съветската дипломация. В действителност са поканени, за да ги принудят по някакъв начин да изпълнят предложенията на капиталистите, свързани с петролните им интереси. В генуезката програма фигурира „уреждането на правото на собственост“ на съветската петролна промишленост, което е фино формулиране на опита за ново ограбване на петрола. На конференцията петролният въпрос играе решаваща роля. Съветската делегация прави няколко предложения. Но под натиска на Детердинг тези предложения са отхвърлени.

„Дипломатите“ на петролните тръстове напускат Генуа, но накрая се събират в парижкия хотел „Мажестик“. Тук вече Детердинг ръководи съвещанието и по същество обявява двойна тактика. Преди всичко той настоява да се вземе решение за общ бойкот на съветския петрол, което значи да не купуват петрол от младата съветска държава и по такъв начин да я принудят икономически да падне на колене. Успоредно с това Детердинг мисли и за военна намеса. „Ройъл Дъч Шел“ приема на работа „със специална мисия“ някой си генерал Макдоноу, който преди това е един от ръководителите на военната шпионска служба. Детердинг се надява, че грузинският национален заговор, за назряването на който получава сведения от английската тайна служба, ще му даде възможност да се намеси. През 1924 г. в Грузия наистина избухва контрареволюционен бунт, но за няколко дни е потушен, тъй като работническите и селските маси не го подкрепят.

През 1926 г. е следващото „изхвърляне“ на Детердинг. По това време при една блокада вьв Франкфурт детективите на Ваймарската република намират голямо количество фалшиви руски банкноти (въведените тогава червонци). По-късно се изяснява, че чрез агенти са искали по контрабанден начин да ги внесат в Съветския съюз. Това предизвиква известния процес за червонците. Нишките без съмнение водели към Детер-динг. Естествено фалшифицирането на парите е част от общата противосъветска икономическа офанзива.

Детердинг, разбира се, е много влиятелен човек, но по време на процеса се изяснява, че във финансовия саботаж са били замесени и някои групи от френския и немския капитал. Поради това съдът произнася оправдателна присъда, като се мотивира, че организаторите на фалшифицирането на парите са действували, „от една страна, по безкористни политически причини, а, от друга, банкнотите не са пуснати в обращение“.

Както става ясно по време на злостните противосъветски акции на Детердинг, жаждата за печалба и желанието за търговско разширение играят по-голяма роля от всичко друго. Същият Детердинг, който в Париж, в хотел „Мажестик“, се обръща към международните петролни величия с предложение за бойкот на „червения петрол“, когато става дума да засили бойните си позиции, не се колебае да използва петрол, закупен от Съветския съюз, срещу съперника си на световния пазар Рокфелер.

„Ройъл Дъч Шел“ е първото голямо предприятие, което въпреки изявленията на Детердинг купува пет-рол от Съветския съюз и се опитва да го използва, за да отнеме част от купувачите на „Стандард Ойл“. Рокфелер, чиято тайна служба няма съперник, узнава за това и чрез едно от дъщерните си предприятия с изкусна търговска хватка закупува една трета от съветските петролни излишъци.

Детердинг беснее от гняв и настоява пред „Стандард Ойл“ „честно“ да поддържат бойкота, съгласно взетото решение в хотел „Мажестик“. Тогава разузнавачите на „Стандард“ му поднасят точен списък на закупения от „Ройъл Дъч Шел“ петрол от Съветския съюз, нещо повече, съобщават му и имената на купувачите.

Детердинг е принуден да отстъпи и враждата „Стандард“ — „Ройъл Дъч“ относно покупките на съветски петрол накрая става непосредствена предпоставка за раждането на международен петролен картел.

Десетилетните войни на цените от Китай до Мексико и до Близкия Изток накараха двамата големи съперници най-после да разберат, че по отношение на съветския петрол те трябва да постигнат търговско споразумение, валидно за целия свят. Накрая е постигнато споразумение в Северна Шотландия, в разкошния ловен замък на Детердинг Акнъкери. Кралете на международния петролен капитал получават покана за „лов на бекаси“ в замъка.

За лов Рокфелер изпраща един от доверените си хора, генералния директор Уолтър Тийгъл, мъжа, който разобличава двойната игра на Детердинг по отношение на покупките на съветски петрол. С този жест Рокфелер иска да покаже, че в света на петрола той е истинският шеф, затова изпраща „посланика“ си там, където „владетелите“ на другите фирми присъствуват лично. Вторият най-важен партньор при договарянето, разбира се, е домакинът Детердинг, като представител на „Ройъл Дъч Шел“. Като трети партньор на масата сяда представителят на петролния тръст „Бритиш петролиъм“, изцяло английска собственост. (По това време той има големи интереси в Иран и Близкия изток. Това показва и старото му име Британско-персийска петролна компания.)

Събралите се петролни ловци не убиват бекаси, но се споразумяват за разпределянето на много по-ценна плячка. На 11 септември 1928 г. се ражда „Акнъкерската спогодба“. Те открито заявяват, че целта й е „регулирането на производството на петрол и разпределянето на международния петролен пазар“. Новият картел при тогавашната му оригинална форма обединява седем големи монопола. Преди всичко, разбира се, тримата участвуващи: британско-холандския „Ройъл Дъч Шел“, чисто английската „Британо-персийска петролна компания“ и първородната рожба на монопола на Рокфелер „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“. Към тях се присъединяват още три Рокфелерови предприятия, които само формално са независими. Те са: „Стандард Ойл ъф Калифорния“ („СОКАЛ“) и обединението „Стандард Ойл ъф Ню Йорк“ — Вакуум („МОБИЛ“), както и „Гълф ойл“. Включва се също и един независим от Рокфелер тексаски петролен тръст: „Тексас Ойл Къмпани“. Както се вижда, картелът, образуван в шотландския ловен замък, има седмина членове. Затова десетилетия наред го наричат „Седемте сестри“. Сестрите обаче не са съвсем равноправни. От списъка става ясно, че срещу един англо-холандски и един чисто английски петролен тръст стоят пет американски петролни монопола и от тези пет четири зависят непосредствено от Рокфелер. Независими от това дали на Детердинг му харесва или не, но на „лова на бекаси“ в Акнъкерския замък Рокфелер е този, който грабва най-голямата плячка. Детердинг е недоволен, но е принуден да се съгласи, че съотношението между петролните сили все повече натежава на страната на американците.

От 1928 г. обстановката се променя, но по отношение на своята същност Акнъкерският пакт е валиден и днес. Разбира се, съотношението на силите е променено. Една част от страните, големи производителки на петрол, и политически се събудиха. Друга част настояват за икономически предимства. Оттогава и производителите имат своя „картел“, за да се борят срещу петролните тръстове. Поради това едно от най-важните споразумения на Акнъкерския пакт вече е неизпълнимо.

В замъка на Детердинг тогава наистина се споразумяват преди всичко за това — да пускат петрола на пазара по една цена, по така наречената картелна цена, и да регулират производството така, че да си осигуряват най-подходящата за тях цена. Но животът стъпка всичко това. На практика днес цената на петрола се диктува от съюза на производителите. Това е нова черта на днешното положение. А старата е, че петролният картел, създаден в Шотландия, към който в последно време се присъединяват и два много по-малки френски монопола, продължава да съгласува бойния план в тази икономическа борба, която обхваща целия свят.

За Детердинг шотландският пакт означава всичко друго, но не и петролен мир. В Германия вече се чуват бойни барабани и пет години след шотландския „лов на бекаси“, Хитлер взема властта. Германският генерален щаб — както това става ясно и от историята на фамилията Круп — доста по-рано започва превъоръжаването на Германия, при което петролът играе решаваща роля.

От историята на рокфелеровци знаем, че „Стандард Ойл“ твърде рано пуска пипалата си към германския петролен пазар. Разбира се, и Детердинг не закъснява. При него и личната страст подклажда сделката. За рокфелеровци превъоръжаването на Германия означава, че един нов купувач се появява на хоризонта, и то купувач с развита химическа промишленост, съюзът с който е сделката, носеща печалба. А Детердинг освен това вижда и друго в германската сделка. Пред него отново блясва миражът на съветските кавказки петролни полета.

И по-рано Детердинг често посещава Германия. Нали оттам той организира и трика с червонците. Но от началото на тридесетте години неговите посещения стават все по-чести. Той контролира не само клоновете на „Ройъл Дъч Шел“ в Германия, а няколко пъти посещава и Хитлер.

Когато акулите на едрата германска промишленост начело с Круп се явяват пред Хитлер и пускат своята „лепта“ в касата, Детердинг отсъствува. Но той прави вноската си. В изборната каса на Хитлер той превежда голяма сума от личната си сметка. Портретът на Хитлер е окачен на стената в кабинета му. Нещо повече, по-късно и стената, се премества в Германия. Детердинг купува замъка на холандската кралица Вилма в Мекленбург заедно с имението към него от около петдесет и две хиляди декара, (Кралицата придобива това германско имение чрез брака си с мекленбургския херцог.) Нещо повече, сър Хенри дотолкова се вживява в промяната, в новите политически възможности, че сменя и съпругата си. Великият руски княз Кирил, който живее в емиграция и е претендент за „царския престол“, тласка в прегръдките му дъщерята на царския генерал, а самият той се оженва за Шарлоте Кнак, чийто баща е един от най-богатите в Хамбург и стълб на местната националсоциалистическа партия.

Детердинг прави огромни услуги на Хитлер. Така например през 1935 г. благодарение на влиянието на Детердинг и „Ройъл Дъч Шел“ се постига англо-нем-ската спогодба за флота, която допринася за засилването на нацисткия флот. Нали той е най-големият доставчик на петрола на английския флот и от десетилетия напред играе решаваща роля в английската флотска политика.

Не е за подценяване и следният епизод. Когато става отчуждаването на германския еврейски капитал и въобще „ариезирането“, немските предприятия понасят големи загуби на лондонската, парижката и нюйоркската борса. Тогава Детердинг, като използва финансовата сила на „Ройъл Дъч Шел“, се опитва да подкрепя акциите на германските предприятия, които се борят срещу борсовия натиск. Разбира се, него не го смущава фактът, че с помощта на сключения боен съюз с някогашния търговец на мидени черупки, евреина Самюъл Маркъс, се издига до върховете на петролната власт.

През тези години името на Детердинг се среща навсякъде, където стратегията на Хитлер се нуждае от помощ. Детердинг предава северноюгославското участие на „Ройъл Дъч Шел“ на германското петролно предприятие „Пройсаг“. Детердинг щедро участвува във финансирането на ежегодната „зимна помощна акция“ на Гьобелс. Детердинг изпраща агенти в Мароко, за да подпомагат военния преврат на Франко срещу Испанската република.

Детердинг използва политическото влияние на „Ройъл Дъч Шел“, за да наложи на английското правителство становище за „ненамеса“ и с това да допринесе за победата на испанските фашисти, подпомагани от Хитлер и Мусолини.

Макар „Ройъл Дъч Шел“ организационно да не прилича на Круп или Рокфелер и да не е „частна империя“ на един единствен човек или династия — до края на живота си като император, по суверенен начин Детердинг урежда делата на монопола и личността му оставя своя отпечатък върху неговата политика.

Съдбата обаче е благосклонна към Детердинг. Той не вижда как втората му, „кавказката мечта“, рухва на руското полесражение. През февруари 1939 г. затваря очи на немска територия. Представители на хитлеристкия вермахт и на СС обкръжават катафалката в мекленбургския замък и се прощават с мъртвеца с нацистки поздрави. Войната вече хлопа на вратите, но край катафалката все още поставят един до друг венците на холандската кралица, на английския крал и Хитлер.

Със смъртта на Детердинг „Ройъл Дъч Шел“ загубва ръководителя, който се отнасяше с такава специфична страст и омраза към Съветския съюз, и същевременно човека, който е достатъчно умен, дързък и жесток, за да застане като равен срещу Рокфелеровата империя. От този момент „Ройъл Дъч Шел“ организационно се различава още по-силно от „Стандард Ойл“, отколкото преди. След смъртта на Детердинг империята „Шел“ по-малко се обвързва с личността на един-единствен ръководител: и дума не може да става една фамилия, една династия да разполага с такива грамадни контролни възможности в организацията на „Шел“, както и днес това е у рокфелеровци в империята „Стандард“. Така че „истинският роман“ на „Ройъл Дъч Шел“ всъщност приключва със залязването на Детердинг. А с разпадането на Британската империя икономическото значение на „Ройъл Дъч Шел“ в света намалява. Нещо повече, в преустройващата се организация на тръста се вместват и американски интереси.

Днес „Ройъл Дъч Шел“ е един от грамадните безлични свръхмонополи в капиталистическия свят. Списъкът на „собствениците“ му е много дълъг. Една част от интересите на Детердинг поема холандското правителство, а друга част — американската банка Морган. В английското крило споменът за някогашния търговец на мидени и охлювни черупки все още се пази от банката Монтегю-Самюъл, която разполага със значителен пакет акции „Шел“ и в ръководството на която влизат наследниците на Самюъл Маркъс. В редицата на другите големи акционери е френско-английската банка Братя Лазар, зад която стои лорд Каудри, когото смятат за един от най-богатите хора във Великобритания. Сред главните акционери на „Шел“ е и английският химически тръст ИСИ, който се смята също за свръхмонопол. Нещо повече, голям акционер е и английското правителство.

При изострената борба със страните-производителки тази раздробеност е неблагоприятна за „Ройъл Дъч Шел“, защото затруднява бързите и ефективни решения. До средата на 50-те години „Шел“ наподобява „двуглаво чудовище“. Всяко що-годе важно решение трябва да се съгласува с хагското и с лондонското ръководство. А най-големите сделки съвместно се решават от Хага и Лондон. През 1957 г. тази организационна форма се променя.

Премахва се съществуващата преграда между „Шел“ и „Ройъл Дъч“. Правото да взема решения се възлага на дирекционен съвет, съставен от шест души, всеки от които отговаря за една област (например: финансови въпроси, проучвания и откриване, природен газ и др.). „Шестимата“ се срещат три пъти в седмицата и така имат възможност да вземат по-бързи и по-ефективни решения.

При днешната обстановка на международния петролен пазар положението на „Шел“ не е благоприятно. Когато английските икономисти разговарят с главния директор на „Шел“, той сравнява тръста с грамаден танкер, който трябва да промени посоката на движението си.

Слабата страна на компанията „Шел“ винаги е била тази, че в сравнение с другите величия на картела тя разполага с малко концесии за суров петрол. А силната й страна е рафинирането, транспортирането и търговската мрежа до бензиновите станции. Задачата на „Шел“ би трябвало да бъде от слабостта си да изкове добродетел. Рафинирането и транспортът наистина са област, където страните-производителки засега по-трудно могат да „контролират“ големите петролни тръстове. Поради естеството на работата тя е свързана с мястото на производството. Така „Шел“ с известно право се надява, че значението на „мидения символ“ ще нарасне и компанията ще заеме по-добро място от досегашното в съвета на картела „Седемте сестри“. Това обаче — дори и да се осъществи — ще бъде нов етап в историята на обезличения петролен тръст.

В борбата с хищниците все пак Рокфелер побеждава психологически. Неговите потомци и днес са кралете на петролната търговия, докато имената на Детер-динг и Самюъл Маркъс изчезват от прашните страници на промишлената история и главните банкови книги.